Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2008-11-06

Статия на Тери Игълтън


ТЕРИ ИГЪЛТЪН е роден през 1943 г. в Англия. Завършва Тринити Колидж в Кеймбридж, където получава магистърска и докторска степен. Ученик е на Реймънд Уилямс, голям изследовател, автор на прочути съчинения като "Култура и общество".
От 1964 до 1969 г. Игълтън е преподавател и член на научното общество на Jesus College, Кеймбридж, а от 1969 г. е професор в Wadham College, Оксфорд.
В последните години Тери Игълтън е професор в Манчестърския университет, където преподава културология.
Той е може би най-известният съвременен литературовед и критик в англоезичния свят. Диапазонът на интересите му е изключително широк: от историята и теорията на литературата (19-ти и 20-ти век) през англоезичната литература и културата на Ирландия до сравнителното литературознание.
Сред най-известните му книги са: "Шекспир и обществото" (1971 г.), "Литературознание и идеология" (1976 г.), "Валтер Бенямин, или напред към революционно литературознание" (1981 г.), "Увод в литературната теория" (1982 г., 1995 г.), "Идеология на естетиката" (1990 г.), "Витгенщайн" (1993 г.), "Функции на литературознанието" (1996 г.), "Илюзиите на постмодернизма" (1997 г.), "Идеята за култура" (2000 г.), "Gatekeeper" (2002 г.), "Sweet violence (The Idea of the Tragic)" (2002 г.) и др. Съавтор на христоматията "Марксистката литературна теория" (1996 г.). Тери Игълтън е автор, който използва различни текстови форми за изразяване на разбиранията си, затова не е чудно, че сред книгите му са и романът "Светци и учени" (1987 г.), както и пиеси, между които "Свети Оскар" (1990 г.); сценарият за филма на Дерек Джарман "Витгенщайн" (1993 г.).

У нас под марката на "Агата А" излезе "Увод в литературната теория", както и "Теория на литературата" в превод на Румяна Рубенова (Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 2001 г.)

Получих много запитвания във връзка с моя текст "Историята се смее последна". Там бях цитирал статията на Тери Игълтън "Историята се смее последна", публикувана във вестник "Гардиън" в броя му от 18 май 2002 г.
По-долу предлагам провод, а английския оригинал можете да видите ТУК.
Поради големия интерес си позволявам да я предложа цялата на вниманието ви. Тя съдържа доста дискусионни моменти и не бива да пренебрегваме ситуацията (малко след 11.09.2001 г.), в който е писана.

ЕДНА от мрачните иронии на ХХ век е, че социализмът се оказа най-малко осъществим, точно когато е най-необходим. За да имаш социализъм, трябва да имаш материални ресурси, демократични традиции, благосклонни съседи, процъфтяващо гражданско общество и образовано население.Това са именно онези жизненоважни съставки, от които колониализмът лиши своите неразвити мизерстващи колонии. В резултат на това една мрачна ирония роди друга - опитът да бъде изграден социализъм в страни с неподходящи условия доведе до сталинизъм, а стремежът към свобода беше изкривен, за да доведе до подтисничество.
Изглежда, сегашният век ще бъде под знака на друга ирония. Капитализъмът посрещна новото хилядолетие, като с едната ръка размахваше "Богатството на народите" на Адам Смит, а с едниния крак беше стъпил върху трупа на своя съперник, социализма. Но новият век едва бе започнал и победата на капитализма започна да изглежда подозрително пирова.
Може скоро да видим как капитализмът с носталгия поглежда назад към социалистическата идея, която така ефикасно провали.
В крайна сметка, социализмът цели да експроприира собствеността на собствениците, а не да ги унищожи. Неговите оръжия са общите стачки и класовата борба, а не антракс и мръсни ядрени бомби. Целта на социализма е хората да се радват на изобилие, а не да ровят за троха храна в съсипаните от война градски пустини.
Социализмът бе последният ни шанс да победим тероризма, като променим условията, които го раждат. Няма ли да стане така, че като победи социализма, капитализмът сам да се срази? Онези, които определят правилата на играта, обърнаха гръб на единственото нещо, което можеше да гарантира оцеляването им, ако не политически, то поне физически.
Маркс описва работническата класа като гробокопач на капитализма. Да се лишиш от тази теория означава сам да започнеш да копаеш гроба си, защото нещастните на Земята не са изчезнали, само са си сменили адреса. Маркс ги търсеше в бордеите на Брадфорд и Бронкс, докато сега те могат да бъдат открити по пазарите на Триполи и Дамаск. И някои от тях не мислят за щурм на Зимния дворец, а за едра шарка.
"Комунистическият манифест" дълго е бил критикуван и защитаван. Той правилно предрече, че бедността и богатството ще доведат до поляризация в глобален мащаб. "Манифестът" бе прав, лишените от имущество ще въстанат срещу управниците си. Но "Манифестът" мислеше повече за фабрики, отколкото за Световния Търговски Център, за профсъюзи, вместо за тиф. Ако Маркс е грешал за работническата класа, това е лоша новина за транснационалните корпорации, защото означава, че увереността, която дава колективната сила, се заменя с жестокостта на отчаянието. Онези, които тръбят, че индустриалният пролетариат на Маркс е изчезнал без да остави следа, би трябвало да протегнат ръка към хапчетата против радиация, а не към чашите с шампанско.
Преди няколко годии много се говореше за "края на историята". Тази претенциозна фраза трябваше да означава, че след като капитализмът е единствената останала игра, която може да се играе, сега значимите политически конфликти са малко вероятни. Това е и тъпо, и невярно, знаехме го още преди 11 септември. Но сега имаме ярко доказателство за това, че "краят на историята" може да означава наистина край на историята. Фактът, че капитализмът сега няма истински съперници е именно онова, което предизвиква скритата омраза, способна да взриви огромни дупки в него, включително и ядрени. Социализмът можеше да изглежда страшна заплаха за онези, които имаха какво да изгубят от установяването му, но той поне бе едно светско, напълно модерно учение, незаконородено дете на либералната философия. Социализмът имаше дълбоко вкоренено презрение към политическия тероризъм, който отричаше като неморален или просто като дребнобуржоазен. За разлика от фундаментализма, независимо дали е от тексаски или талибански тип, социализмът не отрича алтернативните начини на живот, или символизма в поезията, или избите, пълни с вино "Кианти". Той просто питаше защо всички тези блага се оказват само в ръцете на малцина. За разлика от фундаментализма, социализмът е земен, скептично настроен към измислените идеали и абсолюти. Същото може да се каже и за американския прагматизъм, който винаги е предпочитал лесно спечеления долра пред размишленията за безкрайността. Но колкото повече тероризмът заема мястото, освободено от социализма, толкова по-малко прагматична ще става Америка. В крайна сметка Америка може да стигне до там да се защитава от ислямските фундаменталисти, като започне да се страхува от свободата не по-малко от тях. Тогава няма да има какво да се защитава. Врагът ще е победил, защото ще те е накарал да се превърнеш в негово чудовищно огледално копие. Ако наистина искаш да докажеш, че либералните свободи са куха измама, най-добрият начин е да ги нападнеш със саоубийствени бомбени атаки, вместо със социологически есета, тъй като тези атаки ще предизвикат авторитарни мерки. Американците, като най-конформистката група индивидуалисти на планетата, имат традиции да защитават свободите си с авторитарни средства, и по тази причина могат лесно да бъдат дискредитирани с терористични атаки.
В действителност, либералните ценности не са фалшиви. Те просто не могат напълно да скъсат с лицемерието. Базов недостатък на либералните капиталситически държави е, че те по принцип са против фундаментализма, но не могат да оцелеят без него. Само държава с няколко абсолютни ценности, в които вярва, може в крайна сметка да овладее анархията на пазара и човешкото нещастие, която тя създава. Но това, което тези държави правят, е непрекъсната подигравка с ценностите, в които вярват.
Джордж Буш наистина вярва в религията и в американските морални ценности. Главорезите на Бин Ладин може да да са морално отвратителни фанатици, но те нямат проблема на Буш. Те искат една брутална невежа държава, а не държава, която непрекъснато бива принуждавана да защитава своите високи ценности с помощта на брутални средства. Хората на Бин Ладин може да постигнат победа като взривят това присъщо на Запада противоречие. Ако, разбира се, междувременно левицата не завоюва отново позиции. По някакъв начин тя вече го е сторила, но тя си е променила адреса. Онова, което се наричаше социализъм, днес се казва антикапитализъм. Разликата е твърде голяма.

Няма коментари: