Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2016-08-22

Приватизацията на науката

Наскоро в медиите се появи информация, че достъпът за България до една от големите научни бази данни в света ще бъде прекратен поради неплащане на абонаментната такса.
Тези бази са едни от най-големите олигополи-търтеи. Какво имам предвид?
До неотдавна в науката имаше неписано правило - ученият работи в даден университет, най-често публичен, където получава заплата, а пък той се ангажираше в университетските дела. Така например, съответните служители помагаха (рецензиране, събиране на материали, търсене на колеги и пр.) в публикуването на университетско научно списание.
В един момент обаче нещата се промениха. Появиха се и т. нар. бази данни, които събират множество, при това най-добрите списания във всеки бранш. Изведнъж се оказа, че много учени полагат извънредно висококвалифициран и твърде често безплатен труд, а друг извлича печалби. Например, един учен рецензира статия, която ще бъде публикувана в друго издание, а достъпът до тоза издание се заплаща на базите данни. Така твоят университет е ощетен, защото е откраднато от времето ти. Публичният работодател губи, докато частният мошеник, който няма отношение нито към написването на статията (за изграждането на специалиста, написал я, също са вложени години и страхотни обществени пари), нито към публикуването й (списанието се издържа от абонаменти, спонсори или дотации от университетите), прибира едни хубави парички.
Така че идеите да се мине на свободен достъп до това знание, са чудесни. Дотогава обаче трябва да си плащаме на базите данни.

Ако текстът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТоплБлогЛог долу вляво.

2016-08-18

Западът в имиграционен капан?

Богатият Запад е хванат в своеобразен имиграционен капан. Поради застаряването на населението и намалята раждаемост, ни убеждават, че "вносът" на работна сила е неизбежен. Когато обаче бъдат изсмуквани най-добрите мозъци и млади хора от бедните страни, това означава, че в тези страни остава само най-неквалифицираната работна сила, която не може да ги изведе от бедността. Икономическите проблеми и безперспективността пък от своя страна пораждат... неконтролируеми потоци от хора, желаещи да се доберат до Стария континент.
Иначе казано, проблемът е системен. Политическите решения на парче са по-лесни, но те в този случай няма да проработят.
Необходима е цялостна дискусия в Европа за:
1. Икономичесия ред и модел;
2. Културната визия.

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-08-04

Десет статуса от Фейсбук

Световноизвестният британски социолог и културен антрополог проф. Майкъл Федърстоун пише, че в САЩ 70% от икономиката зависи от консумацията. Заради това постоянно ни заливат реклами и сме подтиквани непрекъснато да купуваме стоки, дрехи, компютри, мебели. Освен до тежките личностни и психически проблеми, които тази култура поражда, този процес има и едно друго измерения - всичко това, което натрупваме, постепенно се превръща в боклук. Замърсяваме атмосферата и постепенно се самоубиваме с идеята си за непрекъснат икономически "растеж".

Среднощни размисли: Когато видиш едни и същи вицове, слогани, (без)идеи, снимки да се споделят масово в социалните мрежи, разбираш, че с индивидуалността и собственото мислене е свършено отдавна.

Тази тенденция съществуваше и отпреди това, но ми се струва, че Брекзитът я усили. През 2008 г. Ричард Хаас написа, че светът навлиза в епоха на отсъствие на полюси (non-polarity). Той описва тази система като наличие на множество различни регионални и глобални центрове на сила. Според него традиционата структура на алианси от Студената война вече не представлява адекватно разбиране за настоящата система. Липсва предвидима фиксирана структура на международните отношения. Съюзите изискват предвидими заплахи, общи виждания и взаимни задължения. Поради тази усложнена структура на света, става все по-трудно дадена страна да бъде определена еднозначно като съюзник или съперник. Страните започват да си сътрудничат по дадени въпроси и да се противопоставят по други. Отношенията ще се развиват на база действия ad hoc.
В тази връзка от своя страна Кенет Уолц развива идеите си, че държавите трябва да зависят предимно от себе си (self-help framework). Според него в анархичен свят гарантирането на сигурността става водещ мотив. "Меката сила" остава на втори план. Държави, които развиват силовия си потенциал, могат да получат облаги от способността си да повлияят на други страни.

Британският журналист Филип Найтли озаглавява една своя книга "Първата жертва" (The First Casualty). Коя е първата жертва на войната? Истината. Та, в книгата авторът прави преглед на отразяването в британския печат и реалните събития в редица случаи от Кримската до Виетнамската война. Получават се два напълно различни картини: историческата, възстановена на база множество разнообразни източници, и съвършено различната, пропагандна и необективна, създадена от печата. При това - британската, не коя да е, преса!

Учени от различни дисциплини отдавна са установили, че подражанието е изключително масово в междучовешките взаимоотношения. От една страна, така ние намираме сигурност и използваме другите като ориентир за нашите действия и решения. Има обаче един голям проблем. Както отбелязва философът Ерик Хофер, "Когато хората имат свободата да правят каквото им е угодно, те обикновено се имитират едни други... Обществото, което дава на индивида неограничена свобода, най-често стига до объркваща еднаквост."

Веднъж един учен си прави експеримент. Измисля сложно звучащо заглавие, след това с помощта на компютърна програма генерира текст от граматически правилни, но абсолютно безсмислени изречения, използващи софистицирани термини. Статията е прегледана, одобрена и публикувана в най-престижното постмодернистко списание.
Това е случаят и с т.нар. "изкуство" на Кристо.
Какта написа един приятел, "това е апотеоз на пиара. Опаковка без съдържание. Мегаломания в името на самата мегаломания. Това е култура за консуматори, флирт с глобалния полуидиот, който е чел оттук-оттам, но умира да се чувства значим, умен и възвишен. И творчеството на Кристо запълва изцяла тази свръхкомерсиална ниша. Инсталации, които нищо не означават, но пък стават медийна дъвка. Мляскане за очите, но нула калории за душата. И в това сигурно нямаше да има нищо лошо, ако не беше това медийно пърхане, тази нагла снобарщина, която настоява производителят на консуматорска баналност да бъде обявен за гений..."

"Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време, това беше векът на мъдростта, това беше векът на глупостта, епоха на вяра, епоха на безверие, години на светлина, години на мрак, пролетта на надеждата и зимата на отчаянието; всичко беше пред нас, пред нас нямаше нищо, всички вървяхме право към небето, всички вървяхме право в обратната посока — казано с две думи, периодът толкова много приличаше на сегашния, чо някои от най-разпалените специалисти настояват, че той трябва да се описва само с превъзходна степен на сравнение — и в положителния, и в отрицателния смисъл."
Чарлз Дикенс, "Повест за два града"

Non bene pro toto auro libertas venditur.
Freedom cannot be sold for all the gold.

Oblitti privatorum, publica curate.
Forgetting private affairs, take care for public ones.
Dubrovnik, XVI century

Единственото по-кофти от това да си "полезен идиот" е това да си безполезен идиот :) :) :)

В последните няколко дни течаха паралелни атаки срещу ключови бастиони на ""Ислямска държава" - Ракка в Сирия и Фалуджа в Ирак.
Срещу Ракка напредват кюрдите от Север и сирийската армия от юг. За да забавят силите на Асад и да облекчат ситуацията на ИД, Фронтът "Ан-Нусра" и другите подкрепяни от Саудитска Арабия и други регионални сили групировки, започват офанзива край Алепо. Това показва, че "умерените" джихадисти и обикновените джихадисти често пъти съгласуват действията си. За да не ескалират проблемите им със саудитците, американците се принудиха да се съобразяват с тяхната подкрепа за "Нусра", иначе казано - "Ал-Каида" в Сирия.
В случая с Фалуджа, тъй като като там водеща роля в щурма имат шиитските милиции "Народна мобилизация" (Хашд аш-Шааби), моментално медии като "Ал-Джазира" раздухаха темата, че най-големите врагове на иракските сунити са шиитите, а не "Ислямска държава".
Така върви борбата срещу тероризма в Близкия изток.
Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-08-01

Унгария - дунавската перла

Бях чел и слушал много за красивата Будапеща, затова, веднага щом ми се удаде възможност, тръгнах на екскурзия към Унгария.
Още от границата човек добива усещането (може би плод на (само)внушение?), че попада в една уредена, умерено консервативна и приятна страна. За това може да се съди още от стегнатите армейски патрули в близост до ГКПП-то. За разлика от България, където селата представляват тъжна гледка, Унгария успя да запази своето село живо. В двора на почти всяка къща се вижда тракторчета или мотокултиваторчета, виждат се семейства, църквите са добре поддържани. Моделът се доближава до идеята за дребно, но ефективно фермерство.
Самата страна се дели на няколко големи географски зони. Едната е известната от учебниците ни по геогафия Панонска низина между рекита Тиса и Дунав. Токай е районът около границата със Словакия ,който е хълмист, заради това там се произвеждат и прочути токайски вина и концентратът за коняка „Уникум“. За прочутата унгарска пуста съществува шега, че в нея конете могат да пасат без да се навежда – толкова е висока тревата. Оттук следват и няколко кулинарно-икономически последици. Развитото животновъдство е една от предпоставките за производството на телешките и други колбаси, с които Унгария се слави. Също така, млечните продукти са с превъзходен вкус. Оказва се, че от крупен производител някога, днес България също внася прясно мляко от централноевропейската страна.
Първият туристически обект, който посетихме, беше Сентендре (Св. Андрей). Всички екскурзоводи съобщават, че поселението е създадено от сръбски заселници, които бягат на север заради османското нашествие. Селището се намира на десетина километра от предградията на Будапеща. Градчето не е голямо, слави се като средище на унгарски художници, които продават картините си по калдъръмените улички. Всъщност, оттук туристите могат да закупят най-различни сувенири от приветливите продавачи.
Следващата ни спирка в източна посока беше вишеград и големият завой на р. Дунав. Погледната от високия съседен хълм, реката наистина изглежда живописно и величествено. Въпреки това, крепостта на Вишеград, която е охранявала именно този участък от реката, не впечатлява с нищо особено. За пореден път българската група се убедихме, че другите нации от нищо правят туризъм, докато прекрасни кътчета в България са слабо познати.
Отличен завършек на този ден бее посещението на Естергом – унгарският духовен център. Градът е бил резиденция на средновековните унгарски крале и е наричан „Mater ecclessiarum Hungarorum“ – „майката на унгарската църква“. Основните забележителности са старият Кралски дворец, красивата и архитектурно отлично пропорционирана катедрала и ансамбълът от по-нови (19 век) сгради около тях.
Трудно е да се опишат красотите на Будапеща. Основните забележителности са Парламентът, катедралите „Св. Матияш“ и „Св. Ищван“, Халите. Зад импозантната сграда на Парламента са реализирани в по-малък мащаб проектите, които са били класирани на второ и трето място в конкурса за проект. На т. нар. Крепостен хълм са разположени Кралският дворец и в съседство прочутите Рибарски кули, построени през 19-ти век. Всъщност кулите никога не са служили реално за отбрана, а са построени само в чест на задругата на рибарите, която, заедно със задругите на различните занаятчии, в миналото са имали задачата да бранят определен участък. До него води въжена железница и качването с нея също е една от любимите туристически атракции.
Така в историята и културата можем да открием някои обяснения и за съвременното политическо поведение на унгарците. Австро-унгарското наследство, сградите в стил неокласицизъм и сецесион водят до трудното примиряване с живота в панелен блок (нека си спомним само събитията от 1956 г.). Въпреки че не хранят особено топли чувства към Русия, това не пречи на унгарците да имат прагматично отношение и да развиват взаимоизгодни проекти с Москва в енергийната и икономическата област. Ако можем да наречем това „икономически фактори“, то в отношенията с Вашингтон и Брюксел проработват друг тип рефлекси – историческият и културен фактор. Народ, който ясно пази спомена за славното си историческо наследство, за битките срещу нашественици от север, изток, юг и запад, не може да бъде просто покорен изпълнител на чужда воля.
Разходката по улиците „Ваци“ и „Андраши“ е изключително приятна. „Ваци“ е пешеходна алея, осеяна от двете страни със заведения и ресторанти, която води до Централните Хали. Улица „Андраши“ има няколко части, като на нея са разположени множество от чуждите посолства, Операта и други красиви сгради. Тази основна градска артерия води до Площада на героите, където гори Вечният огън. Зад него е изградена полукръгла колонада със статуи на прочути фигури от унгарската история. Немалка част от тях имат връзка и с нашето минало, доколкото или са воювали, или са сключвали съюзи с българските владетели. Например, майката на крал Ищван е българка; крал Андраш е принуден да даде дъщеря си за съпруга на Йван-Асен II със зестра Белградската и Браничевската област; Ян(ош) Хунияди се сражава срещу османците многократно и участва заедно с младия крал Владислав III Ягело в прочутата битка при Варна 1444 г. Въпреки продължилото около 150 години господство на османците над унгарски земи, те са отблъснати отдавна и в масовото съзнание не остава травматичен спомен. Понастоящем официална Будапеща развива добри и взаимоизгодни отношения и с Анкара.
Около редица от градските площади има множество заведения и кафенета, например около „Ференц Лист“. Заради наличието на множество чужденци – туристи и студенти в международния Централноевропейски университет – нощният живот е оживен. Същевременно и Унгария е страна на контрастите – клишето от пътеводителите за множеството бездомници в центъра не е измислица. Редом със суперлуксозни хотели, помещаващи се в реновирани сгради, стоят неподдържани и занемарени конструкции.
За съжаление, масовият туризъм от западен тип и тук е сложил свой отпечатък. На много места се предлагат пица, спагети болонезе или хамбургери. Въпреки това, традиционната унгарска кухня има множество почитатели. Прочути са унгарският гулаш, рантотът (печено панирано месо със зеленчуци на скара) е превъзходен. Унгарците са майстори и на сладкарските изделия – тортите „Добуш“, „Гараш“, марципанът. Научих, че палачинката също е с унгарски произход. Както българи, македонци и сърби се състезават кой прави най-добрата ракия, подобно съревнование има между румънци и унгарци по отоншение на палинката. Телешко, кнедли, кестени, рибена чорба, кайсии са други съставки от традиционната трапеза. В сравнение с нашите стандарти цените са малко по-високи (например, 5500-6000 форинта или около 20 евро за обяд за двама).
Поради наличието и на множество минерални извори, в Будапеща са идградени и множество обществени минерални бани. Разположението на двата бряга на Дунав укрясава града заради мостовете, които се протягат от единия към другия бряг и заради островчетата в реката. Унгарците могат да кжат по нещо за всеки един мост – този на Елизабет (Императрица Сиси), за Верижния мост, символ на града... Един от най-популярните острови е Магрит или Маргарете, наречен така на името на дъщерята на крал Бела IV. Монархът построява на острова манастир, за да благодари за Божията помощ срещу нашествието на монголите. Днес островът е парк, любимо място за спор или тичане за здраве на младите хора. Отделно от острова, в предградията покрай Дунав има дълги пътеки за каране на велосипед, джогинг или разходки на домашните любимци.

Трудно е всички забележителности на Будапеща да бъдат разгледани за едно толкова кратко посещение. Така че градът ще ви примами да го посетите отново. 

За снимки от пътуването вижте ТУК

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-07-04

„Денят на мармота“ и постоянният провал на западната контратерористична политика в Близкия изток

Ричард Джаксън, Университет „Отаго“, Нова Зеландия


Западната антитерористична политика в Близкия изток напомня на филма „Денят на мармота“ (Groundhog day) по това, че изглежда повтаря един и същ набор от грешки и самоосъществяващи се пророчества. Текстът анализира част от причините защо западните държави са неспособни да се освободят от този порочен кръг и заключава, че нов език и парадигма – нов дискурс – относно Близкия изток е необходим преди алтернативни, по-прогресивни политики да бъдат приети.


В популярния холивудски филм „Денят на мармота“ героят Фил е осъден да изживява един и същи ден отново и отново, докато не научава от своите грешки и промени стойността и необходимото отношение към другите хора около теб. Едва тогава му е позволено да се събуди и да започне нов ден и нов живот отново.
Западната контратерористична политика в Близкия изток наподобява това. Преследвани са същите цели, със същите методи, водени са същите войни, нападани са същите държави, отново и отново, с предвидим резултат. Президентът Обама е четвъртият пореден американски президент, който нареди бомбардировки над Ирак, а неговият наследник със сигурност ще бъде петият.
14 години след началото на войната в Афганистан и 12 след тази в Ирак, западната контратерористична политика в Близкия изток е самоосъществяващо се пророчество – тя създава това насилие, което цели да изкорени.
Не казвам, че няма изобщо никаква промяна от 2001 г. насам. Едно от предизборните обещания на Обама беше изтегляне на сухопътните части от Ирак и съсредоточаване върху борбата с „Ал-Каида“ в Пакистан и Афганистан. Има еволюция от подходът за разполагане на многочислени наземни части от ерата на Буш към по-отдалечен контрол чрез антитеростични акции, осъществявани чрез дронове, военновъздушните сили и местни съюзнически сили. Заради това стартираната от Буш програма за убийства, осъществявани от дронове (безпилотни летателни апарати), значително се разрастна при Обама, както и обучаването на местните сили за сигурност.
На ниво на лексиката, Обама скъса с дискурса за „война с тероризма“ и предпочита „война с насилствения екстремизъм“. Обама произнесе и прочутата си реч в Кайро, очертаваща нова рамка на отношенията на САЩ с ислямския свят. Въпреки това, редица наблюдатели отбелязват, че това са само дребни реторични промени, поставящи различно ударение, но широкият контратеростичен подход остава непроменен. Въпреки по-умерената реторика, западният контратеростичине дискурс вижда тероризма като нов вид война, религиозно-мотивирана (следователно неполитическа), на която злото и ирационалността са вътрешноприсъщи, заплаха, която е екзистенциална за Запада и съществуващия глобален ред. Борбата с тероризма се вижда като сблъсък между силите на цивилизацията и варваството, т.е. антитероризмът е форма на война. Оттук и използването на широкомащабни инвазии, операции на специалните части, повтарящи се въздушни удари, убийства с дронове, използване на частни военни компании, мащабни програми за подготовка и оборудване на местните военни сили, въоръжаване на бунтовнически групи, задържането, прехвърлянето и измъчването на хиляди заподозрени.
Разчитането на въоръжено смазване е вкоренено в в дълбоката западна вяра, че фанатичните т. нар. „насилствени екстремисти“ са неспособни на политически диалог и следва да бъдат заличени. Това бешие логиката и на практикуваните от Буш превантивни удари – убийство преди някой да планира заговор срещу Запада. Така страховитата американска военна мощ се използва за контролиране на глобалните заплахи, а не за работа с дълбоките обстоятелства, от които заплахите се пораждат.
Разглеждането на тероризма на първо място като военна, а не политическа заплаха, е фундаментална грешка. Това доведе до нарушенията на човешките права в „Абу Граиб“ и „Гуантанамо“ и до смъртта на 1 300 000 души в Ирак и Афганистан, катто и до много повече ранени. Бяха създадени милион бежанци. Това са все фактори, които подхранват мотивацията на въоръжените групи. Нестабилността в обширни части на Близкия изток и Северна Африка, Сахел и Африканския рог спомогна за ръста на групи като „Ислямска държава“, Боко Харам и свързаните с „ал-Каида“ организации.
Защо тогава Западът продължава да следва тази политика? Защо, при положение, че дори преди 11 септември консервативният институт „Катон“ установи, че американските военни интервенции са основната причина за антиамериканският тероризъм в чужбина?
Няма еднозначен отговор на въпроса, но една голяма промяна на политическия курс винаги е много по-сложна, отколкото продължаване на досегашния курс или малки отклонения от него. Пътят на най-малкото съпротивление винаги е най-лесен. В САЩ съществува консенсус между двете основни партии по отношение политиката и силното военно присъствие в Близкия изток.
Друг фактор е идеологическата ориентация. И Джордж Буш, и Тони Блеър бяха дълбоко убедени в превъзходството на западните ценности и необходимостта Близкия изток да бъде демократизиран. Военната победа не може да създаде условия за мир и демокрация.
Следващо, дискурсът за войната с тероризма беше дълбоко вкоренен в обществата и политиката. Ключови наративи и виждания за тероризма бяха материално вградени в политико-икономическата сфера – например, институции за сигурнос,т  закони, политическо говорене, частни охранителни фирми, медии и популярна култура. Войната с тероризма се поддържа от интереса на тези групи, кито директно печелят от нея. До момента цената на тази война е 3 трилиона долара (3000 милиарда), от които се облагодетелстваха военните, ВПК, службите и частните подизпълнители.
На ниво на езика, самият израз „война срещу тероризма“ допълнително ограничава опциите, между които да се избира. Трудно е да се постави под въпрос доминиращото разбиране що е то „тероризъм“. Същевременно милионите животи, засегнати от западните интервенции от 2001 г. насам, получават слабо медийно внимание в западните общества. Това дава свобода на политиците да продължат с досегашния си подход.
На последно място, Западът и терористите попаднаха в процес на взаимно подхранване – цикъл на насилието, в който действията на едната страна (въоръжена атака на бойна група или чужда военна намеса) подхранват убеждението на другата за нея.
Ключовият въпрос е как да се освободим от близкоицточната версия на „Денят на мармота“? Това би изисквало изоставяне на множество от ключовите презумпции на настоящата западна външна политика – че военна намеса може да решеи политически проблеми, че ние сме длъжни да се намесваме, че местните актьори са неспособни да се справят сами с проблемите си, че въоръжените групи в региона не подлежат на реформи и са неподатливи на диалог и пр. Необходимо е Западът да намери кураж да признае катастрофалните си грешки, да възстанови емпатията си към жертвите на тези политики, да започне да следва подход, базиран на ненасилие, социална справедливост, развитие, демократично участие, местно участие в решаването на проблемите. Необходим е и нов език и дискурс към проблемите. 

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-07-01

Фоторазходка из Унгария

През пролетта посетих Унгария за кратка екскурзия и реших да споделя с Вас снимки от най-красивите места, на които бях.

Градчето Сентендре, основано от сръбски преселници, днес туристическа атракция, подобна на Етъра.


Големият завой на р. Дунав край Вишеград



Естергом, духовният център на Унгария, "Майката на унгарската църква" и резиденция на средновековните унгарски крале



Сградата на Парламента - фасад и задна страна, привечер и на дневна светлина.



Нощна снимка на Кралския дворец в Будапеща

 Бутафорните (построени в края на 19. век, никога не са служили за отбрана), но красиви и прочути "Рибирски кули"


Площадът на героите с паметници на прочути унгарски крале и Вечният огън.

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-06-22

По страниците на „Автопотрет на репортера“

Ришард Капушчински е световно известен полски репортер и писател. Автор е на книги за Африка, Латинска Америя („Футболната война“), Иран („Шахиншахът“) и други, които са преведени на над 30 езика в 50 страни. На български език наскоро беше издаден сборник, съставен от негови мислии и идеи, разделен на три части – „Автопотрет на репортера“, „Стремителният ход на историята. Записки за ХХ и ХХI век“ и „Другият“. Първите две са откъси от негови интервюта, групирани по теми, а третата част са няколко негови лекции, посветени на различията. „Записките“ също са тематично организирани, като покриват Африка, светът на исляма, Русия, Латинска Америка и други.
Ето някои откъси, които ме впечатлиха:

„За да се занимаваш с журналистика, преди всичко трябва да бъдеш добър човек. Само добрият се опитва да разбере другите, техните трудности и трагедии.“

„Бих определил своята професия така: да бъдеш преводач. Но не от един език на друг, а от една култура на друга.“ Капушчински споделя, че репортажите и книгите, които е написал, имат три извора – предварителната подготовка, прочетенето за местата, които ще посети, тяхната история, култура, хора; срещите и видяното; собствените размишления на база едното и другото.

„Когато започнах да пиша за тези места, където болшинството от хората живеят в нищета, си дадох сметка, че именно това е темата, на която искам да се посветя. Пишех поради етични причини, между другото заради това, че бедните са общо-взето безмълвни. Нищетата страда, но страда мълчаливо. Тя не се бунтува. С бунт на бедняците ще се сблъскате, когато те хранят някакви надежди. Главната особеност на света, в който винаги е царяла нищета, е липсата на надежда.“

„Завоюването на всяко късче (журналистическа) независимост изисква борба.“

„Ролята на телевизионното изображение е огромна. Трябва обаче да си даваме сметка, че изображението не буди размишления, а само въздейства на нашите емоции.“ И още: „Големите медии третират информацията като стока, а не като носител на истината.“ Медиите не са заинтересовани да отразяват действителност, а от взаимното съперничество. Не можеш да отминаш новината, съобщена от конкурент. Поради това навсякъде слушаме едни и същи новини. По време на войната в Залива всички бяха там. Дори и нещо интересно да се случваше другаде, никой не информираше за него.

Капушчински предупреждава: „Друг вид манипулация е съзнателната. Днес медиите са склонни да говорят за някое събитие само тогава, когато са в състояние да обяснят (според тях – бел. моя, М. К. J) неговите причини и да предоставят удобни отговори... за причините на събитията“ и дава за пример продължаващи с години кризи, за които не се говори, докато не се вземе решение за справяне със съответния проблем.


„Медиите в днешния свят приличат на училищна черна дъска – изписвана, изтривана, изписвана отново и пак изтривана напълно.“ Така всяко събитие увисва в безвъздушното пространство, не може да се създаде усещане за процес, т.е. история. „Разполагаме с огромно количество данни, които не функционират в никакъв културен контекст.“ Например, научаваме, че еди-къде си е станал преврат. И хабер си нямаме дали това едобре или зле. „Дори не знаем за какво ни е тази информация. Тя служи единствено за затлачване на разума. Нашият проблем не са данните, а липсата на шанс за тяхната обработка.“
Според полския журналист, съществуват три заплахи за паметта. Първата е огромното развитие на механични носители на паметта – енциклопедии, книги, компютри, чипове. Това засега и способностите за мислене на човека, включително и нашата идентичност. Втората заплаха е огромното количество данни. То е бреме, коет осъздава перманентна преумора. Третата заплаха е огромното ускорение на историческите процеси – времево и пространствено. Поради това губим усещането за стабилизация и уют в света.

Слабостта на журналистическите факултети по целия свят е, че в тях се преподават предимно технологии, но но етичната подготовка е съвършено игнорирана. А журналистът често трябва да прави бързо морален избор.

Говорейки за войната в Персийския залив или за Сомалия, когато официалните съобщения бяха предвани на живо, Капушчински е категоричен: „Ако на журналиста бъде отнета възможността сам да събира информация, журналистиката престава да бъде журналистика, а става комюнике на военното командване... контролиран по класически начин пропаганден механизъм.“


Много често се поражда една дилема – „какво да измислим, за да не кажем за онова, което наистина прогонва съня от очите на милиони хора? Кризата в световната мисъл се изразява именно в огромното разрастване на темите-заместители, създадени, за да не се констатира главното поражение, каквото за съвременното човечество е сегашният модел за развитие на света.“

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-06-10

5 статуса от "Фейсбук"


Извличането на природните ресурси в редица случаи означава брутално съсипване на природата - сриването с булдозери на целия връх ня планината или хълма в Апалачите в САЩ; катранено-битумните пясъци в Алберта, Канада; нефтодобива в Нигерия, Латинска Америка и Близкия изток. Т.е. създавят се "излишни зони", населени с "излишни хора". За да бъде оправдано превръщането на цели групи хора в "излишни", това изисква и съответните интелектуални теории - ориентализма, неоколониализма и други. Така е лесно вината за положението да бъде хвърлена върху "гръцкия мързел" или "неспособността" на дадени хора да приемат демокрацията.
Някои размисли, породени от 'Let them drown' на Naomi Klein, публикувана в 'London reviеw of books' и една статия за ценностите в международните отношения на турския колега Berdal Aral.

Ако не можеш да се довериш, да допуснеш другите до себе си и да обичаш, остани си сам - демоните са на разположение при всякакви обстоятелства.

Голяма част от българския НПО-сектор публикува на сайтовете си събитията, които организира или в които участва, едва след като са отминали. Явно такова е разбирането им за гражданско общество, прозрачност и отчетност.
Същевременно имат претенции, че са страж на обществените интереси. "А кой ще пази стражата?", се пита тогава.

Чрез Панджирската долина, прохода Хибер и т. нар. Вахански коридор Афганистан контролира главните пътни артерии по линията Русия-Централна Азия-Индия. Има ли учудени, че някога процъфтяващата страна е арена на войни цели четири десетилетия и половина - от 1979 г. насам?

Един от най-големите грехове на т. нар. "преход" и на политиците от този период е, че лишиха младите от памет (за да не могат да сравняват с миналото), перспектива и амбиции (защото иначе щяха да са отвратени от настоящето). Забраниха им да мечтаят. Никой вече не мечтае за България като космическа и високотехнологична държава, а за лидер в аутсорсинга (easy come, easy go). Ако ти откраднат 5 лева, ще вдигнеш скандал. Откраднаха цели заводи и бъдещето на младите, а никой не го почувства като свое.


Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-06-08

Топката, която спаси се от снаряда

Топката, която спаси се от снаряда,
топката, която дълго бяга пред крачето на момчето,
та да отбележи
голове невинни в мача в уличката;
уличката тясната, пред къщата,
уличката, дето спаси се от снаряда.
Не знае топката на бели и черни многоъгълници,
че снарядът, дето падна върху къщата,
взе със себе си крачето на момчето...
крачето на момчето -
крачето, дето дълго бяга подир топката;
взе със себе си и головете невинни
в мач на тясна уличка.

Зухейра Зактан, палестинска писателка
в сборника "Самота, наречена отечество", антология на съвременната палестинска женска литература, преводач Мая Ценова

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-05-11

Морал и етика на солидарността в съвременното общество

Един от недостатъчно изследваните проблеми в социалните науки в България в наши дни е за обществените връзки и солидарността. В ситуация, в която обществото е все по-разединено, подобни изследвания са изключително необходими. Донякъде този пропуск се запълва от една наскора излязла книга. Въз основа на научна конференция под същото заглавие, проведена в края на 2015 г., през 2016 г. е публикуван сборник с докладите под заглавие „Морал и етика на солидарността в съвременното общество.“
В своя текст проф. Васил Проданов разглежда десните и левите прочити на солидарността в миналото, за да стигне до днешния ден. Основната му теза е, че неолибералният капитализъм разрушава солидарността. Това се постига чрез:
-         маркетизация (опазаряване) на всички сфери на обществото;
-         невъзможността за възпроизвеждане на предходно съществувалото класово сътрудничество поради задълбочаващото се неравенство и излизане на капитала извън контрола на националната държава;
-         деиндустриализация и разрушаване на колективните форми на труд;
-         отслабване на обществени организации като профсъюзи и партии.
Липсата на солидарност блокира възможността за формиране на колективи, за съвместни социални и политически действия за промяна на ситуацията към по-добро.
В България глобалните процеси се развиват още по-остро. Бяха разрушени всички основни социализационни и възпитателни системи. Най-интелигентните и мотивирани ученици заминават за чужбина. Сред студентите липсват неформални лидери, които да ги обединяват и да им задават амбиции и хоризонти. Европейски изследвания сред младите хора в България показват, че младото е най-несолидарното поколение в нашата история.
В страната ни се създаде политическа система, в която хората са обединени не чрез ценности и идеали, а чрез два основни типа връзки – страх и омраза и клиентелистки мрежи. При първите две става дума за страха, че ще бъдеш изхвърлен от работа, че не можеш да си платиш кредитите, да си изучиш децата и да се лекуваш и пр. и омразата, чрез която се „посочват“ удобните виновни за всичко това (по правило нямащи нищо общо с действителните виновни). Така негативната солидарнност „срещу“ заменя позитивната – общи социалноикономически интереси, цели, национална идентичност, споделени общи ценности.
Вторите мрежи са зависимостите от корпоративни, икономически или външни влияния.
В статията си Борислав Градинаров се позовава на редица изследвания, доказващи, че неравеството произвежда напрежение, конфликти и недоверие. Един от истинските врагове на солидарността не е само егоизмът и безчувствеността, а превръщането й в анонимна и изпразнено от съдържание понятие, продължава той. Максим Мизов го допълва, че имитациите на истинската солидарност обезверяват и демобилизират хората, особено младите, които нямат собствен спомен за историческите премеждия. Колкото по-малко са примерите за истинска солидарност, толкова повече са спекулативните и манипулативни заместители. Татяна Батулева анализира, че в основата на солидарността следва да стои осъзнат избор, защото няма как да бъдеш солидарен с всеки и за всичко. Другото е фалш. Автентичната солидарност няма как да бъде наложена силово отвън. Според нея един белезите на подменящите симулакри на солидарността е наличието на солидарно произнасяни мантри. Идеите на доц. Станка Христова кореспондират с тези на колегата й – солидарността изисква публично действие. Съчувствието само по себе си не е солидарност. Освен това, действията трябва да са адекватни на нуждите на този, към когото се проявява солидарност.
Ивайла Стоева задава актуални въпроси за солидарността и ЕС – кой реди пъзела на солидарността в Съюза? – евробюрократите и политическите елити или гражданите? Кой е общият враг пред обединена Европа – бежанците, терористите или Трансатлантическото споразумение за търговия и инвестиции? Каква е солидарността между Севера и Юга?
Важен извод, който може да се направи от целия сборник, е, че републиканизмът се крепи на егалитаризма (равенството) на гражданите, докато монархизмът, авторитаризмът и тоталитаризмът са изградени върху неравеството и субординацията им в йерархиите на държават и обществото, което дискредитира солидарността. В този смисъл солидарността е и основа на демокрацията.
Идеологемите за „отвореното общество“ са смислово кухи и непостижими фикции в социум, който непрестанно ражда всевъзможни дистанции, бариери или отчуждение между хората, социални различия и културни пропасти, политически и икономически неравенства и несправедливости.
 Важно е наблюдението на доц. Петя Пачкова, че елитите стимулират все повече несолидарността под формата на ксенофобия и расизъм, докато самите те се солидаризират помежду си. Тази увеличена вътрешнотгрупова солидарност  обаче е за сметка на междугруповата, което води до сериозна дехомогенизация в национален план и затваряне в религиозен, етнически и пр. Липсата на солидарност означава, че се увеличава броят на групи, които протестират, но те все по-често се натъкват на контрапротестиращи. В общоевропейски план възможностите за хармонизиране на политиките и общо решаване на проблемите значително намаляват. ЕС се оказва едновременно достатъчно мощен, че да пречи на определени национални решения и твърде слаб, че целият Съюз да намира решения.
Макар политкоректността като фалшива форма на солидарност да се споменава на няколко пъти, на нея е посветен отделен текст в сборника, дело на С. Минева. Тя е категорична, че политкоректното говорене може да култивира някаква форма на толерантност, приучвайки към безразличие към различията, но не може да събуди съчувствие и привързаност.
Макар че солидарността е ключова и основополагаща ценност за левицата, дори и автори от десницата признават нуждата от нея - в съвременните комплексни икономически системи успехът на един е взаимосвързан с успеха на другите.
Интересен е текстът на Христо Проданов за споделената икономика – „нов модел на солидарност или егозиъм“. Макар и на места в текса да има вътрешни противоречия, маркирани са няколко глобални тенденции – увеличаване на социално-икономическите разлики и размиване на границите между работно и свободно време в ущърб на почивката. Според привържениците икономиката на споделянето дава възможност да бъде получен доход от собствеността, която човек притежава. Критиците обаче изтъкват нарушаването на трудовите права (вече споменатото лишаване от почивка, т.е. самоексплоатация); формирането на атомизирани и самоизолирани индивиди, откъснати от естествена среда и колективи. Създават се лишени от защита работници, борещи се помежду си за получаване на следващата работа на парче. Липсват защити срещу евентуална трудова злополука, заболяване, катастрофа. Адам Буут пише, че така личната собственост на милиони обикновени хора (домове, автомобили) се превръща в източник за печалба не само на отдаващия услугата, но и на посредниците, които нямат заслуга. Другата част от обществото търпи негативи – компании затварят врати, хора губят работата си. След публикуването на рецензирания в настоящия текст сборника в САЩ беше отпечатана и силната и аргументирана критика на Том Слий. За него компаниите от споделената икономика като Юбер, Еърбнб и пр. натрупват огромни печалби чрез изнасяне на разходите и заобикаляне на регулациите, предназначени да защитят потребителите. Бившият американски министър на труда Робърт Райх говори за „най-голямата промяна в американската трудова сила за повече от столетие“. Въпреки това обаче, вълната от нови технологични компании е подкрепяна и финансирана от капиталистите от старата школа. (ИЗТОЧНИК)
Много полезно в статията на Ивка Цакова са очертаните алтернативи. Тя описва три типа структури – 1) движения и мрежи, съпротивляващи се срещу неолиберализма („за“ стръмно прогресивно облагане, „за“ повече национални облаги от природните ресурси); 2) доброволчески и благотворителни структури, търсещи социален, а не пазарен ефект; 3) обогатяване на обществените дискусии с нови теми (народ, колективни права, обществени услуги, общо благо, класи) и контрааргументи на неолибералната догма.  
Няколко от текстовете са посветени на връзката между солидарност, етнически отношения и дистанции и обществените нагласи за малцинствата. Други пък са текстове, разглеждащи по неочакван начин въпроси за образованието, застраховането като солидарност в свободния пазар и други.
Определен интерес заслужава „политически некоректното“ мнение на Бисера Колева за хомосексуалните бракове, а Стоян Ставру поставя един новаторски въпрос – възможни ли са права на природата. Авторът отговаря, като се позовава на утвърдителните отговори на страни като Боливия и Еквадор, в които в Конституциите е вписано, че природата има свои права – да се самоподдържа, да бъде възстановена от хората, право на разнообразие и други. В ЕС се подготвят подобни проектодокументи, но и в тази социална област латиноамериканските страни се оказват доста напреднали. Евгений Кандиларов пък обръща поглед към конфуцианството и солидарността в Япония.

Като цяло, сборникът е разнообразен и даващ широка преспектива, а всеки от авторите (споменати тук неизчерпателно) е намерил свой подход към темата. Четивото може да бъде интересно на широк кръг от читатели – студенти, преподаватели, изследователи и хора, интересуващи се от философия и протичащите процеси в съвременното българско и глобално общество. 

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-05-05

Икономика и празници

Винаги, когато има празници, ще се намери някой, който да пресмята какви са загубите. А защо не пресметне ползите от повишеното потребление, харчене и почивки? Защо не пресметне възстановяването и отдиха на работната сила, които повишават производителността? Защо не говори, че трудът у нас е два пъти подценен - два пъти по-ниски заплати от производителността на труда (иначе казано, може почти двоен скок на заплатите веднага)?
От работодателските организации и индустриалния капитал у нас съобщиха, че загубите са между 300 и 400 млн. лева за всички слети почивни дни през цялата година.
Така възниква два допълнителни въпроса - защо всички медии посочваха само горната граница (400 млр. лева), а не и двете стойност?
И второ и много важно - нека тези, които представят тази статистика, да бъдат така добри да ни покажат и своите методи и изчисления. Нямам против и 500 млн. да са загубите, нека обаче коректно да демонстрират метода на изчисление, представителна ли е извадката, оценка ли е, що ли...
И тази тема потвърждава правилото, че има някои теми, по които щом чуем анонса в медиите, вече знаем кой ще говори:
- трудови и социални въпроси - представител на Института за капитализъм, търговско-промишлената палата или работодател;
- Близък изток - проваления (без нито една сбъднала се прогноза по сирийската криза) аналлизатор М. Халаф; един-двама други;
И т. н.

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-04-25

По следите на призрачните бойци

Стив Кол е отговорен редактор в престижния вестник „Вашингтон пост“. Живял и пътувал много в Афганистан и Пакистан през 1989 – 1992 г. Носител на „Пулицър“. Декан на Факултета по журналистика на Колумбийския университет (Ню Йорк), считан за най-престижната люпилня на бъдещите американски журналисти с годишни такси от стотици хиляди долари.

Неговата документална книга, преведена на български „Призрачни войни. Тайната история на ЦРУ, Афганистан и Бен Ладен от съветската инвазия до 10 септември 2001 г.“ (Hermes Publishing Ltd, 2006 г., 856 стр.) е наистина забележително постижение в жанра.
Доста от фактите, изложени в текста, вече са известни – темата за „афганския джихад“ и Усама Бин Ладен е много експлоатирана. Голямата разлика обаче е не само в някои нетолкова известни за широката публика детайли, но и в два други момента – първо, фонът е уплътнен с взаимовръзки, препратки и контекст, които позволяват много по-добро разбиране на събитийната верига и, второ, източниците, които са използвани респектират – официални документи, журналистически материали от самата епоха и най-важното – около 200 лични разговори и интервюта с ветерани от ЦРУ и Държавния департамент – хора от най-високите етажи на вашингтонската администрация до оперативни работници на секретните служби. Взети са мненията и на пакистански, афганистански и саудитски граждани.
Книгата проследява една класическа, но, за съжаление, история с тъжен край в мюсюлманския свят – когато опитът вътрешната нестабилност или политически проблеми да бъдат туширани чрез обръщане към исляма като спояващ фактор. Точно това се разигрива и в Пакистан. Допълнителен стимул дава и геополитическото положение на страната. За да не се окаже притиснат между архиврага си Индия от изток и просъветски Афганистан от запад, Пакистан започва строежа на хиляди ислямски религиозни училища (медресета) по границата с Афаганистан. Ако през 1971 г. в страната е имало 900 медресата, то до лятото на 1988 г. броят само на регистрираните скача до 8000. Счита се, че нерегистрираните са около 25 000. От тях излизат стотици и хиляди млади муджахидини, готови да се присъединят в джихад навсякъде по света.
Щрихирани са някои от основните причини за бурното развитие на ислямистката идеологи - шокът от загубата на арабските държави от Израел през 1967 г.; петролният шок, който дава на залвините държави огромно богатство, което да използват за политическите си цели, съюзяването на изгонените от Египет радикали със саудитската идеология, Ислямската революция в Иран от 1979 г., завладяването на Голямата джамия в Мека, щурма на американските посолства в Иран и Пакистан през същата година и други. (повече по въпроса вж. в статиите на Центъра за близкоизточни изследвания ТУК, ТУК и ТУК.)
Така че джихадът в Афганистан не се появява на празно място. В централноазиатската страна през март 1979 г. в Херат заради кампания за ограмотяване на момичетата избухва ислямистки бунт. Убити са и съветски военни съветници и семействата им и телата са набити на кол. Същото се разиграва и в Джелалабад. Интересно е да се отбележи (по Мализ Рутвен), че в онзи момент по времето на управлението на прокомунистическото правителство в Кабулския университет от 45 000 студенти 20 000 са момичета. По-късно, по време на джихада, фанатици провеждат систематични атаки срещу преподаватели в университетите.
Според популярната теза след започването на войната във Вашингтон се появява идеята руската намеса да се превърне във „Виетнам за СССР“.
Тя е частично вярна. Вярна, защото чрез пакистанското разузнаване Inter-Services Intelligence са уредени доставките на британски карабини „Лий Енфийлд“, китайски картечници, автомати „Калашников“, минохвъргачки, както и противотанкови гранатомети РПГ-7 за бунтовниците. Закупено е оръжие още от Турция, Египет, Полша... Това, че пакистанците са посредник, им дава възможност да контролират кой ще получава оръжието и то да попада само в обслужващи техните интереси полеви командири.

Ако в началото през 1981 г. помощта възлиза на сравнитено скромните 30 млн. долара, до 1984 г. тя плавно се увеличава и дости за целия период 200 млн. долара. През 1985 г. обаче тя рязко насраства и вече е 250 млн. долара годишно. Още от самото начало за всеки даден от американците долар, саудитците дават по още един, удвоявайки помощта. През същата 1985 г. във Вашингтон се разиграва зловещ разговор. Идеята екипировка за бунтовниците да бъде доставяна от американски тежки транспортни самолети С-130 се натъква на въпроса какво ще стане, ако съветската армия свали някой от тези самолети и избухне Трета световна война. Авторът на идеята се замисля: „Хм. Трета световна война? Идеята не е лоша.“
Сполучливо са очертани портретите на сенатор от Тексас без почти никакви познания за света, който подкрепя програмата за подпомагане на муджахидините, фанатичният католик и директор на ЦРУ Уилям Кейси, ислямисткият лидер Хекматияр, който като студент напръсквал с киселина лицата на незабулените момичета в универститета.
През 1986 г. помощта за ислямистите е вече 470 млн. долара, а през 1987 г. – 630 млн. долара. Щедро отпусканите средства дават възможност на някои момчета да се развихрят. Хауард Харт, началник на резидентурата на ЦРУ в Исламабад, дава идеята да се заплащат по 5000 рупии за заловен жив съветски редник и 10 000 – за офицер, а наградата да бъде удвоена, ако са хванати и войник, и офицер. Коранът е преведен на узбекски и са разглеждани вариантите как джихадът да бъде прехвърлен в съветските централноазиатски републики.
В районите от двете страни на афганистано-пакистанската граница е изградена цяла система от пътища, пещери, складове за оръжие, тренировъчни лагери... Всяка година през тях минават между 6000-7000 до 16-18 000 доброволци.
Променя се и профилът на бойците. Прииждат все повече араби от всички краища на арабския свят. Афганистанските бойци рядко предприемат самоубийствени операции или атаки срещу пътища, канали и мостове, ползвани и от местното население. Просто защото те са част от него. Арабските муджахидини обаче нямат подобни скрупули. Те не са свързани с местните хора. По същия начин три десетилетия по-късно, най-големите изверги в сирийската война не бяха местните джихадисти, а пришълците от другаде, които бяха най-жестоки спрямо завареното население.
Постепенно чрез ловко пренасочване на помощта ISI елиминира всички леви, светски, промонархически партии от афганистанската опозиция. Остават само брадатковците като Хекматияр, който не желае да се срещне с неверника Рейгън въпреки щедрите помощи, които той осигурява.
Осветлена е и ролята на един богат и силно набожен саудитски младеж – Усама бин Ладен, който поддържа връзки със саудитското и пакистанското разузнаване (но не и с ЦРУ, както твърдят пред Кол всички служители на Управлението). Счита се, че до 1993 г. бин Ладен се ограничава с войнствена реторика и финансиране, но не участва пряко в атентати срещу западни обекти.
От друга страна, тезата, че американските стратези от самото начало са виждали какъв ще бъде изходът, не е вярна. „Не бива да бъдем твърде оптимистично настроени за това, че Афганистан ще стане съветския Виетнам“, заявява Збигнев Бжежински. (стр. 68, 250) ЦРУ не разполага с високопоставен източник в съветските най-високи ешелони и до последно не вярва в съветското изтегляне. На 14.04.1988 г. в Женева обаче такова споразумение е постигнато. Изтеглянето приключва до 15.02.1989 г. Въпреки очакванията във Вашингтон, че след като руските войски си тръгна Наджибула ще падне почти веднага, той се задържа на власт. Междуособният хаос в Афганистан продължава. Повечето западни посолства и резиденти са изтеглени.
Пленено от войната в Ирак оръжие е прехвърлено в Афганистан в помощ на удобните полеви командири. Таджиките на легендарния полеви командир Ахмад Шах Масуд и узбеките на неговия колега Достум се съюзяват срещу ислямистите на Хекматияр. През 1994 г. Кабул е разделен между враждуващите групи. Доскоро красивият и озеленен град е превърнат от артилерийския, ракетен и танков обстрел в руини. Дърветата изчезват, водата също, почвата ерозира и се превръща в познатият ни от кадрите след 2001 г. жълт прах.
За да се стигне до възхода на талибаните обаче се намесват и други фактори – умората на хората от хаоса и желанието им за ред, саудитското желание да блокират иранското влияние, подкрепяйки мракобесния режим на моллите, пакистанското желание да се гарантира сигурност и стабилност, които да позволят развиване на търговията с Центарлна Азия. В изложението са разкрити са любопитни детайли от историята на Афганистан, биографията на Хамид Карзай, преговорите за нефтопровод с „Унокал“ и аржентинската „Бридас“, кухнята на бюрократичните трикове и борби в Карачи и Вашингтон, които не позволяват навреме да бъде разкрита атаката от 11 септември, плановете за убийството на бин Ладен, от които нито един не е доведен до край, увлекателната история с обратното изкупуване от страна на ЦРУ на противосамолетните ракети „Стингър“, които самото то е доставило... Книгата е снабдена с указател за главните действащи лица и подробен апарат от бележки.

Става дума за задълбочен и интересен труд с много полезна информация.

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.