Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2008-12-28

Вечният Казандзакис

Вчера дълго говирх с колеги-юристи за избраните от нас пътища. Според мен правото е изборът между Правда и Неправда, а не като за 90% от студентите - учене не на закона, а на вратичките в закона.
Междувременно ционистките убийци продължават хекатомбите в Газа. Само че, вместо бикове, курбан стават хора.
Но, както пишеше Махмуд Даруиш, да не смущаваме работата на израелските пилоти...
Всичко това ме накара да се сетя и за нещо друго. Авторите, бичуващи някакъв недъг на обществото или на света, са разкъсвани от две тъкмо противоположни желания - едното е и след 100 години да бъдат актуални и всички да ги четат, а другото - наопаки - 100 години по-късно никой да не си спомня за тях, защото темата им не е актуална... Уви, по думите на Андрей Пантев, човечеството се качи на Луната, но още не е разбрало романите на Достоевски...
Пък и май все още не сме решили вечните морални въпроси...

Като финал на всички тези разбъркани мисли - нещото, което ме накара да напиша повечето от горните неща:

Предговорът на Никос Казандзакис към "Капитан Михалис" (С., "Народна култура", 1978 г., превод - Георги Куфов):
"Когато започнах, сега на старини, да пиша "Капитан Михалис", скритата ми цел беше тази: да спася, обличайки го в думи, образа на света такъв, какъвто той се представи за първи път пред детските ми очи и какъвто те си го изградиха. И когато казвам "образа на света", искам да кажа "образа на Крит". Не знам какво вълнуваше по онова време децата в свободната част на Гърция (1), но децата на Крит дишаха една изпълнена с трагизъм атмосфера през онези героични и мъченически години на капитан Михалис, когато турците все още тъпчеха земята ни, но когато вече се чуваше как се приближават окървавените крила на Свободата. В този решителен и преходен миг, изпълнен с треска и надежда, децата на Крит бързо ставаха мъже; постоянната загриженост на големите около тях за отечеството, за свободата, за бога, който закриля християните, за бога, който вдига меча си, за да прогони турците, изместваха изцяло обичайните детски радости и тревоги.
Още от много рано, живеейки с мисълта, че всеки миг може да избухне стълкновение, ние бяхме доловили, че на този свят се борят две големи сили: Християнинът и Турчинът, Доброто и Злото, Свободата и Тиранията, и че животът не е игра, а борба. И още нещо: че ще дойде ден, когато и ние ше Трябва да влезем в борбата. И още от много малки бяхме решили, че щом сме се родили критяни, писано ни е: това Трябва да властва над живота ни.
Откакто умът ни започна да се пробужда, ние виждаме как християните и турците се гледаха като бикове и сучеха гневно мустаците си; виждахме как низамите обикаляха с оръжие в ръка по улиците, а християните ругаеха и залостваха вратите си; слушахме как старците говореха за кланета, юначества и войни, за свобода и за Гърция и с гордост гледахме как слизаха от планините с бухлатите си гащи, с белите си ботуши и със затъкнатия в пояса нож с черна дръжка старите капитани (2), като някакви добри зверове, и сновяха из тесните сокаци на Мегало Кастро.
Нашият бог беше приел образа и осанката на стар боец; той също носеше широки, бухлати гащи, държеше нож и обикаляше из Мегало Кастро; големите не го виждаха, но имаше дни, когато ние, като се връщахме от училище, зървахме посред бял ден оръжието му, което блестеше из мрачните турски махали.
А когато идваше Страстната седмица, сърцата ни пламваха; в детското ни въображение страданията на Христа се отъждествяваха със страданията на Крит и в нощта на Велика събота зад образа на Христа виждахме как възкръсва самият Крит, а на Велики петък не Мария-Магдалена се хвърляше в краката на Разпнатия и избърсваше с косите си светата кръв, а окървавеният Крит ридаеше и го молеше да възкръсне и той заедно с него.
В онези години децата на Крит изживяваха опасността дълбоко, мълчаливо, стискаха ючручетата си и чакаха да порастнат, за да разберат смисъла на всички тези неща - войни, кланета, свобода, Гърция - и, следвайки бащите и дедите си, да влязат и те в борбата.
Сред такива пламъци преминаваха детските ми години. В ония времена Мегало Кастро не беше куп от къщи, дюкяни и тесни сокаци, забутан някъде из крайбрежието на Крит, шибан от вълните на едно вечно разярено море; и хората, които живееха в него, не бяха някаква разпасана тълпа без водач или с много главатари, някаква тълпа от мъже, жени и деца, които похабяваха всичките си сили във всекидневните грижи - хляб, деца и жена. Неписан, ненарушим ред властваше над всички - никой не вдигаше непокорно глава срещу този строг закон. Целият град беше една крепост и всяка душа беше също едно вечно обсадена крепост, а начело на всички стоеше един светия - св. Мина, закрилникът на Мегало Кастро. През целия ден той стоеше неподвижен на иконата вътре в малката си църквица, възседнал сив кон, с изправено червено копие в ръка. Изпечен от слънцето, с къса къдрава брада и свиреп поглед. Отрупан беше със сребърни дарове, ръце, очи, крака, сърца, с които кастриньотите го бяха накичили от благодарност и го молеха за изцеление. Той стоеше неподвижен през целия ден и се преструваше, че уж е само рисунка - боя и дъска, но щом паднеше нощта, щом християните се приберяха по домовете си и светлините угаснеха една по една, той с един замах смъкваше от себе си сребърните дарове и боите, пришпорваше коня си и почваше да обикаля из гръцките махали. Излизаше да патрулира. За кастриньотите той не беше само светец - беше техният капитан. Наричаха го "капитан Мина" и отиваха да му палятн свещи, гледаха го дълго време и кой знае колко му се сърдеха, че още не освобождава Крит.
Мнозина, които прочетоха "Капитан Михалис", смятат, че такива деца - такива "мъжлета", както казваме в Крит - нкога не са съществували, нито пък такива силни - и телом, и духом - мъже, които така страстно да обичат живота и с такова презрение да посрещат смъртта. Как ще повярват невярващите, какви чудеса може да стори вярата? Те забравят, че душата на човека става всемогъща, когато бъде овладяна от една велика идея. Обхваща те страх, когато след горчив опит разбереш, че вътре в нас съществува една сила, която може да надвиши силите на човека; обхваща те страх, защото от онзи миг, в който разбереш, че тази сила съществува, вече не можеш да намериш оправдание за дребнавите си или малодушни постъпки, за пропиления си живот, за който хвърляш вината върху другите; знаех вече, че ти, не съдбата, не орисията, нито хората около теб, ти единствен носиш, каквото и да правиш, какъвто и да станеш, цялата отговорност. И тогава се срамуваш да се смееш, срамуваш се да се присмиваш, ако някоя пламенна душа се стреми към невъзможното.
И ти съзнаваш вече съвсем ясно, че ценността на човека се състои в това: да търси и да знае, че търси невъзможното; и да бъде убеден, че ще го постигне, защото знае, че ако не прояви малодушие, ако не послуша това, което му нашепва разумът, а стиска зъби и продължава да преследва невъзможното убедено, упорито, тогава става чудото, което безкрилият обикновен ум никога не би могъл да проумее: невъзможното става възможно.
Ако гръцката нация е оцеляла до ден-днешен, ако е останала жива, въпреки толкова врагове - външни и вътрешни, особено вътрешни, - след толкова столетия злочестини, робство и глад, тя дължи това не на разума - припомнете си трите търговчета, които поставих основите на "Филики Етерия" (3), припомнете си 21-ва г. (4), - дължи го на чудото - на неугасимата искра, която гори в гърдите на Гърция.
Благословена да бъде тази искра, която презира благоразумните съвети на разума, която, когато нацията ни стигне до ръба на пропастта, възпламенява цялата й душа и извършва чудото. На чудесата дължи Гърция живота си.
"Отечество, отечество, - въздиша Макриянис (5) - не си имало щастие да те управляват истински хора, само Бога те управлява и те закриля все още". И наистина само Бог, само същата тази искра, тъкмо когато е застрашена да угасне в някой кът на Гърция, прехвръква в друг кът и пламва пожарът.
Днес тя прехвръкна в Кипър. Кой би могъл, говорейки за Крит и за "Капитан Михалис", да не помисли с непоносима болка и гордост за повтарящото се отново пред очите ни гръцко чудо - за Кипър и за Акритас (6).
Слава на героичния и горд остров! На света, който смятахме през тези следвоенни години на разложение, за прогнил, все още се намират души, които дръзват да вдигнат глава срещу лицемерието, неправдата и наглостта. Кипър не е някаква дреболия, някакъв загубен остров накрая на Средиземно море - днес той е станал средище, определено от съдбата, където е поставена на карта нравствената стойност на съвременния човек.
Благоразумните, недоверчивите пак дават трезви, твърде разумни съвети. Как тъй може, казват те, една искрица светлина да се пребори с такава всемогъща тъма? Но истинският мъж не се отчайва; той знае, че на този безчестен, противоречив свят все още са живи, макар и в гърдите на малцина, някои основни принципи, рожби на човека, създадени от него с пот, кръв и сълзи и затова безсмъртни; повечето са родени в Гърция; двата най-големи са - свободата и човешкото достойнство.
На този свят съществува един таен закон - ако той не съществуваше, светът би пропаднал още преди хиляди години - суров и ненарушим: в началото злото винаги тържествува и винаги накрая бива победено. Като че ли за човека е неизбежно да откупи правото си с много борба и много пот - а свободата е най-скъпото благо; тя не се дава даром нито от човека, нито от Бога; отива, където я повикат, от страна в страна, от сърце в сърце, зорка, непокорна, безкомпромисна. Сега са я повикали в Кипър и ние я виждаме как крачи уверено и с устрем по окървавената кипърска земя.
А Крит изпраща призив към Кипър - гласът му раздира морската шир, преминава над Додеканезите и кънти:
- Дръж се, брате! Аз също бях разпнат и страдах и дочаках възкресение! Ще го дочакаш и ти!
"Нашата съдба - казва пак Макриянис - е отредила гърците винаги да са малобройни. Още от стари времена, та и до сега, всички зверове се мъчат да ни изядат, а не могат; ядат, ядат, но винаги остава мая." Тази именно мая аз наричам искра. Това е неугасимата искра, която гори в гърдите на Гърция.
Това е загадката на Гърция - тя изгаря като легендарната птица, превръща се на пепел, за да излети възродена от пепелта. Не ще ли загине някога това племе? И раздорите ли дори не могат да го затрият от лицето на Земята? Не, не могат! В него сигурно има нещо необикновено, непрестанно възраждащо се, нещо истински божествено. И затова детските ни очи имаха право да отъждествяват страданията на Христа със страданията на Крит, така както днес, сигурен съм в това, кипърските деца отъждествяват страданията на Христа със страданията на Кипър и чакат с непоколебима вяра и те, както ние тогава, Възкресението. Но докато Възкресението дойде, племето ни ще остане разпнато и ще вика.
Пропомнете си апокрифното Евангелие, в което се казва, че любимият ученик Йоан стоял под Кръста и гледал с насълзени очи разпнатия Спасител. Виждал ясно как лицето на Исус се гърчело от болки; но постепенно лицето започнало да се губи и изведнъж Йоан бил обхванат от ужас: вече не виждал горе на кръста лицето на Христа, а хиляди разпнати лица - на мъже, жени и деца. И след това внезапно всичко изчезнало, а пустия хълм останал само кръстът и на Кръста - един разпнат Вик.
Днес този разпнат Вик, изпълнен с болка и Възкресение, е самата Гърция."

И нима ние на Балканите не сме едни от хората, които най-ясно можем да схванем всичко това, майсторски разказано от Казандзакис? И нима и днес той пак не е актуален? Защото изчезнали ли са Тиранията и Злото?
И не можем ли да заменим Крит и Кипър с Палестина?
И всички ние, които пишем от сигурните си домове, докато другаде от небето валят бомби - имаме ли моралното право да подкрепяме или осъждаме?
Днес се чувствам много особено. Защото фразата ми във "Фейсбук" срещу израелските убийци беше коментирана и ми казаха да направя нещо. А защо не го направиш нещото ти? Или пък да го направим заедно?
И тук продължавам с хаотичните и объркани авторефлексии - не е ли лицемерно да казвам, че съм солидарен с хората на Палестина, докато се радвам на добър гечинмек? Или пак на помощ призовавам Даруиш - „Наш дълг е... да знаем за какво копнеем - за родината ли, или за нашия собствен образ вън от родината, или пък за образа на нашия копнеж по родината вътре в родината”. Или пък за това дали изглеждаме солидарни? И ако да, какво да направим, за да сме истински съпричастни?
Нали всеки трябва да направи своя избор и да участва в борбата... Но коя и как... ?!? Въпроси, въпроси...

1. - Крит беше присъединен към Гърция едва през 1913 г.
2. - На гръцки думата "капитан" освен в значението си "водач на кораб" се доближава по смисъл до българската "воевода".
3. - "Филики Етериа" - гръцка революционна организация, бореща се срещу турското иго.
4. - Става дума за 1821 г. - началото на въстанието срещу турците, което извоюва гръцката свобода.
5. - Макриянис - герой от въстанието 1821 - 1828 г.
6. - Дигенис Акритас - герой от византийския национален епос - боец в граничните части.

2008-12-24

Между Сцила и Харибда

Коледа е. Значи е време пак да пиша за политика.
Не знам кои са троянските коне в Евросъюза. Знам обаче някои факти за войната в Грузия от това лято.
Отдавна стана ясно, че грузинският президент Михаил Саакашвили е планирал преди много време военния удар с цел завладяване на Южна Осетия. Заяви го бившият министър на отбраната на Грузия Ираклий Окруашвили. Окруашвили, който заемаше длъжността министър на отбраната на Грузия от 2004 до 2006 г., сега се намира в Париж. Грузинските власти искат неговото екстрадиране по обвинение в корупция. В края на април 2008 г. Френската служба за бежанците предостави политическо убежище на Окурашвили. „Абхазия беше наш стратегически приоритет, но през 2005 г. ние разработихме военни планове за завземане както на Абхазия, така и на Южна Осетия. Планът първоначално предвиждаше двойна операция по нахлуване в Южна Осетия и вземане под контрол на Рокския тунел и Джава", твърди още Окруашвили. По въпроса за бойните действие бившият военен министър заяви: „Настъпателните действия на Саакашвили имаха за цел единствено завземането на Цхинвали, тъй като президентът смяташе, че САЩ ще блокират реакцията на руснаците чрез дипломатически канали." (вж. в-к „Монитор”, 15.08.2008 г., бр. 3328 – „В Тбилиси планирали удара още през 2005 г.”). Подобни изказвания направиха е редица други грузински опозиционери.
Държавите в ЕС, които подкрепят САЩ по болшинството, да не кажа всички, въпроси, са основно Обединеното кралство, и страните от Централна и Югоизточна Европа (само споменаването на Полша е повече от достатъчно).
Тези държави подкрепяха инвазията в Ирак, подкрепиха и осъжването на Русия по повод конфликта.
За хората обаче масово остана извън новините, че за последните 5 години (от "цветната революция" през 2003 г., идвършена с подкрепа от САЩ и представляваща генерална репетиция за "оранжевата революция" в Украйна) Грузия е увеличила военния си бюджет 14 пъти (няма грешка, 14 пъти!)!!! Официалният военен бюджет на Грузия е ок. 1 млрд. американски долара. Към тази сума трябва да се добавят и други, неофициални средства, отделяни за армията.
Напоследък грузинската армия беше обучавана от израелски, турски и американски инструктори.
Освен обучение, Израел осигурява модернизацията на самолети "Су" (Конструкторско Бюро "Сухой), напр. "Су-25", както и безпилотни разузнавателни машини; Турция и САЩ пък доставят хеликоптери "Апачи".
Доста преди войната Европейската комисия беше предвидила 31,5 млн. евро за периода 2007 - 2010 г. за развитие и насърчаване на мирното разрешаване на конфликти и права на човека. Други близо 20 000 000 евро са предвидени за решаване на вътрешните конфликти и превенция на разпространението на леки оръжия.
Оказва се обаче, че редом с Украйна, най-големи износители на оръжие за Грузия са Чехия и България (отделен въпрос е недалновидната политика на България по отношение търговията ни с оръжие). България също така и подарява оръжие на Грузия.
Основното, от което се интересува Грузия, са стари руски танкове, но най-вече - леки оръжия - РПГ, ПЗРК-та и автоматично оръжие... За конфликт като този в Южна Осетия...
Т.е. ние действаме против общата европейска политика за ограничаване на оръжията в Кавказ. Защо?
Отговорът е прост. САЩ имат интереси в Кавказ. На американските "съюзници" се натрапва, че трябва да насочат дипломатическите си усилия в региона на Кавказ. Доскоро диктовката беше за обръщане на погледа към Западните Балкани. С признаването на Косово вече можем да гледаме към Кавказ.
Контактите ми сред българските дипломатически среди ясно са ме убедили в това натрапване на дневен ред. Освен в частни разговори, интересът към Кавказ все повече се заявява и в официални канали.
Абсолютно не съм съгласен с този курс. България няма защо да вади горещи картофи от кавказкия огън, за да ги поднася след това на САЩ. Няма защо да се конфронтираме едновременно с ЕС и Русия, защото продажбите на оръжие за грузинския агресор значат точно това.
Редно е да обърнем поглед към Западните Балкани, но за да видим българския национален интерес. А той в тази зона не е задължително да се покрива с интересите на разни чужди проконсули (всички знаем кого имам предвид).

Повече вж. в "ЕС разединен по проблема „Грузия“" от Федерико Сантопинтое, в-к "Монд Дипломатик", Декември 2008 г., год. 5, бр. 12 /50/; Войн Божинов, "За Грузинско-осетинския конфликт или как се провали Саакашвили", сп. "Ново Време", бр. 11, ноември 2008.

2008-12-18

Два етюда върху запознанството

1.
Към края на годината е. Преподавател в хуманитарен профил на елитна столична гимназия решава, че иска да види един от учениците си. За да го направи обаче, не отива на часове, а се запътва да пресрещне учениците на улицата, по която възпитаниците на училището минават на отиване и връщане. Пътьом подбира един друг ученик, за да му покаже съученика си. Когато търсеният съученик се появява на хоризонта, приятелите му с леко неудобство го показват на учителя. Преподавателят отива и се представя, че даскалува в този профил, дето ученикът се е записал. И видно от случката, не се е вясвал.

2.
В НБУ сменят мястото на изпита по "Културна история на България" и вместо в 116 на 1-ви корпус с колегите се озоваваме в съседната 118. След малко се чука и хубаво момиче надниква притеснено през вратата:
" - Добър ден, доц. Еленков търся?"
" - Ааа, доц. Иван Еленков ли?" - пита самият той - "Той е в друга аудитория".
Момето се извинява и притваря вратата.
След ок. 20 мин. отново се чука. Пак същата влиза и с леко недоверчив, същевременно учуден и укорителен тон (нали знаете, че с интонация може да се изразят много повече отсенки, отколкото с думи) изрича:
"Ама казаха ми, че Вие сте доц. Еленков?".
Той беше.

P. S. Всякаква прилика с измислени лица и събития е случайна.

Как и защо пиша?

На Ники

"Публицистика трябва да се пише ядосан" - Бойко Ламбовски

Краят на всяка година е и време за равносметка. В тази връзка се замислх някои неща за блога... Знам, че такива самооценки са трудна работа... но... все пак ще пробвам :)
В свое интервю Гор Видал се шегуваше, че факсът е велико откритие, защото и преди изнамирането му той си имал мнение по всички въпроси, ама с изобретяването на факса вече можел да праща мнението си до всички и чрез медиите да го прави общоизвестно (поне нещо в този дух беше). Аз обаче си нямам факс... По тази причина си сътворих блог.
Първоначално блогът беше замислен като средство за изокване. Нещо като ме издразни, и да си кажа... С радост установявам, че понастоящем вече е нещо много повече от това.
Освен пропагандиране (в добрия смисъл, разбира се) на позиции и гледни точки, блогът ми стана средство за учене и комуникация.
Вече няколко души ми казват, че са научили нови неща, публикации са им били полезни или пък са използвали списъците с линкове, които съм събрал, за да стартират свое търсене. В тази връзка готвя една изненада за след Нова година. Толкова по образователната част :)
А защо за комуникация? На първо място, запознах се с нови хора, но и можах да разширя или открия друг начин за общуване и с много от старите ми познати. Най-важното е, че заедно случваме едно комуникативно поле. Другояче и купешки казано - ражда се дискурс!
Както правилно отбелязва проф. Ноам Чомски в гениалната "Медиите под контрол. Забележителните постижения на пропагандата", едно от най-мощните оръжия на манипулацията е човек да си мисли, че никой друг не иска да критикува, че е абсолютно сам в мнението и несъгласието си. Тогава не ти остава нищо друго, освен да си пуснеш "Супербоул". Смея да се самооблъщавам с мисълта, че неведнъж съм споделял неортодоксални виждания на редовете на постингите. оказа се, разбира се, че е имало и други люде, които са си мислели същото. Но не са смеели да го кажат. доволен и предоволен съм, че и с частица съм допринесъл да бъдат по-смели в изявите си...
Всичко това, естесвено, ме кара да чувствам и голяма отговорност. Едно на ръка е замислянето за стила, изказа и правилния български език, но най-важно - за достоверността на информацията, за коректонста ми към читателя.
А ето и малко от кухнята на писане.
Тъй като наистина съм следвал съвета на Бойко Ламбовски, повечето текстове нямат голяма стойност извън моментния афект, но съм ги запазил като снимка на едно конкретно състояние. Старая се да няма пунктуационни грешки, но е пълно с такива при набора - твърде бързо блъскам в яда си по клавиатурата... Не разбирайте обаче, че няма общ замисъл. Старая се да има - просто моите убеждения, взети в цялост...
Като брой позовавания на актуалната политическа действителност се приближавам към Христо Ботев, макар да съм на светлинни години от него... Все пак Той е Гения, пред когото се прекланям. Другата ми мечта - да пиша като Гео Милев. Той - кратки, телеграфни изречения, накъсан картечен изказ и завладяваща експресивност. Аз - дълги сложни изречения, общи и въвеждащи фрази, тежък стил с подчинени изречения и хиляди обяснения...
Ще продължавам да се уча на ваш гръб и през следващите години :)

2008-12-13

Студентите, убитите, образованието

Всичко живо се изреди да пише за убитото в Студентски град момче. Затова, казах си, защо да не се пробвам и аз?
Първо, що е то Студентски град?
Много специфично място. Въпреки лошите условия за живот в повечето общежития там, кварталът няма вид на гето. Просто е твърде оживен, при това по-населен и пълен с живот нощем.
Стаите са в лошо състояние, тъй като никой не пази. А никой не пази, защото постоянно те местят от стая в стая, всеки семестър. Ако човек знае, че ще бъде по-дълго време в една стая, той би се грижил за нея по-добре. Едно на ръка, че си принуден да споделяш стая с, най-често, двама други души. На Запад това не е така. Разбира се, непосилно е с този сграден фонд всеки да има самостоятелно място, но рязко и неоправдано нарастналият брой на студентите е една от причините.
Засега ползването на жилище е обвързано с изисквания за успех. А тук роля играе не само ученето, но и социални фактори. Стар икономически закон е, че в периферията парите са по-редки и скъпи, отколкото в центъра. Иначе казано, левче в Шумен е равно на над 1.50 лв. в София. Хората в провинцията вземат по-ниски заплати. С тези хем по-малко, хем по-евтини в София пари те са принудени да издържат студенти в столицата, където е по-скъпо и стандартът е по-висок. Очевидно логически невъзможно положение. След като е парадокс, студентът се оказва принуден да работи. Ако иска да учи. А ако работи, не може да учи.
Отделен въпрос са идиотите, дето могат (т.е. имат възможността, не са принудени) да не работят, за да учат, но предпочитат да не се вясват на лекции с аргумента "бачкам".
Така че изведнъж се оказва, че изискването за успех, за да си запазиш общежитието, не е само образователно, а свързано и със социален статус и свободно време.
Очевидно е трудно да учиш, когато около теб стават постоянно купони или пък двете ти съквартирантки се шибат с по един пич всяка (истинска история, разказаха ми я наскоро)...
Възможни решения - възможност да живееш в една стая по-дълго време срещу ремонт; затягане на контрола; ограничаване на кухите бройки студенти за безсмислени и безперспективни специалности.
Така стигаме да втория кръг въпроси. Не, я по-добре да си ги наречем проблеми...
За двайсе годин димукрация се получи едно поколение кухи като кюнци съвършени консуматорчета. За да бъдат задоволени потребностите на тези консуматорчета, в Студентски град се създават разни неща - закусвални, ресторанти, пицарии, дискотеки, боулинги, перални, барове.... Списъкът може да бъде продължен до безкрайност.
Чудесно е тези люде да бъдат държани по дискотеките, а не в дискусионните клубове, по-добре читалните да бъдат закрити, иначе, божем, може някому да хрумне да мисли и протестира... Пък и собственците на разните обекти, които се отварят в Щутгарт, играя с пари... Затова общинските и полицейски власти предпочитат да не се намесват.
В цялата ситуация има и няколко други неща.
От една страна, да учат в София идват момичета от малки градове, в които са били под строгия контрол на мама и тате, на общественото мнение и на това, че всички се познават. И тези момичета изведнъж се оказват в абсолютно безконтролна среда. Ура, започва купонът...
Оттук - правят добри свирки и по тази причина всички мутри и футболистчета отиват на лов за плът в Студград (наречен така поради високите температури и добра изолация на стаите).
Идва 8-ми декември и всеки се чувства длъжен да се напие до безпаметство. Повечето го и правят...
На някаква компания алкохолът е в повече, а пишките - къси. Трябва да се избият комплекси. Изпречва се друга компания или някакъв друг студент. Сбиване, побой, шутове в главата на който е паднал... Смърт.
Сред това - подписка с искане за справедлива присъда. Като цяло, нещо абсолютно излишно, ако всяко дело завършва със справедлива присъда.
Възможни решения - мобилизация на цялото общество срещу беззаконията и превръщане на Студентски в нормално място за престой и отдих на студентите с библиотеки и спортни площадки, ще рече ограничаване на дивия капитализъм с цел печалба; някои искат засилено полицейско присъствие нощем (ако може не само в Студентски), а други - студентите да не бъдат поставяни с такива аргументи под полицейски контрол; спиране на продължаващото чалгаджизиране на обществото.
Затваряне на чалготеките и отваряне на концертни зали за класическа музика на тяхно място. Концертните зали фалират. Отново отваряме чалготеките.

P. S.
От целия шум, струва ми се, най-много си заслужават:
http://suzercatel.blogspot.com/2008/12/blog-post_18.html
http://neverlandsprincess.blogspot.com/2008/12/blog-post.html
Елена Кодинова, "Къде са бунтарите", Сега (20.12.2008 г.)

Отварям в понеделник (15.12.2008 г.) "Сега" и гледам, че Емил Спахийски е написал почти същото:
http://www.segabg.com/online/article.asp?issueid=3200§ionid=5&id=0000901
и се чудя да се радвам ли, че съм на един акъл със сериозните журналисти, или да съм нещастен, щото мисля шаблонно...

2008-12-08

Нагли малки цивилистчета

Днес е студентският празник. По този повод се замислих някои неща за посоката, в която съм тръгнал, за пътищата на колегите ми от курса и обществото като цяло.
От векове съществува разделение на правото на частно и публично. Най-общо казано, при публичното право имаме орган в изпълнение на компетенциите му; отношения на власт и подчинение, а при частното - равнопоставени субекти.
Част от публичното право са административното, конституционното, финансовото, наказателното и пр. отрасли. Подвидове на частното са търговско, гражданско, облигацционно (тук са всички видове договори).
Другото деление е на пеналисти (специалисти по наказателно право) и цивилисти (респективно, специалисти по гражданско право).
Напоследък публичноправните отрасли са неглижирани от студентите, макар и те да са изключително интересни.
Ще опитам да се обоснова и за двете.
Конституционното право и сродните му дисциплини са любопитни най-паче поради високата си познавателна стойност - намирайки се между история, право, политология, социология и философия, този кръг предмети е интригуващ.
За съжаление, да се занимаваш с парламентарно право или да изследваш конституциите на различни страни, какъвто е предметът на сравнителното конституционно право, у нас не е много доходно. Пък и изисква много четене. Затова се лепва етикет "отвято", "за ляляджии" и пр.
По тази причина студентите предпочитат гражданско право, търговски сделки, да чиракуват, пишейки устави на дружества, но не е и да анализират "устава" на цялата държава. Най-любими са предметите, свързани с по-малко обща или каквото и да е култура и повече пари. Подавляващо колегите ми спадат към категорията на малките нагли цивилистчета, както си позволих да напиша в заглавието. Дори и беза да са нудени от нуждата, това са млади вълчета, преследващи успеха на всяка цена и с всички средства. Хора, които не четат нищо, но се искат да станат велики корпоративни адвокати; не поддържат нормални връзки, а се занимават с поредната златотърсачка; не считат, че има празник, ако не са в Банско или Боровец.
Но за тази тъжна картина не са виновни само студентите. Виновно е и обществото, което издигна в култ само материалните стойности, чалгата във всички области, мутризацията и опростачването...
Защото вече няма каузи, а битка за интересите на подопечния ти клиент и няма обществени въпроси, които да вълнуват наглите млади цивилистчета. А все пак общество значи солидарност и взаимопощ, а не закон на джунглата.

2008-12-01

Декември

Продължаваме нашата традиция в края на всеки месец да представяме няколко събития от българската и/или световна история:

01.12.1888 г. – Умира Антим І – на 16 февруари 1872 г. Антим (със светско име Атанас Михайлов Чалъков) е избран за пръв български екзарх. Българската екзархия е духовната обединителка на българския род навсякъде в Мизия, Тракия и Македония. След Освобождението екзарх Антим І е председател на Учредителното и І Велико Народно Събрание.

10.12.1877 г. - Пада Плевен. След пет месеца обсада и редица неуспешни щурмове, свързани с тежки жертви, руските войски овладяват града. Вследствие стратегията на ген. Ф. И. Тотлебен да обсажда, а не да щурмува крепостта, турският командващ Осман паша приключва припасите, и опитва последен опит да разкъса обсадата. Опитът пропада, градът е превзет и са деблокирани множество руски части, което позволява на командването да предприеме героичното зимно преминаване на Стара планина и да освободи Южна България.

10.12.1906 г. (23 декември стар стил) В сражение е убит Даме Груев (вж. http://mkaragyozov.blogspot.com/search/label/%D0%94%D0%B0%D0%BC%D0%B5%20%D0%93%D1%80%D1%83%D0%B5%D0%B2)

10 декември 1943 г. – Във въздушен бой с американски „крепости” над София загива майор Павел Павлов, родом от в плевенското село (сега град) Тръстеник.
(Повече за въздушните боеве над София можете да прочетет от този брой на "Дума": http://www.duma.bg/2008/1108/131108/index.html)

15.12.1902 г. - Брезовско сражение на войводата от ВМРО Йордан Пиперката.

16.12.1869 г. - В Ресен е роден един от основателите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, д-р Христо Татарчев.

18.12.1844 г. – Роден е легендарният български хайдутин капитан Петко Воевода.

20.12.1943 г. - По време на най-тежките бомбардировки над София през декември месец българските пилоти се бият най-често при съотношение на силите 6: 1 самолета в полза на неприятеля. На 20.12.1943 г. младият пилот Димитър Светозаров Списаревски, с 6 въздушни победи, започва въздушен бой с противникова „летяща крепост” Boeng B-17. Успява да я свали, но вижда друг вражески самолет. Веднага го атакува, но изчерпва боеприпасите си. За да не позволи бомбардировачът да достигне целта си, гордият българския красавец тарани тежката вражеска машина, жертвайки живота си, за да отбранява небето на България. През 1992 г. Д. Списаревски посмъртно е повишен в чин полковник.

23.12.1877 г. - Ген. Гурко е посрещнат с хляб и сол от жителите на освободената от него София. Планът на османската армия е предвиждал градът да бъде подпален, но консулите на Италия Вито Позитано и на Франция Леандър Леге остават в града и не позволяват това да се случи.

24.12.1877 г. - При много тежки зимни условия Южният отряд на руската армия под командването на ген. Ф. Радецки форсира Стара планина. Освободени са редица населени места, сред които Троян (от ген. Карцов) и Карлово.

28.12.1877 г. - Последната сериозна турска войскова групировка – тази на Вейсел паша – е принудена да се предаде. В тежки сражения бойното си майсторство демонстрират руските пълководци ген. Николай Святополк-Мирски, „белият генерал” М. Д. Скобелев, ген.-майор Гренквист, полк. Толстой и командваните от тях руски части и опълченски дружини. Изправени пред двата ешелона турски укрепления, с вик „Веднъж се умира!”, героите ги превземат. Предават се 41 табора. Пътят към Одрин и Сан-Стефано е открит.