Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2007-08-29

Честит юбилей на Найден Вълчев

Спомняте ли си кой написа нежните стихове:

Над Ловеч слиза синя вечер
и сини люляци цъфтят,
и уморени стихват вече
горите, Осъм и градът.

Небето нежно потъмнява.
Изгрява първата звезда
и сякаш с нея се явява
самият Левски над града.

Пристига той от път далечен,
безкрайни друми извървял,
върви насам, сега изсечен
от вечен камък и метал.

И люляците, като хора
накацали по всеки склон,
се свеждат тихо да му сторят
от цяло Българско поклон.

А той върви. Че път го чака.
По комитети. По села.
Зад него стават черни в мрака
старопланинските била,

по стрехите от стари плочи
се стича звездна светлина
и Осъм сабята си точи
под люлякова тишина.

Отговорът е лесен. Авторът и на емблематичната "Една българска роза" - лиричният певец Найден Вълчев.

Същият, който ни дари с някои от най-страхотните редове в новата българска поезия.
Роден на 30 август 1927 г., Найден Вълчев навършва 80 години!
На многая Лета!
Честит юбилей!

Стихове на Найден Вълчев четете тук
www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=226&LangID=1

Вижте и статията от "Дума"
www.duma.bg/2007/0807/300807/index.html

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2007-08-27

НОВИТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВА ПРЕД МЕДИИТЕ

Политическите промени в края на 80-те и началото на 90-те години – рухването на Берлинската стена, промените в Източна Европа, разпадането на СССР и СФРЮ и пр. – са само видимата част от по-дълбоките промени, които се случват ежечасно пред очите ни. Технологичните и научни скокове, макар и невидими, като че са по-значими.
Съвкупността от промени в сферата на човешкото познание и информационните технологии, дава основание на мнозина да говорят за нова епоха – информационната. Всичко това очаквано доведе и до дълбоки промени в сферата на масовите комуникации.
След Юрген Хабермас като че сме свикнали да мислим медиите като неотнимаема част от сферата на гражданското общество или, по-общо казано, публичността. (1) Нека заедно с вас, драги читатели, проследим няколко световни и български тенденции в медиите.
Пикът на търсене на информационни продукти у нас се случва през 90-те години. Нажежената политическа острастеност води до нечувани тиражи на вестниците. По това време и радио и телевизионният пазар все още прохождат и ясно изразен монопол имат държавните мастодонти „Канал 1” и „Хоризонт”, така че нуждата от диверсификация на информацията благоприятства този разцвет на вестникарството и издателската дейност.
Комбинацията от нови и повече източници на информация (радио, телевизии, интернет-изданията на водещи вестници) логично доведе до сриване на вестникарските тиражи, като това свиване се случваше на фона на световен спад на вестникарската индустрия. По данни на Игнасио Рамоне във Франция броят на будките е намалял от 36 хиляди на 28 хиляди (2). Не успях да издиря подобни данни за България, но пустеещите РЕП-ове у нас са нагледно доказателство.
Освен световния бум на Интернет от 1994 г. (3), който породи дискусията за „дигиталната пропаст” (т.е. разликите в достъпа на развити и развиващи се страни), усетен в България около 1999 - 2000 г., за относителното западане на вестникарския пазар роля изигра и съвпадането на още няколко вектора. На първо място, по това време в родината ни намаляваше смъртното политическо противопоставяне, страстите отшумяваха. Като втора тенденция можем да откроим някакво структуриране на медийния пазар (през 2000г се появи bTV, “Нова Телевизия” (NTV) също вече се радваше на завидно покритие в големи части от страната, рояха се кабелни телевизии, умилно, но и леко насмешливо наричани с народното „кабеларки”. С една реч, случи се конкуренция.
Конкуренцията навсякъде по света значи ожесточаване и динамизиране на борбата за аудитория. И тази борба не винаги е в полза на „драгия” зрител, слушател или читател.
Редно е да формулираме и да се опитаме да отговорим на въпроса защо се случи това отдръпване, този спад на доверие и интерес към медиите. Според известния британски журналист Филип Найтли понастоящем 11 млн. души от интелигенцията и още 11 млн. от по-задълбочената публика не четат никакви всекидневници, каквито и да са те (4).
Загубата на доверие към медиите има своите дълбоки корени. Често, според израза на Ноам Чомски, те „фабрикуват съгласие” (5), вместо да се занимават с основната си дейност - да ретранслират нагласи от обществото към елита и обратно.
Друг делегитимиращ фактор е контролът върху тях в няколко аспекта. В по-недемократичните държави послушанието на журналистите се осигурява чрез директни заплахи, натиск, рестриктивни закони, включително и т. нар. „антитерористични” закони, приети след атентатите от 11.09.2001 г. В по-развитите страни натискът е по-рафиниран, като се използват основно средствата на финасови зависимости и илюзорната „политическа коректност”.
Собствеността на редица медии е съсредоточена в няколко големи промишлени и финансови групи, включително и производители на оръжие. Такъв например във Франция е случаят с концерните „Лагардер” и ДАСО (6). При това положение как можем да бъдем коректно информирани по отношение международната сигурност и конфликти? Едрият бизнес продължава стръвно опитите си да купува верността на различни издания. Последният случай, предизвикал сериозни полемики, бяха апетитите на Рупърт Мърдок да купи компанията „Dow Jones”, издател на “Financial Times” (7). Тъй като сливането сполучи, това засили опасенията за обективността на едно от водещите финансови издания. Както знаем, финансите са сфера, в която обективността на анализа е изключително важна, решаваща.
Подобни процеси можем да наблюдаваме и в Европа. Калейдоскопично се сменят държавите, но не и същността на случващото се - през юни 2004 г. в Германия, а пък през 2005 г. – в Португалия – бяха предоговорени вестникарските колективни трудови договори; във Великобритания бе лансиран план за закриване на няколко хиляди работни места в ВВС. Във Франция на 21 ноември 2005 г. бяха обявени десетки съкращения във вестниците „Либерасион”, „Франс Соар”, „Нувел Обсерватьор”, „Л`Експрес”, както и в групата „Льо Монд” (8). Най-показателен е примерът с вестник „Либерасион”, който беше основан, за да се бори с удобната журналистика. През 1973 г. екипът му притежаваше 100% от акциите, през 1983 г. – 90%, но през 1996 г. редакцията загуби мажоритарния дял, който беше закупен от Жером Сейду. Той по-късно продаде на Едуард дьо Ротшилд 38.7% от акциите. На 3 януари 2007 г. персоналът се отказа от правото си на вето върху политиката на изданието, намаляването на дяловото участие на работещите от 18.45% на 1% (един процент) беше последвано от 80 нови съкращения. Вместо служба в полза на обществото, един от новите акционери заявява, че „Нашата първа цел е печалбата” (9).
На този фон ни изглеждат като тъжна ирония идеите от 60-те години на френския журналист Жан Швьобел, че предоставянето на информация е служба в полза на обществото, т. е. не може да се регулира от търговските дружества и техните интереси и че редакторските обединения са гаранция за независима и свободна преса, че властта на собствениците няма да е неограничена (10).
Някъде тук имат място и нашите мили родни картинки. За разлика от Западна Европа, където все пак легални бизнесмени притежават медийните групи, у нас се наблюдава симбиоза между съмнителни добре облечени бизнесмени и подавляващата част от журналистическата гилдия. Мутрите от обекти на медийно внимание се превръщат в спонсори на лъскави събития, странно защо наречени светски (11).
В известен смисъл за отдръпването от печатните ни медии роля изиграха и те самите. Изобилието от псевдоостроумни заглавия от типа на „Фризираха Бретона” (по повод атантат срещу Бретона), „Гръмнаха Кьоравия между очите” и „Рози ухаят на Хайди Клум” не е добрият начин интелигентните хора да бъдат привлечени към съответното издание (12). По-долу ще стане въпрос за световната тенденция към намаляване обема на международните новини, но дори и в сравнителен план нашите медии рядко обръщат взор към далечния свят, а ако го правят, то анализът липсва или е съвсем схематичен и повърхностен (13).
Не е в разцвет и разследващата журналистика. През 60-те и 70-те години „Сънди Таймс” е разполагал с 350 репортери. Големият им брой позволявал всеки да разполага с нужното време, за да си изпипа разследването, а пък вестникът всяка седмица е имал качествен материал. Репортерските разследвания са били добре обезпечени материално, като за едно от тях вестникът дава 2 млн. паунда по тогавашен курс (14). Да не говорим пък за разследването на аферата „Уотъргейт”. Понастоящем и в странство разследващите журналисти са по-малко, а у нас – броят се на пръстите на едната ръка, и то редовно малтретирани. (Ани Заркова, Васил Иванов и т. н.)
Разните либералчета прегърнаха с любовен жар тезата, че трите „Д”-та – дерегулация, децентрализация, детериториализация – осигуряват идеен и информационен плурализъм. Разбира се, възможно е и друго тълкуване - детериториализацията значи, че чуждестранен собственик, незапознат с местните проблеми, от чужбина прави опити в сферата на „социалното инженерство”. А дерегулацията и децентрализацията са любими на големите медийни транснационални корпорации, защото им позволяват намеси, които не биват спирани от държавна регулация.
По мнението на проф. Ерик Клиненберг „основният и най-опасен мит в сферата на цифровизацията” е именно схващането, че новите технологии автоматично значат деконцентрация (15).
Големите медии принадлежат на огромни конгломерати, при които най-важна е задаваната от „центъра” линия. Интернет беше широко рекламиран като противоотровата на едностранчивото и непълно отразяване на събитията.
За жалост, статистиката сочи, че това не е така. 21% от гражданите на САЩ през цялата 2005 г. са използвали Интернет само веднъж, 33% нямат Интернет вкъщи, а пък от ползващите се с достъп до мрежата от домовете си, 50% нямат високоскоростна връзка, която да им позволи качествено разглеждане на файлове с много изображения. Най-посещаваните сайтове принадлежат именно на популярните „конвенционални” медии (от 20-те най-масови интернет сайта за новини, 17 са свързани с традиционните медии, сред тях CBS, NBS и пр.). Точно в тези сайтове сърфират не толкова заможните и образовани слоеве от населението (16). Тези данни се отнасят за високоразвитите САЩ. На вас отавям изводите за потреблението на интернет-новини в бедните страни.
Друга тревожна тенденция е, че все повече сайтове и канали се ориентират не към съставяне на собствени новини, а към копирането и преработването на информация от няколко основни източника. Три от най-големите „независими” интернет сайтове за новини (IBS с 12.9 млн. посещения дневно, AOL с 14.7 и Yahoo – 24.6 млн. посещения дневно) също заимстват и пренаписват, а не „произвеждат” собствени новини (17). Говори се за „нетеренна журналистика” – използват се кадри от видеообмена (не винаги предложеното е най-достоверно или интересно). Сглобяват се кратки новини за повторна употреба. Бързането не позволява проверка на информацията, тъй като динамиката е императив и език на приоритетите на днешния ден (18). Не се монтира разказ в картини, а шокиращи кадри, които поразяват въображението, се редуват с кратички интервюта, които уж придават достоверност. Важна става картината, а не информацията.
От тези структурни проблеми най-засегнати са телевизиите. Все още телевизията остава най-мощният инструмент за въздействие. 98% от жителите на страните от ЕС притежават поне един телевизор; средният европеец прекарва по ок. 200 мин. дневно в гледане на телевизия (19).
Телевизионните новинарски емисии трябва преди всичко да постигнат максимален зрителски интерес. Средствата не са от значение. Възниква т.нар. „ефект анти-превключване на канала” – спада продължителността на репортажите, глас зад кадър ги коментира набързо, разширява се обхватът от теми. За 10 год. продължителността на отделните материали спада с ок. 33%! Времетраенето на емисите расте, но за сметка на това се увеличават криминалната и светска хроника, занимаващи ни с разни Паоли, Памели и Парис Хилтънки. Намаляват международните и социални новини за сметка на информациите за произшествия. Темите са нарастнали два пъти за 30 години, като лекото увеличение на продължителността на емисиите не компенсира разликата. А това значи по-кратки и некачествени новини (20). Липсата на постоянни кореспонденти на много от горещите точки по света води до това, че едни и същи международни редактори се оказват принудени да (не)разбират от събития от Косово до Ирак. Ефектите от липсата на постоянни представители в даден регион се проявяват в неточната информация, изпращаните репортери нямат езикова и историческа компетентност, нито навици за общуване с местното население, което води до нападения и отвличания. Всичко това е блестящо описано от моя любимец Робърт Фиск или пък за Афганистан - от Тед Рал (21).
В крайна сметка, няма човек, който да е добре подготвен специалист по проблемите на Балканите, Афганистан, Ирак, Корея, Иран, Украйна, Кавказ и пр....
Същността на новините вече е „по-скоро битка на образи, отколкото сблъсък на различни журналистически практики”. Ако няма зрелищни събития, се набляга на рекламите (22). Всичко това Филип Найтли сполучливо нарича „журналистика на чувствата” (23).
А сега накъде?
Все пак, перспективите не са толкова мрачни. Повишена отговорност на медиите, на гражданите и на регулаторните органи е гаранция за завръщане към високите стандарти от миналото.
Отвореният код, макар че крие рискове, също е възможност всеки да участва в създаването на културни и медийни продукти. Рисковете са свързани именно с това, че може да пише всеки – възможни са освен некомпетентни и злонамерени намеси (24).
Форумите предлагат анонимна информация по почти всички въпроси. Именно анонимността я прави често пъти интересна. Блоговете пък са възможност за нецензурирана от никого изява. Дори Southeast European Times (http://setimes.com/) предлага рубрика, в която използва блоговете от дадена страна като мерило за общественото мнение. Безспорно е тревожно това, че всеки неграмотник, докопал компютър, може да пише каквото си иска, но плурализмът ми се струва по-важен.
Обаче неравномерният достъп до Интернет значи, че в тези форми не може да бъде адекватно представена всяка гледна точка. Така като основен проблем при този тип информация се очертава не както повечето хора смятат – достоверността и проверката на информацията - колкото фактът, че, противно на идеята на своите автори, те предоставят възможности на и без друго привилегировани граждани.
Медиите са длъжни да се върнат към високи стандарти по отношение изнасяната информация (научих този урок лично по неприятен начин) и към наистина сериозните проблеми на днешния ден – социални, енергийни и екологични, проблемите на сигурността.

1. Очевидно е, че визирам книгата на Ю. Хабермас – „Структурните изменения на публичността”, С., УИ „Св. Климент Охридски”, 1995 г.
2. Игнасио Рамоне – „Информацията е застрашена”, „Монд дипломатик”, януари 2007 г., год. 4, бр. 1 /27/.
3. Вж. статията на Арман Мателар „Кой контролира понятията”, в-к „Монд Дипломатик”, август 2007 г., год. 4, бр.8 /34/.
4. Вж. Филип Найтли – „Защо имаме нужда от сериозна журналистика”, в-к „Политика”, 08-14 септември 2006 г., като не съм сигурен дали данните не се отнасят само до Обединеното Кралство.
5. Вж. вече класическия текст Ноам Чомски -„Медиите под контрол. Забележителните постижения на пропагандата.”,С., Агата –А, 1994 г., както и в този смисъл Сюзън Зонтаг, „Посилната тежест на истината”, в-к „Култура”, бр. 34, 5 октомври 2001 г.; вж. също и Грег Паласт – „Най-добрата демокрация, която може да се купи с пари”, С., Дилок, 2004 г.
6. Вж. Игнасио Рамоне, op. cit.
7. Вж. например „Тъмната страна на сделката за Dow Jones”, в-к „Политика”, 10-16 август 2007 г., както и по-общо – Мари Бенилд – „Медийни хищници и търговци на влияние”, „Монд Дипломатик”, август 2007 г., год. 4, бр. 8 /34/.
8. Изчерпателно вж. Пиер Рембер – „Журналисти на ръба на бунта”, „Монд Дипломатик”, февруари 2007 г., год. 4, бр. 2 /28/.
9. Вж.отново същия автор - Пиер Рембер –„Експроприация в „Либерасион”, „Монд Дипломатик”, февруари 2007 г., год. 4, бр. 2 /28/.
10. вж. пак Пиер Рембер – „Сдруженията на редакторите – една журналистическа мечта”, „Монд Дипломатик”, год. 4, юни 2007 г., бр. 6 /32/.
11. Вж. статията по повод медийния фестивал в Албена, на който фестивал скандално известният контрабандист Н. Методиев – Пилето спонсорира партитата на bTV – Ива Николова, „Mixxxтура от гафове в Албена”, в-к „Политика”, 15-21 юни 2007 г.
12. Блестящ анализ, подкрепен изобилно с примери, може да бъде открит на страниците на „Лелята от Гьотинген”, Александър Кьосев, С., Издателство „Фигура”, 2005 г.
13. Вж. пак ненадминатия Кьосев – „По света и у нас”, в-к „Сега”, 12.08.2006 г. или http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2377§ionId=5&id=0001101
14. Вж. Филип Найтли, op. cit.
15. Вж. Ерик Клиненберг - „Неочакваните щастливци от чудото Интернет”, „Монд дипломатик”, януари 2007 г., год. 4, бр. 1 /27/.
16. В този смисъл вж. отново Ерик Клиненберг, op. cit.
17. Пак там - Ерик Клиненберг, op. cit.
18. Отностно „нетеренната журналистика” вж. Марк Ендевелд - „Двадесет и четири часовите информационни канали, които мажат с паче перо”, в-к „Монд Дипломатик”, год. 4, юни 2007 г., бр. 6 /32/.
19. Вж. Лилия Райчева – „Етичният парадокс в съвременната телевизия”, „Монд Дипломатик”, март 2007 г., год. 4, бр. 3, /29/.
20. Вж. подробен анализ и сравннения на емисии от 1974 г. до 2004 г. с разбивка по секунди у Марк Ендевелд - „Спускане във вътрешността на телевизионните новинарски емисии”, в-к „Монд Дипломатик”, декември 2005 г., год. 2, бр. 12 /14/.
21. Вж. Тед Рал – „Корупция и журналистика по време на война”, в-к „Монитор”, неделя, 16 юни 2002 г.
22. Вж. Марк Ендевелд - „Двадесет и четири часовите информационни канали, които мажат с паче перо”, в-к „Монд Дипломатик”, год. 4, юни 2007 г., бр. 6 /32/.
23. Вж. Филип Найтли, op. cit.
24. Вж. „Правителства и фирми в битка за пренаписване на историята” – 23.08.2007 г., в-к „Сега” във връзка с недобронамерени опити за редакция на Уикипедия или http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2740§ionid=5&id=0001401.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2007-08-20

Петъчни проповеди

Какъв ден е петък? Ден за какво?
Повечето хора обичат петъците - разпускат с приятели, ходят на купон или дискотека. Петък е и свещеният ден, денят за почивка на мюсюлманите. Има една особена категория хора, изповядващи исляма, които обичат в петък, изправени от минбарите в джамиите си, да заклеймят Запада, враговете на правата вяра, несъгласните с тях...
В България подобни проповеди води и лицето Явор Дачков, изявяващо се с традиционната си петъчна колонка във вестник „Политика”, а също и по страниците на сведения до агиттабло, така да се каже, семеен в-к „Гласове”.
Самозаблуждавам се с мисълта, че съм нормален (горе-долу) човек, който не обича крайностите и се старае да вникне и в различна гледна точка. Поради тези причини, на няколко пъти преглъщах рефлексиите си върху текстове на г-н Дачков, един вид още една възможност той да ни зарадва с умерен текст.
Четейки последния брой на „Политика” (бр. 174 от 17-23 август 2007 г.), се смаях до какъв предел се е хвърлил необузданият бяс на Явор Дачков. Темата, предизвикала излиянието му, е „излюблената” Русия.
Заглавието на материала е „За Русия без любов”. Дали защото съм млад човек, или просто така съм възпитан, аз презпочитам да кажа какво обичам, а не какво мразя.
Под заглавието следва дълъг цитат от „Комсомолская правда”, а след това очевидно страстите помрачават разума на г-н Дачков и той започва с неточностите (или опитва да манипулира). Публицистът се изумява, че все още има такъв вестник и че мнозина руси вярват, че „истината може да е комсомолска”. Да, все още има вестник на име „Комсомолская правда”, но той понастоящем няма нищо общо с КПРФ (Комунистическата партия на Руската Федерация). Левичарските сайтове на руски причисляват „Комсомолская правда” към „буржоазните СМИ” (средства за масова информация). Въпреки това, през май 1990 г. „Комсомолская правда” достига тираж от близо 22 млн. броя. (вж. Рекордите на Гинес 2001, С., Кибеа, 2001 г., стр. 110). Смятам, че е редно както четем „Le Monde”, “Guardian” “Suddeutsche zeitung”, така да хвърляме и по един поглед в “Известия” и „Комсомолская правда”.
Не статията във вестника, а отговорът на г-н Дачков е изключително нагъл и нахален. Не е прав г-н Дачков, че руснаците не се интересуват от България - броят на ежегодно почиващите у нас руси доказва моята теза. Вече по морето е sine qua non за екскурзоводите владеенето на руски език. (освен чисто емпиричните доказателства, вж. и статията „500 лв. за служител в туристическа фирма”, в-к „168 часа”, 17-23 август 2007 г.).
Смехотворно е необосновано да се лепят етикети. Нагло е, тъй като живеем в демократична държава, да се бъркаш на хората, които обичат Русия, във вота им. По Конституция той е таен.
Трафаретно ни се напомня за убитите десетки милиони – скудоумна недомислица, която дори и бесният антикомунист Солженицин не си позволява да изрича. Изхождайки от презумпцията, че всеки един живот е ценност, оставям дискусията за убитите от „комунистическия режим” на историците.
Това, което ме скандализира най-силно, е фразата за „масата българи, обикновено гласуващи за БСП”, които „винаги са обичали повече Русия, отколкото България”. Тъй като се слагам в категорията на обичащи Русия, искам да задам няколко въпроса:
1. Откъде г-н Дачков разбра за кого съм гласувал на последните избори?
2. Откъде разбра коя страна обичам повече – Бъргария или Русия? И защо така агресивно се поставя това "или" - "или"?
3. Къде беше г-н Дачков, когато аз, с българско знаме в ръка, бях на гроба на Мара Бунева?
Не беше ли г-н Дачков този, който се занимаваше с пеене на дитирамби за една злостна и зловредна политическа сила, докато тя съсипваше българската индустрия, земеделие, национална сигурност, енергетика? Ако Дачков и дачковчетата са истински демократи, то е редно да позволят на другите хора да си имат мнение, да слушат каквато музика искат, да харесват която държава желаят и ядат каквато кухня им е вкусна. Защото съвременната държава е обединение на равноправни индивиди, повечето от които споделят принципа на Волтер – въпреки че не съм съгласен с Вас, аз ще дам и живота си, за да можете вие да имате свое мнение. Очеизваждащо, не и Явор Дачков.
Статията му завършва с констатацията, че Русия е болест. Очевидно не Русия е болест, а ДСБ е ментален синдром. Уви, нелечим. Ментален синдром, който те превръща във фанатик. Слава Богу, психичното здраве на нацията се подобрява. А това значи, че ДСБ е формация, която винаги ще се бори, за да премине четирите процента бариера за българското Народно събрание; която не е ясно дали ще съществува до следващите евроизбори, за да остане пак с малко под чертата; партия, чиято основна подкрепа е съсредоточена в София и където в двумилионния град се радва на „респектиращите” 80 хил. души подкрепа.
Явор Дачков е компетентен публицист. Емоцията обаче отнема от компетентността (казвам го от собствен опит). А глупакът се превръща в тъпак, когато емоцията се смеси с некомпетентността.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

Пламен Юруков или как да сме неточни при интервю

В последния брой на вестник „Политика” (бр. 174, 17-23 август 2007 г.) на стр. 10 е поместен разговор с новоизбрания лидер на СДС Пламен Юруков. Въпреки че през лятото, благословено време за почивка, не ми се занимаваше с драмите в дясно, е редно да коригираме Пл. Юруков по няколко точки.

· Освен това, независимо какво казват социологическите проучвания, борбата на местните избори винаги е с много добър ефект върху местните организации.”

Мобилизация има, когато се очаква победа. Когато предполагаемите резултати се посредствени, никой не се хвърля особено да работи, за да не бъде приписана нему загубата (макар често въпросният Х да е с най-малка вина). Не се забелязва и трудов ентусиазъм при „безпринципна” (изразът на Надежда Михайлова) подкрепа на различни кандидати, целяща само и само политическо оцеляване.

· Т.е. ще имате отделни листи и общ кандидат с ГЕРБ в София? (Ива Николова, „Политика”)

Може да имаме и една листа. Това са детайли, които в момента се преговарят от софийската организация. (Пламен Юруков)

Те детайлите сами ли се преговарят? - хрумна ми филологически въпрос. След това се замислих кое са „детайлите”, по израза на г-н Юруков. Това според него са листите за общински съветници, неслучайно наричани „местен парламент”. Според действащото българско право (Законът за местното самоуправление и местната администрация) кметът прилага и изпълнява решенията на общинския съвет. Колко ключово важни са правомощията на съвета личи от чл. 20, според който общинският съвет определя политиката за изграждане и развитие на общината, както и от изрично посочените 24 (двадесет и четири) правомощия в чл. 21 от същия закон (ЗМСМА). Кой управлява общинското имущество, годишните планове, числеността на администрацията, упражнява бюджета, приема устройствените планове и пр. очевидно за философски извисения Юруков са детайли.

· Това не си го спомням” (по повод издигането на общ кандидат с ДСБ).

Лошо, Седларов, лошо. Хубаво е политикът да помни какво е обещавал, тъй като симпатизанти, коментатори и журналисти помнят. Но пък колко удобно понякога е да забравиш!

· Възможностите още са отворени до края на август. ... Пъзелът е много сложен. Зависи от позиции и съотношение на сили; от това каква политика ще се избере...”

Горките възможности, как само стоят отворени до края на август... Сложният пъзел пък зависи от позиции и съотношение на сили... Милият. Каква политика ще се избере. Тя сама ли ще се избере? Не се заяждам за възвратната форма заради страдалния български език. Проблемът при употребата на възвратните форми е, че не отиват на лидер. Още повече на айкидист. Шефът на една партия е избран от делегатите, за да отстои твърдо една позиция, да каже: „Ще се боря, избрах...”. Симулациите с вътрешнопартийна демокрация „ще се избере” май не помагат никому.
Бойко Борисов ще спечели именно на този терен – докато другите се гънат, той заявява остро и рязко. Твърдо. Дори да не е вярно. Дори да е глупост. Генералът не ми е симпатичен, но трябва да признаем, че умее да се възпозва от този си мъжкарски имидж.
С подобна мекушавост Пл. Юруков и СДС трябва много да внимават с коалирането в София.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

Сине мой, надежда скъпа моя...

На 12 август отбелязваме Денят на младежта. Поради изхабяването си, както по поколенчески, така и по морални причини, предстои подмяна на настоящия полигически елит. Нека се взрем за малко в заниманията на „бъдещото бодро поколение”.
Какви са бъдещите избиратели и как се рекрутира политическият елит? Настоящата рнаброска има за цел да щрихира бегло някои от отговорите на така амбициозно поставения въпрос.
Втрещих се, когато онзи ден от телевизията научих, че във Варна петгодишната незнам-си-коя спечелила конкурса мини-мис. Какво пък толкова, може би ще си кажат някои. Ужасното е, че на децата от малки им се насаждат, най-меко казано, съмнителни модели за поведение. Герой на нашето време е мутрата, дискотечният плейбой и неговите спътници от женски пол – разни мис(ир)ки, “мъникенки”, моделки. Бай Ганьо и Николчо от “Маминото детенце” не биват възприемани като отрицателни герои, говоренето за тях е по-скоро одично. Някъде тук място има информацията, че за голям процент руски момичета желана професия е “валютчица” и, подозирам, у нас нагласите не са много по-различни. За пазара на плът, наречен моден бизнес, е говорено и писано доста, не тук е мястото и аз да се включа в хора на критиците. Това по-скоро е стъпка към следващите части на нашия анализ.
Общество и младеж, загрижени само за материалния си просперитет, са идеалната хранителна тъкан за корумпиран политически модел и елит.
Повечето тийнейджъри (да, позволете ми да знам, скоричко излязох от тази категория) имат сходно и доста ограничено виждане за удоволствията, които животът на мутрата/спортиста предлага – алкохолен и сексуален разгул. Идеята за дисциплина и режим напълно липсва, дискотеката довечера е по-важна от училището или лекциите утре.
И така стигнахме до друг важен момент. Qui bono? Кой има полза? Класическото питане на Цицерон може да намери и следния отговор: тези, които имат изгода младите хора да се интересуват от новата модна линия, а не от техните злоупотреби във властта, тези, които биха предпочели да висим в кафенето, а не да четем Теодор Адорно или пък Ноам Чомски.

Как ще се случват нещата в бъдеще?

Оптимистичният отговор гласи – млади хора, прегърнали европейските ценности (каквото и да значи това) с жар ще се хвърлят да спасяватт отечеството (аман от отечествоспасители!) и громят корупцията. Мисля, че връзката с действителността на този бодряшки отговор е от холивудски тип, т.е. слаба. Основанията ми за песимизъм са следните.
Разервоарът, от който ще се вземат (съзнателно употребяват възвратната форма) тези млади и перспективни кадри май е един – младежките формации на политическите партии и неправителствените организации.
Наблюдения върху подобни “места” имам активно от около 2003 – 2004 г. Въпреки присъствието на честни, свестни и интелигентни хора, повечето такива организации (ок. 4500) се използват за трамплини към политическа кариера, топло местенце или безсрамо крадене на еврофондове или български държавни пари (въпрос на лични качества, мащаб и най-вече – на каквото падне).
Огромният брой организации рязко контрастира с нищожно малката роля, която те играят – за организиране на някакво гражданско общество, за това да сме способни да защитим някакъв общ интерес, различен от заплатата ни. В резултат – най-често представителите на иженарицаемия “неправителствен сектор” се събират на кръгли маси, дрънкат клишета и небивалици, сърдят и жалят се, че никой не ги чува, след което идва времето за коктейл и флирт с някоя млада активистка...
Неефективността и лошият имидж в обществото (поради изпълнянане на всевъзможни поръчки и корупция) водят до все по-нарастваща пропастмежду гражданите и тази, условно наречена, „сфера на публичността”.
В този тип обществени организации кадрите свикват да бъдат използвани и се приучават към моделите на корупция. На този етап нивото, на което се развива „далаверата”, е доста ниско, затова казвам само, че се осъществява запознаване с моделите. Въпросните “честни, свестни и интелигентни хора” в този момент имат важна роля. Те легитимират каузата на организацията – ние се борим за малцинствата в Занзибар, ние сме консерватори, а пък ние – либерали; вие сте социалисти, те се занимават с мечки, роми или националната идея...
За да окачествя разбирането на подавляващата част от политически ангажираните ми връстници за политически процес, ми хрумват думите на страстния и съзнателно днес неглижиран оратор Г. Кирков: “Що е либерал? – Либералът е едно твърде грабливо животно от рода на чакалите...
Що е консерватор? – Консерваторът е едно ехидно и злокобно животно от рода на хиените или лисиците...
Що е демократ? – Демократът е дно обикновено гръбначно животно...”
Профилът на ангажираните е сходен – не особено начетени, но пък напористи и ентусиазирани, в очите свети наглост. Най-често – без особен опит и образование. Това ги прави хора без професия, без друго занимание, т.е. удобни и лесни за манипулиране, поради ограничен светоглед и икономически фактори (подобен модел, но р журналистиката, е доловил и културологът Александър Кьосев –вж. Статията му “Момиченца”, в-к „Сега”, 10.07.2004 г.).
За този тип хора, с пълна сила думите на ненадминатия ни социолог Иван Хаджийски за еснафа – създали са се от нищото, “хора без минало” и без натрупвания зад гърба си. Нищото – разлики в модела.
Древният Рим също е познавал категорията homo novus. Това са били синовете на забогателите конници – второто след сенатското съсловие. Те също започвали политическа кариера ex nihilo. Но техните качества ни дават Ливий и Цицерон. У нас – вече стана ясно –стартът от нищо е гаранция за покорство, послушание и партийната дисциплина. Скромен е произходът и на такива световни лидери като Бил Клинтън, Владимир Путин и Герхард Шрьодер. Очевидно, те са се откроили, защото системата се нуждае от хора способни. У нас по-голяв шанс за издигане имат люде, дето мислят, че Цицерон е име на стриптийз бар.
Известна е максимата на Чърчил, че политикът мисли за следващите избори, а държавникът – за следващите поколения. С нашите юнаци – жална ни майка. От мисълта да крадат за деца и внуци, да оцелеят до края на мандата - няма кой да помисли едни избори напред.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2007-08-10

Колко държава?

Въпросът “Колко държава” винаги е бил един от основните рубежи при стълкновения по оста либерализъм – социализъм; пазарно – социално; ляво – дясно.
Рецептите на новоизлюпените либерали у нас след 1990 г. неизменно предписваха никаква държава – по-здравословно и диетично било яденето.
Дали обаче ни харесва вкусът на новоизпеченото ястие? Интензивно се съмнявам, че нашенецът обича чак толкова соленичко, когато отиде на морето и се окаже, че плажът е “частен” (което е правен и морален абсурд) и трябва да се бръкне; че му харесва, когато син на общински съветник от ДПС отвлече, бие и насилва дъщерите му. Вярно, националната литература, например Софроний и Ботев, са описали подобно отношение, но не съм сигурен дали това подслажда преживяното.
Горчив привкус на манджата давет и монополистите, далаверите в “Топлофикация” и къде още не. За гарнитура дъждовете потопиха България, защото напоителните системи са разграбени и сринати, а малките язовирчета се концесионират само с оглед печалбата и все така нататък.
Разбира се, рецептата “Без държава” се услади на някои – тези, дето купиха хотели и заводи за жълти стотинки, фалираха БГА “Балкан”, електрокарната, химическата и другите ни индустрии.
Повечето от нас обичат дружно да ругаят държавата, че не е свършила това или онова, но забравят, че тя, божем, трябваше да отсъства от картинката. “Манталитет, народопсихология” – тъжно биха възкликнали някои. А това обяснение не е ли оправдание за собствените ни безхаберие и мързел?
Разни фасулковци, по волята на сляпата съдба и партийни договорки станали кметове, дълбокоучено ни обясняват, че коритата на реките били държавна собственост, тя, държавата, трябвало да се погрижи. В превод това значи – ние ще даваме концесии на „наши” хора да съсипват коритата, вядят камъни, пясък и каквото там могат, пък друг ще дава парите за поддръжка и при бедствия. Защото за 18 години “демокрация” и “гражданско общество” не се научихме, че където има права, има и задължения, че възможността върви ръка за ръка с посестримата си – отговорността. Отговорност не само пред обществото днес, а и пред бъдещите поколения ,както гласи класическата формулировка на абат Сийес.
Телешкият върторг пред “държавата” сама по себе си води до тежнения към тоталитаризъм и “силна ръка”. Темата е дала обширно поле за работа и изява на историци и културолози. Любимата фраза на Мусолини “Всичко в държавата, нищо извън държавата, нищо срещу държавата” е страшно напомняне до какво би довело залитането в тази крайност - силното оценностяване на “държавата”. Но тук би следвало да разграничим две понятия – тоталната и тоталитарна държава от термина “държавност”.
За възпиране на днешното разтление на народа са нужни енергични мерки. Някои проблеми, очевидно е, не могат да се решат от самосебе си. Мафиотските престрелки, свинствата на самозабравили се концесионери, безумните убийства на пътя могат да бъдат спрени единствено чрез налагане на правов ред. А за него друг способ, освен държавността, май не е изобретен.
Така полученото е малко постно, но пък може да се консумира спокойно. Току-виж, че тогава дошли и чуждите гастрономи, наречени “инвеститори”.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2007-08-08

Как не бива да се прави журналистика

В новините си от 08.08.2007 г. bTV ни доказа колко верни са мислите “Бездарието е фашизъм” (Л. Левчев) и “Непрофесионализмът е бавна смърт” (Димитри Иванов).
След като ни бе додеяло от репортажите на същата тази bTV за столичните дупки като кратери, видяхме как нещата за минути могат да се обърнат на 180 градуса. (Не на 360, както каза Екатерина Михайлова по повод гласуването за изискването за отседналост на местните избори, защото при 360 градуса те нещата са си същите.)
Вайканията как хората си трошат колите, поплаците на таксиметровите шофьори, че вече не може да се кара, плачът йеремиев на режисирано угрижени хора набързо бе забравен и станахме свидетели на мрънканията “О, ужас, ремонтират Орлов мост!!! Не може да се мине!!!”. Все пак, и аз съм столичанин, и аз пътувам, но задръствания повече от обичайното не виждам. Да не забравяме, че през август месец мнозина жители на София са извън нея, а и поради климатичните условия, тогава е най-подходящото време за ремонти.
Започнах с това как не бива. Дайте да видим как трябва или как бива. Хубаво е да проверяваш това, което говориш. Очевидно не беше проверена изнесената информация, че ремонтът не е бил обявен. Беше, госпожи и господа, беше обявен. Без да съм фен на лицето (по-скоро бицепси) БББ (Бат` Бойко Борисов) смея да защитя действията на общината, тъй като наистина не можеше да си кара по тези дупки и ремонтът не е лошо нещо. Още повече, че бяхме предупредени.
С високопрофесионалната задача по героичното стоене на затворено столично кръстовище самоотвержено се занимаваха двама млади репортери, които записваха думите на забързана столичанка: “Не съм предвидила закъснение, ще си изпусна самолета, никъде не е обозначено.” Оказа се, че е обозначено, а колкото до другото – ами да си си предвидила време.
Това е и разликата между българската и добрата журналистика – докато нашите вземат интервю от таксиджия на “Цариградско”, Робърт Фиск се мотае по такива неважни места като Афганистан и Ирак.
Не им се сърдете на журналистите – толкова могат.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

Ако е вярно "Мисля, следователно съществувам", то мнозина няма да съществуват

В епохата на властващи „бушизми” предлагам на вниманието ви няколко други „бисера”. Авторите им също започват с Б: Бареков и Берлускони.

„Нека поговорим за жени и футбол... (към канцлера на Германия Г. Шрьодер, който има 4 брака) - Герхард,защо не започнеш ти?” - италианският премиер Силвио Берлускони на среща на евролидерите през 2003 г., сп. „Правен свят”, април 2006 г.(Четирите женитби на Шрьодер родиха вица, че той кара „Ауди”, защото всяко кръгче от емблемата символизира по един негов брак.)
„Има рак в Италия, който трябва да излекуваме: политизацията на магистратите... те работят това, защото са антропологически различни от останалата човешка раса.” - Силвио Берлускони, сп. „Правен свят”, април 2006 г.(и срещу мен да има сто дела, и аз така ще говоря...)
„Аз съм като Исус Христос в политиката. Търпелива жертва съм, работя с всички и се жертвам за всички.” - пак Берлускони, пак там.

„Е, как да не съм я чувал. Тя е като „Имаме новина” в студиото. Между другото, най-трудното нещо за една медийна личност е да стане част от фолклора. Когато това се случи, дава ти самочувствие.” - Николай Бареков прави паралел между своята любима реплика и фразата „Цъкни вефа да чуем Кидика”, цитирано по сп. „Тема”, год. V, бр. 27 (195), 11-17 юли 2005 г.
„Евгения е личният ми шофьор, а аз съм личният й навигатор” - Бареков коментира отношенията си със спътницата си (очевидно не само в преносен смисъл) в живота. Цитирано по сп. „Тема”, год. V, бр. 34 (202), 29 август – 4 септември 2005 г.
„Опитва се малко да атакува...Конска муха, голяма колкото врабче. Стойте сега така, нали знаете какво се убива с вестник – министър и муха.” - Николай Бареков към министъра на външните работи и вицепремиер Ивайло Калфин, цитиран от в. „Политика”, 27 юли – 2 август 2007 г.

"Получих Х лв. време за разговори" - реклама на мобилен оператор. Ergo, новата единица за време е лев. Пример - "вчера четох книга за 2 лв. време". Никой обаче не знае точната продължителност на мерната единица за време лев. Зависи според абонаментния план и тарифата на съответния оператор.

Каква е ползата да опитваш да обясниш някому колко абсурдно е изказването му, ако той самият не изпитва нужда да прецизира езика и стила си, да съобрази изказ с комуникативна ситуация? Изящен език, дума да няма! Вярно, че е учил-недоучил водещият, но все пак академичните му занимания са били свързани с българската филология. Какъв пиетет към словото ще има обикновеният зрител, щом може да наблюдава от екрана такова отношение към многострадалния наш язик? Телевизионерите забравят, че освен да се възторгват „Имаме новина, имаме новина!” имат и друга функция – обществена (за да не кажа възпитателна). И то не чак sub speciae aeternitatis, а от гледна точка неособено високите норми в българската журналистика.
Не че сме очаквали образци на стил от човек, който обърка Флобер със Стендал.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2007-08-03

Рецензия - Мартин Белов



Мартин Белов,
„Политическите партии и демократичната държава в съвременния немски конституционен модел”,
Сиби, София, 2007 г.,
ISBN: 978-954-730-405-5


Книгата се състои от въведение, 3 основни глави, резюмета на английски, немски, френски и руски език, библиография и предметен показалец с общ обем от 391 страници. Рецензенти на труда са изтъкнатите конституционалисти и съдии в Конституционния съд проф. Евгени Танчев и доц. Пламен Киров.
Написан четивно, текстът анализира важен въпрос на сравнителното конституционно право. Още от зората на политологията – съчинението на Макиавели „Князът” – въпросът за партиите е широко дискутиран. Сред противниците на партиите са Макиавели и Русо, тъй като те смятат, че партиите отслабват държавата. Съвременният дебат се структурира от края на ХІХ в. във връзка с трудовете на Мойсей Острогорски.
Първата глава от книгата на Мартин Белов е посветена на принципа на демократичната държава. Като компонент на демократичната държава sine qua non e политическият плурализъм. Втора глава разглежда политическите формации, тяхната публична функция, правна уредба и значение. По обясними причини тя е централна за изложението и с най-голям обем. Третата глава се явява естественият синтез на темата – умело намерени акценти в многоглаголивия спор за партиите и демокрацията.
Книгата представлява интерес за студенти и специалисти по право, политически науки, история, както и за всички, интересуващи се от Германия. Широкият кръг от читатели се обуславя от връзката между българската правна система (Законът за политическите партии от 1991 г. е създаден по образец на немския закон от 1968 г.), реципирала редица норми от немски и австрийски източници. Политическата система на всяка страна пряко рефлектира и върху нивото на икономическо развитие, а взаимодействието между партийната и избирателната система определя степента на демократична легитимност. Без нея политическият и обществен консенсус е невъзможен.
Доброто познаване на темата, обусловено и от специализацията там, осъществена с помощта на центъра ZEDES Germanicum e важна особеност. Самостоятелната мисъл, позоваванията на и полемиките с утвърдени автори ще убедят всеки читател в правотата на думите на рецензента доц. Пл. Киров - „труд, който би правил чест на утвърдени имена.”

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

Рецензия - Паулу Коелю



Паулу Коелю,
„Вещицата от Портобело”,
Обсидиан, София, 2007 г.,
ISBN: 978-954-769-144-5

Посегнах към последния (засега) роман на Коелю със смесени чувства. Като влюбени гимназисти всички четяхме с упоение „Край река Пиедра седнах и заплаках”, уж философските „Петата планина” и „Алхимикът”. След тях дойде разочарованието „Войнът на светлината”, а другите му книги са някъде между двата полюса – нито добри, нито отчайващо слаби. „Демонът и сеньорита Прим” се приближава по качества до добра художествена литература (все пак част, да не кажа по-голямата, от идеите са взети от текстове на Фридрих Дюренмат (основно „Посещението на старата дама”, но не само; заимстване, което Коелю срамежливо признава). Докато „Единадесет минути” все още става за четене, то „Захир” е в неузаконения жанр дрън-дрън ярина. Най-неприятното обаче е, че на ниво заглавие съществува заигравка със заглавието на един разказ на Хорхе Луис Борхес – „Заир” (наличието или липсата на „х” е въпрос на транскрипция). Разликата е там, че разказът на аржентинеца е от няколко страници и е гениален, докато романът на бразилския автор буквално се точеше, а литературните му достойнства са, най-меко казано, съмнителни.
След първоначалното венцехвалене, в момента като че за bon ton се счита яростното ругаене по Коелю.
Ще ми се това текстче да не е такова, а по-скоро, излизайки от субективното „харесва ми” – „не ми харесва”, да се опитам да представя скромен и в никакъв случай не задълбочен анализ на творбата. За личните предпочитания не може да се спори, пишеше италианският критик на изкуството Лионело Вентури. Но анализът по предзадание се стреми да открие една обективна мярка за оценка.
Всички слогани представят „Вещицата от Портобело като книга за любовта и важните неща в живота – излюблената тема на Паулу Коелю. Започнал с Първата световна война, с модернизма, минал през дадаизма, ужасите на фашизма, та дори до модерната епоха, двадесети век беше столетие на фрагмента, на деконструкцията. Може би един от страшните символи на изминалите сто години беше разполовеният череп на Гео Милев. И все така нататък, дори ако щете до невъзможния, сринат дискурс, анализиран от Жан-Франсоа Лиотар в неговата книга „Постмодерната ситуация”. Сред този хаос книгите на Паулу Коелю като че ли предоставят убежище, спокоен пристан, светът отново е подреден, но на каква цена?
На цената на лесното, на липсата на мисловно усилие, на конформизма, на тънкия филм ерудиция. На страниците, излезли изпод ръката на бразилеца необятният Юнг е представен в две-три странички, Халил Джубран – в три (sic!) изречения. На стр. 172 от "Вещицата" отново се натъкваме на ... разказ на Борхес. Може поне да е на друг южноамерикански писател, да речем, Маркес. Този път осакатен е „Argumentum ornitoligicum”. На неособено претенциозния читател това може да се стори неважно, но не е. Малко по-нататък (стр. 266 – 267) самият автор се издава колко повърхностна е героинята – Атина разговаря с Еда за „суета, мода, местата, където може да се пазарува по-евтино,..., за прически”. Нали Еда е духовен учител, къде изчезна стремежът за духовно съвършенство, къде тук са Юнг и Халил Джубран!?
Освен желанието да минеш за начетен, жонглирайки с имената на разни книжки, друг извечен човешки стремеж е влечението към непознатото, екзотичното. Този факт обуславя ситуирането на действието в романите на П. Коелю – някъде в пустинята („Алхимикът”), някъде в древна Палестина („Петата планина”), в (почти) непознатата за средния западен тъпак Словения („Вероника решава да умре”), някъде в Испания („Край река Пиедра седнах и заплаках”, „Демонът и сеньорита Прим”). Разбира се, върхът на сладоледа е „Захир”, където всичко е много странно (зер, за незабравимото говорим) и сме запокитени в Казахстан!!! Във „Вещицата от Портобело” се редуват – Лондон и Брашов - мистериозната Румъния с вампири, цигани, луд диктатор и население от Средните векове, което не вярва в смъртта на вожда, въпреки че е гледало разстрела по телевизията. Всичко това има за цел единствено да впечатли западния читател в добрата традиция на сензационния роман...
Впрочем, доста обидна и повърхностна концепция за Балканите.
Лекият воал екзотика е отчетливо видим, но все пак изпълнява предназначението си – оставяйки романа, манекенката си мисли „Колко екзотично, колко интересно!”.
Финалът с инсценираното убийство е по-подходящ за криминална загадка. Нелепо е и присъствието на приятеля-детектив от Скотланд Ярд. По самата си същност детективската загадка е рожба на позитивизма – в основата й лежи концепцията, че природата е познаваема, взаимовръзки могат да бъдат открити при внимателно наблюдение, човек е рационален. Най-известният детектив – Шерлок Холмс – е точно това. Емблематичен е и помощникът му – д-р Уотсън. Уотсън е доктор, т.е. представител на позитивната наука, на знанието. Наличието на детектива или полицай в историята на Коелю я прави битова, тривиална. Може би авторовият замисъл е бил да придаде достоверност на случките, правейки ги ежеднвевни, делнични, а оттук - и познати на всички. Смятам, че идеята не е реализирана, защото всичко това нарушава едиността и еднородността на стила и повествованието.
Посъбраните оттук-оттам дълбоки мисли все пак не успяват да спасят романа. На места има добри находки (излизайки от църквата, Атина вижда Христос и той отронва: „Виж ме, дете мое,аз също съм отвън. От доста време не ми позволяват да вляза.” (стр. 56), но някои от тях са банализирани. Докато четях книгата, ми хрумна мисълта на Христо Радевски за литературата като пуканки – стане ти сладникаво за малко, а след това – нищо.
Читателю, най-вероятно всичко, което току-що си прочел не е вярно, тъй като книгата не слиза от класациите за добри продажби. Другото обяснение е, че може би е твърде слаба, за да слезе сама от тези класации.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.