Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2007-11-30

Килийните училища

Отивам на упражнение в ЮФ на СУ. Упражнението е по приятна правна дисциплина. В аудиторията ме посреща позадрямал колега, който започва да излага "меродавното" си мнение, че тези неща, дето сме учели, били много "отвяти". Замислих се.
Очевидно, навсякъде властва виждането, че това, което учиш, трябва да е утилитарно. На дисциплини със средна или, не дай Боже, висока степен на абстракция, се лепва етикетът "отвяти". Интелигентски щуротии, демек, дето не заслужават вниманието ни. В тях няма "далавера". Абстракции. Такива приказки. И то от единствения, станал раничко и престрашил се боязливо да прекрачи прага на Алма Матер.
Този подход, обаче, е характерен за килийното образование - научи ме само на неща, дето ще са ми е полезни. Аритметика - колкото да си преброя овцете. Писане - колкото за името.
Една от вечните теми на лингвистиката, семиотиката и не само на тях, е връзката между название и означаемо - произволна ли е или не, как си влияят... Важното тук е друго - забележете, че повечето ни университети носят имена или на създателите на четмото и писмото ни (св. Климент Охридски, св. св. Кирил и Методий) или на строги и мустакати възрожденци (Паисий Хилендарски, Неофит Рилски). Един от университети, опитващ да избяга от този калъп, е НБУ. Тъй като е частен университет, НБУ обаче юнашки влита в модела "бакалница" - аз си плащам, ти ми преподаваш. Нещо простичко, като търговия със сирене. Спомням си, как преподавател каза: "тези въпроси ги има в учебниците, ще ги прочетете, аз сега ще преподавам друго". Моментално глиганите реагираха "УАА, плащам си, бе, искам да ми го преподаваш". Очевидно, трудно е да бъдат прочетени двайсетина странички, я по-добре да си ги имаме на лекция...
Жалко е, обаче, че манталитетът на учащите е на ниво килийно училище. Тъжното е, че вместо желание да научат принципи, които могат да прилагат винаги, те искат бързи и просто решения, чрез които светкавично да спечелят пари, по възможност повече.
Другото жалко, е, че, макар и нагласата към обучението да е като в килийно училище, то дори даже и респектът към преподавателите и институциите не е. Справка - един идиот от специалност "Международни отношения" в СУ, дето искаше да бие чистачката - направила му забележка, че пуши, щото. Впрочем, то пушенето в сградата на СУ е забранено, та жената беше в правото си. Или пък "каката" от НБУ, дето така мляскаше дъвката си в лицето на преподаветел, че на мен ми се прииска да й плесна един шамар. При все, че имам слабост към красния пол. При все, че, по мнение на всички момичета, съм кавалер. Просто беше толкова грозно да гледаш и слушаш мляс-мляс. Или пък една друга, детоси беше донесла домашния любимец - декоративно живо зайче и го галеше на първия ред.
Айде, горе главата, шъ съ опрайм. Вижте каква читава отмяна оправячи идва.

2007-11-27

Ньой, България и Европа - от покруса към възход на националния дух

Ньой. Колко мъка, колко пролята кръв съдържа в себе си тази дума. Разбитите мечти, въжделенията на цял един народ. Страшно.
Злощастното за цяла България парижко предградие стана вододел. От него тръгна покрусата на поломения устрем, но и несломимата воля на българския народ (от върха до низините на обществената пирамида) отново да събере ведно Мизия, Тракия и Македония.
По фронтовете на Балканската, Междусъюзническата и Първата световни войни стотици хиляди български воини гинаха, за да предотвратят Ньой. След Ньой, синовете на тези юнаци също се биха, опитвайки да поправят стореното. Не е ли в това възходът на националния дух – въпреки загубата на зелената маса на дипломацията, цял народ гордо да вдигне глава, за да гледа напред в бъдещето към сбъдването на заветната цел?
Всички сме свикнали да свързваме датата 27 ноември 1919 година единствено с трагичния жест на министър-председателя Александър Стомболийски, ядно чупещ писалката, с която е разписал унизителния мир. Но пропускаме важен момент - европейските победители, бити на фронта, се показват страхливи пред силните и жестоки към слабите.
Несломените български бойци, разгромили и англичани, и французи, и италианци, и съюзниците им югославяни и гърци, след като не бяха победени на фронта, бяха унижени заради това, което бяха сторили - да се опълчат срещу силните, разбирай богатите, в защита на една справедлива кауза. Юнаците умираха, тровени с отровни газове, горени с огнепръскачки, засипвани с метал и експлозиви от осемкратно превъзхождащата ги съюзническа артилерия, но не отсъпваха. Не дадоха нито едно свое знаме, а разбиха четири пъти превъзхождащия ги враг. Чисто военното превъзходство в цеви и бомби не сломи героичните бранители на Дойран, Кубадин и Тутракан. Предадени от политическата върхушка, те оброниха глави пред ньойската неправда. За кратко. Европа – Антантата - наложи своя “ньойски диктат”, но моралните победители бяха българите - самоотвержените родолюбци, които умираха не заради имперска повеля, а заради порива на националния дух.
Ньой не само откъсна Македония, макар че и то бе доста, той се опита да осакати цялата идея за възход на нацията. Не успя. Защото се превърна в пример за крещяща несправедливост. При споменаването на това име, на този символ на подавения в сълзи труд, пролетия кървав военен пот, всяко българско сърце се чувства ранено. Това сплоти нацията. Подхрани идеята, че несправедливия, насила наложен мир, не реши въпиющия въпрос за народното обединение. Това доведе и до краха на илюзиите за една Европа, изповядваща принципите на свободата, братството и равенството. Вместо това българите срещнаха другата Европа на вечните интереси в лицето на Лойд Джордж и Жорж Клемансо, Европа на заядливите подмятания за “пребъркване джобовете на победените” и циничните закани за отмъщение. Не напразно Чърчил е казал, че военнопрестъпници имат само победените нации.
И нека върху архитектите на Ньой тегне вината за рухването на картонената им кула в пламъците на Втората Световна война - гиганския пожар, разпален от възпряната по насилствен начин жажда за пълноценен национален живот.
Няколко години българският войник се сражава на различни фронтове срещу четири велики сили и четири балкански държави в името на националното обединение. Воините изстреляха последните си патрони, но не загубиха вярата си в крайната победа. Не мръднаха от местата си - бяха готови да умрат, но не и да предадат идеалите си. Те не заслужаваха Ньой. Заслужаваха бляскава победа.
Не само на фронта не отстъпиха. Не се предадоха и в сърцата си – гледаха напред. Защото докато има свободна България, ще съществува надеждата за обединение. Въпреки Ньой, въпреки Европа, въпреки всичко.

2007-11-26

България, страната на абсурда

Ляво правителство пише бюджет. С него въвежда плосък данък.
Десните бизнес-обединения подкрепят лявото правителство.
България, година 2007. Страната на абсурда.

За мъжкарите и билбордовете

" -Абе, Бойко Борисов е голям женкар, втори път ме сваля. - казал Азис на половинката си", гласи най-новият виц.
Ясно е, че билбордовете на Азис търсят скандален ефект. Но не е ясно друго. Истина, истина ви казвам, всеки ден ходя до СУ, но не бях обърнал внимание на билборда. Дори и да му обърнеш внимание, от пръв поглед надали става ясно за новото предаване на Азис, за това по коя телевизия то ще бъде излъчвано...
В този момент по сигнали на възмутени граждани (позволете да предположа, че става дума за възрастни дами), ако има такива сигнали, героично и храбро се намесва столичния кмет. Сваля билборда. Той не може да търпи друг да се радва на повече внимание и народна любов. Въпреки това, медиите обичат любимия ни кмет. Следят изявите му, да се свети името му, да бъде царството му.
И на слепите, и на глухите става ясно за скандала. Извод първи - Азис постигна целите си. Извод втори - медиите са идиоти (това отдавна е ясно). Извод трети - и да не си видял билборда, след тази услужлива намеса вече си разбрал за него.
Снегът пак ни завари неподготвени (то пък кога ли "сме" били подготвени?). Известно е също така, че в моя квартал "Красна поляна" има проблеми - бол; няма - асфалт. В резултат, ако не се удавя пред входа си, достигането от единия ми университет (СУ) до другия (НБУ), ако ползвам градски транспорт, е многочасова сага. Вместо да се занимава с един много объркан човек, какъвто е Азис, по-добре би било столичният кмет да се вълнува от информациите за размишление, които му подхвърлям. Когато се справи с тях, защото съм добър, ще му очертая нови.

2007-11-14

In memoriam Мирослав Миланов

Вчера се навършиха две години без Миро.
Отново се събрахме в "Седмочисленици". Приятели, колеги, ние, учениците му. Отидох, за да запаля свещичка за човека, който ми откриваше прекрасни нови светове - и не само в литературата.
За пореден път се трогнах от мъката в очите на класа му, за пореден път си спомних човека Миро - със усмивката му - иронична, скептична или топла...
Имаше нещо величествено в това как Класическата погреба Миро.
Толкова хора нямало дори на погребението на еди-кой си известен политик, доверил свещеникът на Евгени. А Евгени попита отеца този политик кого на какво е научил.
Вие много сте го обичали, промълви бабата от църквата на панихидата миналата година. Ние и сега го обичаме! Той винаги е в сърцата ни!
Вчера всички бяхме отишли да си спомним за Миро искрено, от наша вътрешна, духовна потребност, не от фарисейско лицемерие.
Горящата вощеничка. Животът. Мимолетното. Непреходното. Живот като пламъка на свещ - ярък. И така безмилостно прекъснат.
Кадилниците на свещениците, тамян, мирис на свещи, блещукащи пламъчета и лица с изписана мъка. Чувствам духа на Миро сред нас. Може би в този момент разбирам православието по-добре.
Крадешком опитвам да хвърля поглед на циферблата на китката ми. Нещо отвътре ме спря. Да избягаш за малко от дребнавото, от житейското, от делничното - в това е смисълът на влизането в храма. Да останеш за броени мигове сам със себе си в размисъл, да потърсиш мисълта за важен за теб, но изгубен човек. Да се взреш в себе си. Почувствах се много по-добре, че не погледнах. Почувствах се освободен. Можех да усетя истински важните неща. Разбрах нахалството си като турист в Италия, когато снимах някаква катедрала близо до молещите се. Благодаря, Миро, и за посмъртния урок!
Мислим за теб!
Requiescat in pace!

2007-11-12

Не мога да не пиша!


Известна е фразата на древния мъдрец Квинтилиан, че добрият оратор не е този, когото слушат. Добрият оратор е този, когото не могат да не слушат. Сега и аз сядам, защото не мога да не пиша.
Днес беше най-отвратителния ден от много време насам. Единственото хубаво в него беше завършекът му. Прибирайки се, си купих новия брой на "Монд Дипломатик".
Веднага забравих личните проблеми. Това е изданието, което ме кара да забравя личното и да се замисля за глобалните въпроси. Вестникът, койте те учи да мислиш критично, да не се съгласяваш с представяните ти наготово уж очевидности. Разгръщайки го, пред мен се очертава пъстротата на целия свят. Е, как да мислиш за собствената си незначителност? Медията, която не е просто вестник, а кауза. Защото е кауза да представяш различна гледна точка, защото е кауза да даваш възможност всеки да бъде обективно информиран, защото е кауза да се опълчваш на силните, разбирай богатите. "Монд" ни връща към високите стандарти в журналистиката.
Тези, които следите редовно публикациите ми, знаете, че неведнъж съм се позовавал на статиии, поместени на страниците му. Правейки го, мога да съм абсолютно спокоен, защото знам, че гражданското чувство и моралът на журналистите, работещи там, са гаранция за честното представяне на резултата от работата им. Компетентните анализи, придружени с репортажи от мястото на събитието, стотици цитати и препращания ни връщат към един позабравен стил на правене на качествена журналистика.
Казах "там", но знам, че "Монд" е навсякъде, където поне един човек вярва, че да кажеш високо истината си струва.
А сега ми пожелайте приятно четене.

2007-11-10

Баташко клане

Предполагам, че филмчето е посветено на всички митоборци и миторушители!

Ден на Западните покрайнини

На 8 ноември, освен Архангел Михаил, да е честито на всички именици - Мишо, любимото ми женско име Милена - е и ден на Западните покрайнини. Качвам това клипче, за да си спомним за нашите братя, които не трябва да изоставяме и които останаха българи, въпреки всички трудности!!!

2007-11-03

Сто години по-късно, част 2

- Погрижихме се за онези от Четвърти район.
- Има ли ранени?
- Няма убити.

Гор Видал, "Вицепрезиденът Бър"

Част първа на текста "Сто години по-късно" ви запозна, драги читатели, с протичането на изборния ден в една секция в София. Накратко - става дума за секция в столичния район "Красна поляна", за купуването на гласове, за правилния съвет на ЦИКМИ членовете на секционни комисии да прегледат методическите указания преди да пристъпят към работа... По многобройните отзиви съдя, че първата част ви е била интересна. Все пак, тя се разиграваше пред очите на всички ни, затова смятам, че настоящият текст ще ви е още по-интересен.
Какво се случва, след като изборният ден приключи и хората си отиват по домовете, а комисиите броят бюлетините?
Твърдя с положителност, че двама от присъствалите на отварянето на пликовете и броенето на бюлетините застъпници бяха неграмотни. Председателят попълни техните извлечения, за да можем да работим бързо и спокойно. Цялото трескаво движение на хора целия ден ме навежда на идеята за изборите като бизнес. Не става дума само за купуването на гласове, не става въпрос и за хората, решили да изкарат някой лев като членове на комисии или анкетьори. Думата ми е за дребната далаверка - някой да се пише застъпник, да го няма цял ден и накрая да се появи, за да вземе едно извлечение (не винаги написано от него) и да си ходи.
Застъпниците, които бяха там заради някаква кауза, бяха коренната противополжност на описаното поведение. Те стояха неотлъчно, вършеха си работата и наистина се грижеха за интересите на кандидатите, гласували им доверие.
В нашата секция бюлетини без пликове нямаше. Това обаче не попречи резултатите да бъдат отчетени грешно. Убеден съм, че такова е било положението и във всички други секции. Забелязах, че на няколко бюлетини за ГЕРБ поставеният знак не е в квадратчето, а в бялото поле вдясно на бюлетината. Веднага сигнализирах и настоях, че тези бюлетини са невалидни. Комисията не прие и докато ровех из закона да им покажа какво пише там, ми издърпаха протокола.
Имам два въпроса. Въпрос първи - заслужава ли си да отчетем гласа на някой лумпеняк, втурнал се в последния момент да гласува за когото му падне? Този човек дори не се е информирал как гласът му да е валиден. Може ли тогава той информирано да прави избор кой да ни управлява?
Въпрос втори - заслужава ли си комисията парите? А заслужавам ли ги аз? Комисията знаеше, че ще напиша особено мнение - това значи допълнително време СЕГА, а и допълнително висене в НДК. Нали обаче аз ще съм един от хората, които ще носим протоколите в НДК? Значи важна е онази 1 минута по-късно прибиране. Аз пък не успях да наложа становището си. Макар че беше желязно от юридическа гледна точка. Eрго - не съм си свършил работата. Като не съм я свършил, какви пари?
Знаете ли как комисиите могат да бъдат приучени да броят като Лайбниц? Ами, има предвидени санкции. Я да не платят на някого или да глобят член, да видите какво старание при броенето ще има.
Друго въпросче. Броенето на бюлетините е едно на ръка, а отрази ли се според вас съобщаването на предварителни резултати? Социологически е доказано, че при анкети след избори, победителят "получава" в анкетата повече гласове, отколкото е събрал в действителност. Социологическата грешка е до 2%. Обикновено за победителя казват, че са гласували ок. 5% повече. Т.е., не може да става дума за социологическа грешка. Питането е към "Дарик". В Украйна не е ден, а седмица за размисъл. И мълчанието се спазва. В съседна Сърбия референдумът за Конституцията се проведе в два последователни дни. Нито една, точно така, нито една медия, не си позволи да съобщава предварителни резултати. Кога, вие от "Дарик", ще се научите? Да не им се сърдим, там повечето са спортни журналистчета.
На всички вече е ясно, че огласяването влияе на резултата, тъй като високите проценти за Бойко Борисов демотивираха много хора да гласуват.
Редно ли е едно шоу, което все пак е шоу и водещият му не крие пристрастията си, да е най-висока трибуна преди изборите, е друг хубав въпрос за състоянието на публичността у нас, но не му е тук мястото.
Събираме се няколко комисии. Откарват ни под полицейски ескорт до общината. Оттам - към НДК. Опашка, бутане, влизаме в зала 1. Започват пресконференциите.
Ще ми се да запитам няколко неща другаря Станишев. Как нарича той провал в двата най-големи града на една страна? Аз му викам криза в партията. Той - всичко е наред, печелим. БСП и в най-тежките си години е класирала кандидат на втори тур за София. Защо сега управляващата партия е трета? Да не бъркаме национална и местна власт, представям си как ми опонират. Добре де, ако в централната влест нещата се като свят, ако държавата работи добре и се развива, това няма ли да даде отражение и по места. Хората нали ще предпочитат кандидатите на добре управляващата партия. Ако това е вярно, не е ли вярно и обратното съждение - щом в централната власт са неспособни, защо да гласувам за тях в местната? И така стигаме до въпроса, че в републиканското управление БСП не е сама, има и коалиционни партньори, но само тя носи отговорностите и вините на настоящето управление.
Пресконференцията на чичо Цар слушах през пръсти, по-скор през уши, но се чудя изборната победа в Самоводене чак толкова ли е значима за НДСВ или просто партията е пред закриване, та подобни "значими" общини са сламката за удавника? Но, както казват другарите Илф и Петров, спасението на давещите се е ... абе знаете къде е.
Десните. Голям успех. Феноменално. В "синя" София те събраха под 70 000 гласа. Обединени. И с мощна кампания. Когато един алианс представя като голяма победа класирането си на второ място, това не е добър симптом, макар че напоследък повечето анализатори отчитат раздвижване в десния спектър. Видими са опитите на Пламен Юруков да се среши по-добре (той и Първанов първоначално нямаше перфектна визия) и да реанимира и оздрави дясното. Предстои му дълга работа, а на мен ми е време да се разправям с колегата - председателят на нашата на СИК, който иска при тези опашки да си тръгваме.
Обяснявам му, е сме длъжностни лица и не можем просто така да си тръгнем.
Заснетите на другия ден от телевизионните екипи "върдалящи" се, както би казал П. П. Славейков, протоколи ме убедиха, че може. Може, бе, някои си бяха тръгнали.
Не ми се чакаше общинския транспорт, взех едно такси и се прибрах. Зер, избори, ама се някои хора на другия ден си имаме работа или лекции.
Легнах си и потънах в обятията на Морфей, представяйки си, разбира се, че не са неговите обятия, а на една хурия.
Сънувах хубави застъпнички на цивилизовани избори като в Швеция. Часовникът извъня. Събудих се. Е, изборите в Ирак са по-зле, въздъхнах, и отидох да се подготвям за лекции.