Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2007-09-28

Лайфстайл

През почивните дни разлиствах някакво ново т. нар. лайфстайл издание. Докато четях тази снобарщина, се питах има ли въобще някакъв стайл в българския лайф. Не съм много сигурен.
Мислех си и други неща. Средното училище, което завърших, ни стимулираше да сме индивидуалности. Повечето от нас не носеха коси в патладжанен цвят, а успявахме да се откроим. В стремежа си да са различни, хората, следващи т. нар. лайфстайл всъщност се еднакви. Типичен масов човек, боящ се от всичко различно, всичко, което той не е. Силни и запомнящи се фрази за дискотечните герои написа в романа си „Духless” руснакът Сергей Минаев.
По едно време си викам „ти не можеш а танцуваш, ти четеш Хабермас, ти си „отличник”, затова така си мислиш, иначе знаеш ли колко е гот в клубовете!”. В този момент попаднах на статия от сп. „Правен свят”, която ме обнадежди – е, значи не само аз
подозирам всичко това, след като и други имат тези усещания, дали пък не е вярно?
Ето пълния текст на статията:

„Една потна дупка, пълна с блъскащи се и позиращи кретени"
Чарли Брукър


Реших да посетя моден нощен клуб в събота вечер. Това бе изненадващо за мен, защото, честно казано, има други неща, които предпочитам, когато съм свободен. Във въпросната вечер обаче моя ефектна приятелка беше там, за да „направи впечатление” и бе поканила мен и други свои познати, любопитни да узнаят какво точно включва „правенето на впечатление”. Оказа се, че това е седене и пиене на безплатно шампанско или просто казано: мотаене.
Усетих, че на моите 36 години очевидно съм стар и не хващам окото. Отношението към мен бе странна смесица от съжаление и отвращение.
В крайна сметка, това ме накара да прекарам вечерта с поглед на човек, който се е събудил на Коледа в затворническа килия.
Твърде стар съм, за да се забавлявам, укорих се аз. После си спомних, че винаги съм се чувствал така в нощните клубове. Имам предвид всички клубове – от най-непретенциозните до най-шикозните и лъскави. Мразех ги, когато бях на деветнайсет, мразя ги и днес.
Дойде времето, в което трябва да спра да се преструвам!
Убеден съм, че всъщност никой не харесва клубовете. Това е една конспирация. Казано ни е, че те са супер и че само „мухльовците” не ги харесват. А никой в нашия жалък и малък сапунен мехур не иска да бъде оприличаван на „мухльо”. Това е като да бъдеш официално признат за нищожество пред обществото. И тогава, под команда, слагаме изкуствените си усмивки и тръгваме!
Клубовете са отблъскващи.
Клубовете са претъпкани – необяснимо скъпи пещи с лепкави стени. Пак там, най-новата и идиотска музика раздира влажния въздух толкова силно, че трябва да говорите с мегафон или с по една дума. Откакто забраниха пушенето, ароматът на цигарен дим е заменен от смрад на пот и гел за коса.
Клубовете са толкова непоносими, че техните посетители са принудени да вземат всякакви вещества, които да направят престоя им там по-поносим. Това ли кара хората да обичат клубовете? Никой не ги обича.
Хората просто обичат дрогата. Наркотиците обезсмислят местонахождението ни. С достатъчно кетамин можете да имате най-хубавата нощ в живота си, гърчейки се на който и да е под. Но съгласете се , че всичко това бихте могли да изживеете и без да влизате в клуб. Няма да се налага някой да ви претърсвана входа. Защо изобщо се напъвате да ходите на клуб?
„Защото можете да свалите някого”, е обичайният отговор. Наистина? Ако това е единственият начин да си намерите партньор – тресейки се като отчаяно животно, то вие не би трябвало изобщо да си търсите половинка. Какъв е следващият фокус? Да откриете огъня или топлата вода?
Вие сте кретен, каквато е и прическата ви. Вашата порода трябва да бъде кастрирана, преди да навреди още повеч или преди да отворите още клубове.
Седем часа подскачане в адския пулсиращ бункер, възнаградени с шестедесет и четири интимни тласъка с някой, който ще хърка на възглавницата ви до единадесет часа сутринта, чорлав, примигващ като котка, пила валериан и миришеща на салам? Струва ли си? Защо просто не си стоите вкъщи, за да си биете шамари? Ще е по-забавно, отколкото ходенето на клуб.
Както и да е, да се върнем на моята съботна вечер. Дори да оставим моята „старост”. Други две неща ме поразиха: първо, съвсем очевидно всички бяха прекарали дълго време в работа върху перфектната си външност. Чувствах се некомфортно, че съм без „грим”. Всички бяха роби на своята несигурност и чуждото мнение. Тези хора са попаднали във водовъртежа на борбата със собствената си несигурност.
Въпреки това тайно исках да съм като тях, разбира се, но поне сега, докато пиша, мога временно да изпитвам превъзходство. Дотук съм успял да стигна!
Второто нещо, което беше плашещо. Всички те се снимаха. Всъщност, това беше единственото нещо, което правеха, докато се мотаеха в скъпите си дрехи и си играеха с телефоните и фотоапаратите си. Кадър след кадър, като че ли се нуждаеха да докажат собсвеното си съществуване – точно тогава, точно там, точно в този момент. Това беше причината да бъдат там. Танците бяха малко, само гримаси и дискотечни светлини. Това е модерното. Клубовете винаги са били ужасни и скучни, но какво ли са правили тези хора преди ерата на телефоните и дигиталните фотоапарати? Вече не е достатъчно да се ппреструвате, че се забавлявате в клуба, театърат трябва да продължи и във вашата галерия във. Една безкрайна изложба, в която милиони стараещи се кретени се опитват да бъдат кой от кой по-страхотни.
Нека се забавляват! След двадесет години същите тези хора може би ще стоят затрупани със скелети до кръста в токсична следядрена околна среда и ще танцуват в битка за последната чаша вода. Вероятно те ще са достатъчно мъдри да се насладят на тези безгрижни моменти, докато ги има. Дори и ако само се преструват."

Както стана ясно, основен човешки страх е да не бъдеш различен. Но, в Класическата ме учеха, че ако имам позиция, трябва да я кажа. Дори и това да те прави „странен”. Може би не е случайно, че девизът на единия от университетите, в които уча, е „Да не се боим от разнообразието”. И може би е симптоматично, че тъкмо там студентите са най-еднакви. Айде, оставям ви, че е време за дискотека.

Текстът е взет от сп. „Правен свят”, септември 2007 г.
Чарли Брукър – известен колумнист на The Guardian; криейтив-директор на продуцентската компания Zeppotron. Отличава се с острия си език и песимистично чувство за хумор.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2007-09-27

Ако не се похвалиш, не се е случило

Вестник "Политика" (бр. 179 от 21-27 септември 2007 г.) на първа страница излиза със заглавие "Социолози на повикване". Освен на първа, материалът продължава на стр. 3-5. Основните тези в него са за манипулируемостта на социологичесите анкети, за последиците от непроверени прогнози като тази на агенцията "Барометър инфо" и пр.
Всичко това беше отбелязано или поне щрихирано в материала ми "Костовчаров", публикуван на този блог доста дни преди въпросната публикация на в-к "Политика". Изключително радващо е, че сериозни издания като въпросния вестник сверяват часовника си с моите публикации. Това е гаранция за високото качество на изнесените в пресата интерпретации!
Поемам ангажимент и нататък вие, читателите на този блог, да бъдете информирани преди всички други!

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2007-09-20

Плащаме си, за да ни бият

Покачването на потребителските цени, наречено с купешката дума инфлация, няма да подмине и цените на таксиметровите превози. Нищо чудно, от 1990 г. насам все либералите, под разни форми, са на власт.
Та, да се върнем на такситата. Не мога да универсализирам своя скромен житейски опит, но от последните седмици, месец да кажем, той сочи следното.
Возих се на таксита, шофирани от коректни и интелигентни водачи; попадах и на навъсени грубияни, един от които искаше да ме бие, и то насред оживен столичен булевард.
Хора всякакви, философски ще кажете, отмахвайки с ръка. Ама няма да сте прави. Това е сфера на услугите. Хора всякакви тук място нямат. В секторите на услугите по принцип хляб трябва да има за теб, ако се къпеш, можеш да предложиш адекватна услуга и се държиш колко-годе нормално. Какво значи адекватна услуга? Возил съм се на такси, шофирано от изключително квалифициран човек, който поради безкрайно тясната си специалност, след разграбването, наречено приватизация, бил съкратен. Интелигентен мъж. Подозирам, че той може да работи с всякаква техника, но ми се струва, че не малко таксиметрови водачи не могат да използват поставените от фирмите GPS- компютри в колите. Подобно нещо ми довери и човек от бранша. Когато не можеш да работиш с въпросното компютърче, понеже не си учил, това не е адекватна услуга. Неуместен си и когато, качвайки клиент на Лъвов мост за Надежда, питаш: „Накъде да карам?”. Аз ли да ти кажа? Нали ти си професионалист? Или поне би трябвало.
За номалното държане, псувните, цигарите и пр. мога да нареждам с часове. Що да го правя, като и вие не се возите на по-различни таксита, знаете за какво иде реч...
Аз съм таксиметров шофьор, ние сме велики, и правителството клекна пред нас, ти си въшка... Как гали самочувствието на средния лумпеняк зад волан подобна мисъл...
Пичове шофьори, загрейте, че повече превозени клиенти на нормална цена и при нормално обслужване значи по-голям оборот и печалби за вас, отколкото да висите с часове, очаквайки някой да се излъже да влезе в колите ви, защото цената на километър е 1.50 лв., колкото ви се ще да е.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

Реч на Стийв Джобс

Това е текстът от речта на Стийв Джобс, Изпълнителен директор на “Apple Computer” и “Pixar Animation Studios”, пред абсолвенти в Станфордския Университет. Запис от речта и английския текст можете да видите на адрес http://wh1sp.com/. Заслугата за превода е изцяло на wH1sp. Моя е само редакцията на някои дребни пропуски, предимно в пунктуацията.

"За мен е чест да бъда с вас на този ден, когато се дипломирате в един от най-добрите университети в света. Аз така и не завърших колеж. Даже право да ви кажа, това сега е най-близката ми среща с дипломиране, до която някога съм стигал. Днес искам да ви разкажа три истории от живота ми. Това е. Нищо повече. Просто три истории.

Първата история е за свързването на точките.

Прекъснах в “Рийд Колидж” след първите шест месеца, но останах там още 18 месеца преди наистина да напусна. Защо прекъснах ли?
Всичко започнало още преди да съм се родил. Биологичната ми майка била млада неомъжена студентка и решила да ме остави за осиновяване. Тя много държала аз да бъда осиновен от образовани хора, затова всичко било уредено така, че да бъда пратен в семейството на адвокат и съпругата му. Само че щом съм се появил, те в последната минута решили, че искат момиче. В това време родителите ми, които били в списъка с чакащи, получили обаждане посред нощите: „Имаме непредвидено момченце; искате ли го?” - „Да, разбира се” – отговорили. По-късно биологичната ми майка разбрала, че майка ми никога не е завършвала колеж, а баща ми - дори гимназия. Тя отказала за подпише финалните документи. Склонила чак след няколко месеца, когато родителите ми обещали, че някой ден ще ме пратят в колеж.
И след 17 години аз наистина отидох в колеж. Но наивно избрах колеж, който беше почти толкова скъп, колкото Станфорд, и всичките спестявания на родителите ми отидоха за моето обучение. След шест месеца вече не виждах смисъл в това. Нямах никаква идея какво искам да правя с живота си и никаква идея как колежът щеше да ми помогне да разбера това. А и харчех парите, които родителите ми са спестявали цял живот. Затова реших да прекъсна и да повярвам, че нещата някакси ще се наредят. Беше доста плашещо тогава, но сега като гледам назад във времето – това беше едно от най-правилните ми решения. В момента, в който прекъснах, спрях да посещавам задължителните курсове, които не ми бяха интересни и влизах да слушам само тези, които ми изглеждаха интересни.
Не беше чак толкова романтично, разбира се. Нямаше къде да спя, затова спях по пода в стаи на приятели, връщах бутилки от Кола за 5-центов депозит, за да си купувам храна, и вървях по 7 мили през града всяка неделя вечер, за да се наям със свястна храна поне веднъж в седмицата в храма Харе Кришна. Обожавах това. И повечето от нещата, на които се натъквах, задоволявайки любопитството и интуицията си, се оказаха безценни по-късно. Нека ви дам един прост пример: по това време “Рийд Колидж” предлагаше едни от най-добрите калиграфски курсове в страната. В двора на университета всеки плакат и всеки надпис беше калиграфиран. И понеже прекъснах и не трябваше да посещавам нормалните курсове, реших да посещавам курса по калиграфия, за да се науча как да правя това. Там научих за шрифтовете сериф и сан сериф, за променянето на разстоянието между различните буквени комбинации, за нещата, които правят добрата типография добра. Беше толкова красиво, историческо, артистично умело по начин, който науката не може да улови. И за мен беше очарователно.
Никога не съм се дори надявал някое от тези неща да има практическо приложение в живота ми. Но десет години по-късно, когато проектирахме първия Macintosh, си спомних всичко. И го добавихме в Mac-а. Той беше първият компютър с красиви шрифтове. Ако не бях отишъл на този курс, Mac-ът нямаше да има многобройни начертания и пропорционално разредени шрифтове. А тъй като Windows просто изкопира Mac, най-вероятно и нито един персонален компютър нямаше да ги има. Ако не бях прекъснал, никога нямаше да отида на калиграфските курсове и компютрите можеше и да нямат прекрасната типография, която имат сега. Разбира се, беше невъзможно да свържа точките, гледайки в бъдещето, когато бях още в колежа. Но беше много ясен погледът в миналото, когато проектирах Мак-а след десет години.
И отново – няма как да свържете точките, гледайки напред в бъдещето. Единственият начин да ги свържете е като гледате назад в миналото. Така че трябва някак да повярвате, че точките ще се свържат в бъдещето. Трябва да вярвате в нещо – вашият кураж, съдба, живот, карма, каквото и да е. Този подход никога не ме е заблуждавал и промени целия ми живот.

Втората ми история е за любовта и загубата.

Бях късметлия – намерих това, което обичам да правя на ранни години. Уоз и аз основахме Apple в гаража на родителите ми, когато бях на 20. Работихме здраво и след 10 години Apple беше прерастнала в 2-милиардна компания с над 4000 служители. Тогава тъкмо бяхме пуснали на пазара най-доброто си творение – Macintosh. Една година по-късно аз тъкмо навърших 30. И тогава ме уволниха. Как може да те уволнят от компания, която си основал? Е, тъй като Apple растеше, ние наехме един човек, който мислех, че е достатъчно талантлив, за да управлява компанията с мен и през първата година и малко нещата вървяха добре. Само че след това вижданията ни за бъдещето започнаха да се разминават и накрая се разделихме. Когато това стана, нашият борд на директорите застана зад него. И така на 30 г. аз бях изритан. И то доста публично. Това, което беше центърът на целия ми зрял живот, изчезна. Беше ужасно.
Наистина не знаех какво да правя за няколко месеца. Мислех си, че съм предал цялото минало поколение предприемачи, че съм оставил жезъла, точно когато ми е бил предаден. Срещнах се с Дейвид Пакард (съосновател на Hewlett-Packard) и Боб Нойс (основател на Intel) и се опитах да се извиня за толкова големия си провал. Бях публичен провал и по едно време даже си мислех да се откажа от всичко. Но нещичко бавно започна да ми се изяснява – все още обичах това, което правех. Обстоятелствата в Apple не бяха променили това. Бях отхвърлен, но все още бях влюбен. И затова реших да започна отначало.
Тогава не го разбирах, но се оказа, че уволнението ми от Apple е било най-хубавото нещо, което е можело да ми се случи. Инертността на това да си успял беше заменена от безгрижието на това да бъдеш начинаещ отново, много по-малко сигурен във всичко. Това ме освободи да навляза в един от най-градивните периоди от живота си.
През следващите пет години основах компания на име NeXT, още една компания на име Pixar и се влюбих в една невероятна жена, която щеше да стане моя съпруга. Pixar се разви и създаде първия къмпютърен анимационен филм – "Играта на играчките" – и в момента е най-успешното анимационно студио в света. В неочаквания ход на събитията Apple купи NeXT, аз се върнах в Apple и технологията, която ние развивахме в NeXT е в сърцето на настоящото възраждане на Apple. А Лорийн и аз имаме прекрасно семейство.
Убеден съм, че никое от тези неща нямаше да се случи, ако не бях уволнен от Apple - ужасно на вкус лекарство, но пациентът се нуждаеше от него. Понякога животът те удря с тухла по главата. Не губете вяра. Убеден съм, че единственото нещо, което ме държеше през годините, е че обичам това, което правя. Трябва да намерите това, което обичате. Както в работата, така и с любовта. Работата ще заема голяма част от живота ви и единственият начин да бъдете наистина доволни е да правите нещо, в което да вярвате, че е велико. А единственият начин да вършите велики неща, е да обичате това, което правите. Ако не сте го намерили още, продължавайте да търсите. Не се застоявайте. Както с всички неща, които сърцето избира, така и с това, ще знаете, когато го намерите. И както всяка силна връзка, тя ще става все по-хубава с годините. Така че продължавайте да търсите, докато не я намерите. Не се застоявайте.

Третата ми история е за смъртта.

Когато бях на 17, прочетох някъде един цитат, който гласеше нещо подобно: „Ако живееш всеки ден сякаш той е твоят последен, някой ден сигурно ще се окажеш прав.” Направи ми впечатление и оттогава, за последните 33 години, всяка сутрин се поглеждам в огледалото и си казвам: ”Ако този ден беше последният ден от живота ми, щях ли да искам днес да правя това, което по начало правя?” И когато отговорът е бил „Не” в прекалено много дни поред, знам, че трябва да променя нещо.
Да помня, че скоро ще умра, е най-мощният инструмент, който някога съм използвал, за да вземам големите решения в живота си. Защото почти всичко – всички външни очаквания, цялата гордост, всичкият страх от унижение или провал – тези неща просто изчезват пред вида на смъртта, остава само това, което е истински важно. Най-добрият начин да избегнеш капана, в който си мислиш, че имаш какво да загубиш, е да си спомниш, че ще умреш. Ти вече си гол. И няма причина да не следваш сърцето си.
Преди около година ми откриха рак. Имах скенер в 7:30 сутринта и той ясно показа тумор в панкреаса. Та аз дори не знаех какво е панкреас. Докторите ми казаха, че почти сигурно това е вид рак, който е нелечим и че не трябва да очаквам, че ще живея повече от три до шест месеца. Личният ми лекар ме посъветва да се прибера и да подредя нещата и делата си, което на докторски значи „да се приготвя за умиране”. Означава да се опиташ да кажеш на децата си всичко, което си си мислел, че би могъл да им кажеш през следващите 10 години, и само за няколко месеца. Означава да се убедиш, че всичко е приготвено така, че да е възможно най-лесно за семейството ти. Означава да си вземеш сбогом.
Живях с тази диагноза цял ден. По-късно същата вечер имах биопсия, където прокараха един ендоскоп през гърлото, стомаха и червата, поставиха игла на панкреаса ми и взеха няколко клетки от тумора. Бях упоен, но жена ми, която беше там, каза, че когато видели клетките под микроскопа, докторите започнали да плачат, защото се оказало, че това е много рядък вид панкреатичен рак, който е лечим чрез операция. Направих си операция и сега съм добре.
Това беше най-близката ми среща със смъртта и се надявам да е била най-близката ми за още няколко десетилетия. Сега, след като я преживях, мога да ви заявя още по-убедено от преди, когато смъртта беше просто концепция: Никой не иска да умре! Дори хората, които искат да отидат в Рая, не искат да умрат, за да отидат там. И все пак смъртта е нашата обща крайна точка. Никой никога не я е избягвал. И така трябва да бъде, защото Смрътта е най-вероятно едничкото творение на Живота. Тя е посредникът му. Изчиства старото, за да направи път на новото. В този момент новото сте вие, но някой ден, не толкова далечен, постепенно ще станете старо и ще бъдете изчистени. Съжалявам, че съм толкова драматичен, но това си е самата истина.
Времето ви е ограничено, така че не го пилейте като живеете живота на другие. Не падайте в капана на догмата – което е да живееш с резултатите от мислите на другите хора. Не позволявайте шумът от мненията на другите да удави вътрешния ви глас. И най-важното – имайте смелостта да следвате сърцето и интуицията си. Те някакси вече знаят какво наистина искате да станете. Всичко останало е второстепенно.
Когато бях малък, имаше едно издание, наречено „Каталог на цялата Земя”, което си беше една от библиите на моето поколение. Списваше го Стюарт Бранд в Менло Парк, недалеч от тук, та той съживи изданието с поетичния си усет. Това бяха късните 1960`, преди персоналните компютри, така че цялото беше направено на пишещи машини, с ножици и полароидни камери. Беше нещо като Google в хартиена форма, 35 години преди Google да се появи: беше идеалистично и пълно с хубави съвети и велики мисли.
Стюарт и екипа му издадоха няколко броя на „Каталог на цялата Земя” и когато изданието привърши, пуснаха финален брой. Това беше около средата на 70-ти и аз бях на ваша възраст. На задната корица на техния финален брой имаше снимка на провинциален път рано сутрин, от онези, по които вероятно сте пътували на автостоп, ако сте по-авантюристични. Под него бяха думите: „Остани гладен. Остани безразсъден.” Това беше тяхното послание на прощаване. Остани гладен. Остани безразсъден. И аз винаги съм си пожелавал това за себе си. Сега, когато вие се дипломирате, за да започнете наново, го пожелавам и на вас.

Останете гладни. Останете безразсъдни.

Благодаря ви много за вниманието."

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

Интересът клати феса

Здравейте! Това е първият текст от рубриката "Чужди текстове". Благодаря на автора му Станимир Андонов, маркетолог и университетски преподавател, за това, че любезно ми предостави текста! В същата рубрика очаквайте репортажа на една млада дама от Германия.

Или защо интересите на различните мобилни оператори и на потребителите им се разминават?

В края на 2006 година Комисията за регулиране на съобщенията (КРС) прие правилата за транзита от една мобилна мрежа към друга, или т.нар. "Функционални спецификации за преносимост на номерата в мобилни клетъчни мрежи". Преносимостта е услуга, която позволява на абонатите на мобилни мрежи да запазят номерата си при смяна на оператора, като сключат договор с друг оператор на аналогични услуги. След време се разбра, че заради разногласия между мобилните оператори в България няма да се въведе услугата преносимост на мобилните номера от 1 януари 2007 г. – както беше поет ангажимент пред ЕС. Това стана ясно след дискусии на две кръгли маси между представителите на мобилните оператори, Комисията за регулиране на съобщенията и Държавната агенция за информационни технологии и съобщения. Целта на този текст е да се опита да анализира ситуацията и да обясни защо се случва това.
Още на първата кръгла маса по тази тема Глобул и Вивател изявиха желание и готовност бързо да се включат в споразумението, тъй като те веднага осъзнаха, че това е в тяхна полза. Естествено и Мтел веднага осъзна, че това споразумение е в противоречие с интересите на компанията и обяви, че техническата процедура е много сложна и според тях ще им е нужна около година за това. Всеки потребител на тези услуги в България знае, че цените на услугите на Мтел са най-високи (често разликата е в пъти) и ако компанията не намали цените си, рискува, ако се включи в този договор, да загуби голяма част от клиентите си. Изискването за преносимост на номерата между мобилните оператори е класическа антимонополна мярка от страна на европейската комисия и като такава тя е основно в наша полза – на потребителите на тези услуги. Всеки икономически мислещ, рационален потребител би сменил Мтел с някой от по-изгодните и бързо развиващи се оператори в страната, ако споразумението влезе в сила сега. И поради това е естествено, че Мобилтел ще бави и ще протаква във времето въвеждането на тази технически елементарна услуга за потребителите си. Така че, единствените правилни ходове за Мтел в момента са: първо – да забави във времето процеса, за да може да обвърже повече потребители с договор за следващите години по сегашните цени, и второ – да намалява плавно цените на услугите си през този период, за да намали разликата в предлаганите от нея цени и тези на останалите оператори. Изводи: когато това се случи, а то е неизбежно, за да дадат стимул на реалните си клиенти, за да не избягат от тях, Глобул и Вивател също ще трябва да намалят своите цени за да продължават да поддържат своите оферти конкурентоспособни. Също така допълнителното намаляване на цените от Глобул и Вивател ще е и единственият начин те да успеят да "откраднат" потребителите, които са недоволни от високите цени и самочувствие на Мобилтел. С други думи, споразумението за преносимост на телефонните номера ще доведе до постепенно спадане на цените на услугите на всички мобилни оператори, oт което имаме интерес само ние потребителите.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2007-09-16

Костовчаров

От гръцката митология познаваме най-разни и разнообразни плащеши същества – химери, хидри, рогати и космати. Фантазиите на пътешествениците родиха и чакалопата – комбинация между чакал и антилопа. Наскоро любимият на народа кмет Бойко Борисов ни открови съществуването на подобно политическо животно – заговор на Румен Овчаров и Иван Костов. Развинтено въображение трябва да имаш, за да допуснеш това.
Идеята на заговора била до втори тур на местните избори в София да стигне Мартин Заимов, защото червеният електорат щял да бъде инструктиран да гласува за него заради дядо му – ген. Владимир Заимов. Звучи хитро. Всъщност обаче отдавна не бях чувал по-голям тъпизъм.
Малко след като бат` Бойко снизходи да ни уведоми за зловещия заговор, услужлива социологическа агенция ни осведоми, че той ще спечели още на първи тур. Ако случайно се стигнело до втори, победата на Борисов била сигурна с много. Ако медиите и социолозите продължават в този дух, може и така да се получи. Прогнозите са много важни, защото често създават, а не отразяват нагласи. Това е самосбъдващ се профетизъм. А на какви критерии се изграждат тези пророчества, не е ясно. Това е доста опасно социално инженерство, особено като знам ерудицията на журналистите. Подобни комбинации се разиграваха и преди изборите през ноември 2001 г. Повтаряше се, че, който не иска да бъде избран Петър Стоянов, трябва да гласува за Богомил Бонев. Ако на втори тур отидели Стоянов – Първанов, Петър Стоянов щял да спечели над 70% подкрепа. Оказа се, че социалистическият лидер поведе още на първи тур. Разбира се, всяка кампания е сама за себе си; през есента на 2001 г. роля изиграха и грешките на Стоянов, но важният извод е, че няма непобедим съперник. Показателно е, че в един момент анализаторите заговориха, че победата на Борисов въобще не изглежда нито така лесна, нито така сигурна. Тогава той започна да греши, да изпуска нервите си. Липсваше му предимството на фаворита. Затова призовавам гражданите на София да бъдат внимателни в избора си, да се информират и четат, след което, абстрахирайки се от прогнозите, да гласуват за предпочитания от тях кандидат. Няма значение кой е той, важно е, че не всичко е решено. Това, което трябва да научим, е, че изборът е наш, в наши ръце. Нека няма предизвестени победители, а честно състезание на равнопоставени кандидати.
Ааа, и да идете да пуснете по една бюлетинка.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2007-09-09

Нас червеното знаме роди ни...

Днес е 9-ти септември. Единственото безспорно в тази дата е, че е безкрайно спорна. Но, със сигурност вододел, със сигурност значима. Днес ми се ще само да припомня мисълта на Станислав Лем - "Всеки век има своето средновековие". Средновековието на дведесетото столетие, дори хронологически, беше безумието, наречено фашизъм. Защото в Европа имаше един луд, увлякъл една от най-значимите във всяко отношение държави, в своето безумство - да завладее или унищожи всичко различно. Е, оказа се, че славяните са мор, а не "тор" за "арийската раса". На деветия ден от септември месец на 1944 година България беше свободна от хватката на дивашките терминатори, създали Треблинка, Дахау, Майданек...
Който твърди, че не е имало фашизъм у нас, нека го заяви на дядо ми, лежал като политзатворник в Плевенския, Ловешкия и Врачански затвори. Да поговори с него. Може да научи много за начините на побой, използвани там.
Като българин не мога да не почета тази дата. Не мога обаче да пренебрегна и разделението, което тази дата носи. Но и не мога да не си спомня за нея, защото е имало:
30 000 партизани и членове на бойни групи
200 000 ятаци и помагачи
9 140 убити партизани
20 070 убити ятаци и помагачи
2 139 изгорени къщи
64 345 преминали през полицейските участъци
31 250 преживели затвори и концлагери (а някои - не са ги преживели).
Да си спомним за това. Другото - кой бил осъден от Народния съд, какво е било построено, от кого сме били зависими (като че днес не сме) и от кого не - нека оставим на историците.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2007-09-08

6-ти септември

Тихо отмина и 6-ти септември. Броят на медиите, отразили Съединението с нещо повече от кратък репортаж от Пловдив, е плачевно малък...
Къде бяха поканени историци да анализират успеха - сам по себе си, но и в светлината на несбъдналия се национален идеал? Май никъде. Тъжно, жалко и смешно...
Единственото през тези дни, което ми напомни, че "съединението прави силата" е "Диема +". Телевизията обеща, че ще предостави на ЦСКА и "Локо" (Сф) записи от мачовете във френското първенство на съперниците им от евротурнирите. Не за пари, а "защото сме българи", както обясниха от медията.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2007-09-01

Да, ама не


Попаднах на статията на г-н Петко Бочаров „Преклонение или отвращение пред „делото” на Ким Филби или как аматьорщината в журналистиката може да сътвори журналистически скрап”, публикувана във в-к „Новинар” на 31.08.2007 г. Самооблъщавам се с мисълта, че чета доста, но подобен пасквил отдавна не бях разгръщал.
По принцип е трудно да се спори с морална позиция или гледна точка. Не отричам правото на г-н Петко Бочаров да има своя позиция. Намирам обаче, че неговата теза, опити за защита на която са направени в статията му, почива на емоция, а не на трезв анализ на факти. Примерите, които той цитира, са безкрайно оскъдни, интерпретирани черно-бяло като седмокласник, всеки, желаещ да научи нещо малко за Ким Филби и живота му, ще остане безкрайно разочарован. Освен това, статията на господина гъмжи от грешки. Просто гъмжи. Грешките при набора в цитатите не съм поправял. Никой не е съвършен, и в този блог такива грешки, предполагам, могат да бъдат открити, макар че се старая да не ги допускам. Пропуските на г-н Бочаров обаче са симптоматични за това как е работил с фактологичната материя – безкрайно повърхностно и небрежно. От всичко казано дотук, смятам, че от самосебе си се налага нуждата да бъдат внесени допълнителни щрихи, което да позволи да се направи по-точна оценка, включително и морална, на делото на Филби.
Статията започва с думите: „Това, което знам за ХАРОЛД ЕЙДРИЪН РЪСЪЛ, известен като Ким Филби, научих от световните информационни агенции като журналист в БТА. Правя това уточнение, защото някой може да каже "значи знаеш версията за сензацията около Филби от западни източници, а тя сигурно е тенденциозна". Основателно съмнение. Но по онова време - а Филби избяга в Москва през 1963 г., когато напрежението от студената война неудържимо растеше - съветската агенция ТАСС нищо не обясняваше, така че нямаше и как да чуя нещо друго. Затова ще изложа каквото знам, пък вие, уважаеми читатели, отделете безспорното от останалото и съдете сами.”
Да, основателно съмнение, очевидно това, което авторът знае, не е много. А източници за Филби не липсват.
„Филби, отдавна покойник, е англичанин. Е, не знам, може да е от Уелс, може да е шотландец, но до 63-та е гражданин на Обединеното кралство. Това е първият безспорен факт. Вторият безспорен факт е, че след войната е бил високопоставен британски чиновник. И не къде да е, а във външното разузнаване, известно като МI-6. Той е един от английските съветници на американците, когато те създават своето Централно разузнавателно уравление. Трети безпорен факт е, че е бил съветски шпионин.
Слабата подготовка на автора личи и тук. Ким Филби е роден на 1 януари 1912 г. в Индия, където баща му е висш британски чиновник. Англичанин, аристократ. Никакъв уелсец, никакъв шотландец. Или авторът се е объркал нещо с Джон Кеърнкрос, който е от Глазгоу?
Да продължим с текста: "След като гръмва скандалът по повод неговото бягство в СССР, светът научава, че е бил вербуван от руснаците още през 30-те години на миналия век. Друг безспорен факт е, че докато действа като къртица в самата централа на MI-6, шпионският му принос е страхотен успех и страшно полезен на СССР и сателитите му (в това число, разбира се, и на НР България) и съответно страхотен провал и страшно вреден за страните от свободния свят. Тоест, ако за бившето (уж вече закрито) КГБ шпионинът в собствената му страна Филби може да бъде отчетен като голям професионален удар по капитализма, то за британското разузнаване, а и за самочувствието на британците Филби е долен изменник и болезнена рана.”
„Долен изменник”, „болезнена рана” - супер си, Петко, жестоко, разби го, заклейми го. Аз бих бил по-внимателен с епитетите, защото в англоезичната литература не съм срещал тези или подобни определения. Сигурно защото малко съм чел.
Филби е вербуван през 30-те години, докато учи в Оксфорд. Негов преподавател - комунист го запознава с идеите на Маркс и Филби се включва в работата на Коминтерна. По това време в света свирепства жестока глобална икономическа криза. Настроенията в полза на либералната демокрация никак не са силни, вярата в прогреса е разклатена от тежки стачки и безработица, гладът и инфлацията чукат на почти всяка врата (1). Тежката психологическа травма от Първата световна война е отчетливо доловима в произведенията на цялото „Загубено поколение” – Ремарк, Анри Барбюс, Р. Олдингтън в Британия, Хемингуей в „Сбогом на оръжията”. На много места мракобесието, наречено фашизъм, нацизъм, хитлеризъм, надига глава. Младите и честни хора виждат спасението от фашисткото средновековие в Съветския съюз. По това време повече комунисти има в Оксфорд и Кеймбридж, отколкото в Москва. Фактори, които П. Бочаров не знае или удобно забравя... Казва само свенливото „вербуван през 30-те години”. Но вербуван не е само Филби. Повечето автори предпочитат да говорят за „петица” („блестящата петица”, „петорката от Кеймбридж” и др) (2).
За да разберем атмосферата в Кеймбридж, не бива да забравяме и т. нар. „Апостоли” – неформален клуб, обединяващ някои от най-талантливите студенти на университета по това време – икономистът Дж. Мейнард Кейнс, Бъртранд Ръсел, Ленърд Уулф, Литън Стрейчи, писателят Е. М. Фостър (3).
По това време на Съветите сътрудничи дори Виктор Ротшилд, наследникът на фамилията банкери. Увлечени от социалистическите идеи са и такива имена със „скромен” принос в културата като Джордж Бърнард Шоу, Сартр, Б. Ръсел, Ж. Кюри, Бруно Понтекорво, А. Айнщайн, Дж. Оруел.
Филби през 1934 г. участва в спасяването на доста комунисти от преследванванията в Австрия и дори се жени за Лици Фридман – еврейска комунистка. Обаче, за да може добре да се внедри, Филби започва да се представя като човек с десни убеждения.
Тук интерпретациите се разделят - някои обвиняват Филби, че е предал родината си, защитниците му твърдят, че той никога не е изменил на идеите и духовната си родина. В тази връзка е емблематично интервюто, което той дава в Съветския съюз през март 1988 г. за лондонския „Сънди Таймс”: „Въпреки че животът тук си има своите трудности, чувствам, че мястото ми е тук, и не бих искал да живея другаде. Това е моята страна и аз съм й служил повече от 50 години. Искам да бъда погребан тук.”
Г-н Бочаров продължава с плам: „А ето, че у нас дори и днес се намират облечени във власт хора, които са така дълбоко влюбени в най-отвратителния английски предател, че си позволяват и официално да го величаят като герой и да се снимат засмени с вдовицата му - рускиня на име Руфина, а медиите пък да го титулуват като "легендарния разузнавач" и "разузнавача на XX век". Какъв разузнавач! Там е работата, че Филби не е бил никакъв разузнавач. Разузнавач е бил Зорге. Действал в Далечния изток и оттам предупреждава, че немците са готвят да нападнат СССР, дори май съобщава и точната дата на нахлуването, а Сталин не му повярвал. Това е разузнавач.
Но какво е правил Филби? Как е обслужвал СССР? Защо свършеното от него да е било толкова ценно за комунистическия лагер? Ето какво пишеха навремето агенциите. Успял да се промъкне във външното разузнаване, Филби се издигнал в системата. Станал шеф на отдела за СССР и сателитите му. И като такъв отговаря за британската агентура отвъд Берлинската стена. Набира млади хора, подбира подходящите, изпраща ги да се обучават, после, когато вече са готови, ги преценява за последно и ги изпраща да разузнават за доброто на родината. И още със заминаването на всеки един праща на КГБ най-подробни сведения за него. В Москва научават всичко за човека. От този момент нататък той става играчка в ръцете на комунистическите тайни служби. Според обстоятелствата му се подхвърля дезинформация или пък в даден момент бива неутрализиран.
В редица случаи и физически.
Това е бил Филби. Чрез него Изтокът научава разположението на цялата британска разузнавателна мрежа. А в Лондон никой не може и да заподозре, че не друг, а шеф в МИ-6 предава на врага собствените си агенти. Това знам аз за Харолд Ейдриън Ръсел, alias Ким Филби. Защото такава беше навремето информацията. А какво знаят за този човек вътрешният министър Румен Петков и шефът на външното ни разузнаване ген. Кирчо Киров, че дори пред лицето на британските дипломати в София не се стесняват да честват паметта му, все едно нашето разузнаване е обслужвал "легендарният разузнавач" и все едно, че унижението на Великобритания е било български удар в десетката. Изобщо що за държава е тая нашата?
А нашата ли е?”
"Най-отвратителният английски предател”. Може би ако г-н Бочаров подозираше, че има и други англичани, избягали в Москва, Филби за него щеше да бъде „един от” най-отвратителните. В горния абзац се говори за шпионин, в настоящия параграф пък англичанинът не бил разузнавач. Е, драги Петко, е, всеки шпионин е разузнавач. Апропо, западната преса дава на Филби тези прозвища, нали и според теб, Петко, ТАСС мълчи. Дейността на „петицата” се изчислява на ок. 20 000 документа (4), предадени на съветските служби само за периода на Отечествената война. Това, ако не е разузнаване, аз не знам какво е.
„Успял да се промъкне” едва ли е най-точният израз. След като пише известно време за либерален вестник, през 1937 г. младият аристократ заминава за Испания, където отразява за лондонския „Таймс” войната с войските на Франко. Дори получава орден от генералисимуса. През 1940 г. постъпва в британското разузнаване по направление за работа срещу Испания и Португалия. Харолд има нужното образование, произход, връзки, качества и познания. По-късно работи с Африка и Италия, а през 1944 г. е назначен за ръководител на секцията за борба със Съветския съюз. (Резонен въпрос – защо по това време се създава отдел за борба със Съветския съюз, нали Великобритания и СССР в този момент заедно се борят срещу Хитлер, нали са съюзници?).
„Според обстоятелствата му се подхвърля дезинформация или пък в даден момент бива неутрализиран. В редица случаи и физически.” – патетично ни информира авторът. Удачно е да припомня, че това надали се е правело толкова често. Ако се случат твърде много провали, службата за контраразузнаване започва да действа. Тя опитва да „изчисли” предателя в собствените редици, затова това не е особено полезна практика. Според ген. Хари Шют от ЩАЗИ целта не е арест, а следене на шпионите. Щом се знае кой е, той вече не е опасен. Аз да ги обяснявам тези работи на старото ченге Петко Бочаров – не върви...
Доколкото можах да прочета в първия абзац, г-н Бочаров смята, че от информацията, предоставяна от Филби, се е ползвала и България. Е, тогава какво нередно вижда той в поканата на министър Петков? Плоският намек, че много хора са избити с косвеното участие на Филби, бледнее пред факта на спасените животи. Благодарение на данни от „петорката”, по време на Втората световна война са запазени животите на хиляди червеноармейци – в навечерието на битката при Курската дъга са бомбардирани 17 немски летища и унищожени над 500 вражески самолета.
Удачно е да напомня, че и западните разузнавателни служби доста честичко са си позволявали да организират бягство на някой техен човек отвъд „завесата”. Такова е било времето – на жестока схватка. Въпрос на интереси, не на сантименти.
„А нашата ли е?” (държавата). За вас не мога да знам, но, да, България си е моята държава. Българин съм се родил и българин ще си остана. За разлика от други, дето се продадоха в чужбина за паница леща.
Да проследим края на нещото, наречено статия. Истина, истина ви казвам, апотеоз: „Филби изчезва от Бейрут, където е отишъл уж по работа. Броени дни по-късно се разбра, че след като подушил опасността да го арестуват, хукнал да бяга през Близкия изток, за да се приюти при господарите си в Москва. Там се жени и умира през 1988 г. Но как? Като призната от Кремъл знаменитост? Уважаван за несъмнените си заслуги? Нищо подобно. Защото когато един предател стане ненужен, най-много го презират именно тези, които са го използвали. Умира низвергнат, самотен и като синоним на родоотстъпник и чудовищен подлец. Оше една причина да се чудим и маем що за демонстрации са тия на МВР шефа и подопечната му НРС с вдовицата на Филби в България. На кого искат да направят впечатление? Впрочем беше още 1988 г., когато у нас някакво издателство сметна, че ще спечели луди пари, като издаде книгата на Филби "Моята тайна война". Още тогава трагичното аматьорство в журналистическите ни редици си подаде пресмехулно главата - тиражен столичен всекидневник за пръв път определи Филби като "легендарен" разузнавач. Е, рекох си тогава, нищо ново под слънцето, колко пъти хора на перото сядат да пишат, без да знаят за какво пишат. И без да мислят. Да, ама тогава бяхме още никои - само една излязла от комунизма объркана страна. Но сега!
И накрая още две думи. Не приемам обяснението, че Филби е станал изменник заради убежденията си - всички платени шпиони обикновено така се оправдават. Но цялата тая реклама, която облива името Ким Филби у нас, е жалко явление. Тя говори за незнание, повърхностност и негодност. Защото войната на Филби е война срещу земята, в която се е родил. А това, че е била пък и "тайна", я прави още по-гадна."
Не е вярно, че Филби е в Бейрут ”уж по работа”. Личи, че материалът е съставян по стари спомени. Ако си напише домашното, човек установява, че през 1956 г. (тогава е Суецката криза) британските издания „Обзървър” и „Иконъмист” предлагат на съветския агент кореспондентско място в Бейрут. Филби приема и няколко години пише дописки от там.
Хайде да си поговорим за периода в Москва. Дали пък умира чак толкова низвергнат? Дори предателят на КГБ Гордиевски си спомня, че Ким е бил жива легенда (5). До края на дните му, Филби не е забравен, оказвани са му жестове на внимание, а със съпругата си обитават необятен като самата Русия апартамент. Ако беше потърсил, г-н Бочаров можеше да открие и адреса – „Проспект мира” № 111. Но той, както чукчата във вица, е писател, не е читател.
Един бивш разузнавач няма много възможни занимания, но до Филби са се допитвали по въпроси, свързани с Обединеното кралство, преводи, изнасял е лекции пред офицери от КГБ.
Според мнозина, героят на нашия разказ остава до края на живота си „агент Том”, но всички висши служители на КГБ се обръщали към него с уважителното „другарю полковник Филби”. На 11 май 1988 г., след като умира от инфаркт, Ким Филби е погребан на военното гробище Кунцево с почестите на генерал от КГБ.
През 1990 г. ликът му е отпечатан на една от серия пощенски марки, изобразяващи герои на КГБ.
Злобата, неинформираноста и словесното безсилие на уважаемия г-н Бочаров стигат до обвинението към Филби, че е работил за пари. Агент, работещ за пари, е Адолф Толкачов. За седемте години, в които работи за ЦРУ (1978 – 1985 г.), този съветски шифровчик получава сумата от 789 000 рубли, плюс 1 990 729 щатски долара или по ок. 760 долара дневно. Нито един от „Великата петорка” не взема пари за работата си, освен за покриване на текущи оперативни нужди, възникващи във връзка с дейността им. А и как да вземат? Повечето от „петицата”, включително и Филби, са британски аристократи, служещи на една идея. Лично Сталин в края на Втората световна война определя 1000 лири месечно за Кеърнкрос. По днешен курс това са ок. 40 000 долара. Кеърнкрос, възмутен, отказва да ги приеме.
Обикновено нечистоплътно се намеква, че част от „петорката” са вербувани с шантаж заради тяхната хомосексуална ориентация. Подобен метод на вербовка наистина е приложен в случая с Джон Васал. Сексуален шантаж има и при Джефри Прайм, любител на малки момичета, но никъде няма подобни данни за Филби. Макар скъпите частни английски училища да са развъдник на педерастия, тъй като съставът е само мъжки, повечето от „петорката” са непоправими гуляйджии и женкари. Филби се жени 4 пъти, има множество любовници и няколко деца (6).
Още нещо, което е редно да напомня, е, че не човекът, превил гръб пред Тодор Живков на една известна фотография, и след 1990 г. обърнал се на 180 градуса, не точно този човек е редно да раздава така категорични морални оценки.
Като финал ще си позволя да цитирам самия Филби по отношение мотивите му: „Когато стана ясно, че в Съветския съюз работите са много зле, аз имах три пътя за действие. Първият беше да изоставя политиката въобще. Но това беше невъзможно. Разбира се, имах и желания, и интереси извън политиката, но тя им придаваше смисъл и значение. Другият път беше да продължа политическата си дейност на съвършено друга основа. Но къде да отида? Политиката на Болдуин-Чембърлейн оцених на времето като глупава – тя си беше такава. Виждах си пътя като на обиден аристократичен неудачник – можех да се възмущавам и от Бога, и от движението, които са ме излъгали. Това щеше да бъде ужасна съдба, колкото и да е привлекателна за някои. Третият път бе да вярвам, че революцията ще преживее извращенията, допускани от водачите й. Избрах този път, като разчитах и на разума, и на инстинкта си. Реших да избера своя житейски път веднъж и завинаги, като знаех, че той може да се окаже и грешен. Но това може да докаже само историята.”
Кой определя Филби като легендарен шпионин? Англоезичните издания!
А сега вижте как думите на Петко Бочаров се връщат като бумеранг към него самия - „Още тогава трагичното аматьорство в журналистическитее ни редици си подаде пресмехулно главата... Е, рекох си тогава, нищо ново под слънцето, колко пъти хора на перото сядат да пишат, без да знаят за какво пишат. И без да мислят."

Бележки:
1. За обща информация за световната икономическа криза сред тоновете литература вж. Джон Кенет Галбрейт, „Пътуване през икономическото време. Свидетелство на един очевидец.”, С., 1999 г., Дамян Яков, както и Георги Марков, „Светът през ХХ век. Летониз.”, С., 2000 г., Дамян Яков; „Оксфордска история на 20 век”, С., 2000 г., КИК „Труд”.
2. За състава на петицата се спори и до днес. Повечето автори посочват като съветски агенти Харолд Филби, Гай Бърджис, Доналд Маклийн, Антъни Блънт и Джон Кеърнкрос. Други „кандидатури” са също атомният физик Алън Нън Мей или Лио Лонг. Блънт и Кеърнкрос сключват сделка с британското правителство и никога не са съдени; Кеърнкрос до края на живота си отрича да е бил съветски агент, признава само, че е поддържал връзки с други от „Петицата”. Някои автори споменават Блейк – космополит, с холандско и еврейско потекло, който също бяга в СССР. Комисията „Флуънси”, съставена от хора на Отдел D (разследвания) на MI-5 и контраразузвнавателния отдел на MI-6, която трябва да разкрие съветските агенти, има подозрения още към Греъм Мичъл, Майкъл Хантли и Роджър Холис, тогава висш шеф в британските служби. Тъй като не са доказани за нито един от тях, обвиненията са свалени, което и до сега подхранва догадките. Вж. подробно – биографии, информация за петорката и комисията в „Енциклопедия на шпионажа”, Нормън Полмър, Томас Б. Алън, С., 2001 г., КИК „Труд”.
3. За Апостолите вж. фрагментарно Тод Бухолц, „Живи идеи от мъртви икономисти”, С., 1993 г., ИК „Христо Ботев”, стр. 234-236.
4. Вж. Крум Джоргов, „Война със сенките”, част 2, С., 1998 г., „Паралакс”, стр. 14.
5. Вж. книгата на предателя на КГБ и беглец на Запад „КГБ - поглед отвътре”, Олег Гордиевски, Кристофър Андрю, изд. Факел, К&М, С., 1992 г. Това че книгата е писана под диктовката на англичанин, а се признава респектът към Филби, само ме кара да смятам данните за още по-достоверни.
6. Вече стана дума за първата му съпруга Алис (Лици) Фридман; през 1940 г. Филби се запознава с Ейлин Фърс, която работи в технически отдел на британското разузнаване. До 1946 г., когато е сватбата им, тя му ражда три, а през 1946 г. вече е бременна с четвърто дете; след това тя му ражда още едно. Ейлин починала на 11 декември 1957 г. от сърдечни проблеми и туберкулоза, а междувременно Филби има роман с Елинор Бруър, съпруга на американски репортер в Бейрут. След развод с Бруър, тя се омъжва за Филби през януари 1959 г. в Лондон, след което се връщат с петте му деца в Бейрут. Елинор заминава при него в Москва през септември 1963 г. (едва от 3-ти юли се знае, че Филби е в Москва). През май 1965 г. тя се завръща в САЩ и там малко преди смъртта си пише книга за съпруга си. В Москва любовница на Филби е Мелинда Маклийн, но тя го напуска и през 1966 г. се завръща в САЩ. Похожденията на Филби спират, когато Джордж Блейк го запознава с Руфина Ивановна Пухова, с която сключват граждански брак през декември 1971 г. Това е дамата, която гостува у нас. Кой тук казваше, че Филби бил гей?!?
7. За написването на тази статия, освен изрично цитираните, използвах още препратките в английската версия на Wikipedia, част от стотиците линкове, поместени в книгата на ген. Тодор Бояджиев „Шпионажът като занаят”, С., 2002 г., Изд. „Захарий Стоянов”; сайтовете http://vrazvedka.ru/, http://www.agentura.ru/, както и книгата на самия Филби „Моята тайна война”, поместена тук: http://militera.lib.ru/memo/english/philby_k/14.html

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.