Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2007-11-27

Ньой, България и Европа - от покруса към възход на националния дух

Ньой. Колко мъка, колко пролята кръв съдържа в себе си тази дума. Разбитите мечти, въжделенията на цял един народ. Страшно.
Злощастното за цяла България парижко предградие стана вододел. От него тръгна покрусата на поломения устрем, но и несломимата воля на българския народ (от върха до низините на обществената пирамида) отново да събере ведно Мизия, Тракия и Македония.
По фронтовете на Балканската, Междусъюзническата и Първата световни войни стотици хиляди български воини гинаха, за да предотвратят Ньой. След Ньой, синовете на тези юнаци също се биха, опитвайки да поправят стореното. Не е ли в това възходът на националния дух – въпреки загубата на зелената маса на дипломацията, цял народ гордо да вдигне глава, за да гледа напред в бъдещето към сбъдването на заветната цел?
Всички сме свикнали да свързваме датата 27 ноември 1919 година единствено с трагичния жест на министър-председателя Александър Стомболийски, ядно чупещ писалката, с която е разписал унизителния мир. Но пропускаме важен момент - европейските победители, бити на фронта, се показват страхливи пред силните и жестоки към слабите.
Несломените български бойци, разгромили и англичани, и французи, и италианци, и съюзниците им югославяни и гърци, след като не бяха победени на фронта, бяха унижени заради това, което бяха сторили - да се опълчат срещу силните, разбирай богатите, в защита на една справедлива кауза. Юнаците умираха, тровени с отровни газове, горени с огнепръскачки, засипвани с метал и експлозиви от осемкратно превъзхождащата ги съюзническа артилерия, но не отсъпваха. Не дадоха нито едно свое знаме, а разбиха четири пъти превъзхождащия ги враг. Чисто военното превъзходство в цеви и бомби не сломи героичните бранители на Дойран, Кубадин и Тутракан. Предадени от политическата върхушка, те оброниха глави пред ньойската неправда. За кратко. Европа – Антантата - наложи своя “ньойски диктат”, но моралните победители бяха българите - самоотвержените родолюбци, които умираха не заради имперска повеля, а заради порива на националния дух.
Ньой не само откъсна Македония, макар че и то бе доста, той се опита да осакати цялата идея за възход на нацията. Не успя. Защото се превърна в пример за крещяща несправедливост. При споменаването на това име, на този символ на подавения в сълзи труд, пролетия кървав военен пот, всяко българско сърце се чувства ранено. Това сплоти нацията. Подхрани идеята, че несправедливия, насила наложен мир, не реши въпиющия въпрос за народното обединение. Това доведе и до краха на илюзиите за една Европа, изповядваща принципите на свободата, братството и равенството. Вместо това българите срещнаха другата Европа на вечните интереси в лицето на Лойд Джордж и Жорж Клемансо, Европа на заядливите подмятания за “пребъркване джобовете на победените” и циничните закани за отмъщение. Не напразно Чърчил е казал, че военнопрестъпници имат само победените нации.
И нека върху архитектите на Ньой тегне вината за рухването на картонената им кула в пламъците на Втората Световна война - гиганския пожар, разпален от възпряната по насилствен начин жажда за пълноценен национален живот.
Няколко години българският войник се сражава на различни фронтове срещу четири велики сили и четири балкански държави в името на националното обединение. Воините изстреляха последните си патрони, но не загубиха вярата си в крайната победа. Не мръднаха от местата си - бяха готови да умрат, но не и да предадат идеалите си. Те не заслужаваха Ньой. Заслужаваха бляскава победа.
Не само на фронта не отстъпиха. Не се предадоха и в сърцата си – гледаха напред. Защото докато има свободна България, ще съществува надеждата за обединение. Въпреки Ньой, въпреки Европа, въпреки всичко.

2 коментара:

Pistache каза...

малко ме дразни следното - тази статия свършва по един коренно противоположен начин на заглавието на следващата...

Мариян Карагьозов каза...

Еее, то не пречи :)
Впрочем, това е мое старо есе от гимназията, ама исках да отбележа датата, а нямах врече тепърва да пиша нещо ново...