Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2008-12-28

Вечният Казандзакис

Вчера дълго говирх с колеги-юристи за избраните от нас пътища. Според мен правото е изборът между Правда и Неправда, а не като за 90% от студентите - учене не на закона, а на вратичките в закона.
Междувременно ционистките убийци продължават хекатомбите в Газа. Само че, вместо бикове, курбан стават хора.
Но, както пишеше Махмуд Даруиш, да не смущаваме работата на израелските пилоти...
Всичко това ме накара да се сетя и за нещо друго. Авторите, бичуващи някакъв недъг на обществото или на света, са разкъсвани от две тъкмо противоположни желания - едното е и след 100 години да бъдат актуални и всички да ги четат, а другото - наопаки - 100 години по-късно никой да не си спомня за тях, защото темата им не е актуална... Уви, по думите на Андрей Пантев, човечеството се качи на Луната, но още не е разбрало романите на Достоевски...
Пък и май все още не сме решили вечните морални въпроси...

Като финал на всички тези разбъркани мисли - нещото, което ме накара да напиша повечето от горните неща:

Предговорът на Никос Казандзакис към "Капитан Михалис" (С., "Народна култура", 1978 г., превод - Георги Куфов):
"Когато започнах, сега на старини, да пиша "Капитан Михалис", скритата ми цел беше тази: да спася, обличайки го в думи, образа на света такъв, какъвто той се представи за първи път пред детските ми очи и какъвто те си го изградиха. И когато казвам "образа на света", искам да кажа "образа на Крит". Не знам какво вълнуваше по онова време децата в свободната част на Гърция (1), но децата на Крит дишаха една изпълнена с трагизъм атмосфера през онези героични и мъченически години на капитан Михалис, когато турците все още тъпчеха земята ни, но когато вече се чуваше как се приближават окървавените крила на Свободата. В този решителен и преходен миг, изпълнен с треска и надежда, децата на Крит бързо ставаха мъже; постоянната загриженост на големите около тях за отечеството, за свободата, за бога, който закриля християните, за бога, който вдига меча си, за да прогони турците, изместваха изцяло обичайните детски радости и тревоги.
Още от много рано, живеейки с мисълта, че всеки миг може да избухне стълкновение, ние бяхме доловили, че на този свят се борят две големи сили: Християнинът и Турчинът, Доброто и Злото, Свободата и Тиранията, и че животът не е игра, а борба. И още нещо: че ще дойде ден, когато и ние ше Трябва да влезем в борбата. И още от много малки бяхме решили, че щом сме се родили критяни, писано ни е: това Трябва да властва над живота ни.
Откакто умът ни започна да се пробужда, ние виждаме как християните и турците се гледаха като бикове и сучеха гневно мустаците си; виждахме как низамите обикаляха с оръжие в ръка по улиците, а християните ругаеха и залостваха вратите си; слушахме как старците говореха за кланета, юначества и войни, за свобода и за Гърция и с гордост гледахме как слизаха от планините с бухлатите си гащи, с белите си ботуши и със затъкнатия в пояса нож с черна дръжка старите капитани (2), като някакви добри зверове, и сновяха из тесните сокаци на Мегало Кастро.
Нашият бог беше приел образа и осанката на стар боец; той също носеше широки, бухлати гащи, държеше нож и обикаляше из Мегало Кастро; големите не го виждаха, но имаше дни, когато ние, като се връщахме от училище, зървахме посред бял ден оръжието му, което блестеше из мрачните турски махали.
А когато идваше Страстната седмица, сърцата ни пламваха; в детското ни въображение страданията на Христа се отъждествяваха със страданията на Крит и в нощта на Велика събота зад образа на Христа виждахме как възкръсва самият Крит, а на Велики петък не Мария-Магдалена се хвърляше в краката на Разпнатия и избърсваше с косите си светата кръв, а окървавеният Крит ридаеше и го молеше да възкръсне и той заедно с него.
В онези години децата на Крит изживяваха опасността дълбоко, мълчаливо, стискаха ючручетата си и чакаха да порастнат, за да разберат смисъла на всички тези неща - войни, кланета, свобода, Гърция - и, следвайки бащите и дедите си, да влязат и те в борбата.
Сред такива пламъци преминаваха детските ми години. В ония времена Мегало Кастро не беше куп от къщи, дюкяни и тесни сокаци, забутан някъде из крайбрежието на Крит, шибан от вълните на едно вечно разярено море; и хората, които живееха в него, не бяха някаква разпасана тълпа без водач или с много главатари, някаква тълпа от мъже, жени и деца, които похабяваха всичките си сили във всекидневните грижи - хляб, деца и жена. Неписан, ненарушим ред властваше над всички - никой не вдигаше непокорно глава срещу този строг закон. Целият град беше една крепост и всяка душа беше също едно вечно обсадена крепост, а начело на всички стоеше един светия - св. Мина, закрилникът на Мегало Кастро. През целия ден той стоеше неподвижен на иконата вътре в малката си църквица, възседнал сив кон, с изправено червено копие в ръка. Изпечен от слънцето, с къса къдрава брада и свиреп поглед. Отрупан беше със сребърни дарове, ръце, очи, крака, сърца, с които кастриньотите го бяха накичили от благодарност и го молеха за изцеление. Той стоеше неподвижен през целия ден и се преструваше, че уж е само рисунка - боя и дъска, но щом паднеше нощта, щом християните се приберяха по домовете си и светлините угаснеха една по една, той с един замах смъкваше от себе си сребърните дарове и боите, пришпорваше коня си и почваше да обикаля из гръцките махали. Излизаше да патрулира. За кастриньотите той не беше само светец - беше техният капитан. Наричаха го "капитан Мина" и отиваха да му палятн свещи, гледаха го дълго време и кой знае колко му се сърдеха, че още не освобождава Крит.
Мнозина, които прочетоха "Капитан Михалис", смятат, че такива деца - такива "мъжлета", както казваме в Крит - нкога не са съществували, нито пък такива силни - и телом, и духом - мъже, които така страстно да обичат живота и с такова презрение да посрещат смъртта. Как ще повярват невярващите, какви чудеса може да стори вярата? Те забравят, че душата на човека става всемогъща, когато бъде овладяна от една велика идея. Обхваща те страх, когато след горчив опит разбереш, че вътре в нас съществува една сила, която може да надвиши силите на човека; обхваща те страх, защото от онзи миг, в който разбереш, че тази сила съществува, вече не можеш да намериш оправдание за дребнавите си или малодушни постъпки, за пропиления си живот, за който хвърляш вината върху другите; знаех вече, че ти, не съдбата, не орисията, нито хората около теб, ти единствен носиш, каквото и да правиш, какъвто и да станеш, цялата отговорност. И тогава се срамуваш да се смееш, срамуваш се да се присмиваш, ако някоя пламенна душа се стреми към невъзможното.
И ти съзнаваш вече съвсем ясно, че ценността на човека се състои в това: да търси и да знае, че търси невъзможното; и да бъде убеден, че ще го постигне, защото знае, че ако не прояви малодушие, ако не послуша това, което му нашепва разумът, а стиска зъби и продължава да преследва невъзможното убедено, упорито, тогава става чудото, което безкрилият обикновен ум никога не би могъл да проумее: невъзможното става възможно.
Ако гръцката нация е оцеляла до ден-днешен, ако е останала жива, въпреки толкова врагове - външни и вътрешни, особено вътрешни, - след толкова столетия злочестини, робство и глад, тя дължи това не на разума - припомнете си трите търговчета, които поставих основите на "Филики Етерия" (3), припомнете си 21-ва г. (4), - дължи го на чудото - на неугасимата искра, която гори в гърдите на Гърция.
Благословена да бъде тази искра, която презира благоразумните съвети на разума, която, когато нацията ни стигне до ръба на пропастта, възпламенява цялата й душа и извършва чудото. На чудесата дължи Гърция живота си.
"Отечество, отечество, - въздиша Макриянис (5) - не си имало щастие да те управляват истински хора, само Бога те управлява и те закриля все още". И наистина само Бог, само същата тази искра, тъкмо когато е застрашена да угасне в някой кът на Гърция, прехвръква в друг кът и пламва пожарът.
Днес тя прехвръкна в Кипър. Кой би могъл, говорейки за Крит и за "Капитан Михалис", да не помисли с непоносима болка и гордост за повтарящото се отново пред очите ни гръцко чудо - за Кипър и за Акритас (6).
Слава на героичния и горд остров! На света, който смятахме през тези следвоенни години на разложение, за прогнил, все още се намират души, които дръзват да вдигнат глава срещу лицемерието, неправдата и наглостта. Кипър не е някаква дреболия, някакъв загубен остров накрая на Средиземно море - днес той е станал средище, определено от съдбата, където е поставена на карта нравствената стойност на съвременния човек.
Благоразумните, недоверчивите пак дават трезви, твърде разумни съвети. Как тъй може, казват те, една искрица светлина да се пребори с такава всемогъща тъма? Но истинският мъж не се отчайва; той знае, че на този безчестен, противоречив свят все още са живи, макар и в гърдите на малцина, някои основни принципи, рожби на човека, създадени от него с пот, кръв и сълзи и затова безсмъртни; повечето са родени в Гърция; двата най-големи са - свободата и човешкото достойнство.
На този свят съществува един таен закон - ако той не съществуваше, светът би пропаднал още преди хиляди години - суров и ненарушим: в началото злото винаги тържествува и винаги накрая бива победено. Като че ли за човека е неизбежно да откупи правото си с много борба и много пот - а свободата е най-скъпото благо; тя не се дава даром нито от човека, нито от Бога; отива, където я повикат, от страна в страна, от сърце в сърце, зорка, непокорна, безкомпромисна. Сега са я повикали в Кипър и ние я виждаме как крачи уверено и с устрем по окървавената кипърска земя.
А Крит изпраща призив към Кипър - гласът му раздира морската шир, преминава над Додеканезите и кънти:
- Дръж се, брате! Аз също бях разпнат и страдах и дочаках възкресение! Ще го дочакаш и ти!
"Нашата съдба - казва пак Макриянис - е отредила гърците винаги да са малобройни. Още от стари времена, та и до сега, всички зверове се мъчат да ни изядат, а не могат; ядат, ядат, но винаги остава мая." Тази именно мая аз наричам искра. Това е неугасимата искра, която гори в гърдите на Гърция.
Това е загадката на Гърция - тя изгаря като легендарната птица, превръща се на пепел, за да излети възродена от пепелта. Не ще ли загине някога това племе? И раздорите ли дори не могат да го затрият от лицето на Земята? Не, не могат! В него сигурно има нещо необикновено, непрестанно възраждащо се, нещо истински божествено. И затова детските ни очи имаха право да отъждествяват страданията на Христа със страданията на Крит, така както днес, сигурен съм в това, кипърските деца отъждествяват страданията на Христа със страданията на Кипър и чакат с непоколебима вяра и те, както ние тогава, Възкресението. Но докато Възкресението дойде, племето ни ще остане разпнато и ще вика.
Пропомнете си апокрифното Евангелие, в което се казва, че любимият ученик Йоан стоял под Кръста и гледал с насълзени очи разпнатия Спасител. Виждал ясно как лицето на Исус се гърчело от болки; но постепенно лицето започнало да се губи и изведнъж Йоан бил обхванат от ужас: вече не виждал горе на кръста лицето на Христа, а хиляди разпнати лица - на мъже, жени и деца. И след това внезапно всичко изчезнало, а пустия хълм останал само кръстът и на Кръста - един разпнат Вик.
Днес този разпнат Вик, изпълнен с болка и Възкресение, е самата Гърция."

И нима ние на Балканите не сме едни от хората, които най-ясно можем да схванем всичко това, майсторски разказано от Казандзакис? И нима и днес той пак не е актуален? Защото изчезнали ли са Тиранията и Злото?
И не можем ли да заменим Крит и Кипър с Палестина?
И всички ние, които пишем от сигурните си домове, докато другаде от небето валят бомби - имаме ли моралното право да подкрепяме или осъждаме?
Днес се чувствам много особено. Защото фразата ми във "Фейсбук" срещу израелските убийци беше коментирана и ми казаха да направя нещо. А защо не го направиш нещото ти? Или пък да го направим заедно?
И тук продължавам с хаотичните и объркани авторефлексии - не е ли лицемерно да казвам, че съм солидарен с хората на Палестина, докато се радвам на добър гечинмек? Или пак на помощ призовавам Даруиш - „Наш дълг е... да знаем за какво копнеем - за родината ли, или за нашия собствен образ вън от родината, или пък за образа на нашия копнеж по родината вътре в родината”. Или пък за това дали изглеждаме солидарни? И ако да, какво да направим, за да сме истински съпричастни?
Нали всеки трябва да направи своя избор и да участва в борбата... Но коя и как... ?!? Въпроси, въпроси...

1. - Крит беше присъединен към Гърция едва през 1913 г.
2. - На гръцки думата "капитан" освен в значението си "водач на кораб" се доближава по смисъл до българската "воевода".
3. - "Филики Етериа" - гръцка революционна организация, бореща се срещу турското иго.
4. - Става дума за 1821 г. - началото на въстанието срещу турците, което извоюва гръцката свобода.
5. - Макриянис - герой от въстанието 1821 - 1828 г.
6. - Дигенис Акритас - герой от византийския национален епос - боец в граничните части.

Няма коментари: