Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2008-09-24

Как вечеряш?

Столично заведение. Вътре сме с компания. Както Елиас Канети гениално отбелязва в знаменитото си съчинение "Маси и власт", ресторантът създава илюзия, че храна и напитки има за всички. Това, разбира се, съвсем не е така. Всичко е детерминирано най-вече от платежоспособността.
Някой от компанията говори, че познавал еди-кого си, който държал дялове от Пампорово и Боровец. Халал да са му. Най-вероятно притежателят им е дебел, грозен и тъп мафиот.
Плащам сметката и оставям малкото останали ми пари като бакшиш на симпатичната сервитьорка.
Излизам от заведението.
Тъпо ми е. Шляя се. От мотаенето ми (физическо и интелектуално) ме изтръгва въпрос. Спомняте ли си как Павел Вежинов характеризира гласа на онзи, когото взема на стоп от "Един есенен ден по шосето"? Културен и обработен глас. Това е и първото, което минава през ума ми, когато чувам зададения ми въпрос. Вдигам глава. „Колко е часът?”
Гласът е на жена, която рови из преливащия от кофата боклук. Преди секунди погледнах фосфорния циферблат, затова отвръщам акуратно „Десет без двайсе”, без дори да си правя труда да надникна.
Бъркам си в джоба, за да й оставя някакви пари. Не, нямам пари, нали ги похарчих всичките в заведението.
Следобеда си бях купил пакетче турски бисквити (щото родната индустрия никаква я няма). Открих ги и веднага ги дадох на - избери правилната дума - а) клетницата; б) окаяницата; в) нещастницата; г) жената; д) просто човешкото същество.
И тогава тя ме потресе... Каза ми: "Ама как ще ги взема, неудобно ми е." Смаях се. Каза го с все същия културен и обработен глас.
Все пак, тя взе сладките. Гладът надделя над гордостта. Което е жалко...
Въобще не знаех какво да кажа, затова подминах бързо, гузно и смутено. Сигурно е интелигентна жена, помислих си по-късно.
Аз си бях поръчал на келнерка моята вечеря. Междувременно друго човешко същество търсеше своята из сметта.

В паметта ми изплуват стиховете на гениалния Иван Динков:

"... и няма кой - поне страхливо -
от чакащите, от стоящите,
не на хартия, не с мастило,
да каже "не" на настоящето!"

Да кажем "НЕ!" на настоящето, ако е такова!

Впрочем, днес е 23 септември. През 1923 г., точно преди 85 г., велики, страхотни непостижими НАРОД има смелостта да го заяви.
Поклон пред септемврийци!

2 коментара:

Sham каза...

Нашите велики политици "забравиха" 23-ти септември....

Pistache каза...

Добре си го разказал.
Но и тя в някава степен те е поставила на място - теб и мен, и всички, които си мислим, че в такива случаи парите са по-полезни от чаша топла супа...