Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2008-09-28

Литературно четене в памет на Махмуд Даруиш


Корицата на английското издание на "Памет за забравата", може би най-блестящият шедьовър на Махмуд Даруиш.

На 9-ти август тази година в болница ва САЩ почина световноизвестният поет и писател от Палестнина Махмуд Даруиш. "Гласът на Палестина" замлъкна завинаги.
Във връзка с кончината му, по инициатива на Берлинския международен литературен фестивал, която ще се осъществи едновременно в целия свят, Съюзът на българските писатели, Съюзът на преводачите в България и Посолството на Държавата Палестина в София, организират литературно четене в памет на най-големия палестински поет. Събитието ще се състои на 5 октомври 2008 г., неделя, от 18 ч. в Аулата на СУ “Св. Климент Охридски”.
Гарантирам за две неща - качеството на поезията на Даруиш и качествата на българския превод, вдъхновено дело на Мая Ценова.

Кратка биография
Интелектуалецът е роден в заможно сунитско палестинско семейство в селището Ал-Бируа, край Акка в Галилея на 13 март 1941 г. След атака на ционистка милиция през 1948 г. жителите са принудени да го напуснат . Седемгодишният Даруиш се оказва в Ливан, без да знае нищо да съдбата на семейството си. Понастоящем на мястото на родното му селище има израелско поселение.
Без съмнение, бягството и разрушаването на родния му дом оставят траен отпечатък в живота и творчеството му.
След завършване на средното си образование, Даруиш се установява в Хайфа, където работи като журналист. През 1961 г. се присъединява към Израелската комунистическа партия и за кратко е редактор във вестника на партията „Ал- Итихад”. Често е задържан или поставян под домашен арест. Не получавал работа, тъй като нямал висше образование. Удало му се да замине за Москва през 1970 г. Завърнал се, през 1971 г. го виждаме в Кайро, където работи в престижния вестник „Ал- Ахрам”, а след Кайро - и в Бейрут, средище още от 19 век на арабската интелигенция. Бейрут е и убежище за много палестинци, борещи се срещу Израел. В ливанската столица младият Махмуд работи за Организацията за освобождение на Палестина (ООП) и издава списанието „Шуун Филастиния” („Палестински проблеми”). Оглавявал е Центъра за палестински изследвания, бил е председател на Всеобщия съюз на палестинските писатели и журналисти, както и главен редактор на печатния орган на Съюза. Основава и ръководи издаването на „Ал- Кармел”, периодично издание за палестинска литература и култура. Издаването на списанието беше подновено през януари 1997 г. от центъра „Сакакини”.
Друг повратен момент в съдбата на писателя е израелската атака на Бейрут през лятото на 1982 г. За пореден път в рамките само на един живот, Даруиш е принуден да бяга. Установява се наблизо до дома, в средиземноморски Кипър. Всъщност, след 1970 г., бягствата са верен спътник на Даруиш – политическата му активност, в зависимост от настъпилите политичeски промени, го кара да търси сигурност в Йордания, Тунис, Франция.
През 1987 г. Даруиш е избран за член на Изпълнителния комитет на ООП. Участва в съставянето на палестинската декларация за независимост през 1988 г. Поетът е и автор на химна на ООП „Баляди, баляди” („Родина”). През 1993 г. Махмуд Даруиш, заедно с още няколко души от ръководството, подават оставки. Причината е, че преди подписването на споразуменията от Осло, които някои палестници считат за неизгодни, от палестинска страна нито един юрист не преглежда проектоспоразуменията и консултации са правени само с ръководителя на ООП Ясер Арафат.
Все пак, след 26 години на разлъка, Даруиш се завръща в обичаната от него Палестина и се установява в Рамала.
През 2000 г. израелското правителства се изправя пред политическа криза, тъй като министърът на образованието Йоси Сарид предлага няколко стихотворения на Даруиш да бъдат включени в учебната програма по литература. Реакцията на министър-председателя Ехуд Барак е, че „времето да се изучава Даруиш още не е дошло.”
Даруиш, заедно с няколко други арабски интелектуалци, остро осъждат конференция, отричаща Холокоста, проведена в Техеран.
Считан е за най-значимия съвременен и работещ в наши дни арабски поет, както и за национален палестински поет. Известен е в целия арабски свят, като много от стиховете му се пеят като песни.
В рамките на творческия си път преживява значителна еволюция, която води до все по-сериозното усложняване и натоварване със смисъл на поемите му.
Пише стихове още от ученическите си години в Дейр ал - Асад. Публикува първата си стихосбирка през 1960 г., „Asafir bila ajniha” („Птици без криле”), когато е едва на 19.
Още с втората си книжка от 1964 г., „Awraq al-zaytun” („Листата на маслината”), се утвърждава като един най-добрите поети на Съпротивата.
В текстовете му се преплитат две големи теми – любовта и родината. Любовта към любимата жена неусетно се свързва и трансформира в ненарушим съюз между поета и неговата татковина. Други често срещани образи в творчеството му са птицата и библейски персонажи.
Автор е на ок. 30 книги с проза или поезия, които са преведени на 35 езика, сред които основните европейски езици (английски, френски, руски, немски, италиански, португалски, турски). Радва се на световна слава за дълъг период, което е недвусмислено доказателство за качествата на текстовете му.

Поетът е лаурет на множество престижни литературни награди.
1969 г. – наградата „Лотус” на Афро-азиатските писатели;
1983 г – Ленинска награда за мир, присъдена му за цикъла стихотворения, писани през предходната 1982 г. в обсадения Бейрут, посветени на античовешките престъпления на израелските въоръжени сили и ливанските им съюзници;
1997 г. – кавалер на френска награда за литература и изкуства
2001 г. – Махмуд Даруиш печели наградата Ланън за Свобода на народите. Този приз отличава хората, които са се осмелили да напишат самобитни текстове, описващи правото на човек на свобода, както на мисълта, така и на словото. Фондацията дефинира свободата като право на хората и на общностите да определят и запазват своите специфики, застрашавани в наши дни от глобализацията;
2003 г. - носител на приз на името на немския писател Ерих Мария Ремарк.
2004 г. – награда на името на холандския принц Клаус
2007 г. бе удостоен с престижната награда на Стружките поетични вечери (Учредени през 1962 г., до момента в поетичните вечери в град Струга са участвали над 4000 поети, есеисти, преводачи и критици от 95 страни. Сред носителите на тази награда четем имената на Нобелови лауреати като Пабло Неруда (Чили, 1971 г.), Еуженио Монтале (Италия, 1975 г.), Йосиф Бродски (СССР, 1987 г.), Сиймъс Хини (Ирландия, 1995 г.), други значими творци като Мирослав Кърлежа, Булат Окуджава, американците У. Х. Одън и Алън Гинзбърг).

За повече информация, текстове и критика за Даруиш, можете да погледнете предишните ми публикации:
http://mkaragyozov.blogspot.com/2008/08/blog-post_14.html

http://mkaragyozov.blogspot.com/2008/08/blog-post_15.html

2008-09-24

Как вечеряш?

Столично заведение. Вътре сме с компания. Както Елиас Канети гениално отбелязва в знаменитото си съчинение "Маси и власт", ресторантът създава илюзия, че храна и напитки има за всички. Това, разбира се, съвсем не е така. Всичко е детерминирано най-вече от платежоспособността.
Някой от компанията говори, че познавал еди-кого си, който държал дялове от Пампорово и Боровец. Халал да са му. Най-вероятно притежателят им е дебел, грозен и тъп мафиот.
Плащам сметката и оставям малкото останали ми пари като бакшиш на симпатичната сервитьорка.
Излизам от заведението.
Тъпо ми е. Шляя се. От мотаенето ми (физическо и интелектуално) ме изтръгва въпрос. Спомняте ли си как Павел Вежинов характеризира гласа на онзи, когото взема на стоп от "Един есенен ден по шосето"? Културен и обработен глас. Това е и първото, което минава през ума ми, когато чувам зададения ми въпрос. Вдигам глава. „Колко е часът?”
Гласът е на жена, която рови из преливащия от кофата боклук. Преди секунди погледнах фосфорния циферблат, затова отвръщам акуратно „Десет без двайсе”, без дори да си правя труда да надникна.
Бъркам си в джоба, за да й оставя някакви пари. Не, нямам пари, нали ги похарчих всичките в заведението.
Следобеда си бях купил пакетче турски бисквити (щото родната индустрия никаква я няма). Открих ги и веднага ги дадох на - избери правилната дума - а) клетницата; б) окаяницата; в) нещастницата; г) жената; д) просто човешкото същество.
И тогава тя ме потресе... Каза ми: "Ама как ще ги взема, неудобно ми е." Смаях се. Каза го с все същия културен и обработен глас.
Все пак, тя взе сладките. Гладът надделя над гордостта. Което е жалко...
Въобще не знаех какво да кажа, затова подминах бързо, гузно и смутено. Сигурно е интелигентна жена, помислих си по-късно.
Аз си бях поръчал на келнерка моята вечеря. Междувременно друго човешко същество търсеше своята из сметта.

В паметта ми изплуват стиховете на гениалния Иван Динков:

"... и няма кой - поне страхливо -
от чакащите, от стоящите,
не на хартия, не с мастило,
да каже "не" на настоящето!"

Да кажем "НЕ!" на настоящето, ако е такова!

Впрочем, днес е 23 септември. През 1923 г., точно преди 85 г., велики, страхотни непостижими НАРОД има смелостта да го заяви.
Поклон пред септемврийци!

2008-09-23

Телевизионна независимост?

Всички медии ни проглушиха ушите с Независимостта. Няма лошо, даже има хубаво.
И все пак има лошо.
Дразнят ме няколко неща.
Защо институциите, хората и медиите се сещат за нещо, само когато годишнината е кръгла?
Мигар не можем да осмислим уроците на (хронологично): саможертвата на Апостола, 3-ти март, Съединението и Независимостта, ако годината не е юбилейна? Ние някакви мисловни кученца на Павлов ли сме, та мисловните ни рефлекси да реагират само на дразненото от точно число?
Друго много вбесяващо е лицемерието. Сед като цял ден са ни говорили за Денят на Независимостта, bTV и Нова си позволиха да стратират риалити-шоутата си точно на 22 септември. Вариантите са два - или това е престъпна глупост, или е съзнателно търсена провокация към общественото мнение. Ако е второто, съзнавам, че всеки критичен глас само изпълнява по-добре замисъла на телевизиите, но при подобни безобразия не бива да се мълчи!
Изборът на дата обаче е малкият дявол. Големият сатана, лукаво лицемерен, е стаен в друго. Едно са приказките за свобода на духа, а нещо съвсем друго - тези телевизионни формати. Тяхната цел е много проста - да набавят зрелище. Но не само това. Античната формула за хляба и зрелищата гениално е преобърната. Защото по време на игри римските цезари раздавали на тълпата хляб, докато при новия тип постмодерни зрелища ти сам и доброволно откъсваш от хляба си, за да пратиш безсмислен sms.
Пък и не на последно място по важност - шоуто те вкарва в дълбокия безпросветен мрак на духовната нищета и в мрачните тъмници на духа. А измъкването от тези окови е много по-трудно и страшно от коя да е битка с оръжие в ръка в защита на Съединението или пък Независимостта. Абе, онова там, дето го честваме днес, каквото беше....

2008-09-12

Мейнстриймът и Димитър Методиев

Всички пишещи братя очевидно страдат от особен вид амнезия или слепота, която ги кара от 11 септември 2001 година насам да забравят или да не виждат никакви други събития.
Докато всички се упражняват в писане за "терористичните атентати" (малоумници, да сте виждали не-терористичен атентат?), аз реших да поднеса друго.
Ще говоря за поезия.
На 11 септември 1922 г. на гара Белово е роден Димитър Методиев Христов, по-известне като българския поет Димитър Методиев. Жизненията му път приключи през 1995 г.
Автор на над 15 книги, издадени в периода 1945 г. – 1988 г., той е носител и на международни отличия - украинската лит. награда „Максим Рилски”(1974 г.), на международният приз „Солензара” (1982 г., Франция).
След промените 1989 – 1991 г. мнозина ръфаха крачолите на Димитър Методиев, че бил партиен поет и заради членството му в ЦК на БКП. Разбира се, повечето от критиците му са забравени, защото не са оставили следа в българската литература, която да е дори и малко подобна на тази на Димитър Методиев. А младите хора все още продължаваме да ухажваме момичетата с неговите стихове и сонети...
Критиците му също така забравят членството му в РМС в период, когато това не е носело облаги, а само риск от мъки, страдания, затвори, побои и куршум. Забравят и за участието му на фронта по време на Отечествената война.
Удобно е да забравяш. Да си спомним!
Анатемосването му буди недоумение с крайността си и очевидното си несъобразяване с таланта на твореца. Струва ми се важно да проумеем, че не става дума за бездарник, писал само и единствено венцехваления за партията, а за поет, творил и изключително качествени и затрогващи със своята човешка топлота стихове.
Безспорно, на Димитър Методиев принадлежат и редове като:

Не съм от пръст. И няма пръст да стана.
И няма бог и дявол да спорят
за моята душа: пред тях на съд
аз нито жив, ни мъртъв ще застана.

Дух от духа ти, път от твоя път,
от теб дойдох, при тебе ще се върна -
когато твойто знаме ме прегърне
и твоите ръце ме понесат.

("На БКП", мисля, че стихотворението е от 1958 г.). Мнозина изследователи намират писаното от него в този стил за резултат на искрено убеждение, вяра и ентусиазъм. За пример могат красноречиво да служат "Песен за комунизма" (1956 - 1959 г., от цикъла "Малки поеми"), "И няма да дочакате Възкресе!" (8 ноември 1956 г., "Слънчево привличане").
Малко коментирана страна от творчеството на лирика обаче са стихотворенията му за Италия и Франция, интимната му произведения ("Италианско бяло пладне", "Сбогуване с Парма", "Изкачване на Сен Бернар", "Шлепове по Сена", "Фен д`Оаз", "Пер Лашез" - всички от сборника "Затваряне на кръга").
По-долу си позволявам да представя 4 негови стихотворения:

Молитва

Умните хора трупат имоти:
имотът не щял ни хляб, ни сол.
Умните хора живеят самотни.
А на мен -
дай ми, Господи, бол,
верни приятели, хляб и сол,
сърце широко, широки пръсти,
сили на моята булка чевръста,
турни ме, Господи, на кръстопът,
та който мине, при мен да влезе
да раздели с мене мойта трапеза,
нещо да вземе за из по път
и щедро вкъщи да ми остави
свойто "Сполай ти!", свойто "Със здраве!"

Времето бяга, дните се нижат.
Дари ме, Боже, с хорската грижа -
всичко, що имам, да го раздам.

А там -
в земята -
ще поживея и сам...


Душата ми е пълна с теб

На мойто детство люлката е тука -
сред тия планини, нивя, лозя, ливади...
Мой роден край!
Тук кукувица първа ме закука
и ясната звезда изгря над мойта младост.

Къде не бях!
Видях страни далечни.
Пред дивни красоти прекланях аз глава.
Но и в Шанхай, в Париж, в Хавана и в Москва -
към теб сърцето теглеше ме вечно.

Душата ми е пълна с теб.
И не мечтая
над цялата земя праха ми да разпръснат -
аз бих желал, когато дойде края,
да ме положат в теб.
Та в тебе да възкръсна!


***

Така ще си умра:
недоживял и недолюбил,
с прощална яснота разбрал,
че твърде малко съм раздал,
че твърде малко съм загубил...

... че тъй ще си умра:
недоживял
и недолюбил...


Вишни

В градината е тихо.
Нито лъх.
И само подлудяващ дъх на влажна нощ и разцъфтели вишни
душата ми изпълва с тъжен зов
от дни предишни.

Къде си ти, несбъдната любов?
Нощта, душата ми и вишните
те молят:
- Виж ни! -

Не трепва клонче.
Нито звук.
Ни лъх.
И само тноя щедър, властен дъх
на спомени
и вишни...

Нарочно пускам стихотворения, които не открих в интернет.
http://www.kaldata.com/forums/index.php?showtopic=55103
http://liternet.bg/publish2/nivanov/podrezhdane/d_metodiev.htm

9-ти септември

Юрий Асланов наскоро написа, че макар във всички национални истории да има дати , които могат да разделят, само българите се делим по въпросите за миналото и не гледаме в бъдещето. Този коментар, разбира се, е правдив, но все пак не мога да остана равнодушен към опитите исторически събития да се подменят и затова и аз ще хвърля някоя и друга съчка в разпалените страсти по темата за 9-ти септември 1944 г.
Началото на 40-те години. Пещите на Аушвиц издимяват ежедневно 2000 души на възбог.
Над по-голямата част от Стария континент е паднала дълбоката сянка, хвърлена от пречупения кръст. Самият пречупен кръст добре отразява уродливата същност на човеконенавистната идеология.
Срещу проклятието фашизъм, нацизъм се борят всички смели и честни хора.
Какво се случва на борците в България?
Според различните данни само за периода на Втората световна война са арестувани между 33 892 и 64 345 души; доказан е броят на поисканите смъртни присъди - 12 641, както и на осъдените - 1590, плюс 1133 души, получили доживотен затвор.
Това е само за тези, изправени пред съд. Без съд и присъда са убити още над 3000 души, членове на бойни групи. Десетки хиляди пострадали ятаци и близки, 31 000 интернирани...
В подземията на Дирекция на полицията са извършвани чудовищни неща, които и най-големите садисти не могат да си въобразят. Но не и фашистите! Те удряли с чук по главата, стягали със зловещата "костенурка" - две полусферични скоби, затягани с винт около черепа до смазването му...
Въпреки грозящите ги мъчения, затвори, бесилки съпротивата се разраства. Само акциите на бойни групи в градовете бележат следния ръст - 150 за 1941 г., 371 - за 1942 г., а в 1943 г. - 1600!
Така че, ако не друго, деветият ден от септември месец винаги трябва да остане празник на избавлението на България от кафявата напаст.

А ето и какво съм писал по повода миналта година:
http://mkaragyozov.blogspot.com/2007/09/blog-post_09.html

А ето и един международен химн на всички антифашисти - "Bella ciao" на "Modena City Ramblers".

2008-09-06

Салвадор Алиенде и 11 септември - ІІ част


Част от пробитите от куршуми при щурма на президентския дворец "Ла Монеда" очила на Салвадор Алиенде

Във връзка с поканата за кръгла маса по темата, за която писах тук http://mkaragyozov.blogspot.com/2008/09/11.html, ето два линка, свързани с Алиенде:
http://www.salvador-allende.cl/

Кратка биография и текст на Иван Аладжов:
http://bas-bg.org/new/in_memoriam.html
Тук можете да прочетете за тайните операции на ЦРУ
http://www.derechos.org/nizkor/chile/doc/covert.html#E.%20Covert%20Action%20During%20the%20Allende%20Years,%201970-1973

Салвадор Алиенде и 11 септември


Пощенска марка от ГДР с лика на Салвадор Алиенде и лозунг за солидарност с народа на Чили


Всички поне са чували за преврата в Чили през 1973 г., извършен от ген. Аугусто Пиночет с подкрепата на ЦРУ срещу демократично избраната власт на президента Салвадор Алиенде. Но малцина знаят, че датата на този преврат е 11 септември!
Тук няма да говоря подробно за събитията, за Алиенде, ген. Рене Шнайдер и Пиночет, защото:

Сдружението на испаноговорещите журналисти
Кръжок по съвременна история към катедрата по нова и съвременна история на Историческия факултет
Софийски Университет „Св. Климент Охридски”
Почетното Консулство на Република Чили

канят всички, които се интересуват, на Кръгла маса на тема:
Чилийският 11 септември
по повод 100-годишнината от рождението на президента Салвадор Алиенде Госенс и 35-годишнината от военния преврат в Чили

Събитието ще се случи на датата, 11 септември 2008 г., от 11.00 часа в Зала 1 на Ректората на СУ “Св. Кл. Охридски”


Asociación de Periodistas Hispanohablantes
Facultad de Historia Nueva y Contemporánea de la Universidad Kliment Ojridski de Sofia
Consulado Honorario de Chile en Bulgaria

le invitan a la Mesa Redonda
EL 11 DE SEPTIEMBRE DE CHILE

en razón de cumplirse 100 años del nacimiento del presidente Salvador Allende Gossens y 35 años del golpe de Estado en Chile
11 de septiembre de 2008 Universidad Kliment Ojridski de Sofia
11 hrs Rectorado, Sala No. 1

Друга публикация с полезни линкове:
http://mkaragyozov.blogspot.com/2008/09/11_06.html

2008-09-04

Прост факт


Някои неотрадни неща от ежедневието ни ми припомниха едни блестящите стихове от 1932 г. на Ерих Кестнер - човек, когото свързваме по-скоро с детската литература:
"Обичате омразата и с нея мерите света.
На звяра у човека подхвърляте храна,
да расне той във вас полека.
И звярът ще разкъса човека във човека."

Това е положението, както е завършвал емисиите си Кронкайт. Имаме два избора - или и в звяра да търсим човек, или да подхранваме зверовете, дремещи в самите нас...

За допълнителна духовна храна добавих още 6 сайта - вече те съставляват гордата бройка 206.