Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2016-11-11

Избрани афоризми от Н. Г. Давила


— Обичайно възхваляват правата, за да могат да пренебрегват задълженията.

— Опасната идея не е погрешната, а частично вярната.

— Поставянето на „практически цели“ винаги ни довежда под ръка с ближния, когото не бихме искали да докосваме и с крак.

— Важното не предоставя доказателства за себе си.

— Новите поколения обикалят около останките на западната култура, като група японски туристи сред развалините на Палмира.

— Да възпитаваш означава да предаваш не предписания, а отвращение и възторг.

— Благородният човек е онзи, който си поставя изисквания, без те да са наложени от обстоятелствата.

— В течение на няколко века „освобождаването на човека“ се свежда до насърчаването на неговото вулгарно поведение.

— Либералните идеи са привлекателни. Последствията им са трагични.

— Да се нарича остаряло това, което вече не е разбираемо, е популярна грешка.

— В благородните души принципите са натурализирани.

— Цивилизоването означава ограничаване на свободата, за да може стволът да расте прав. За да може зеленината да се сгъсти в короната.

— Либерализмът провъзгласява правото на личността на опошляване, при условие, че с това не се пречи на опошляването на съседа.

— Да се очаква, че увеличаваща се уязвимост на един все по-интегриран от техниката свят няма да наложи тотален деспотизъм, е просто глупаво.

— Съвременникът редува състояния на мекушавост и твърдост. Щом престане да бъде сантиментален, става безжалостен.

— Най-безсрамното зрелище е сладострастният трепет, с който тълпата слуша ласкаещия я оратор.


Източник: "Гласове"

Ако текстът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТоплБлогЛог долу вляво.

2016-10-08

Брекзит - изход или безизходица?

Безспорно едно от най-значимите за бъдещето на Европейския съюз (ЕС) събития от последните месеци беше референдумът за напускане на Великобритания, т. нар. „Брекзит“ (комбинация от „Британия“ и „екзит“ – „изход, излизане“).
По време на кампанията поддръжниците на оставането и на напускането на съюза се обвиняваха взаимно в манипулиране на аудиторията, замерваха се с различни факти. Един от проблемите беше изтъкването на аргументи от различно естество, което създаде объркване. В някои моменти изглеждаше, че единият или другият лагер взема преднина, но в дните непосредствено преди вота като че ли лагерът „за“ оставане в ЕС водеше. Това се случи и след убийството на лейбъристката депутатка Джо Кокс – симпатична млада жена, обявяваща се в подкрепа на бежанците и със смела позиция по други наболели въпроси. В непосредственото навечерие на гласуването множество звезди, популярни лица, дори чужди политици като американския президент Барак Обама споделяха в социалните мрежи постове в пропорция две към едно „за“ оставането в ЕС. Така се получиха две последици.
Първо, да гласуваш „против“ стана непрестижно и се появи феноменът на скрития вот. На следващо място, като че ли предрешеният изход доведе до шумен провал на аналитичната общност – никой не беше предвидил вариант „излизане“. И така настъпи шокът от окончателните резултати – почти 52 „за“ излизане на Великобритания от Съюза (17 411 000 души), 48% в подкрепа на оставането. При високата избирателна активност (над 72%) и броя на британския избирателен корпус, 4 процентни пункта разлика означава около 1 млн. гласа повече. Четири на сто е достатъчно добра преднина – напомняме, че Обама беше избран със сходен резултат.
В крайна сметка хората избраха националното достойнство, възможността да имат по-тежка дума в определянето на собствените си съдбини пред рационалните чисто икономически аргументи.
Разбира се, лесно е едно събитие да бъде обяснено, след като се е случило. Лидерът на Консервативната партия и премиер на Великобритания до референдума Дейвид Камерън имаше основания да вярва, че ще спечели. До момента той беше печелил битката за лидерския пост в партията си, два пъти мнозинство на парламентарни избори и два референдума (през 2011 г. за избирателната система и през 2014 г. референдума за оставане на Шотландия в рамките на Обединеното кралство).
В случая обаче имаше и редица разлики, които не бяха отчетени.
Първо, Консервативната партия не само не беше единна, а дори силно разделена. Макар и по различни причини, ключови фигури в нея като Борис Джонсън и Майкъл Гоув подкрепяха кампанията за напускане.
Второ, британските наблюдатели отбелязват, че нито един от предните два референдума не беше лична инициатива на Камерън, за разлика от този. Първият беше идея на либералдемократите, а вторият – на Шотландската национална партия. Като сравнително неутрален и не пряко заинтересован от резултата играч, аргументите на Камерън бяха по-убедителните при първите два референдума, отколкото сега.
Следващо, лидерът на Лейбъристката партия Джеръми Корбин подкрепяше оставането без ентусиазъм, споделяйки някои критики към ЕС. Част от левите избиратели гласуваха за оставането, други – против, а имаше и трета група, също гласувала против. Тя се състои от хора, които вече са достатъчно разочаровани и отчуждени от лейбъристкото ръководство, че да се вслушат в каквито и да било призиви от негова страна.
Четвърто, малкият брой депутати от Партията на независимостта на Обединеното кралство (ЮКИП) на Найджъл Фарадж не бива да подлъгва. Всъщност, на последните няколко избори тя е значима електорална сила, единствено особеностите на британската мажоритарна избирателна система не позволяват нейно по-широко представителство.
Не на последно място, не бива да се забравя, че партията „Реферeндум“ поставя искането за провеждане на всенародно допитване по въпроса за членството на Обединеното кралство в ЕС от 1994 г. насам. Това е само един от белезите, който идва да покаже, че въпросът за ползите и вредите винаги е бил дискутиран на Острова. Великобритания не е член на еврозоната и пази дистанция от Брюксел и по редица други теми.
Накрая, позицията на кралското семейство беше да се гласува против. Това беше съобщено съвсем ясно, след като кралица Елизабет Втора зададе въпрос: „Назовете ми три причини, поради които Великобритания да остане в ЕС?“.
Поради провала на елитите, анализаторите и пр., засвидетелстван от този резултат, се приложи класическо aberatio ictus – отклоняване на удара и вниманието. Вместо изходът от допитването да стане повод за една задълбочена дискусия защо се е стигнало до него, какви са реалните проблеми и притеснения на хората, започнаха да се изтъкват други въпроси. Сред тях централен беше този, че по-младите, по-високо образованите и хората с по-високи доходи са избрали оставането в ЕС, а по-възрастните и хората от по-ниските социални категории са гласували за излизането. Така се даде началото на поредна атака срещу демокрацията и дори се чуха призиви за ограничаване правото на глас, за да се избягват подобни „грешни“ решения. Доскоро бях убеден, че едва ли си струва да се защитава истинската, а не фасадно-корпоративната демокрация като форма на управление, но този дискурс налага да се припомнят някои факти.
Ако се проследи историческата еволюция на правото на глас, първо са отпаднали имущественият и образователен ценз, а най-последно е било дадено право на глас на жените. Ако започнем отново да налагаме ценз, това означава връщане на историята назад. А когато започнеш да връщаш часовника, има риск да забравиш да спреш и да се озовеш в едно ново Средновековие. Налагането на всеобщо (всички граждани, и мъже, и жени), пряко (всеки лично, а не чрез посредници), равно (един човек – един глас), тайно гласуване е едно от най-големите световни достижения. То не се е случило просто така, а е било извоювано в резултат на множество борби. Неслучайно един от лозунгите на войниците в модерните масови армии е бил „Един човек – една пушка – един глас“. Щом можеш да бъдеш мобилизиран и да се биеш и умреш за родината си, то тогава трябва да имаш право и на участие в решаването на въпросите, които касаят всички.
Демокрацията представлява не само форма на управление, но и идеал за справедливост. Тя се базира на идеята, че свободата и равенство са изначално добри и участието в демократичния процес осигурява и насърчава човешкото достойнство. Идеята, че едни гласове са по-ценни от други, ограничава и свободата, и равенството на другите граждани. Една от класическите дефиниции на демокрацията е власт от хората за хората чрез хората.
А гласовете трябва да са равни, защото всеки вменяем възрастен с гражданска правоспособност и опит (измерван чрез обективен критерий като възраст за пълнолетие) може да преценява. Всяко подценяване на едни гласове или придаване на по-голяма тежест на други, е спекулативно и произволно. „Не всеки може да прави политиката, но всеки може да я преценява“ е повеля, завещана ни от векове от древния Алкивиад Велики.
Както неотдавна припомни „Гардиън“ в своя статия, модерната демокрация се роди в резултат от натиска на организирания в синдикати промишлен труд и от факта, че същите тези мъже участваха в наборните армии. Нарастването на ролята на компютърни алгоритми, които управляват финансовите пазари като водещ компонент от икономиката, както и превръщането на войната в подобна на компютърна игра битка с дронове, авиация и наемнически армии, подронва два от класическите устои на широкото гражданско демократично участие. Ще си позволява да добавя, че тази атака срещу демократичното волеизявление отлично обслужва именно антидемократичния, олигархичен интерес на малка група привилегировани.
Интересно е, че допреди няколко десетилетия или години неприемането на резултати от демократични избори беше факт само по отношение на страни от периферията на ЕС. Например, изборите в Украйна през 2004 г., докато не победи „правилният кандидат“ (абсолютно неконституционен трети тур на изборите) или пък когато определените от международните наблюдатели като честни и демократични избори в Палестина през 2006 г. бяха спечелени от движението „Хамас“. В тази редица се вписват и многобройните предупреждения към Гърция да не гласува за „Сириза“ и желанието гръцкият народ да бъде наказан за решението си след това. След вота на Острова, се оказа, че вече дори и в държави от ядрото на Запада започва да става все по-видимо, че имаме „контролирана демокрация“.
Връщайки се отново на британския случай, може да се каже също така, че мнозина от по-възрастното поколение помнят силните национални държави; имат много по-висока политическа култура от поколението на разсеяното внимание на интернета (тук се позовавам на блестящата и достъпно написана книга на Никълъс Кар „Под повърхността. Как интернет влияе върху четенето, мисленето и паметта“); те са полагали основите на този съюз и добре помнят първоначалния проект. Освен това, в съвременния технологизиран и усложнен свят, нарастването на образоваността и по-големият процент млади хора с висше образование са световни тенденции, за които младите, които се възползват от тях, имат неголяма заслуга.
Британското остава общество на множество социални, класови и географски разделения. (Любопитен детайл е, че Англия е сравнително малка по площ, но с многобройно население. Това предопределя голямата му гъстота и в рамките само на няколко мили се развиват доста различни като икономика и политическа ориентация общности.) Гласуващите за едната или другата страна в дебата се оказа, че са останали изолирани едни от други и са били малко точките, в които могат да се запознаят с другото мнение.
Ясно се откроиха регионални различия в гласуването. Католическите части на Ирландия и партията „Шин Фейн“, както и мнозинството от шотландците, гласуваха за оставане. Юнионистките протестантски райони в Ирландия, както и големи части от Англия и Уелс, подкрепиха напускането. Уелс е един от икономически най-изостаналите райони във Великобритания. Една четвърт от възрастните и всяко трето дете живее под линията на бедността. Мрежата на обществения междуградски транспорт е разрушена. Един красноречив пример е за селището Бануин, където компанията „Амазон“ предлага почасова работа в близък склад. Тъй като обаче те изпращат съобщение в деня дали ще си нужен или не, не е възможно да се хване навреме автобус и заради това някои хора предпочитат да спят на автобусната спирка, само и само да не изпуснат възможността да припечелят нещо.
Струва си да припомним и един друг пример за двоен стандарт. По време на вече споменатия шотландски референдум за излизане от Обединеното кралство (тогава трябваше да се спасява целостта му) се заявяваше на най-високо ниво, че излизането на Шотландия няма да доведе до автоматично членство в ЕС. Сега Великбритания се оказа заплашвана с излизането на Шотландия и оставането й в рамките на Съюза.
По мнение на коментаторите, един от най-съществените въпроси, наклонили везните в полза на напускането, е бил свързан с притока на чужди работници на Острова. В началото на 90-те години на миналия век около 500 000 граждани на други страни-членки на ЕС (тогава т. нар. ЕС - 15), работят на Острова (днес около 750 000). След разширяването на ЕС през 2004 г. с източноевропейски страни обаче, нови 1 200 000 идват да търсят препитание на Албиона. Така днес общо около 3 300 000 души от ЕС, родени извън Великобритания, живеят и се трудят там, като съставляват 5% от населението и около 7% от работната сила. По данни на миграционните власти от 2014 г. от 13 млн. работни места с ниска квалификация в Обединеното кралство, 2 млн. са заети от мигранти, като 800 000 от тях (40%) са от ЕС.
Табуто, наложено от политическата коректност върху разговора за имиграцията, трябваше да падне все в някакъв момент. Това се случи чрез референдума. Задушаването на легитимната критика срещу определени аспекти чрез изначалното й делегитимиране като расистка, не позволи да се развият и логичните аргументи „за“. Изправени пред видимостта на определени проблеми и невъзможността те да бъдат дискутирани, хората изразиха недоволството си с бюлетини.
По всяка вероятност обаче референдумът за „Брекзит“ ще разочарова тези, които очакват рязък спад на миграцията. За да запази икономическото си благосъстояние, Великобритания ще трябва да продължи да си партнира с ЕС. Присъединяването към Европейската икономическа зона (наричано още „норвежката опция“), търговско споразумение и присъединяване към общ пазар на стоки, но не и на услуги („швейцарска опция“) или друго подобно, задължително изисква приемане на свободното движение на хора. Европейската позиция е категорична и ясна – четирите основни свободи (свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали) вървят в комплект и не може да се избере само една от тях. Така ще се влезе в противоречие с волята на мнозинството от поданиците на Нейно Величество.
Въпреки че беше отбелязан ръст на расистките изказвания след референдума, засега не е реалистично да се очакват масови изгонвания на работещи на Острова. Подобни действие биха засегнали и българите, отишли там. По-вероятно е при изясняването на ситуацията с бъдещето на Великобритания, ако такова решение бъде взето от нейните управляващи, постепенно чрез непряка принуда като отказване на разрешителни за строеж, социални помощи и други, да се търси този ефект на натиск върху чужденците.
Юристите посочиха и правен праблем. Великобритания е част от ЕС вече повече от 40 години и за това време са се натрупали редица правни актове, които са станали част от британската правна система. Част от европейското право е директно приложимо, т.е. отказът то да бъде прилагано би породил големи липси в правото, които трябва да бъдат запълнени от британския парламент. Задава се въпросът дали страната раполага с достатъчно компетентни държавни служители, които да се справят с този проблем. Заради това буквално преди дни беше анонсирано, че ще се запази действието на европейското общо право до решаването за всяка една уредба. Така се оказва, че дори и могъщи държави се сблъскват с един проблем, породен от прехвърлянето на суверенитет. Когато разчиташ да получиш наготово указания от даден център, лесно усвояваш ролята на добър ученик, но всъщност голямото изкуство и майсторство е да се научиш как да управляваш сам.
Всъщност, истински важният въпрос е защо всеки път, когато акт на брюкселската администрация бъде поставен на всенародно допитване, той бива отхвърлян? Така се случи с референдумите за Европейската конституция във Франция и Ирландия преди едно десетилетие (само година по-късно почти същият текст беше предложен под формата на Лисабонски договор). Такава беше съдбата на референдума в Нидерландия по отношение на интеграцията (при това предимно икономическа и с доста въпросителни) на Украйна и на британското гласуване.
Последиците
В новия британски кабинет на Тереза Мей се очертаха два лагера – на привържениците на „твърд“ и на „мек“ Брекзит. В първата група са бившият и настоящият външни министри Филип Хамънд и Борис Джонсън, а сред привържениците на запазване на търговския достъп до европейския пазар – отговарящите за преговорите в търговската сфера министри Дейвид Дейвис и Лиъм Фокс. Това разделение в Консервативната партия очертава и различните мнения сред британския бизнес. Финансовият капитл и хедж-фондовете недолюбват някои от скромните ограничения, въведени от Брюксел, например по отношение на максималния размер на получаваните бонуси. Представителите на реалната икономика обаче са в по-голяма степен за мекия вариант на напускане.
Засега по-голямата част от икономическите последици от „Брекзит“ остават неясни. Със сигурност обвързаността на британската икономика с Общия пазар е огромна. Изясни се, че ЕС няма да позволи на Лондон да води паралелни преговори за търговия с други страни, докато се договарят условията за напускане. Това обърква плановете на привържениците на напускането, които разчитаха на бързо развиване на по-активна търговия с Британската общност и други големи държави.
Някои финансисти оценяват, че Лондон ще остане ключов финансов център за света, докато други са на мнение, че скъсването с ЕС би имало тежки последици върху този сектор. Беше прогнозирана атака от страна на други финансови центрове като Франкфурт, Париж и Дъблин срещу Ситито. Ако това се случи, парадоксално можем да станем свидетели на положителна последица, въпреки загубата на БВП – отслабване на хватката на финансовия капитал върху реалната икономика.
По-важни обаче са политическите изводи и последици.
За съжаление, референдумът постави фалшив избор, предлагайки националната държава да решава транснационални проблеми. Това едва ли е възможно. На някои предизвикателства (финансови, климатични, офшорни зони, укриване на данъци или пране на пари) не може да има отгово поединично.
Първите реакции на европейския елит бяха за налагане на „наказателен“ подход към Великобритания и потикването към рязко и бързо скъсване, за да се предотврати „ефект на доминото“, при който и други страни се „заразяват“ от британския опит. Самата Великобритания допринесе към нея подходът да бъде такъв, като избра тактиката да печели време.
Сам по себе този подход вероятно изглежда правилен, когато целта е да се спаси Съюза, но той не беше съчетан с необходимия разговор за пробемите, причините за недоволството на много граждани от сегашния вид на ЕС и евентуалната му дълбока реформа на ЕС. След срещата на френския президент Франсоа Оланд с лидерите на основните френски политически сили, левият Жан-Люк Меланшон заяви, че не вижда знаци за такава дълбока промяна. Една от най-важните теми за ЕС е, че той не е решил нито една от кризите, които предизвикаха този резултат – на еврозоната, украинската, гръцката, на демократичния дефицит. По отношение на еврозоната например, евро, което е достатъчно силно за страните в ядрото на ЕС като Германия, не се отразява добре на периферията (прави износа неконкурентноспособен). Същевременно обаче едно слабо евро, предизвиква инфлация и други негативни явления в страните от „Центъра“. „ЕС има единна валута, но не и единно икономическо управление, което да се погрижи за дисбалансите в еврозоната; Шенгенска зона, но не и единен режим на граничен контрол. Тези проекти могат да бъдат довършени или прекратени, но не могат да продължат да функционират както досега“, написа в „Лъндън Ривю ъф буук“ Ян-Вернер Мюлер.
Друг ключов въпрос е за засилване на глобалната конкурентоспособност на ЕС, включително и чрез мащабните планове за реиндустриализация, предприети от някои страни, а не развитието на едни държави-членки да става за сметка на изпомпването на работната ръка, ресурсите и капитала (чрез заливането им с внос) на други от страните от съюза.
 Последиците за България са в няколко посоки. Първата насока е свързана с необходимостта ротационното председателство на Съюза да се изтегли с шест месеца по-рано, което намалява възможностите за подготовка на администрацията. Заради това са наложителни не само бързи, но и доре обмислени, планирани и координирани действия на всички органи и институции, заети с подготовката на българското председателство. Последиците от британския референдум поставиха един доста сложен за решаване въпрос пред българското държавно-политически ръководство. Повечето български експерти приемат, че като слаб в икономически план участник в интеграционното обединение, солидарността е ключова за България. Поради това България следва да подкрепя всички инициативи и механизми, които насърчават солидарността. Но какво да е отношението, ако всички страни-членки бъдат задължени да участват в даден процес? Това може да се превърне в диктат на по-силните членове върху волята на по-слабите, така че подобни крайни мерки следва да бъдат подкрепяни внимателно и след претегляне на плюсовете и минусите за българските национални интереси.
България следва категорично да се противопостави на идеите за Съюз на няколко скорости. Малко след британския референдум Германия, Франция и Италия оповестиха план, наречен „Силна Европа в несигурния свят“. В него се говори за „различното ниво на амбиции“ на различните държави по отношение на интеграцията. Иначе казано, става дума отново за идеята за Европа на няколко скорости. Подобна ситуация би закрепила институционално непривилегирования или дори периферен статут на страната ни. Ще се очертае кръг от страни (вероятно първите шест страни-учредителки), между които интеграцията се засилва в различни сфери и няколко други зони в Европа, различно отдалечени от тази ос.
Промяната на ролята на Лондон ще има отражение и във вътрешните баланси в Европа. Южна Европа като цяло е отслабена от кризата. Вероятно може да се спекулира за създаване на ново тристранно ядро, състоящо се от Германия, Франция и Италия (ако Великобритания наистина напусне). Проблемът пред това взаимодействие за момента е различната политическа ориентация на национално ниво – леви президент и премиер във Франция и Италия и християндемократически канцлер на Германия. Също не бива да се изключва сред лидерите на ЕС да се нареди и Полша. Това без съмнение обслужва американските интереси в ЕС (замяна на близкия съюзник Лондон с близкия съюзник Варшава). По-активната роля на Полша ще означава опити за задържане на настоящия антируски вектор или дори стремеж към неговото усилване. Другите три изброени страни обаче имат доста по-нюансиране отношение към връзките с Москва.
Оттеглянето на Лондон може да доведе до засилване на опасенията на Франция спрямо нарастващата немска мощ. Същевременно отношенията на Париж с Вашингтон не са леки заради френския отказ да се приеме Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции в сегашния му вид.
Вследствие на този разнобой съществува вариант да се повиши ролята на НАТО като свързващ елемент между САЩ, ЕС, Великобритания и страни-кандидатки за ЕС, които вече са членки на Алианса като Турция, Албания, Черна гора. Рисковете от такъв вариант са допълнително милитаризиране на политиката и подход към редица проблеми, базиран върху призмата на военните стратези във Вашингтон, което не винаги е в съответствие с интересите на Стария континент.Този сценарий обаче зависи и от това дали ЕС ще има желание да се еманципира като самостоятелна военна сила.
Повечето международни анализатори приемат, че Русия предпочита да се договоря пряко с отделните национални правителства, отколкото с администрацията в Брюксел. Противно на общоприетото мнение, че Русия е заинтересова от отслабването на ЕС, влиятелният руски коментатор Геворг Мирзаян пише, че Русия предпочита по-силен ЕС поради следните причини – стабилността винаги е за предпочитане; ЕС е значим търговски парньор за Москва; силен ЕС е по-вероятно да води самостоятелна и различна от американската външна политика.
Също както и икономическите, последиците за евроскептицизма засега са неясни. Либералните оракули побързаха да посочат, че заради европейската реакция евроскептиците са в неизгодна позиция. Те се позоваха на объркването сред лагера на зовящите за излизане и подадените оставки на премиера Дейвид Камерън и лидера на ЮКИП Найджъл Фарадж, както и на станалия очевиден за всички твърд отговор на Брюксел. Същевременно обаче самият положителен резултат е тежък шамар за брюкселската бюрокрация. Редица евроскептични лидери побързаха да призоват за следване на британския пример, очакват се и референдуми за независимост, например в Каталуния. Факторите, подклаждащи евроскептицизма, както вече посочихме, не са изчезнали. Към момента британският референдум малко заглъхна медийно, но бежанската политика и терористината заплаха с почти ежеседмични атаки подхранват радикален вот.
Изключително тежка историческа отговорност на политическите лидери е да мобилизират огромната обществена и гражданска енергия в градивни политически акции, вместо в разрушителни ксенофобия, неофашизъм и стихийни, но неводещи до нищо протести.

Ако текстът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТоплБлогЛог долу вляво.

2016-09-14

Еволюцията на отношенията между Турция и Иракски Кюрдистан

В последния публикуван брой (бр.5/2016 г.) на сп. "Геополитика" намери място и мой текст, посветен на еволюцията в отношенията между Турция и Иракски Кюрдистан.
Съдържанието на броя е следното:

Списанието може да бъде закупено от РЕП-овете и някои книжарници, включително "Български книжици".

2016-08-22

Приватизацията на науката

Наскоро в медиите се появи информация, че достъпът за България до една от големите научни бази данни в света ще бъде прекратен поради неплащане на абонаментната такса.
Тези бази са едни от най-големите олигополи-търтеи. Какво имам предвид?
До неотдавна в науката имаше неписано правило - ученият работи в даден университет, най-често публичен, където получава заплата, а пък той се ангажираше в университетските дела. Така например, съответните служители помагаха (рецензиране, събиране на материали, търсене на колеги и пр.) в публикуването на университетско научно списание.
В един момент обаче нещата се промениха. Появиха се и т. нар. бази данни, които събират множество, при това най-добрите списания във всеки бранш. Изведнъж се оказа, че много учени полагат извънредно висококвалифициран и твърде често безплатен труд, а друг извлича печалби. Например, един учен рецензира статия, която ще бъде публикувана в друго издание, а достъпът до тоза издание се заплаща на базите данни. Така твоят университет е ощетен, защото е откраднато от времето ти. Публичният работодател губи, докато частният мошеник, който няма отношение нито към написването на статията (за изграждането на специалиста, написал я, също са вложени години и страхотни обществени пари), нито към публикуването й (списанието се издържа от абонаменти, спонсори или дотации от университетите), прибира едни хубави парички.
Така че идеите да се мине на свободен достъп до това знание, са чудесни. Дотогава обаче трябва да си плащаме на базите данни.

Ако текстът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТоплБлогЛог долу вляво.

2016-08-18

Западът в имиграционен капан?

Богатият Запад е хванат в своеобразен имиграционен капан. Поради застаряването на населението и намалята раждаемост, ни убеждават, че "вносът" на работна сила е неизбежен. Когато обаче бъдат изсмуквани най-добрите мозъци и млади хора от бедните страни, това означава, че в тези страни остава само най-неквалифицираната работна сила, която не може да ги изведе от бедността. Икономическите проблеми и безперспективността пък от своя страна пораждат... неконтролируеми потоци от хора, желаещи да се доберат до Стария континент.
Иначе казано, проблемът е системен. Политическите решения на парче са по-лесни, но те в този случай няма да проработят.
Необходима е цялостна дискусия в Европа за:
1. Икономичесия ред и модел;
2. Културната визия.

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-08-04

Десет статуса от Фейсбук

Световноизвестният британски социолог и културен антрополог проф. Майкъл Федърстоун пише, че в САЩ 70% от икономиката зависи от консумацията. Заради това постоянно ни заливат реклами и сме подтиквани непрекъснато да купуваме стоки, дрехи, компютри, мебели. Освен до тежките личностни и психически проблеми, които тази култура поражда, този процес има и едно друго измерения - всичко това, което натрупваме, постепенно се превръща в боклук. Замърсяваме атмосферата и постепенно се самоубиваме с идеята си за непрекъснат икономически "растеж".

Среднощни размисли: Когато видиш едни и същи вицове, слогани, (без)идеи, снимки да се споделят масово в социалните мрежи, разбираш, че с индивидуалността и собственото мислене е свършено отдавна.

Тази тенденция съществуваше и отпреди това, но ми се струва, че Брекзитът я усили. През 2008 г. Ричард Хаас написа, че светът навлиза в епоха на отсъствие на полюси (non-polarity). Той описва тази система като наличие на множество различни регионални и глобални центрове на сила. Според него традиционата структура на алианси от Студената война вече не представлява адекватно разбиране за настоящата система. Липсва предвидима фиксирана структура на международните отношения. Съюзите изискват предвидими заплахи, общи виждания и взаимни задължения. Поради тази усложнена структура на света, става все по-трудно дадена страна да бъде определена еднозначно като съюзник или съперник. Страните започват да си сътрудничат по дадени въпроси и да се противопоставят по други. Отношенията ще се развиват на база действия ad hoc.
В тази връзка от своя страна Кенет Уолц развива идеите си, че държавите трябва да зависят предимно от себе си (self-help framework). Според него в анархичен свят гарантирането на сигурността става водещ мотив. "Меката сила" остава на втори план. Държави, които развиват силовия си потенциал, могат да получат облаги от способността си да повлияят на други страни.

Британският журналист Филип Найтли озаглавява една своя книга "Първата жертва" (The First Casualty). Коя е първата жертва на войната? Истината. Та, в книгата авторът прави преглед на отразяването в британския печат и реалните събития в редица случаи от Кримската до Виетнамската война. Получават се два напълно различни картини: историческата, възстановена на база множество разнообразни източници, и съвършено различната, пропагандна и необективна, създадена от печата. При това - британската, не коя да е, преса!

Учени от различни дисциплини отдавна са установили, че подражанието е изключително масово в междучовешките взаимоотношения. От една страна, така ние намираме сигурност и използваме другите като ориентир за нашите действия и решения. Има обаче един голям проблем. Както отбелязва философът Ерик Хофер, "Когато хората имат свободата да правят каквото им е угодно, те обикновено се имитират едни други... Обществото, което дава на индивида неограничена свобода, най-често стига до объркваща еднаквост."

Веднъж един учен си прави експеримент. Измисля сложно звучащо заглавие, след това с помощта на компютърна програма генерира текст от граматически правилни, но абсолютно безсмислени изречения, използващи софистицирани термини. Статията е прегледана, одобрена и публикувана в най-престижното постмодернистко списание.
Това е случаят и с т.нар. "изкуство" на Кристо.
Какта написа един приятел, "това е апотеоз на пиара. Опаковка без съдържание. Мегаломания в името на самата мегаломания. Това е култура за консуматори, флирт с глобалния полуидиот, който е чел оттук-оттам, но умира да се чувства значим, умен и възвишен. И творчеството на Кристо запълва изцяла тази свръхкомерсиална ниша. Инсталации, които нищо не означават, но пък стават медийна дъвка. Мляскане за очите, но нула калории за душата. И в това сигурно нямаше да има нищо лошо, ако не беше това медийно пърхане, тази нагла снобарщина, която настоява производителят на консуматорска баналност да бъде обявен за гений..."

"Това беше най-хубавото време, това беше най-лошото време, това беше векът на мъдростта, това беше векът на глупостта, епоха на вяра, епоха на безверие, години на светлина, години на мрак, пролетта на надеждата и зимата на отчаянието; всичко беше пред нас, пред нас нямаше нищо, всички вървяхме право към небето, всички вървяхме право в обратната посока — казано с две думи, периодът толкова много приличаше на сегашния, чо някои от най-разпалените специалисти настояват, че той трябва да се описва само с превъзходна степен на сравнение — и в положителния, и в отрицателния смисъл."
Чарлз Дикенс, "Повест за два града"

Non bene pro toto auro libertas venditur.
Freedom cannot be sold for all the gold.

Oblitti privatorum, publica curate.
Forgetting private affairs, take care for public ones.
Dubrovnik, XVI century

Единственото по-кофти от това да си "полезен идиот" е това да си безполезен идиот :) :) :)

В последните няколко дни течаха паралелни атаки срещу ключови бастиони на ""Ислямска държава" - Ракка в Сирия и Фалуджа в Ирак.
Срещу Ракка напредват кюрдите от Север и сирийската армия от юг. За да забавят силите на Асад и да облекчат ситуацията на ИД, Фронтът "Ан-Нусра" и другите подкрепяни от Саудитска Арабия и други регионални сили групировки, започват офанзива край Алепо. Това показва, че "умерените" джихадисти и обикновените джихадисти често пъти съгласуват действията си. За да не ескалират проблемите им със саудитците, американците се принудиха да се съобразяват с тяхната подкрепа за "Нусра", иначе казано - "Ал-Каида" в Сирия.
В случая с Фалуджа, тъй като като там водеща роля в щурма имат шиитските милиции "Народна мобилизация" (Хашд аш-Шааби), моментално медии като "Ал-Джазира" раздухаха темата, че най-големите врагове на иракските сунити са шиитите, а не "Ислямска държава".
Така върви борбата срещу тероризма в Близкия изток.
Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-08-01

Унгария - дунавската перла

Бях чел и слушал много за красивата Будапеща, затова, веднага щом ми се удаде възможност, тръгнах на екскурзия към Унгария.
Още от границата човек добива усещането (може би плод на (само)внушение?), че попада в една уредена, умерено консервативна и приятна страна. За това може да се съди още от стегнатите армейски патрули в близост до ГКПП-то. За разлика от България, където селата представляват тъжна гледка, Унгария успя да запази своето село живо. В двора на почти всяка къща се вижда тракторчета или мотокултиваторчета, виждат се семейства, църквите са добре поддържани. Моделът се доближава до идеята за дребно, но ефективно фермерство.
Самата страна се дели на няколко големи географски зони. Едната е известната от учебниците ни по геогафия Панонска низина между рекита Тиса и Дунав. Токай е районът около границата със Словакия ,който е хълмист, заради това там се произвеждат и прочути токайски вина и концентратът за коняка „Уникум“. За прочутата унгарска пуста съществува шега, че в нея конете могат да пасат без да се навежда – толкова е висока тревата. Оттук следват и няколко кулинарно-икономически последици. Развитото животновъдство е една от предпоставките за производството на телешките и други колбаси, с които Унгария се слави. Също така, млечните продукти са с превъзходен вкус. Оказва се, че от крупен производител някога, днес България също внася прясно мляко от централноевропейската страна.
Първият туристически обект, който посетихме, беше Сентендре (Св. Андрей). Всички екскурзоводи съобщават, че поселението е създадено от сръбски заселници, които бягат на север заради османското нашествие. Селището се намира на десетина километра от предградията на Будапеща. Градчето не е голямо, слави се като средище на унгарски художници, които продават картините си по калдъръмените улички. Всъщност, оттук туристите могат да закупят най-различни сувенири от приветливите продавачи.
Следващата ни спирка в източна посока беше вишеград и големият завой на р. Дунав. Погледната от високия съседен хълм, реката наистина изглежда живописно и величествено. Въпреки това, крепостта на Вишеград, която е охранявала именно този участък от реката, не впечатлява с нищо особено. За пореден път българската група се убедихме, че другите нации от нищо правят туризъм, докато прекрасни кътчета в България са слабо познати.
Отличен завършек на този ден бее посещението на Естергом – унгарският духовен център. Градът е бил резиденция на средновековните унгарски крале и е наричан „Mater ecclessiarum Hungarorum“ – „майката на унгарската църква“. Основните забележителности са старият Кралски дворец, красивата и архитектурно отлично пропорционирана катедрала и ансамбълът от по-нови (19 век) сгради около тях.
Трудно е да се опишат красотите на Будапеща. Основните забележителности са Парламентът, катедралите „Св. Матияш“ и „Св. Ищван“, Халите. Зад импозантната сграда на Парламента са реализирани в по-малък мащаб проектите, които са били класирани на второ и трето място в конкурса за проект. На т. нар. Крепостен хълм са разположени Кралският дворец и в съседство прочутите Рибарски кули, построени през 19-ти век. Всъщност кулите никога не са служили реално за отбрана, а са построени само в чест на задругата на рибарите, която, заедно със задругите на различните занаятчии, в миналото са имали задачата да бранят определен участък. До него води въжена железница и качването с нея също е една от любимите туристически атракции.
Така в историята и културата можем да открием някои обяснения и за съвременното политическо поведение на унгарците. Австро-унгарското наследство, сградите в стил неокласицизъм и сецесион водят до трудното примиряване с живота в панелен блок (нека си спомним само събитията от 1956 г.). Въпреки че не хранят особено топли чувства към Русия, това не пречи на унгарците да имат прагматично отношение и да развиват взаимоизгодни проекти с Москва в енергийната и икономическата област. Ако можем да наречем това „икономически фактори“, то в отношенията с Вашингтон и Брюксел проработват друг тип рефлекси – историческият и културен фактор. Народ, който ясно пази спомена за славното си историческо наследство, за битките срещу нашественици от север, изток, юг и запад, не може да бъде просто покорен изпълнител на чужда воля.
Разходката по улиците „Ваци“ и „Андраши“ е изключително приятна. „Ваци“ е пешеходна алея, осеяна от двете страни със заведения и ресторанти, която води до Централните Хали. Улица „Андраши“ има няколко части, като на нея са разположени множество от чуждите посолства, Операта и други красиви сгради. Тази основна градска артерия води до Площада на героите, където гори Вечният огън. Зад него е изградена полукръгла колонада със статуи на прочути фигури от унгарската история. Немалка част от тях имат връзка и с нашето минало, доколкото или са воювали, или са сключвали съюзи с българските владетели. Например, майката на крал Ищван е българка; крал Андраш е принуден да даде дъщеря си за съпруга на Йван-Асен II със зестра Белградската и Браничевската област; Ян(ош) Хунияди се сражава срещу османците многократно и участва заедно с младия крал Владислав III Ягело в прочутата битка при Варна 1444 г. Въпреки продължилото около 150 години господство на османците над унгарски земи, те са отблъснати отдавна и в масовото съзнание не остава травматичен спомен. Понастоящем официална Будапеща развива добри и взаимоизгодни отношения и с Анкара.
Около редица от градските площади има множество заведения и кафенета, например около „Ференц Лист“. Заради наличието на множество чужденци – туристи и студенти в международния Централноевропейски университет – нощният живот е оживен. Същевременно и Унгария е страна на контрастите – клишето от пътеводителите за множеството бездомници в центъра не е измислица. Редом със суперлуксозни хотели, помещаващи се в реновирани сгради, стоят неподдържани и занемарени конструкции.
За съжаление, масовият туризъм от западен тип и тук е сложил свой отпечатък. На много места се предлагат пица, спагети болонезе или хамбургери. Въпреки това, традиционната унгарска кухня има множество почитатели. Прочути са унгарският гулаш, рантотът (печено панирано месо със зеленчуци на скара) е превъзходен. Унгарците са майстори и на сладкарските изделия – тортите „Добуш“, „Гараш“, марципанът. Научих, че палачинката също е с унгарски произход. Както българи, македонци и сърби се състезават кой прави най-добрата ракия, подобно съревнование има между румънци и унгарци по отоншение на палинката. Телешко, кнедли, кестени, рибена чорба, кайсии са други съставки от традиционната трапеза. В сравнение с нашите стандарти цените са малко по-високи (например, 5500-6000 форинта или около 20 евро за обяд за двама).
Поради наличието и на множество минерални извори, в Будапеща са идградени и множество обществени минерални бани. Разположението на двата бряга на Дунав укрясава града заради мостовете, които се протягат от единия към другия бряг и заради островчетата в реката. Унгарците могат да кжат по нещо за всеки един мост – този на Елизабет (Императрица Сиси), за Верижния мост, символ на града... Един от най-популярните острови е Магрит или Маргарете, наречен така на името на дъщерята на крал Бела IV. Монархът построява на острова манастир, за да благодари за Божията помощ срещу нашествието на монголите. Днес островът е парк, любимо място за спор или тичане за здраве на младите хора. Отделно от острова, в предградията покрай Дунав има дълги пътеки за каране на велосипед, джогинг или разходки на домашните любимци.

Трудно е всички забележителности на Будапеща да бъдат разгледани за едно толкова кратко посещение. Така че градът ще ви примами да го посетите отново. 

За снимки от пътуването вижте ТУК

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-07-04

„Денят на мармота“ и постоянният провал на западната контратерористична политика в Близкия изток

Ричард Джаксън, Университет „Отаго“, Нова Зеландия


Западната антитерористична политика в Близкия изток напомня на филма „Денят на мармота“ (Groundhog day) по това, че изглежда повтаря един и същ набор от грешки и самоосъществяващи се пророчества. Текстът анализира част от причините защо западните държави са неспособни да се освободят от този порочен кръг и заключава, че нов език и парадигма – нов дискурс – относно Близкия изток е необходим преди алтернативни, по-прогресивни политики да бъдат приети.


В популярния холивудски филм „Денят на мармота“ героят Фил е осъден да изживява един и същи ден отново и отново, докато не научава от своите грешки и промени стойността и необходимото отношение към другите хора около теб. Едва тогава му е позволено да се събуди и да започне нов ден и нов живот отново.
Западната контратерористична политика в Близкия изток наподобява това. Преследвани са същите цели, със същите методи, водени са същите войни, нападани са същите държави, отново и отново, с предвидим резултат. Президентът Обама е четвъртият пореден американски президент, който нареди бомбардировки над Ирак, а неговият наследник със сигурност ще бъде петият.
14 години след началото на войната в Афганистан и 12 след тази в Ирак, западната контратерористична политика в Близкия изток е самоосъществяващо се пророчество – тя създава това насилие, което цели да изкорени.
Не казвам, че няма изобщо никаква промяна от 2001 г. насам. Едно от предизборните обещания на Обама беше изтегляне на сухопътните части от Ирак и съсредоточаване върху борбата с „Ал-Каида“ в Пакистан и Афганистан. Има еволюция от подходът за разполагане на многочислени наземни части от ерата на Буш към по-отдалечен контрол чрез антитеростични акции, осъществявани чрез дронове, военновъздушните сили и местни съюзнически сили. Заради това стартираната от Буш програма за убийства, осъществявани от дронове (безпилотни летателни апарати), значително се разрастна при Обама, както и обучаването на местните сили за сигурност.
На ниво на лексиката, Обама скъса с дискурса за „война с тероризма“ и предпочита „война с насилствения екстремизъм“. Обама произнесе и прочутата си реч в Кайро, очертаваща нова рамка на отношенията на САЩ с ислямския свят. Въпреки това, редица наблюдатели отбелязват, че това са само дребни реторични промени, поставящи различно ударение, но широкият контратеростичен подход остава непроменен. Въпреки по-умерената реторика, западният контратеростичине дискурс вижда тероризма като нов вид война, религиозно-мотивирана (следователно неполитическа), на която злото и ирационалността са вътрешноприсъщи, заплаха, която е екзистенциална за Запада и съществуващия глобален ред. Борбата с тероризма се вижда като сблъсък между силите на цивилизацията и варваството, т.е. антитероризмът е форма на война. Оттук и използването на широкомащабни инвазии, операции на специалните части, повтарящи се въздушни удари, убийства с дронове, използване на частни военни компании, мащабни програми за подготовка и оборудване на местните военни сили, въоръжаване на бунтовнически групи, задържането, прехвърлянето и измъчването на хиляди заподозрени.
Разчитането на въоръжено смазване е вкоренено в в дълбоката западна вяра, че фанатичните т. нар. „насилствени екстремисти“ са неспособни на политически диалог и следва да бъдат заличени. Това бешие логиката и на практикуваните от Буш превантивни удари – убийство преди някой да планира заговор срещу Запада. Така страховитата американска военна мощ се използва за контролиране на глобалните заплахи, а не за работа с дълбоките обстоятелства, от които заплахите се пораждат.
Разглеждането на тероризма на първо място като военна, а не политическа заплаха, е фундаментална грешка. Това доведе до нарушенията на човешките права в „Абу Граиб“ и „Гуантанамо“ и до смъртта на 1 300 000 души в Ирак и Афганистан, катто и до много повече ранени. Бяха създадени милион бежанци. Това са все фактори, които подхранват мотивацията на въоръжените групи. Нестабилността в обширни части на Близкия изток и Северна Африка, Сахел и Африканския рог спомогна за ръста на групи като „Ислямска държава“, Боко Харам и свързаните с „ал-Каида“ организации.
Защо тогава Западът продължава да следва тази политика? Защо, при положение, че дори преди 11 септември консервативният институт „Катон“ установи, че американските военни интервенции са основната причина за антиамериканският тероризъм в чужбина?
Няма еднозначен отговор на въпроса, но една голяма промяна на политическия курс винаги е много по-сложна, отколкото продължаване на досегашния курс или малки отклонения от него. Пътят на най-малкото съпротивление винаги е най-лесен. В САЩ съществува консенсус между двете основни партии по отношение политиката и силното военно присъствие в Близкия изток.
Друг фактор е идеологическата ориентация. И Джордж Буш, и Тони Блеър бяха дълбоко убедени в превъзходството на западните ценности и необходимостта Близкия изток да бъде демократизиран. Военната победа не може да създаде условия за мир и демокрация.
Следващо, дискурсът за войната с тероризма беше дълбоко вкоренен в обществата и политиката. Ключови наративи и виждания за тероризма бяха материално вградени в политико-икономическата сфера – например, институции за сигурнос,т  закони, политическо говорене, частни охранителни фирми, медии и популярна култура. Войната с тероризма се поддържа от интереса на тези групи, кито директно печелят от нея. До момента цената на тази война е 3 трилиона долара (3000 милиарда), от които се облагодетелстваха военните, ВПК, службите и частните подизпълнители.
На ниво на езика, самият израз „война срещу тероризма“ допълнително ограничава опциите, между които да се избира. Трудно е да се постави под въпрос доминиращото разбиране що е то „тероризъм“. Същевременно милионите животи, засегнати от западните интервенции от 2001 г. насам, получават слабо медийно внимание в западните общества. Това дава свобода на политиците да продължат с досегашния си подход.
На последно място, Западът и терористите попаднаха в процес на взаимно подхранване – цикъл на насилието, в който действията на едната страна (въоръжена атака на бойна група или чужда военна намеса) подхранват убеждението на другата за нея.
Ключовият въпрос е как да се освободим от близкоицточната версия на „Денят на мармота“? Това би изисквало изоставяне на множество от ключовите презумпции на настоящата западна външна политика – че военна намеса може да решеи политически проблеми, че ние сме длъжни да се намесваме, че местните актьори са неспособни да се справят сами с проблемите си, че въоръжените групи в региона не подлежат на реформи и са неподатливи на диалог и пр. Необходимо е Западът да намери кураж да признае катастрофалните си грешки, да възстанови емпатията си към жертвите на тези политики, да започне да следва подход, базиран на ненасилие, социална справедливост, развитие, демократично участие, местно участие в решаването на проблемите. Необходим е и нов език и дискурс към проблемите. 

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-07-01

Фоторазходка из Унгария

През пролетта посетих Унгария за кратка екскурзия и реших да споделя с Вас снимки от най-красивите места, на които бях.

Градчето Сентендре, основано от сръбски преселници, днес туристическа атракция, подобна на Етъра.


Големият завой на р. Дунав край Вишеград



Естергом, духовният център на Унгария, "Майката на унгарската църква" и резиденция на средновековните унгарски крале



Сградата на Парламента - фасад и задна страна, привечер и на дневна светлина.



Нощна снимка на Кралския дворец в Будапеща

 Бутафорните (построени в края на 19. век, никога не са служили за отбрана), но красиви и прочути "Рибирски кули"


Площадът на героите с паметници на прочути унгарски крале и Вечният огън.

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-06-22

По страниците на „Автопотрет на репортера“

Ришард Капушчински е световно известен полски репортер и писател. Автор е на книги за Африка, Латинска Америя („Футболната война“), Иран („Шахиншахът“) и други, които са преведени на над 30 езика в 50 страни. На български език наскоро беше издаден сборник, съставен от негови мислии и идеи, разделен на три части – „Автопотрет на репортера“, „Стремителният ход на историята. Записки за ХХ и ХХI век“ и „Другият“. Първите две са откъси от негови интервюта, групирани по теми, а третата част са няколко негови лекции, посветени на различията. „Записките“ също са тематично организирани, като покриват Африка, светът на исляма, Русия, Латинска Америка и други.
Ето някои откъси, които ме впечатлиха:

„За да се занимаваш с журналистика, преди всичко трябва да бъдеш добър човек. Само добрият се опитва да разбере другите, техните трудности и трагедии.“

„Бих определил своята професия така: да бъдеш преводач. Но не от един език на друг, а от една култура на друга.“ Капушчински споделя, че репортажите и книгите, които е написал, имат три извора – предварителната подготовка, прочетенето за местата, които ще посети, тяхната история, култура, хора; срещите и видяното; собствените размишления на база едното и другото.

„Когато започнах да пиша за тези места, където болшинството от хората живеят в нищета, си дадох сметка, че именно това е темата, на която искам да се посветя. Пишех поради етични причини, между другото заради това, че бедните са общо-взето безмълвни. Нищетата страда, но страда мълчаливо. Тя не се бунтува. С бунт на бедняците ще се сблъскате, когато те хранят някакви надежди. Главната особеност на света, в който винаги е царяла нищета, е липсата на надежда.“

„Завоюването на всяко късче (журналистическа) независимост изисква борба.“

„Ролята на телевизионното изображение е огромна. Трябва обаче да си даваме сметка, че изображението не буди размишления, а само въздейства на нашите емоции.“ И още: „Големите медии третират информацията като стока, а не като носител на истината.“ Медиите не са заинтересовани да отразяват действителност, а от взаимното съперничество. Не можеш да отминаш новината, съобщена от конкурент. Поради това навсякъде слушаме едни и същи новини. По време на войната в Залива всички бяха там. Дори и нещо интересно да се случваше другаде, никой не информираше за него.

Капушчински предупреждава: „Друг вид манипулация е съзнателната. Днес медиите са склонни да говорят за някое събитие само тогава, когато са в състояние да обяснят (според тях – бел. моя, М. К. J) неговите причини и да предоставят удобни отговори... за причините на събитията“ и дава за пример продължаващи с години кризи, за които не се говори, докато не се вземе решение за справяне със съответния проблем.


„Медиите в днешния свят приличат на училищна черна дъска – изписвана, изтривана, изписвана отново и пак изтривана напълно.“ Така всяко събитие увисва в безвъздушното пространство, не може да се създаде усещане за процес, т.е. история. „Разполагаме с огромно количество данни, които не функционират в никакъв културен контекст.“ Например, научаваме, че еди-къде си е станал преврат. И хабер си нямаме дали това едобре или зле. „Дори не знаем за какво ни е тази информация. Тя служи единствено за затлачване на разума. Нашият проблем не са данните, а липсата на шанс за тяхната обработка.“
Според полския журналист, съществуват три заплахи за паметта. Първата е огромното развитие на механични носители на паметта – енциклопедии, книги, компютри, чипове. Това засега и способностите за мислене на човека, включително и нашата идентичност. Втората заплаха е огромното количество данни. То е бреме, коет осъздава перманентна преумора. Третата заплаха е огромното ускорение на историческите процеси – времево и пространствено. Поради това губим усещането за стабилизация и уют в света.

Слабостта на журналистическите факултети по целия свят е, че в тях се преподават предимно технологии, но но етичната подготовка е съвършено игнорирана. А журналистът често трябва да прави бързо морален избор.

Говорейки за войната в Персийския залив или за Сомалия, когато официалните съобщения бяха предвани на живо, Капушчински е категоричен: „Ако на журналиста бъде отнета възможността сам да събира информация, журналистиката престава да бъде журналистика, а става комюнике на военното командване... контролиран по класически начин пропаганден механизъм.“


Много често се поражда една дилема – „какво да измислим, за да не кажем за онова, което наистина прогонва съня от очите на милиони хора? Кризата в световната мисъл се изразява именно в огромното разрастване на темите-заместители, създадени, за да не се констатира главното поражение, каквото за съвременното човечество е сегашният модел за развитие на света.“

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-06-10

5 статуса от "Фейсбук"


Извличането на природните ресурси в редица случаи означава брутално съсипване на природата - сриването с булдозери на целия връх ня планината или хълма в Апалачите в САЩ; катранено-битумните пясъци в Алберта, Канада; нефтодобива в Нигерия, Латинска Америка и Близкия изток. Т.е. създавят се "излишни зони", населени с "излишни хора". За да бъде оправдано превръщането на цели групи хора в "излишни", това изисква и съответните интелектуални теории - ориентализма, неоколониализма и други. Така е лесно вината за положението да бъде хвърлена върху "гръцкия мързел" или "неспособността" на дадени хора да приемат демокрацията.
Някои размисли, породени от 'Let them drown' на Naomi Klein, публикувана в 'London reviеw of books' и една статия за ценностите в международните отношения на турския колега Berdal Aral.

Ако не можеш да се довериш, да допуснеш другите до себе си и да обичаш, остани си сам - демоните са на разположение при всякакви обстоятелства.

Голяма част от българския НПО-сектор публикува на сайтовете си събитията, които организира или в които участва, едва след като са отминали. Явно такова е разбирането им за гражданско общество, прозрачност и отчетност.
Същевременно имат претенции, че са страж на обществените интереси. "А кой ще пази стражата?", се пита тогава.

Чрез Панджирската долина, прохода Хибер и т. нар. Вахански коридор Афганистан контролира главните пътни артерии по линията Русия-Централна Азия-Индия. Има ли учудени, че някога процъфтяващата страна е арена на войни цели четири десетилетия и половина - от 1979 г. насам?

Един от най-големите грехове на т. нар. "преход" и на политиците от този период е, че лишиха младите от памет (за да не могат да сравняват с миналото), перспектива и амбиции (защото иначе щяха да са отвратени от настоящето). Забраниха им да мечтаят. Никой вече не мечтае за България като космическа и високотехнологична държава, а за лидер в аутсорсинга (easy come, easy go). Ако ти откраднат 5 лева, ще вдигнеш скандал. Откраднаха цели заводи и бъдещето на младите, а никой не го почувства като свое.


Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-06-08

Топката, която спаси се от снаряда

Топката, която спаси се от снаряда,
топката, която дълго бяга пред крачето на момчето,
та да отбележи
голове невинни в мача в уличката;
уличката тясната, пред къщата,
уличката, дето спаси се от снаряда.
Не знае топката на бели и черни многоъгълници,
че снарядът, дето падна върху къщата,
взе със себе си крачето на момчето...
крачето на момчето -
крачето, дето дълго бяга подир топката;
взе със себе си и головете невинни
в мач на тясна уличка.

Зухейра Зактан, палестинска писателка
в сборника "Самота, наречена отечество", антология на съвременната палестинска женска литература, преводач Мая Ценова

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.