Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2007-12-29

Рецензия Сергей Минаев

(Сергей Минаев, „Media sapiens. Повестьт о третьем сроке”, ООО „Издательство Астрель”, ООО „Издательство АСТ”, 2007 г.; бълг. издание – „Media sapiens. Битката за третия мандат”, С., ИК „Персей”, превод Ива Николова, 2007 г., ISBN 978 – 954 – 9420 – 62 – 3)

„Най-вълнуващата игра се получава, когато е за идеята.” (1)

Спокойно можем да се съгласим с твърдението на професор Исак Паси, че “културните ситуации у нас през последния век, век и половина, се сложиха така, че доминиращо... (...макар и не единствено) значение придобиха три от лицата, три от многото европейски културни традиции: френската, немската и руската.” (2).
След като по политически причини за известен период от време руската култура беше неглижирана и отхвърляна, напоследък наблюдаваме триумфално завръщане на съвременната руска книжнина.
В началото на прехода, аз и хората на моя възраст, бяхме деца или бебета. По тази обективна възрастова причина за нас по-голямата част от прехода е част от историята, която не си спомняме и за която можем да почерпим опит от книги, разкази и филми.
Желанието да съпоставя различни „разкази” за тези сериозни трансформации в различни страни ме накара да посегна към книгите на Е. Лимонов, Виктор Ерофеев (да, Виктор, авторът на „Енциклопедия на руската душа”, а не по-известният Венедикт Ерофеев (автор на „Москва-Петушки”, например), Владимир Войнович.
Сред плеядата руски автори, които вече можем да четем и на български, изпъкнаха книгите на Сергей Минаев.
Ще ми се в този текст да акцентирам върху представяне на наскоро публикуваната у нас „Media sapiens.”
Още посвещението подчертава, че „тази книга е посветена на бездуховните и безпринципни средства за масова информация, на онези, които всеки ден създават света на „Духless”. Авторът едновременно подчертава връзката с предходния си текст, но и въвежда централната и напълно нова тема на тази книга – медиите.
Темата за медиите, създаваната от тях паралелна реалност, илюзорни и манипулативни представи е във фокуса на вниманието и на друг от съвременните млади руски писатели – Виктор Пелевин (3). Плодотворността на подобни паралели с Минаев се разкрива от фрази в книгите му като: „Медийните структури са много по-умни от хората, иначе как ще си обясните факта, че аудиторията продължава да позволява да я манипулират и сляпо вярва във всички глупости и шмекерии, които екраните на телевизорите, страниците в интернет и радиовълните й съобщават всеки ден?
Медията е надарена и разум. Просто приемете това като даденост. За пореден път. Понеже така е по-лесно. За всички.
Но дали е за всички?” (4)
Смелият полет на мисълта и чувството за хумор, с което е поднесен текстът, създават много приятно усещане на читателя още при първите страници, в които ни запознава с героя си – копирайтър, който преписва в съвременен контекст речите на Гьобелс.
Завръзката е, когато той е помолен да се заеме с кампанията на опозицията за президентските избори в Русия. Реалните личности, събитията от буквално вчерашните новини, карат читателя постоянно да се съмнява дали става дума за фикционален роман или реален разказ. По страниците на романа наперено се разхождат копия на героите от сериала „Бригада” (5), младежи отиват да вземат, макар и малко поочукана, „ладичка от един пич в Люберци”, кварталът, в който московските младежите помпат мускули и който вдъхнови името на култовата група „Любэ”.
Напоследък темата за свободата и демокрацията в Русия е една от най-шумно обсъжданите. Голямо предимство на книгата на Сергей Минаев пред други писания е неговата необвързаност. За разлика от бясно анти-путиновските пасквили на Политковская, „Media sapiens” разкрива и „кирливите ризи” на опозицията. Фактът, че централният персонаж на книгата работи в опозиционните медии, е оптиката, през която се разкриват и техните медийни трикове – платени от чужбина поръчкови материали, „спонтанно” организираните протести и пр. Разбира се, не са пожалени и официозните средства за масово осведомяване, но книгата само печели от балансираната позиция на автора.
Пасажи от типа на: „Нали знаете как постъпвахме в училище, когато учениците пишеха в тоалетната срещу някого, който ги е обидил, гадости от сорта на: „Коля Соколов е чекиджия и лайнар”? А сега учениците бяха порастнали и вместо стените на тоалетните използваха средствата за масова информация. Между другото, последните и без това отдавна се бяха превърнали в кенеф, но това е друга история.” (6) нямат за цел просто така да скандализират, както например при текстовете на Лимонов, а се вписват хармонично в целия медиен жаргон на романа.
Страниците с предизвиканата криза в банка „Зевс” събужат у българския читател горчиви спомени за нещо много познато, за нещо изпитано и преживяно... Организираният натиск, с който се съсипва репутацията и банката се докарва до фалит, ни подсеща за вица, че само муха, министър и банка се убиват с вестник, разкрива и тъмната страна на медиите, ако те бъдат употребени.
Във фокуса ни неизбежно попадат вечните спътнички на света на медиите и коктейлите – армията модели, манекенки, млади журналистки. Този тип жена ни е много познат – породата молска овца, безбрежно преживяща из бетонната градска джунгла... Принуден съм да призная езиковите находки на Минаев – по Fashion TV манекените “маршируват”, също както маршируват войниците в Ирак (7); момичета, които биха ти се разсърдили, ако в гида за Мадрид пропуснеш не „Прадо”, а магазинът на „Прада” („Духless”), ужасът е не, че сестрата на приятелката ти е взела свръхдоза, а че нещата на въпросната приятелка са у тях...
Единствените забележки към книгата са свързани с преводача Ива Николова и редакционния екип. Например, в първите страници (стр.12-13) на „Media sapiens” се мотаят някакви „гурии” – очевидно преводачката доста немарливо е оставила така руското „гурии”. В България и по света на красивите девици в ислямския рай им викаме „хурии”.
Тази и някои други дребни забележки не развалят общия отличен фон на четивото. В заключение, по тези и не само тези причини, мога без угризения да препоръчам на всеки читател да прочете текстовете на Минаев.
С интерес и нетърпение очаквам продължението на „Media sapiens” - „Media sapiens 2. Дневникът на информационния терорист”.

1.„Media sapiens. Битката за третия мандат”, С., ИК „Персей”, 2007 г., стр. 295
2. Вж. Паси, Исак - “Руски мислители”, изд. “Захарий Стоянов”, София, 2000 г., второ допълнено издание, стр. 200
3. Най-показателно вж. Пелевин, В. – „Generation P”, С., ИК Калиопа, 2002 г., превод Иван Тотоманов; също и „Шлемът на ужаса”, С., Издателство INK, 2007 г., превод Марин Николчев (first published by Canongate Books Ltd., Edinburgh, Scotland, 2004)
4. „Media sapiens. Битката за третия мандат”, С., ИК „Персей”, 2007 г., стр. 8
5. Пак там, стр. 289
6. Пак там, стр. 61
7. Пак там, стр. 303
8. Пак там, стр. 302

2007-12-27

Стамен Панчев - "Сине мой"

Днес е Стефановден. Да е честито на всички именици - Стефан, Станка, Стамена, Стамен...
Стамен ли казах? Да, и Стамен. Това ме импулсира да си спомним за подпоручик Стамен Панчев, учител и директор на гимназията в родния си Орхание. На фронта той заминава като полуротен командир от 38-и пехотен полк. Ранен, бърза да се върне в частта си, за да участва в атаката на чаталджанската укрепена позиция. На 17 март 1913 г. подпоручик Стамен Панчев е тежко ранен. Шест дни по-късно, на 23 март 1913 г., умира от раните си с портрета на своя син върху гърдите. Пророчеството от стихотворението се сбъдва...

Сине мой

Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който те милува твой баща.
Аз отивам, за да се не върна,
дълг отечествен зове ме в бой,
може би не ще те веч прегърна,
теб не ще продумам, сине мой!

Сине мой, аз те благославям,
нека бог закриля теб в света.
На теб сал един завет оставям –
свет завет на грижовен баща.
С него расти, възмъжавай, сине,
моето богатство ти е той,
с него татко ти не ще загине –
ще живее в тебе, сине мой!

Сине мой, живей със светлий спомен
на родинолюбците деди,
гражданин бъди ти всявга скромен,
честен в мисли и в дела бъди,
вярвай в идеали благородни,
с тях окрилен в мирен труд ил в бой,
дай живота си за края родни -
българин бъди горд, сине мой!

Сине мой, надежда скъпа моя,
радост в грижи, грижа в радостта,
може би последен ден е тоя,
в който виждаш своя ти баща.
Аз отивам, за да се не върна
дълг отечествен зове ме в бой -
дай да те целуна и прегърна,
може би за сетньо, сине мой!

2007-12-25

Кой е измислил Коледа?

Прости, драги читателю, ама сядам да пиша много ядосан (по думите на Иван Динков: "Автентичен съм само в порива, / неочаквано грабнал молива"). В тази публикация няма да става въпрос за древните езически обреди, а за това, че семейният празник беше използван по най-гнусен начин - от алчни търговци, от самозабравири се консуматори (забравили, че в това време хора умират от глад), от мобилните оператори, най-щастливи от създалата се празнична ... истерия, не еуфория.
Няма нужда да гоним търговците от храма. Да вземем да ги изгоним от сърцето си, а? И да се замислим за вечните неща - семейството, майката, рождеството.
Честита Коледа!

P. S. И тази година "социалната" телевизия bTV не взе участие в инициативата "Българската Коледа". Не ги гледах, но по информация от екипа на блога, новините на bTV в Рождественската нощ са ни занимавали с пърлене на прасе в ефир и секс-шоп.
Още веднъж, весела Коледа!

2007-12-23

101 години от смъртта на Даме Груев

Даме Груев и другари

Христо Силянов в книгата си "Освободителните борби на Македония" пише за Даме Груев:
"Син на зидар от дюлгерското село Смилево, Битолско, той положи пръв основите на Вътрешната революционна организация, подготви и ангажира първите майстори и не престана да ръководи, в сътрудничество вече и с други архитекти, строителните работи, докогато сградата получи контурите на нещо завършено и трайно. Той бе по-щастлив от Левски не само защото заработи при по-назрели условия за революционна борба, но и защото дочака приживе народното въстание. ... В Македония Груев и неговите съратници работиха 19 години и овенчаха своето дело с Илинденското въстание."

Гордей се, майко Македонийо, с твоите синове герои, герои, герои...


На днешната дата преди 101 години е убит войводата Дамян (Даме) Йованов Груев - един от най-големите водачи на ВМРО, наричан още Волята на Организацията.
Той е роден на 19 (6) януари 1871 г. в станалото впоследствие историческо с. Смилево, Битолско.
Учи в легендарната Солунска мъжка гимназия заедно с Гоце Делчев, Борис Сарафов, Христо Матов и десетки други изтъкнати водачи и дейци на ВМРО. По-късно за кратко учи в Белград, където бързо осъзнава лицемерието на сръбската политика спрямо Македония. По този повод на 18.01.1905 г. той пише: "Смятахме да създадем Организация по образец на революционната организация в България преди Освобождението, да действаме по примера на Ботев, Левски, Бенковски и пр... Тъй като сръбската пропаганда вече беше почнала да действа в Македония, ние решихме, че трябва да се побърза и да се постави на дневен ред идеята за освобождаване на Македония, преди сръбската пропаганда да пусне корени и да разцепи народа."
Към 1891 г. Дамян Груев учи история във Висшето училище в София. Изключен е при чистката след убийството на финансовия министър Христо Белчев, въпреки че обвиненията за връзка на Даме със заговора срещу Стамболов се оказват безпочвени. След 1891 г. Груев учителства на различни места в Македония, като в него назрява идеята на създаване на революционна организация. Тя е създадена на 23 октомври 1893 г. в Солун по инициатиава на Даме под името Български Македоно-Одрински революционни комитети. За председател на организацията е избран доктор Христо Татарчев, а за секратар - Даме Груев, но всички съвременици са единодушни, че сърце и душа на Организацията е именно Даме. Той е човекът, привлякъл първите членове /между които Гоце (Георги) Делчев, Христо Матов, Гьорче Петров, Пере (Петър) Тошев и други/ и създава първите комитети извън Солун.
На конгрес на Организацията през 1895 г. Груев е избран за член на Централния комитет, тъй като след гибелта на Гоце Делчев, Даме е безспорен лидер на Организацията. През периода 1895 - 1900 г. Груев е учител на различни места в Македония, като укрепва революционната мрежа и помага за създаване на първите чети /въоръжената сила на Организациятя/. През 1900 г. е арестуван и до 1902 г. е задържан в Битолския затвор, откъдето е преместен в крепостта Подрумкале. Любопитно е, че от Битолския затвор Груев продължава да намира начин да ръководи Организацията и по специално Битолския революционен окръг. Заточението в Подрумкале приключва през април 1903 г., когато Груев е освободен по силата на дадената всеобща амнистия. След пристигането си в Солун, Даме се включва незабавно в революционната борба. Въпреки че е против вече взетото решение за вдигане на въстание, решава, че връщане назад няма. На конгреса, проведен в родната му къща в с. Смилево, е избран за член на ЦК на въстанието заедно с Борис Сарафов и Анастас Лозанчев. Трябва да се отбележи, че Груев се намира в сложни и дори обтегнати лични отношения и с двамата /особено с Лозанчев/, но в името на общото дело Даме прави компромис. В Илидненското въстание той взема участие в редица сражения, като проявява организаторски талант и лична храброст. След края на въстанието Груев предпочита да остане в Македония, за да даде кураж на измъченото население и да възстанови организационната мрежа, която до голяма степен е разстроена от въстанието. Тази постъпка на Груев ярко контрастира с десетки други водачи на ВМРО, които в страшната зима на 1903 г. стоят на топло и сигурно място в София, където влизат в безплодни и безсмислени дебати, докато населението в Македония страда.
През 1905 г. Даме е председател на Рилския конгрес на ВМОРО като единствено благодарение на дипломатическия му такт е избегнато разцепление в Организацията, като е постигнат макар и временен компромис. Всъщност Груев е единственият, който се оказва способен да овладее амбициите на Яне Сандански, който вече не крие намерението си да оглави Организацията. Даме успява да намери макар и крехък баланс между двете крила в Организацията, като е избран за член на Централния комитет. Рилският конгрес не успява да заличи противоречията във ВМОРО. Налага се провеждането на нов конгрес през януари 1907 г. в София. През декември Даме потегля за София с четата си. На път за конгреса на 23 (10) декември 1906 г. в с. Русиново, вероятно предадени, революционерите са открити от турска потеря. Завързва се престрелка, в която Даме и неговият телохранител Карчо, макар и ранени, първоначално успяват да се измъкнат от турския обръч и напускат селото. В близост до връх Петлец двамата /като носят със себе си и ранен четник/ попадат на нова засада, където загиват.
Поклон!

Повече за Даме и героичната му гибел научете оттук
http://www.aba.government.bg/news.php?newsid=1266

Ето пак линкове за историята на Македония
http://macedonia-history.blogspot.com/
http://www.promacedonia.org/
http://makedonija.150m.com/
http://www.geocities.com/mac_truth/
http://imro.hit.bg/
http://www.geocities.com/SiliconValley/Network/9276/makesong.htm
http://www.vmro.bg/modules.php?name=Content
http://www.vmro.bg/modules.php?name=Istoria

2007-12-19

Интересувайте се от света и не си създавайте илюзии


Ноам Чомски е роден на 7 декември 1928 г. във Филаделфия в семейство на интелектуалци. Получава солидно образование. Създава най-влиятелната теория в лингвистиката – трансформационно-генеративната. Някои от термините, употребявани широко днес, например „езикова компетентност” или пък „дълбока структура”, дължим на Чомски. Трудовете му „Синтактични структури”, „Логични основи на лингвистичните структури” или „Аспекти от теорията на синтаксиса” намират място във всички класации за най-влиятелни научни книги. Освен с лингвистичните си трудове, Чомски е прочут и с откровените си политологични анализи. Автор е на ок. 40 политологични книги, сред които „Американската мощ и новите мандарини”, „Година 501: Писма от Лексингтън”, „Класовата борба”, „Петата свобода”, „Хегемония или оцеляване”, „Медиите под контрол. Забележителните постижения на пропагандата”, „Необходими илюзии”. Той е третият най-цитиран автор в света след Библията и Шекспир.
Предлагам ви едно негово интервю, излъчено на 18.12.2005 г. по „Дарик радио”. Разговорът води Мартин Карбовски, превежда Христо Митов. Някои неясноти в текста се дължат на живата реч и превода.

М.К.: - Здравейте, г-н Чомски, как се чувствате?
Н.Ч.: - Благодаря, добре.

М.К.: - Запознат ли сте със ситуацията в България?
Н.Ч.: - Не много добре.

М.К.: - Доколко сте запознат със проблемите на страните от бившия социалистически блок?
Н.Ч.: - Следя ги, но не в голяма дълбочина и отблизо, както Централна Америка.

М.К.: - Според Вас, сред малките страни като България разпространен ли е ефектът на слънчогледа? Интересът в каква посока е – от САЩ към България или от България към Съединените щати?
Н.Ч.: - САЩ имат невероятен интерес към тези страни, иска да ги привлече към себе си. Както, предполагам, знаете, Горбачов се съгласи заедно с президента Буш-Старши да позволи обединението на Германия, поемайки голям риск. ... Русия е разгромявала Германия. Условието, което беше поставено тогава на САЩ беше, че НАТО няма да бъде разширявано на Изток. Русия напредна в развитието си, въпреки че впоследствие Съветският съюз се разпадна. През 1994 г. президентът Клинтън отспъпи от обещанието и започна да интегрира европейските сателити на Русия и разшири НАТО в близост до Русия. Това беше нарушаване на условията. От друга страна, САЩ с нетърпение очакват страните от Източна Европа да се присъединят към Съюза, защото основните врегове на Щатите са могъщите страни от Европа като индустриалните центрове Германия и Франция. Страните от Източна Европа са слаби сателити на Европа и е по-логично да са зависими от САЩ. Определено тези малки страни играят важна роля в стратегията на Щатите. Ситуацията е много иронична. Не точно за България, но за Румъния – тя току-що подписа военно споразувение със САЩ за 5 военни бази. САЩ и Великобритания обичаха Чаушеску, който беше най-ужасното чудовище. САЩ продължаваха да ги подкрепят и в последствие, затова не е скандално, че се договориха с Румъния за бази.

М.К.: - Според Вас, България страна-слънчоглед ли е, която се води от Щатите? Позициите на Великите сили ли са причина България пак да търси към кого да се обърне?
Н.Ч.: - Можем да видим какви са позициите на Великите сили. САЩ и Европа ще се опитат колкото се може повече да разпространят влиянието си в Европа и Евразия. А от друга страна, съществува азиатски блок, който бавно се сформира. Отначало това бяха само Русия и Китай, но но сега те се опигтват да привлекат към себе си и други страни от Изтока. Те се опитват да се доближат до нещо подобно на организацията на НАТО - създават друг военен блок, съсредоточен главно в Русия и Китай. Това се отнася именно и за друг вид организация, която да осигурява независим контрол на енергийните ресурси, за да са незовисими от американските запаси. От друга страна, САЩ се опитват да изолират Иран. Те се опитват да сплашат инвеститорите, за да спрат те да инвестират в страната и донякъде успяват, защото Бритиш Петролиум прекратиха изследователските си мисии в Иран. Китай обаче не може да бъде сплашен. Затова, ако Иран се присъедини към тази евентуална източна организация, тя ще разполага със стабилни резерви от петрол и природен газ.

М.К.: - Има един друг проблем, малко по-локален: знаете ли, че например на Балкански полуостров много хора започват да изповядват исляма по демографски причини. Откъде идва това влияние?
Н.Ч.: - Доста трудно е да се говори за това. Повечето екстремистки държави, като например Саудитска Арабия, са съюзници на САЩ. Саудитска Арабиявсе още е съюзник на Щатите. Настоящите джихади, ядрото на ислямските терористични организации, бяха сформирани от САЩ и Великобритания през 80-те год. на миналия век, за да тероризират Русия. По това време Пакистан беше управляван от много зъл диктатор, който тогава създаде обучителна систевма за радикални религиодни екстремисти и талибани. Това нямаше да се случи без помощта на Щатите. Пакистан по онова време също създаваше ядрени оръжия, за които САЩ се преструваше, че не знае. Можем да кажем, че след като Пакистан обучи религиозните екстремисти и терористи, сега разполага и с ядрено оръжие. Това не е чак толкова страта история – тези същите хора сега съ във Вашингтон.

М.К.: - Какво ще кажете за Ирак – има ли алтернатива на официалната пропаганда – наистина ли искат иракчаните това военно присъствие?
Н.Ч.: - Ние знаем какво горе-долу искат иракчаните. Американците провеждаха анкети сред местното население, но наскоро спряха или поне спряха да ги публикуват, защото имаше резултати, които не удовлетворяваха целите им. Най-важната анкета беше направена от британското министерство на отбраната. Искаха да остане скрита, но имаше изтичане на информация и анкетата беше публикувана в Англия. Стана ясно, че почти 80% от населението искат окупаторите да напуснат Ирак. 1% са на мнение, че окупаторите ги пазят, 45% са „за” атакуването на окупатори. Това се повечето неща, които знаем за мнението на иракчаните.

М.К.: - Любопитно ми е, къде са американците, когато други американци нарушават човешките права на други хора?
Н.Ч.: - За да нападнат Ирак, правителството на САЩ и медиите трябваше да проведат невероятна пропаганда, в която се казваше, че че Ирак и Саддам са огромна заплаха да сигурността на Щатите. Пропагандата започна през септември 2002 г. и много хора повярваха, че Ирак е ужасяваща страна. Праз септември хората намразиха Саддам, но никой не се страхуваше от него, дори в Кувейт или Иран. САЩ бяха уникални с този страх и ужас от Саддам, който беше всят. И с помощта на страх, Щатите имаха възможността свободно да окажат натиск в опит на самозащита. Мисля, че в България подкрепата за войната беше нещо от сорта на 10%. И всъщност това е така в международен мащаб. Но в Щатите хората бяха много по-уплашени – там процентите бяха 60. Това показва колко лесно е да манипулираш хората с помощта на страха – това се прави от много време.

М.К.: - Като говорим за Ирак, какво можета да кажете на семействата на загиналите български войници в Ирак?
Н.Ч.: - Изразявам своето съжаление за тях – войниците никога на може да се винят. Съжалявам за войниците, съжалявам за семействата им.

М.К.: - Да, но какво ще кажете на техните семейства, които са загубили своите деца и родители?
Н.Ч.: - Това, което ще им кажа, е – съжалявам за това, което се е случило с децата ви. А ако става дума за политика – то тогава ще кажа, че те са служили на зли, брутални и властни империалисти, които нападнаха Ирак по лични причини. България беше заедно с тях, защото подкрепя Щатите. Какво друго мога да кажа? Това не им помага с тяхната мъка по загубата.

М.К.: - Бъдещите и настояще желания на „чичо Сам”?
Н.Ч.: - Зависи кой чичо Сам имате предвид. Хората мислят за САЩ като за демократично общество. Но това не е така, хората мислят така, само защото не познават добре страната. Официално Щатите все още са демократична държава и все още една от най- свободните страни в света. Но всъщност няма и друго подобно общество. Да вземем като пример изборите от ноември 2004 г. Само 10% бяха запознати с позициите на кандидатите по важни проблеми. Тук изборите се създават от телевизията – тя не дава информация, тя създава илюзии. И причината за това е, че и двете политичски партии искат да се сигурни важните въпроси да не се повдигат. Ние го знаем, защото общественото мнение много прецизно се изследва в Щатите, но повечето изследвания се държат в тайна. Нарочно обществото се държи в неведение. Наскоро например имаше конференция за глобалното затопляне в Монреал. Това, което, предполагам, сте чели и в България, е, че САЩ се опитаха да прекратят срещата.

М.К.: - Можем ли да говорим за демокрацията като за продукт на западната цивилизация, който не може да се приложи във всички граждански общества, имайки предвид и Ирак?
Н.Ч.: - Всъщност, в държавите, в които се изповядва ислямът, отдавна се опитва да се наложи със сила демокрацията. Ирак е доста добър пример за това. Потисниците в Ирак, а именно САЩ и Англия, се опитваха по всякакъв възможен начин да предотвратят изборите. Накрая просто трябваше да отспъпят пред преобладаващите ненасилствени настроения. Те можеха да убиват хора, но след като нямаше размирици – това нямаше как да се случва. Там се проведоха прекрасни избори. И сега иракското правителство ще иска окупаторите да се оттеглят. Но САЩ и Великобритания напоследък казват, че няма да дадат срок за изтегляне на войските. Това е опит да обезсмислят изборите. Те искат да направят Ирак страна като вашета по време на руснаците. България се управляваше от българи, но не беше контролирана пряко от руската армия. На заден план може би да, руската армия контролираше българските секретни служби, но разбира се, Русия си оставаше в сянка. Това е начинът да сформираш колонии и начинът, по който САЩ се опитват да завладеят Централна Америка.

М.К.: - Какъв ще бъде Ирак след Джордж Буш – Младши?
Н.Ч.: - Демократите на вадят никаква полза от всички проблеми, в които се въвлича администрацията на Буш – войната в Ирак, скандалите за корупция, ураганът Катрина – защото всъщност не се опозиционна партия. По принцип те са съгласни с всичко и не вадят полза от големи те грешки на републиканците. А по отношение на Иракте заемат същите позиции като на Буш. За тях е изключитнелно опасно да подкрепят каквато и да е форма на суверенитет на Ирак и затова си има добра причина. Нека си представим, че Ирак стане независима и отчасти демокретична държава – каква ще е нейната политика? Като мнозинство от шиити, те ще предпочетат да имат приятелски отношения с Иран – друга шиитска държава. Затова ще се придвижат към осъществяване на по-близки вразки с Иран. Всъщност, отношенията им вече са много близки. Затова те ще заздравяват връзките си с Иран – не точно това, което искат Щатите. Също така и в Саудитска Арабия има шиитско насилие (население - ?!? - б.м.), което беше подтискано от подкрепяните от Щатите тирани. Но ако Ирак се ориентира към по-голяма независимост, сигурен съм, че той ще се ориентира към местата, заселени със шиити. Така че, това, което се очаква, е тясна връзка на шиитски населяваните страни и независимо сътрудничество с Щатите, контролирайки повечето петролни залежи и може би пристъпване към по-близки връзки с Изтока. А за Вашингтон това ще е най-ужасният кошмар. Затова САЩ е против суверенитет и демокрация в Ирак, а това, което им се иска много, е Ирак да стане като България спрямо Русия или Индия спрямо Обединеното кралство – управлявани от местни власти, зад които стои велика сила.

М.К.: - Кой има по-добър подход към пробелма с Иран – ЕС или САЩ?
Н.Ч.: - Съединените Щати искат да накажат Иран поради основателна причина. Той се управлява повече като мафия. А ако Вие сте босът на мафията и някой не си плаща парите, с които гарантира сигурността си, Вие ще трябва да докажете силата си. В междунаровните отношения това се нарича „запазване на правдоподобността”. Какво се случи в Иран? През 1953 г. САЩ и Великобритания свалиха тогавашното правителство и качиха на власт зъл тиранин, когото държаха на власт до 1979 г. Той имаше пълната подкрепа на Щатите. След това иранците го свалиха от власт. Те не знаеха, че не трябва дза го правят, защото по този начин нарушават правилата. Оттогава Щатите наказват Иран – като подкрепяха Саддам Хюсейн и войната му срещу Иран. Спонсорираха производството на биологични и химически оръжия в Ирак... ЕС искаше да включи Иран към ООН, но САЩ не искаше. Европа е подтисната от САЩ.

М.К.: - САЩ имат ли троянски коне в Евросъюза?
Н.Ч.: - Американският контрол над съюза е сигурен...

М.К.: - Примерно Великобритания и Турция?
Н.Ч.: - Великобритания практически е сателит на Щатите. Положението с Турция е по-особено. Щатите силно подкрепят Турция. Там бяха разрушени хиляди кюрдски села през 90-те год., стотици хиляди бяха изселени. Всички тези пари идваха от Клинтън – той подсигурянаше 80% от армията на Турция. Сега Турция иска да се присъеди към Евросъюза. Щатите искат Турция да влезе в съюза и причината отново е, че ще бъдат сателит на САЩ. Когато Турция стане част от ЕС, тя ще подкрепя политиката на САЩ и тове ща отслаби силата на центровете на Европа – Германия и Франция.

М.К.: - Няма ли така да се получи рамка от поддръжници на американската политика?
Н.Ч.: - Турция е лоялна на САЩ, но не както Англия. В Европа ситуацията е объркана. Затова може би първо Турция ще трябва да приеме хартата за правата на човека, защото в последните години имаше проблем с това в държавата.

М.К.: - Дали ще ни остане време да обърнем внимание на корпоративните и индустриални проблеми? ...
Н.Ч.: - Съжалявам, но мисля, че времето ни изтече.

М.К.: - Тогава последен въпрос – в края на нашия разговор – макар и да не сте запознат добре със стиуацията в нашата страна – пожелайте нещо на нашите политици и на обикновените хора.
Н.Ч.: - Не мисля, че България има нужда от съвети отвън.

М.К.: - Напротив, има.
Н.Ч.: - Съветът ми е – внимавайте в личните си контакти, интересувайте се от света, учете за него, не си създавайте илюзии и правете най-добрите за вас избори, за да не се налага да търсите съвет отвън.

М.К.: - Америка ли е илюзията на България?
Н.Ч.: - Илюзията? Трябва да сте много внимателни и да не приемате илюзии, които са създадени от властни системи. Без значение дали това е САЩ или Русия. Най-добре мислете за себе си.
М.К.: - Благодаря Ви за това интервю. Накрая – честит рожден ден от целия екип на Дарик радио (Чомски е роден на 07.12.1928 г. – б. м.). Наистина беше ценно да чуем Вашите идеи в такова интервю.
Н.Ч.: - Благодаря ви и аз, беше удоволствие да разговарям с Вас.

2007-12-14

Всеки Христос си има Юда, но не всеки Юда си има Христос!


За тази знаменателна фраза на поета Иван Динков ме подсети едно събитие днес. И добре ме подсети.
По повод 75-годишнината от рождението на лирика в НБУ беше организирана конференция на тема "Иван Динков в българската литература и култура". Присъствието на литературоведи от няколко университета (НБУ, ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", ПУ "Паисий Хилендарски"), на поета Иван Цанев, на децата на Иван Динков и пр. превърна конференцията в истински празник, пиршество за душата.
За съжаление, наскоро талантливият поет и писател ни напусна.
Той е, както беше казано на срещата, едно от най-автентичните и физиономични присъствия в новата българска литература, която така слабо познаваме! А тя има такива имена!
Уви, единственият млад човек на сбирката, бях аз.
По тази причина, имам амбицията в началото на всеки месец да актуализирам в нашето съзнание името на сериозен български творец. Преценката за това кой да бъде той, ще бъде чисто субективна и лична.
Разчитам на Вашите мнения, идеи, коментари и текстове.

Едно негово стихотворение, което много харесвам:

ЛИРИКА

Ти ли си Иване? Откъсни ги
тия твои пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.
Митингът ще бъде малко тъжен
и за женските очи голям.
Но защо по шопски да се лъжем:
и на литър, и на килограм?
С нови песни за добра родина
младостта нехайно прошумя:
рано сутринта като коприна,
късно вечерта като басма.
Страшно ли е? Няма нищо страшно.
Всяка ода става реквием.
Спомените носят патронташи,
за да можем лесно да умрем.
Пък и всичко е до знак набрано...
Пък и всичко прави равен сбор...
След смъртта на Димчо Дебелянов
ангелите вече нямат хор.
Ти ли си Иване? Откъсни ги
тия тъмни пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.
Мъжка слабост е да търсиш предлог
за голям и шумен рецитал.
Нашият живот е само превод
на един познат оригинал.

А ето и част от божествените текстове на Иван Динков
http://litclub.com/library/nbpr/dinkov/index.htm
http://liternet.bg/publish5/ivandinkov/index.html

Някои от текстовете от конференцията открих качени тук:
http://www.slovo.bg/litvestnik/index.php?ar=1553
Бойко Ламбовски в "Сега":
http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2996§ionid=5&id=0001101

2007-12-10

Един ден в Университета

Като "Добро утро" денят ми в СУ започна с фантастична лекция. Ако бях влюбена гимназистка, щях с умиление да напиша как ерудиран преподавател с чувство за хумор поднася материала, докато студентите слушат с внимание, трепет и "зяпнали уста". Ако реша пък да пиша като бароков или куртоазен автор, трябва да кажа как ще запазя името на преподавателя с благодарност за себе си, защото ми предстои изпит и не е етично да му правя четки тук, а и той е публична фигура, та да не ме обвини някой, че му правя реклама... Такива следникави работи. Не, сериозно, лекцията беше много добра.
Вървя по коридора и ме срещат двете най-важни жени в Юридическия - нашите библиотекарки. Услужливи професионалисти, които ни облекчават работата и винаги са ни помагали със съвет към какво да се насочим, кое да прегледаме и т. н. Бъбрим приятелски и те ме питат защо вече не идвам така често в библиотеката. Как да ходя, питам ги, след като вътре често е в като претъпкан трамвай. Това е така, тъй като много колеги ходят там, за да ползват безплатен интернет. Не е лошо, студентите трябва да имат достъп до интернет, но да ходят в читалните на Централната университетска библиотека, където е по-просторно и няма да пречат на искащите да се занимават с юридическа работа и четене. В НБУ компютърните зали също са претъпкани, но може би именно поради това в читалнята "Проф. Иванка Апостолова" няма никой. (Не че студентите на НБУ са се засилили много да четат.)
В този ред на мисли е добре в СУ да се намерят нови места за факултетните библиотеки. Те са специализирани, библиотекарите са опитни и отлично знаят какво и къде да търсят. По-удобни са от Народна или ЦУБ, тъй като и в двете чакаш дълго време за заявките си, а те може и да не ти свършат работа. Факултетните библиотеки са много богати с литература, дори и по много специфични въпроси, което ги прави привлекателно място. Редно е обаче, след като съм привлечен от тях, да мога да ги ползвам, а не да търся място, защото някой си е решил там да преписва лекциите, от които е отсъствал.
Влизам в следваща лекция по балканска история на международните отношения. В нея присъстват чуждестранни студенти. Нищо против. Би следвало наличието на хора от чужди култури да ни прави по-отворени към тях, но питам се, защо аз да съм отворен към чужди култури, при положение, че техните представители не са. Не знаят езика, получават оценки по милост, защото плащат високи такси. Очевидно, че проблемът не е само в тях, но и в Института за чуждестранни студенти, където не са си свършили работата по време на курса по български (или отново става дума за пари?). Част от проблема са и нашите преподаватели, които ги толерират при оценяването.
Та, студент от Турция на лош български обяснява, че след като станали "демокрационна държава" при Ататюрк, той в 1925 г. забранил комунистическата партия. Предполагам, че колегата визираше случая, когато лидерът на турските комунисти Мустафа Супхи и петнадесет негови съмишленици са избити. Егати демократичната държава!
Споделям това с асистента. Той вика: "Ааа, този студент е от добрите, идва на лекции, задава въпроси, има други студенти, дето още не могат да говорят, идват на групички и той им превежда." Тълмач, значи. Защо обаче, след като той е успял да научи езика, другите не са? Очевидно въпрос малко и на желание. Нейсе.
Претърпявам още една лекция, излизам от нея и що да видя - забрадена млада дама (дама?!?). Афектиран, обърнах внимание на един аситент, който минаваше, че живеем в светска страна, в която образование и религия са отделени. А пък той ме помоли да не вдигам шум, за да не пострадал Университетът?! Очевидно, това не е негово мнение. Щеше ми са да му опонирам, че в Турция само в един (1 - sic!) университет - женският университет в Коня - е разрешено носенето на забрадки. Няма смисъл да се обяснявам, викам си.
Ауу, изпуснах най-хубавата колежка, която слезе надолу по стълбите. Видяло се е. Прибрах се.

P. s. Нямам нищо против чуждестранните студенти. Имам против неучещите и злоупотребяващи с правата си студенти.
Добър приятел в първи курс ми беше момче от Гърция - развеждах го, обяснявах, помагах с каквото мога, ходехме на буда-бар... Янис се прибра в Гърция, но понякога разменяме писма.

2007-12-08

8-ми декември

(За всички, които искат да бъде и си представят)

Свързваме 8-ми декември преди всичко със студентския празник. Самият празник обаче има за повод две дати. Ако се замислим, денят на св. Климент Охридски може да бъде празнуван на 25 ноември или на 8 декември. Зависи от това дали предпочитаме стария или нов стил.
Другата негласна причина за отбелязването на този ден е по-тъжна.
Сутринта на 8 декември 1980 г. в Ню Йорк младеж, долетял специално от Хонолулу, Хаваите, моли Джон Ленън за автограф. Създателят на "Бийтълс" се разпазписва върху последния си албум, дава го на младежа и след това цял ден работи в студиото си.
Същата вечер, към 22.30 ч., мъж и жена вървят близо до Сентръл Парк край небостъргача "Дакота", в който живеят. Секунди след това в целия свят прокънтяват 5 изстрела от 38-калибров пистолет. Четири от тях попадат в гърба на жертвата. Джон Ленън. Талантът се свлича смъртно ранен, Йоко Оно, жената до него, пищи пронизително, а портиерът крещи към убиеца: "Знаеш ли какво направи?". Стрелял е младежът от сутринта, Марк Дейвид Чапмън. Убиецът вдига поглед от книгата на Джером Селинджър "Спасителят в ръжта", която прелиства, и прецизно отговаря на въпроса на портиера: "Току-що застрелях Джон Ленън."
Целият свят е потресен и на много места по света младежи спонтанно се събират, за да отбележат заедно мъката си по простреляната легенда.
Така че, нека освен алкохолен и сексуален разгул, нека днес в нашия празник да има и спомен за мечтателите от "Бийтълс".


Групийз

Време - август миналата година. Място - Каварна.
Сцената е тъмна, тъй като подгряващата група се е оттеглила. Клишето гласи, че еди-кое си нещо се очаквало със затаен дъх. Никакъв затаен дъх - всички скандират! Скандират "ЛЮБЭ! ЛЮБЭ!" - любимците си, заради които сме пропътували стотици километри.
До този момент публиката се състои от млади, добре образовани хора, така и от солидни люде на средна възръст - мъже и жени.
Изведнъж прожекторите избухват в ослепителна светлина и на сцената се появат Николай Расторгуев и момчетата му.
На нормалните хора около мен, включително и на мен самия, става нещо. Екстаз. Мнозина започват да пищят и викат неистово.
В този момент разбрах как се чувстват "групийз" - пищящите тийнейджърки, обикалящи навсякъде с поп-любимците си. Мисля си, че не е нормално да реагираме така. По този начин обаче пред публика са излизали и "Бийтълс", самоуспокоявам се.
Музикантите от "Любэ" ни демонстрираха перфектно сценично поведение, за което публиката благодари с това, че пяхме заедно с тях всичките им текстове в продължение на час и половина.
Последва бис.
След това вокалистът Николай ни каза "Пока!". Знаехме, че няма да излязат повече. Техниката беше изключена. Зрителите на концерта обаче не спряхме да крещим имената на любимците си. И тогава... случи се нещо невероятно, възможно само между славяни или на Балканите - разчувствана от приема, бандата излезе отново. И стана много смешно, защото искаха да пеят, пък им бяха изключили електрозахранването. Включиха го, де.
Когато след няколко месеца "Любэ" дойдоха отново за концерт в Зала 1 на НДК, не успях да присъствам. Но всички от първия концерт бяхме доволни, защото българската публика си заслужихме второто гостуване.
Ето и песента, с която откриха втория бис. Песента, с която Класическата ме изпрати на завършването, тъй като всеки път се просълзявам на нея...

За руския жанр военен шансон :
http://avtomat2000.narod.ru/
http://www.bratishka.ru/gallery/

2007-12-04

Любэ - "Позови меня тихо по имени"

Страхотна песен!
Четох една интересна история от Бойко Ламбовски за текста на парчето - "Официалният автор на текста дълго време беше Виктор Пеленягре. Познавам го добре. Авантюрист и известен текстописец, родом от Молдавия.
Но истинският автор е Игор Меламед, евреин от Москва, добър поет. Също го познавам добре. Игор Меламед е инвалид. Преди няколко години падна от четвъртия етаж след прекомерна употреба на напитки... Разбира се, пак си е талантлив, макар и вече, уви, неподвижен. Виктор му свил текста, дал го на "Любэ", те го запели. Меламед плахо му звъннал по телефона: "Витя, та това е мое, бе!"
"Мълчи, глупак - ядосал се онзи, - мое, твое... Кой щеше да ти знае за тъпия текст, ако аз не го бях направил известен в цяла Русия?"
Това дори малко буфо звучи, ако Пеленягре не беше прибрал значим хонорар от известността на тази песен - към 10 000 долара..."
Целият материал можете да прочетете ето тук:

http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2386&sectionId=5&id=0001301

2007-12-03

Inter pedis puellarum...

Едно момиче реши да си тръгне от живота ми. Разбрах, че с това го преобръща. Мислех си колко съм влюбен в нея, докато отпивах от коктейла си с джин. Не пуша. Запалвам цигара. Пред погледа ми съзнанието садистично реди картини на щастието ни заедно с нея. За непосилната лекота на главата й, положена върху гърдите ми. Някога, някога, толкова някога... Никога! Някъде от дълбините на мозъка ми бавно изплуват стиховете на палестинския поет:

Ситуация

Понякога
се скарваме...
кълнем се дълго в името на дългото мълчание,
че никога не ще простим.
Ала сърцето ме предава -
клетвата отменя
и прощава.

P. s. Взех стихотворението на Осман Хусейн от книгата "На среща със сбогуването. Съвременна палестинска поезия - антология", в превод на уважаваните арабисти Мая Ценова и Азиз Таш. (София, "Български писател", 1999 г.) Всички авторски права върху стиховете са запазени и принадлежат на твореца и преводачите!

2007-12-02

Не вървим, а летим!

Максим Стависки предизвика катастрофа. Обществото веднага се раздели на две - едната, по-голяма група, искаше той да бъде осъден, остракиран, разкъсан. Друга, по-малобройна група, настоява да му се размине, защото е шампион. И двете групи обаче не са прави.
Страстта на първите е разбираема. След толкова години беззакония и ненаказаност, те искат да видят някой силен и богат унижен.
Вторите пък изтъкват нещо извън случая - спортните постижения - като смекчаващо наказателната отговорност обстоятелстов. А медалите не са такова обстоятелство.
Урокът, който всички трябва да усвоим, е правото да бъде еднакво за всички - да не се разминава на никого, били той знаен или не, или да се разминава на всички, защото така е по-закон. Съдът ще бъде гледан под лупа, а в такъв случай вероятността да наложи по-тежко от обичайното наказание е голяма. Ако обаче наложи средно по размер и суровост наказание, то ще завалят критики, че отношението към фигуриста е тенденциозно в негова полза.
Не искам да съм на мястото на бургаските съдии...

Най-адекватната реация за случая "Стависки", според мен, беше смисленият текст на Бойко Ламбовски
http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=2766&sectionId=5&id=0001301