Сайтът euinside инициира дебат във връзка със спорното предложение в новия проектозакон за училищното образование, който в момента се обсъжда, държавата да финансира частните наред с държавните училища и детски градини.
Аргументите "за" можете да прочетете
ТУК.Аз бях поканен да защитя тезата "против". Можете да прочетете текста по-долу:
"Малко предистория. Евентуалното приемане на тази разпоредба би била втората стъпка, насърчаващата приватизацията на общественото образование у нас.
Първата беше инициираната от министър Даниел Вълчев реформа, която въведе в сила
делегираните бюджети – бяха премахнати колективните договори и всички преподаватели сключват индивидуални, а всяко училище се конкурира с останалите училища. Целта беше да се подобри качеството, като училищата, които предлагат по-високо ниво, да привличат повече деца и да получават повече пари. В крайна сметка, подобряване на качеството не видяхме, но заради изискването във всяко образователно заведение да учат определен минимум деца, редица училища, предимно в малки и отдалечени населени места, бяха затворени.
Редно е да се отбележи, че това не е първият опит за въвеждане на принципа “парите следват ученика”, известен още като „ваучерна система”. Лансираната от десни икономисти идея е стара и първият опит за налагането и у нас беше иницииран през декември 2007 г. от Асоциацията на частните училища. Сега обаче лобистите на идеята предпочетоха да останат в сянка и законопроектът е подготвен от МОНМ.
Привържениците на предложения принцип „парите следват ученика” изтъкват няколко аргумента – такава система съществува на „Запад”, „Да не делим децата” и „Таксите ще паднат, образованието ще стане по-достъпно, ще се повиши конкуренцията и качеството”.
На първо място, само в някои от развитите страни тази система е приложена, като при това резултатите са доста спорни (например в Швеция). Швеция и България имат някои прилики – в скандивнавската страна съществуват географски отдалечени, изолирани райони, които са по-бедни в сравнение с други индустриални части на страната. И в България съществуват такива региони, с разликата, че местата със стабилен поминък се свеждат основно до София, Пловдив и Варна. Със сигурност можем да утвърдим, че един беден шведски регион е многократно по-богат от един беден български. След като е безспорно, че дори в Швеция въвеждането на предложената и у нас система радикално влошава образованието за по-бедните, е „логично да очакваме, че в България тази приватизация ще се покаже откъм най-лошата си страна.” (
Валери Найденов, „Започва училищната приватизация”)
Също така, трябва да се отчитат и някои съответни особености в страните, в които въпросната система е приложена. Например в Холандия има епархийски училища и учениците в тях получават държавно финансиране, но тези училища не са „частни” в смисъла, който влагаме в тази дума в България. Редом с това, в страните, в които тази практика се прилага, съществуват и определени условия към частните образователни институции.
Ако холандският образователена механизъм постига по-високи резултати от българския, това едва ли се дължи на ваучерите – по-логично е да мислим, че е благодарение на факта, че Холандия е много по-развита и богата страна от България и че в нея се отделят значително повече финансови средства.
В Англия ваучерите бяха въведени от Маргарет Тачър и отменени по-късно като неуспешен експеримент. Друг негативен пример е Южна Америка, където още дълго ще се преодолява негативното наследство от приложените на практика неолиберални реформи и съветите на Световната банка, в резултат на което държавните училище западнаха. В Чили ситуацията ескалира до масови ученически и студентски бунтове през 2011 г.
Аргументът „да не делим децата” е класическа техника за манипулация, апелираща към чувствата, а не към разума. Кой нормален човек би искал да дели децата? Въпросът обаче е, че не обществото, а техните родители (при това в повечето случаи напълно съзнателно и целейки именно това) са ги отделили. Несправедливо е чрез данъци да бъдат подпомагани предприемачески проекти, каквито са и частните училища – най-малкото, защото това противоречи на пазарната логика и изкривява конкуренцията, тъй като частните училища биват субсидирани от повече източници, отколкото държавните. Нелогично е да се твърди, че богатите са дискриминирани – по правило те имат много по-широк достъп до образователни възможности, както и знания и умения как да отстояват правата си. Докторантът по философия Ивайло Атанасов смята, че защитниците на идеята натякват, че имотните са дискриминирани, защото скъпото частно образование не се субсидира от държавата, но никога не споменават, че частните училища дискриминират по социален признак всички граждани, които не могат да си позволят таксите им. А Конституцията на Р България е категорична – „Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.” (чл. 6, ал. 2).
Също така, държавата вече непряко подпомага частните училища и детски градини, осигурявайки безплатни учебници и вървящите с тях учебни тетрадки и други помагала.
Както пише журналистът Калин Първанов, „В интерес на истината, децата отдавна са разделени. Най-малкото, защото Асоциацията на частните училища разполага със солидно лоби във всички власти. Докато много от държавните училища отдавна са оставени на произвола на съдбата.” (Калин Първанов, „Искам си ваучерите! Или за частните държавници и държавните частници”,
сп. "Ново време", януари 2008 г.,
http://kalinpurvanov.blog.bg/politika/2010/04/29/quot-iskam-si-vaucherite-ili-za-chastnite-dyrjavnici-i-dyrja.536469)
На следващо място, не е сигурно, че таксите ще паднат. Дори главният секретар на министерството на образованието Красимир Вълчев призна публично този факт. По сметките на поддържниците на идеята, ако има намаляване, то би снижило таксите с ок. 25%, т.е. вместо средната такса сега от 5000 лв. годишно – таксата би била ок. 3700 лв. годишно (
http://rightoknow.blogspot.com/2012/02/6.html). Това също е непосилна сума за огромен процент от населението (по данни на БНБ 75% от българските домакинства имат в сметките си в банките спестявания до 1000 лв.)
По-вероятно е обаче да предположим, че таксите няма да паднат, а просто ще бъде максимизирана печалбата. Т.е. с „образователните ваучери” се крие схема, в която обществото финансира децата на богатите, които могат да си позволят да учат в частни училища, за сметка на родителите, които не могат да си позволят да плащат високи такси. Зад говоренето за абстрактна свобода се крие свободата на бизнеса и на богатите да разпределят разходите на цялото общество, докато една тънка прослойка се облагодетелства и приватизира печалбите. Или както гласи принципът на великия комбинатор Остап Бендер - „Системата – над всичко: всяка обществена копейка трябва да влезе в моето лично счетоводство.”
Трето, видно е, че и в момента, без допълнителни субсидии, частните училища поминуват твърде добре, въпреки някои оплаквания от тяхна страна, че таксите не стигали. Повечето частни училища в момента ползват сградния фонд на държавни или общински заведения. Елементарна сметка показва, че заплащаният изключително скромен наем, консумативите – ток, вода, парно, училищни пособия -, разходите за учителски заплати, данъци и осигуровки се покриват от таксите само на няколко деца, а всички останали са чиста печалба.
Не е ясно какво означават призивите на радетелите за т. нар. „публично-частно партньорство” в образованието, но на мен ми хрумва версия – със средства от бюджета държавата да построи сграда за училище, върху която частното училище само ще закове собствената си табела. Тези страхове не са преувеличени, доколкото съществуват идеи собствеността върху някои училищни сгради да бъде сменена – от неотчуждаема публична държавна собственост в общинска, което е и първа стъпка към продажба, приватизация и пр.
Ако бъде последователни и прилагаме пазарната логика докрай и в този случай (застъпниците за проектозакона настояват за повече пазарни механизми и конкуренция), след като таксите не са им достатъчни и не могат да издържат на конкуренцията, се налага или да обявят несъстоятелност, или да се реформират, както гласи модерното клише.
Вече цитираният Калин Първанов сполучливо пародира идеята, довеждайки я до нейната логична крайност – щом „парите следвата ученика” чрез ваучер, всеки, който кара автомобил и не се възползва от градския транспрот, да си поиска ваучера за гориво от държавния бюджет; всеки, които не желае МВР да се грижи за сигурността, да си вземе ваучера и да го вложи в частна охранителна фирма.
Влизането в сила в този вид на проектозакона ще доведе до влошаване на образованието за повечето хора. В социологията отдавна е забелязан т. нар. „ефект на Матея”, според който се натрупват предимства, като всяко малко предимство води до постигане на следващо, докато други хора, например от социално по-уязвими слоеве не могат да се възползват от добрите шансове. Така те стават още по-бедни по омагьосания кръг – бедните родители не могат да осигурят образование на децата си, което ги обрича на още по-голяма бедност.
Аргументите за конкуренцията, която частните училища предизвикват, също са спорни. Самият аз съм получил бакалавърска степен и от частен университет, затова от личен опит мога да заявя за съществуваващата сред част от обучаващите се в частни образователни институции нагласа за всепозволеност, тъй като „си плащам”. Докато в университета това е попритъпено, в частните училища не е така – големите такси, които учениците заплащат, правят огромен процент от собствениците на тези училища склонни да си затварят очите за пропуски в подготовката или дисциплината. Разбира се, съществуват и няко иприятни изключения. Също така, важно е да се уточни какво се има предвид под „качеството” на образованието – дали става дума за изграждането на мислещи хора със способност да анализират или „качеството” се свежда до това какво е продаваемо. По отношение този разпад на класическите науки и приоритизиране на приложните пред фундаменталните науки вследствие на проникването на пазара, наблюдаван на много места по света, могат да бъдат прочетени чудесните аргументи на проф. Уенди Баун от статията й във
в-к "Култура" „Десет аргумента срещу приватизацията на Калифорнийския университет”.
Често пъти като алтернатива беше изтъквана Финландия. В случая със северната страна, през 90. години тя преживя най-тежката си криза за последните стотина години. Измъкването стана чрез мощна струя държавни инвестиции в образование и здравеопазване. Днес Финландия е в челото на всички класации и индекси, вкл. и прочутата PISA (Programme for International Student Assessment – Международна програма за оценка на учениците). Дори и в най-отдалечените кътчета на страната класовете са малки, обучавани в свръхмодерно оборудвани класни стаи, с достъп до най-новите информационни технологии. Към този често цитиран пример бих искал да добавя още едни. Това е Турция. В южната ни съседка държавата инвестира изключително сериозни суми в образование и се наблюдава бум на висшето образование. Вложенията в образованието са и една от важните предпоставки за икономическия ръст от последното десетилетие „край Босфора”. Да, но там съществуват и редица частни университети, биха възразили някои. Така е, но повечето частни ВУЗ са като колежи – обучават в пъти по-малко студенти от държавните институти, в ограничен кръг специалности и далеч не са толкова престижни. Съществуват и няколко частни университета, които предлагат световно ниво и в които равнището на таксите е сравнимо с това на Запад. Разликите с България по отношение на достъпа на студенти от семейства със скромни материални възможности са поне три:
1) - самите университети предлагат множество стипендии;
2) – стипендии, осигурени от множество компании, фирми и частни холдинги
3) – стипендии, осигурявани от религиозни и благотворителни фондации.
Мария Иванчева пише: „През 2011 г. арабската пролет и американската есен пренасочиха медийното и общественото внимание към борби с по-широки искания за структурни промени и социална справедливост. На този фон като че ли е време да помислим доколко новото глобално поле на образование допринася за или се противопоставя на нарастващата стратификация и несигурност в световен мащаб.” (
„Революционна алтернатива в глобалното поле на висшето образование? Случаят на Венецуелския боливарски университет”)
Със сигурност предложението ще доведе до постепенно увеличаване на неравенството и ще намалее социалната мобилност в обществото и образованието ще се превърне в механизъм за възпроизводство и задълбочаване на социалните неравенства – „който се ражда беден, умира глупав”. Подобен сценарий - с оглед нерешената ромска интеграция - ще има тежки, да не кажа катастрофални последици за цялото общество и за държавата. Освен етнизация, подобна мярка би засилила и регионализацията на бедността, т.е. тези идеи са потенциална мощна бомба с часовников механизъм.
Нарастването на броя на необразовано население, невключено в обеществото, крие редица рискове – нарастване на престъпността, натоварване на социалните системи, спад в данъчните приходи на държавата, намаляване на БВП на глава от населението поради ниската производителност на труда и др.
Всеки трябва да е наясно, че щом пести от образование, тогава ще се наложи да даде тези пари десетократно за социални и помощи за безработни, полиция и армия, след като крайният резултат е формирането на огромна неграмотна и необразована маса."
Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.
