Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2009-07-29

Израелска организация разкрива план за завладяване околностите на джамията „Ал Акса”

текстът по-долу е превод на статия от арабския вестник "Ерусалим" (Ал Кудс)
Оригиналът можете да видите тук: http://www.alquds.com/node/179281 от 24.07.09 г.

"Израелска неправителствена организация разкри, че еврейския Градски съвет на окупирания Ерусалим планира да разруши цял палестински жилищен квартал. Организацията „Ер Амим” („Градът на народите”), която наблюдава действията по евреизирането на окупирания Ерусалим, посочва в свой доклад вчера, че председателят на съвета Нир Беракат е изготвил план за разрушаване на района „Ал Бустан”, който се смята за част от стария арабски квартал Селуан в града и се намира близо до Храмовия хълм, срещу Стената на плача, като на негово място бъде изграден еврейски квартал заедно с т.нар. „старозаветни градини”. Организацията твърди, че съветът е прехвърлил собствеността върху 14 имота на това място на организацията „Ел Ад” – еврейска полуправителствена организация, която изкупува и управлява земи в полза на заселническите колонии, и на екстремистки организации, които работят в сферата на засилване на еврейското присъствие в арабските квартали на Светия град. Според „Ер Амим” съветът е прехвърлил собствеността, без да е получил съгласието на юридическия съветник на правителството в подготовка за изпълнение на плана. Това пише в. „Аш Шарк Ал Аусат” в броя си от днес, петък.
„Ер Амим” отбелязва, че докладът, приет в пълна секретност, представлява „крещящо нарушение на правилата на правителството, а в отделни случаи и нарушение на закона, при липсата на официално публично решение, прието от правителството или кнесета, и без публично обсъждане.” „Ер Амим” предупреждава, че квартал „Силуан” е „крайъгълният камък в един голям проект, който има за цел слагане ръка върху палестинските земи в околностите на стария град, изолиране на стария град от урбанистичната тъкан на Източен Ерусалим и свързването му с еврейските заселнически комплекси” североизточно от Стария град.
Докладът на „Ер Амим” идва да предупреди „Християнско-ислямския комитет в подкрепа на Ерусалим” за съществуването на израелски план, целящ двата квартала – „Ал Бустан” и „Шейх Джаррах”. В своя декларация комисията посочва, че квартал „Ал Бустан” представлява зона за сигурност по отношение на джамията „Ал Акса” и стария град от юг. Комисията предупреждава, че в случай, че израелските власти премахнат кв. „Ал Бустан”, това ще даде възможност на окупацията да надвисне над джамията „Ал Акса” и Стария град от три страни. Общинският съвет е връчил на голям брой семейства от кв. „Ал Бустан” нова партида предупреждения за разрушаване под предлог, че строежът е извършен без разрешение или върху инфраструктурен терен.
Споменава се, че собствениците на 88 жилища от квартала са получили от съвета предупреждение за разрушаване, в което им се нарежда да опразнят тези жилища и да ги напуснат в полза на изграждането на „старозаветни градини”.
Според доколада на „Ер Амим”: организацията „Ел Ад”, ръководена от бившия член на израелските специални части Давид Бери, който от края на 80-те години работи съвместно с Еврейския национален фонд, управлява в кв. „Силуан” парка „Националните стени на Ерусалим” по силата на пълномощно, изготвено също тайно през 1997 г. между организацията и Генерално управление на парковете, а не след публичен търг, както изисква законът.
Когато за това узнала Израелската агенция за археологическите паметници, тя подала жалба против това упълномощаване във Върховния арбитраж, който отсъдил в нейна полза. Въпреки това решение обаче през 2002 г. Генералното управление на парковете повторно упълномощило организацията „Ел Ад” да управлява обекта. „Ел Ад” сложила ръка на сгради, дотогава собственост на палестинци в квартала. Някои от тези сгради са били продадени на еврейски организации, други обаче са придобити при съмнителни обстоятелства, включително чрез използване на фалшифицирани документи, както твърди „Ер Амим”.
От друга страна Радиостанцията на израелската армия разкри, че стотици активисти на крайната десница планират да щурмуват Храмовия хълм и джамията „Ал Акса” на 9 август с цел отправяне на предизвикателство към администрацията на американския президент Барак Обама. Радиостанцията отбелязва, че активистите на десницата ще се съберат пред вратите към „Ал Акса” и по улиците, водещи към тях, за да я щурмуват и да извършат в нея своите религиозни обреди. Посочва се, че всяка година на този ден евреите извършват религиозни ритуали, посветени на празника „Шафаот”, на който потвърждават ангажимента си да възстановят върху развалините на „Ал Акса” храма, за който претендират, че е съществувал.
Мюфтията на Ерусалим и Палестина шейх Мухаммад Хусейн заяви, че многократните опити на еврейските екстремисти да щурмуват Благословената джамия „Ал Акса” идват в рамките на опитите им за променят реалността в „Ал Акса”. Шейх Хусейн се ангажира „Пазителите на „Ал Акса”, населението и богомолците с всички сили да дадат отпор, за да я защитят и да попречат на пълчищата заселници да извършат посегателство срещу нея.”
Министърът на вакъфите и религиозните въпроси в правителството в оставка д-р Талиб Абу Шаар осъди извършения от полицията и разузнаването на окупатора щурм срещу залата с електронното оборудване и звуковия контрол към Джамията „Ал Акса”. В декларация Абу Шаар посочи, че „Опасните прояви, които имат място в благословената джамия „Ал Акса”, като цяло представляват факти, сочещи, че ционистката окупация планира и крои нещо, което ще причини щети на благословената „Ал Акса”.”

Информация от независими източници за плановете за разрушаване на къщи в Ерусалим и опитите за кражба на земя в разрез с международното право можете да прочетете оттук:

На български език:
- разследване на двама френски журналисти:
http://bg.mondediplo.com/spip.php?article148
- както и:
http://bg.mondediplo.com/spip.php?article147

http://bg.mondediplo.com/spip.php?article146

На английски:
Информация на Червения кръст:
http://www.icrc.org/web/eng/siteeng0.nsf/html/palestine-interview-090609;
http://english.aljazeera.net/focus/2009/06/200962193549660239.html

"Близкият изток на сцената и зад кулисите" от акад. Евгений Примаков

"Близкият изток на сцената и зад кулисите (втората половина на ХХ - началота на ХХІ в.)" (Форум "България - Русия", С., 2007 г.) е поредната книга на акад. Евгений Примаков, която излиза на български.
Познат у нас предимно като политически деец, Евгений Примаков е и тясно свързан с Близкия изток. Той се занимава с арабския свят близо половин век като кореспондент на вестник "Правда", дипломат, разузнавач, учен - като директор на изследователските центрове към Академията на науките на СССР - Института по изтокознание и Института за световна икономика и международни отношения.
Първата книга на Евгений Примаков на български език за израелско-арабския конфликт датира от 1980 г.
Освен летописец, авторът на "Близкият изток на сцената и зад кулисите" и сам е бил участник в описваните процеси и събития.
Чувството за хумор и тънката (само)ирония превръщат книгата и в много приятно четиво.

2009-07-26

"Кратка история на Близкия изток от Авраам до Арафат."


На книжния пазар вече може да бъде намерена книгата на Кристофър Кетъруд "Кратка история на Близкия Изток. От Аврам до Арафат" (С., 2009 г., ИК „Унискорп”).
Авторът е един от добрите специалисти по близкоизточна история. Роден е през 1955 г. и е сред най-уважаваните английски историци в днешно време. Завършил е модерна история в престижните университети Кембридж и Оксфорд.
Преподавател в известни британски (Кембридж) и американски (Ричмънд, Вирджиния; „Тюлейн”, „Уейк форест”) университети и автор на редица научни и научно-популярни трудове. Сферата на научните му интереси обхваща съвременна история, история на църквата и междурелигиозните отношения.
Интересни факти от биографията му са, че е бил съветник на британското правителство, както и през 2002 г. е бил консултант на тогавашния министър-председател на Обединеното кралство Тони Блейър. Кристофър Кетъруд е член на Кралското географско дружество и Кралското азиатско общество.
Първото издание на текста е през есента на 2006 г. и предизвиква интерес както в западни, така и в мюсюлмански страни.
В рамките на 355 страници са намерили място предговор, две кратки бележки по отношение транскрипцията на имената от арабски език и на използвания стил на изписване на датите, въведение, 11 глави и научен апарат.
Четивото е достъпно и за читател-неспециалист, но и съдържа анализи от културна, религиозна и геополитическа гледна точка, прегледи на задълбочени дискусии по политологични, социологически и културологични горещи проблеми, които го превръщат в полезен текст и за академичната аудитория.
В предговора са уточнени географските рамки на Близкия изток – кои страни авторът ще разглежда в съчинението си. За разлика от европейските полуострови например, получили имената си от от планините, които доминират в тях или ги ограничават от европейския материк, Близкият изток не може да бъде описан с политически коректно географско име. Както изтъква и Жорж Корм в книгата си „История на Близкия Изток от древността до наши дни" (представяне на текста виж ТУК) Близкият Изток съдържа няколко големи планински вериги, отворен е към множество морета... Самите термини „Близък изток” и „Среден изток” (Middle East, предпочитан в англоезичната литература, като идеята е, че бившите владения на Османската империя на Балканите са Близкият, а арабските страни – Средният изток) са европоцентрични по същността си, защото позиционират района спрямо Европа.
Но Европа не може да бъде отправна точка за всички. Така например китайците наричали своята държава „Царство в средата на земята” (стр. 7). В този ред на мисли е неизбежно да се досетим за озаглавяването на книгата на проф. Иван Илчев за Япония. За разлика от традиционната представа, поставяща Страната на изгряващото слънце на изток от нас, заглавието е „По на Запад, най на Запад. Япония”.
Във връзка с този теминус техникус „Близък изток” накратко са посочени справедливите критики на проф. Едуард Саид, палестински християнин-протестант и преподавател по литература в САЩ от книгата му „Ориентализмът”, довели до отпадането на масовото използване на термина „Ориент” или „Левант”.
Кетъруд посочва, че в книгата си ще наблегне основно на триме авраамични религии (юдаизъм, християнство и ислям), зародили се в региона на Близкия изток и съществено повлияли на модерната западна цивилизация, тъй като „все пак днес никой не почита Амон Ра или бог Митра” (стр. 11).
Това е само едно от многобройните доказателства за лекия стил на автора, изпъстрен с английска ирония и приятен за четене.
Във въведението е посочено на кои велики открития на Близкия Изток - като се започне от математиката, алгебрата, алгоритмите, астрономията и се завърши с християнството – европейците сме културни и интелектуални потомци.
Основната теза на автора е, че историята на Западният свят се корени в Близкия Изток - място, където евреи, мюсюлмани и християни са живели хиляди години в хармония и разбирателство.
Авторът ни убеждава, че, след като западният свят е близкоизточен по своя произход, познанието за тази люлка на цивилизацията ни дава не само повече знания за другите, но и познание за самите нас (стр. 29).
Повече от хиляда години ислямският свят превъзхожда Западна Европа в областта на науката, технологиите и медицината, както и във военната си сила и мощ. На Запада му отнема цели три столетия, за да достигне постиженията на Близкия Изток.
Въпросите, които пронизват целия текст, са „Защо обаче сега всичко е различно? Какво се е променило?”, като стремежът на английския учен не е да дава готови рецепти, а да помогне на читателя в неговия размисъл за причините и корените на сегашните конфликти, но и да позволи на всеки да достигне до свои собствени отговори.
Въпреки постиженията на Едуард Саид и неговите последователи, т. нар. „постколониални” и/или „изследвания от страна на потърпевшите”/„подчинени” (с тези термини на български се превежда терминът на английски език „subaltern studies”), разисквани по-нататък в книгата (стр. 186 – 191), британският изследовател изтъква още в началото на труда си, че „продължаваме да смятаме водещата религия в регона (на Близкия изток) – исляма – за агресивна в същността си”, като е заявена амбицията този „мит” да бъде развенчан на следващите страници (стр. 10).
Както пише авторът: "Надявам се задълбоченото запознаване с историята на Близкия Изток да донесе повече мир, отколкото страдания."
В първата глава, посветена на древните империи, са представени почти непознатите на средния човек постижения на шумерите (изобретяването на колелото, клинописното писмо и керамиката, строежите на зикурати и градът Ур), на хетите, използвали за пръв път желязо, на смелите финикийски търговци, завещали ни фонетичното писмо, кодексите със закони на Хамурапи... Чрез езикови и лингвистични изследвания нагледно е показана приемствеността в културите.
Историята на Древния Египет може да отнеме целия обем на съчинението, затова на вниманието на читателя само е предложена хронологията, въведена от престижния изследовател Кенет Китчън. На места се направени обзори на научните дискусии по някои проблеми.
Историята на древните юдеи е погледната и през призмата на съвременното влияние на юдаизма, най-вече в САЩ, напр. в някои схващания за Новия свят и на някои християнски групи, по отношение американският ексепшънализъм и пр.
Втората глава е озаглавена „Зората на монотеизма”. В нея е изказано предположението, че обожествяването на фараона Ехнатон/Аменхотеп и зороастризмът са били благодатната почва, върху която са се развили последващите монотеистични схващания. Логично третата глава е посветена на появата и развитието на християнството. Обяснени са социалните и историческите предпоставки за бързото му разпространение. Макар че пише „светска история”, Кетъруд еднакво ловко борави с оптиката и на вярващия, и на съвремения западен атеист, като умело редува двете гледни точки.
Четвъртата глава – „Раждането на исляма” – представя основните моменти в зараждането на последната от големите единобожни традиции. Изброени са петте стълба на исляма (свидетелството на вярата, че Аллах е Бог и Мухаммад е неговият пророк; 5-те дневни молитви; говеенето през свещения месец Рамазан; даването на милостиня и посещението на Мека), разликите между сунити и шиити и е обяснен малкият (война срещу неверниците) и големият (вътрешната борба със себе си) джихад. И тук Кристофър Кетъруд не прави изключение, като излага различните позиции и дава на читателя възможност за избор измежду тях.
В петият поред дял на книгата е разгледан Златният век на исляма, териториалните му завоевания, разцветът на медицината, астрономията и математиката, свързан с такива значими имена като Авероес (Ибн Рушд), Авицена (Ибн Сина), Ар-Рази, Ибн Зур, откривателите на алгоритъма и дробите Ал-Хорезм и Ал-Уклидиси, медикът, установил още в ХІІІ в. наличието на малкия кръг на кръвообращението – сириецът Ан-Нафис.
Глава шест е фокусирана върху три основни въпроса. Първият от тях е почти неизвестната на средния запазен читател битка при Манцикерт, тежко поражение на византийските войски, нанесено им от селджуките, която принуждава владетелите на Византия да поискат помощ от папството. По този начин това сражение става една от причините за кръстоносните походи. Друга последица е трайното установяване на тюрксите племена в Анатолия (днешният Анадол), което по-късно улеснява нашествието на османските турци.
Разгледани са и резултатите от монголските нашествия и кръстоносните походи.
Абсолютно оправдано цяла глава е отделена за „ислямската свръхсила” (стр. 155 – 156) – Османската империя. Тъй като фактите, свързани с държавата на династията на Осман са по-познати на българските читатели, ще си позволим да не правим обстоен анализ на тези страници. Важно е да се отбележи възникването на уахабизма, който има пряка връзка със съвремения ислямски тероризъм (стр. 170-176) и запознаването на държащия в ръцете си книгата с „културните войни” между левицата и десницата в САЩ по отношение на близкоизточните изследвания (стр. 189).
Много по-голям интерес предизвиква синтезът на процесите, свързани с разпадането на Империята (гл. VІІІ).
Не без основание се твърди, че случилият се разпад на Османската империя, включващ премахване на титлата халиф и попадане от властта на мюсюлманите-турци под пряката власт на европейските колониални сили довежда до много от травмите в арабското масово съзнание. Изтъкната е пагубната роля на европейския империализъм и колониализъм, образувал за защите на своите интереси изкуствени държави като Ирак, поставил марионетни монарси (напр. случаите с Хашимитската династия) и подкрепил средновековния теократичен режим в Саудитска Арабия. Именно стремежът км обективност е това, което кара автора да се разграничи и да критикува редица европейски действия в Близкия изток.
Следващата глава е под номер девет – „Създаването на Израел и след това...”, като още в началото й ясно е заявено, че макар заемането „на позиция относно събития, станали преди повече от осем десетилетия, в никакъв случай да не означава заемане на позиция по съвременни събития, то се възприема като такова, защото същността на дебата по тези въпроси е от крайно противоречиво естество” (стр. 234). Фактите са разгледани в по-широката перспектива на конфликта, в който чрез палестинските бежанци са въвлечение и съседните страни, накратко са представени процеси в Египет (особено ок. израело-египетските споразумения) и гражданската война в Ливан.
Предпоследната (гл. Х) се концентрира върху събитията в Иран от времето на Ислямската революция 1979 г., задали задълго жалоните на развитие на страната. Безспорно е, че Ислямската революция, както и Ирано-иракската война, са две от структуроопределящите събития за широкото пространство на Близкия изток.
Последната глава е теоретична – „Сблъсък на цивилизациите?”. В нея са представени идеолози на ислямския джихад срещу Запада като Сайид Кутб.
Изложени са противоречащите си мнения по отношение идеята за сблъсък на цивилизациите на различни експерти като Майкъл Шуър, Роджър Скрутън, Томас Фридман. И тук надделяват умереността и трезвият анализ пред изкушението да се поддадем на лесните пропагандни клишета.
При такъв широк ареал и период на изследване, разбира се, е невъзможно да се избегнат и някои дребни грешки.
За съжаление, повечето неточности са допуснати по отношение на Палестина. Така например се говори за търканията между Фатах и Хамас „в рамките на ООП (Организацията за освобождение на Палестина)” (стр. 288). Противоречия между двете фракции наистина съществуват, но ХАМАС никога не е била част от ООП. Също така Народният фронт за освобождение на Палестина (НФОП) е описан като въоръжено крило на ООП (стр. 253). Всъщност ООП е организация-шапка, обединяваща редица палестински революционни организации, една от които е НФОП, който фронт, както всяка от организациите-членки на ООП, разполага и с политическо, и с въоръжено крило.
Израелските медийни настоявания дават резултат и по повод преговорите в Кемп Дейвид от 2000 г. Кетъруд говори за големите отстъпки, направени от израелския премиер Ехуд Барак, като изцяло пренебрегва анализи, хвърлящи вината за провала на разговорите върху израелската страна. Част от тези анализи например са публикувани в либералния телавивски вестник „Аарец” или пък са дело на независимият учен и изследовател Норман Финкелщайн.
Можем да посочим и някои грешки, свързани с превода и редакцията. Проблем представлява синхронизирането на термините при различните преводи от чужди езици. Все пак, в научната литература е възприето наименованието „Плодородният полумесец”, а не предложеният в настоящото издание „Благодатният” (английското Fertile Crescent); по-разпространена версия на името на старозаветния пророк е Осия, а не Озия; мирът между Османската империя и Хабсбургска Австрия от 1718 г. е познат под две имена – Пожаревацки или Пасаровицки. В книгата е предпочетено второто, което не е грешно, но в българската историография предпочитано е първото. Също така, възприетото име на младотурската партия в Османската империя е „Единение и прогрес”, а не „Единство и напредък”; тъй като е французин, името на известния учен е Жил Кепел, а не Джил Кепъл; цитираното на стр. 271 като „Измислените общества” класическо произведение на Бенедикт Андерсън беше преведено у нас под заглавие „Въобразените общности”; на стр. 276 се говори за „израелски сили за защита”, докато възприетият на български превод на английското наименование Israel Defense Forces (IDF) е израелски отбранителни сили (ИОС) или съкращението от иврит ЦАХАЛ; „Западният”, а не „Десният бряг на р. Йордан” (стр. 283); известният изследовател на тероризма се транскрибира като Лакьор, а не Лакър (вж. Брус Хофман, „Тероримът днес”, С., ИК „Плеяда”, 1999 г., „История на тероризма от Античността до Ал Кайда. Под редакцията на Жерар Шалиан и Арно Блен”, С., ИК „Леге Артис”, 2005 г.).
Към научния апарат на книгата се числят няколко карти, подбрана хронология, ползваната от автора литература на английски език, както и бележка на редактора на българското издание, включваща библиография с избрани публикации на български, които облекчават родния читател. След благодарностите следва още една изненада, с която книгата свършва – подробен и добре изработен показалец на имената.
Можем да добавим, че голямо улеснение са цитираните в самия текст в скоби заглавия на английски език, което позволява по-лесното им последващо търсене.
Можем да заключим, че това е отлично написан текст, с много високи качества, демонстриращ добро познаване на съвременната историопис и научни постижения в съответната област. Ерудицията на автора е завидна, което прави книгата четивна и съдържаща много информация.

2009-07-23

Bertrand Russell on Palestinian refugees

"The tragedy of the people of Palestine is that their country was "given" by a foreign power to another people for the creation of a new state. The result was that many hundreds of thousands of innocent people were made permanently homeless. With every new conflict their numbers increased. How much longer is the world willing to endure this spectacle of wanton cruelty? It is abundantly clear that the refugees have every right to the homeland from which they were driven, and the denial of this right is at the heart of the continuing conflict. No people anywhere in the world would accept being expelled en masse from their country; how can anyone require the people of Palestine to accept a punishment which nobody else would tolerate? A permanent just settlement of the refugees in their homeland is an essential ingredient of any genuine settlement in the Middle East".

"Message from Bertrand Russell to the International Conference of Parliamentarians in Cairo, February 1970." Reprinted in The New York Times, Feb. 23, 1970.

"Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно", както пише в Книгата (Евангелие от Матея, 5:10).

Политиката и английският език

Това е есе на Джордж Оруел.
Превел от английски език: Мартин Вълков.

Повечето хора, които изобщо се интересуват от въпроса, ще признаят, че английският език е в лошо състояние, но е всеобщо убеждението, че не можем да направим нищо в това отношение със съзнателни действия. Нашата цивилизация е упадъчна и езикът ни – така гласи доводът – трябва неминуемо да сподели всеобщата разруха. Следователно всяка борба срещу злоупотребата с езика е сантиментална отживелица, като предпочитането на свещта пред електрическата крушка или на файтона пред самолета. Под това се крие полусъзнателното убеждение, че езикът е естествен продукт, а не инструмент, който ние оформяме за своите собствени цели.
Сега вече е ясно, че упадъкът на един език има в основата си политически и икономически причини; той не се дължи само на лошото въздействие на един или друг отделен автор. Но следствието може да се превърне в причина, усилвайки първоначалната причина и постигайки същия ефект в интензифицирана форма и т. н. до безкрай. Човек може да посяга към чашката, защото се чувства неудачник и след това да пропадне напълно, защото пие. Почти същото се случва и с английския език. Той става грозен и неточен, защото мислите ни са глупави, но нескопосаният ни език ни улеснява да имаме глупави мисли. Идеята е, че процесът е обратим. Съвременният английски, особено писменият, е пълен с лоши привички, които се разпространяват чрез подражание и които могат да бъдат избегнати, ако човек си направи труда. Ако се освободим от тези лоши навици, ще можем да мислим по-ясно, а да се мисли ясно е необходимата първа стъпка към политическо обновление; затова борбата с лошия английски не е просто дреболия и не е изключителна грижа на професионалните писатели. Ще се върна на това след малко и се надявам, че дотогава значението на казаното тук ще е станало по-ясно. Междувременно, ето пет примера за английски език, използван по обичайния начин, по който се пише сега.
Тези пет текста не са избрани защото са изключително слаби – бих могъл да цитирам доста по-лоши, ако исках – а защото илюстрират различните мисловни недостатъци, от които страдаме понастоящем. Те са малко под средното равнище, но са доста типични примери. Номерирам ги, за да мога да се позовавам на тях, когато е необходимо:

1. Аз наистина не съм уверен, дали не е вярно да се каже, че същият този Милтън, който някога не изглеждаше не такъв като един Шели от XVII век, не е станал от преживяванията си, дори по-мрачен с всяка следваща година, по-чужд (sic) на основателя на тази йезуитска секта, която нищо не можеше да го накара да понася.
Проф. Харолд Ласки (Есе в Свободата на изразяване)

2. Преди всичко, не можем да си играем на жабки с роден набор от идиоми, който предписва забележителни словосъчетания от думи като основните put up with вместо tolerate или put at a loss вместо bewilder.
Проф. Ланселот Хогбън (Интерглосия)

3. От една страна, имаме свободната личност: тя не е невротична по дефиниция, защото няма нито конфликт, нито мечта. Нейните желания, такива каквито са, са прозрачни, защото те са точно това, което институционалното одобрение държи на преден план в съзнанието; друг институционален модел би променил техния брой и интензитет; малко в тях е естественото, неподлежащото на намаление или културно опасното. Но от друга страна, самата социална връзка не е нищо освен взаимното отражение на тези самоосигуряващи се цялости. Припомнете си определението за любов. Не е ли това същинският портрет на един скромен учен? Къде в тази огледална зала има място за индивидуалност или братство?
Есе по психология в Политикс (Ню Йорк)

4. Целият “елит” от клубовете за джентълмени, всички обезумели фашистки предводители, обединени от обща омраза към социализма и животински ужас от надигащата се вълна на масовото революционно движение, се обърнаха към провокационни действия, към гнусни подстрекателства, към средновековни легенди за отровени кладенци, за да узаконят извършеното от тях унищожаване на пролетарските организации и за да предизвикат възбудената дребна буржоазия към шовинистичен плам в името на борбата срещу революционния път за излизане от кризата.
Комунистическа брошура

5. Ако ще се влива нов дух в тази стара страна, то има една тежка и спорна реформа, с която трябва да се заемем и това е очовечаването и съживяването на Би Би Си. Плахостта тук ще свидетелства за болестно състояние и закърняване на душата. Сърцето на Великобритания може да е здраво и да бие силно, но английското лъвско гърло понастоящем е като това на шекспировия Ботъм от “Сън в лятна нощ” – нежно като на млад гълъб. Една мъжествена, нова Англия не може безкрайно да бъде злепоставяна в очите, или по-скоро ушите на света, от безплодната инертност на Лангам плейс, безсрамно предрешена като “стандартен английски”. Когато слушаме гласът на Англия в девет часа, далеч по-добре и безкрайно по-малко смешно е чуем диалект, отколкото настоящият надут, високопарен, скован, превзет, закачлив рев на невинни свенливо скимтящи девойки.
Писмо в Трибюн

Всеки от тези текстове си има свои недостатъци, но освен грозотата, която може да се избегне, две характеристики са общи за всички тях. Първата е изтърканост на художествените образи, втората е липса на точност. Пишещият или има идея и не може да я изрази, или по невнимание казва нещо друго, или му е почти безразлично дали думите му значат нещо изобщо. Тази комбинация от неяснота и абсолютна некомпетентност е най-явната характеристика на съвременната английска проза и особено на всички видове политически съчинения. Веднага щом се повдигнат определени теми, конкретното се разтваря в абстрактното и изглежда никой не може да измисли изрази, които да не са клиширани; прозата се състои все по-малко и по-малко от думи, избрани заради тяхното значение и все повече от фрази, слепени заедно, като частите на сглобяем кокошарник. По-надолу отбелязвам с бележки и примери разнообразните хитрини, посредством които обичайно се извърта съставянето на текст:
Умиращи метафори. Новосътворена метафора помага на мисълта, като предизвиква зрителен образ, докато от друга страна метафора, която е технически “мъртва” (например желязна решимост) в действителност се е върнала в състояние на обикновена дума и, общо взето, може да бъде използвана без загуба на изразителност. Но между тези две групи има купища изтъркани метафори, които са изгубили силата си да предизвикват зрителен образ и се използват, просто защото спестяват на хората необходимостта да измислят фрази сами. Например: повтарям и потретвам; излизам в защита на; не прекрачвам границата; тръгвам с рогата напред; стоя рамо до рамо с; наливам вода в мелницата на; не си правя тънки сметки; принасям полза за; ловя риба в мътни води; пробив в системата; повеля на деня; ахилесова пета; лебедова песен; развъдник на. Много от посочените се използват без да се знае значението им (какво е „пробив” например?) и несъвместими метафори често се съчетават - сигурен знак, че авторът не се интересува от това, какво казва. Някои общоприети сега метафори са изгубили първоначалното си значение, без тези, които ги използват, да осъзнават този факт. Например toe the line понякога се изписва като tow the line. Друг пример е чукът и наковалнята, сега всякога използван с внушението, че наковалнята е тази, която го отнася. В истинския живот наковалнята винаги разбива чука, никога обратното. Писател, който се спре, за да помисли какво казва, би избегнал изопачаването на оригиналната фраза.
Оператори или глаголни протези. Те спестяват необходимостта от подбирането на подходящите глаголи и съществителни имена и в същото време подплатяват всяко изречение с допълнителни срички, които му придават привидна симетрия. Характерни фрази са: направя недействащ; воювам срещу; оказвам се неприемлив; установявам контакт с; подложен съм на; поставям началото на; давам основание за; имам ефекта на; играя главна роля в; карам да се почувства; давам резултат; показвам тенденция към; изпълнявам предназначение за и т. н. и т. н. Основният принцип е отстраняването на простите глаголи. Вместо една дума, като чупя; спирам; провалям; поправям; убивам, глаголът се превръща във фраза, съставена от съществително или прилагателно име, залепено за някой глагол с общо предназначение, като доказвам; служа; съставям; играя; правя. Освен това, навсякъде, където е възможно, страдателният залог се предпочита пред деятелния и се използват конструкции със съществителни имена вместо герундии (by examination of вместо by examining). Обсегът на действие на глаголите още повече се намалява посредством наставката „–изирам” и представката „де-” и на баналните твърдения се придава привидна дълбочина чрез конструкции, съдържащи двойното отрицание „не не-”. Простите съюзи и предлози се заменят от фрази като по отношение на; що се отнася до; фактът, че; по силата на; предвид на; в интерес на; допускайки че; а краят на изречението бива спасен от фиаско с такива помпозно звучащи клишета като до голяма степен желателно; не може да не бъде взето под внимание; развитие, очаквано в близко бъдеще; заслужаващ сериозно обмисляне; доведен до щастлив край и т. н. и т. н.
Претенциозна лексика. Думи като феномен; елемент; индивид; обективен; категоричен; ефективен; фактически; основен; първичен; допринасям; учредявам, представям; експлоатирам; оползотворявам; елиминирам; ликвидирам се използват за украса на прости твърдения и да дадат облик на научна безпристрастност на субективни мнения. Прилагателни имена като епохален; епичен; исторически; незабравим; победоносен; вековен; неминуем; неумолим; същински служат за придаване на благородство на безчестните похвати в международната политика, докато маниер на писане, който си поставя за цел да прослави войната, обикновено приема старинна окраска, като най-характерните думи за него са: царство; трон; колесница; железен юмрук; жезъл; меч; щит; байрак; пагон; бойна тръба. Чужди думи и изрази като cul de sac; ancien rеgime; deus ex machine; mutatis mutandis; status quo; gleichschaltung; weltanschauung се употребяват за да придадат полъх на култура и изтънченост. С изключение на полезните съкращения т. е., напр. и и т. н. няма действителна нужда от стотиците чужди фрази, които присъстват в момента в английския език. Слабите писачи и особено тези в областта на науката, политиката и социологията, почти винаги са обладани от мисълта, че думите с латински или гръцки произход са по-импозантни от английските и излишни думи като експедирам; мелиорация; прогнозирам; периферен; елиминирам; класифициран; субмарина и стотици други постоянно печелят почва пред англосаксонските. Жаргонът, присъщ на марксисткия стил на писане (хиена; палач; канибал; дребна буржоазия; дребно дворянство; лакей; бясно куче; белогвардеец и др.) се състои основно от думи, преведени от руски, немски или френски език, но обичайният начин за създаване на нова дума е да се използва латински или гръцки корен с подходящата наставка и където е необходимо, наставката „-изирам”. Често е по-лесно да се съставят думи от този вид (дерегионализирам; класифициран; полигамен; нефрагментиран и т. н.), отколкото да се измислят английски думи, които да изразят мисълта на автора. Резултатът като цяло е нарастване на немарливостта и неяснотата.
Безсмислени думи. При някои видове писане, особено в изкуствознанието и литературната критика, често се случва човек да попадне на дълги откъси, които почти нямат смисъл. Думи като романтичен; пластичен; ценности; човешки; мъртъв; сантиментален; естествен; жизненост, по начина, по който се използват в критиката на изкуството са съвсем безцелни, в смисъл че те не само не насочват вниманието към някакъв откриваем обект, но едва ли и самият читател очаква това от тях. Когато един критик пише: „Забележителната характеристика на творбата на г-н X е нейната жизненост”, а друг пише: „Удивителната черта на творбата на г-н X е нейната специфична безжизненост”, читателят приема това като естествено различие в мненията. Ако се употребят думите черен и бял вместо жаргонните безжизнен и жизнен, той веднага ще разбере, че езикът се използва неправилно. С много политически термини се злоупотребява по подобен начин. Думата фашизъм сега няма друго значение освен това, че изразява „нещо нежелателно”. Всяка една от думите демокрация; социализъм; свобода; патриотичен; реалистичен; справедливост има по няколко различни значения, които не могат да бъдат съгласувани едно с друго. В случая на думата демокрация, не само че няма общовалидно определение, но опитът да се изработи такова среща съпротива от всички страни. Всеобщо е усещането, че когато наречем една страна демократична, ние я възхваляваме; затова защитниците на всеки един режим, твърдят, че той е демократичен и се страхуват, че може да им се наложи да спрат да използват тази дума, ако тя бъде ограничена само до едно значение. Думи от този тип често преднамерено се използват по непочтен начин. Тоест човекът, който ги използва, има свое лично определение, но позволява на слушателя да си мисли, че има предвид нещо съвсем друго. Твърдения като "Маршал Петен бе истински патриот"; "Съветската преса е най-свободната на света"; "Католическата църква винаги се е противопоставяла на религиозните гонения", почти винаги се изричат с намерението да заблудят. Други думи, които имат няколко различни значения и в мнозинството случаи се използват повече или по-малко недобросъвестно, са: класа; тоталитарен; наука; прогресивен; реакционен; буржоазен; равенство. След като направих този списък с измами и изопачения, нека дам още един пример за вида писане, до който те водят. Този път, от самото му естество, се налага да бъде въображаем. Ще преведа един откъс, написан на добър английски, на съвременен английски от най-лошия вид. Ето един известен стих от Книга на Еклисиаста или Проповедника:
"Обърнах се и видях под слънцето, че надтичването не е на леките, нито боят на силните, нито хлябът на мъдрите, нито богатството на разумните, нито благоволението на изкусните. Но на всичките се случва според времето и случая."
Ето го на съвременен английски:
"Безпристрастният анализ на съвременните явления налага извода, че успехът или провалът в конкурентни дейности не показват склонност да съответстват на вродените способности, а че един значителен елемент на непредвидимост винаги трябва да бъде взет под внимание."
Това, разбира се, е пародия, но не много голяма. Образец (3) по-горе, например, съдържа няколко откъса от същия английски. Ще се види, че не съм направил пълен превод. Началото и краят на изречението следват доста близо оригинала, но по средата конкретните изображения – надтичване, бой, хляб – се разтварят в неясната фраза „успех или провал в конкурентни дейности”. Така и трябваше, тъй като никой съвременен автор от вида, който обсъждаме тук – никой, който е способен да използва фрази като „безпристрастен анализ на съвременни явления” – не би подредил мислите си по този точен и изчерпателен начин. Цялата насока на съвременната проза е далеч от конкретността. Сега направете разбор на тези две изречения малко по-внимателно. Първото се състои от четиридесет и седем думи, но само шестдесет срички и всички думи се употребяват във всекидневието. Второто съдържа тридесет и осем думи и деветдесет срички: осемнадесет от тези думи са с латински корени и една от гръцки. В първото изречение има шест ярки изображения и само една фраза („времето и случая”), която може да бъде наречена неясна. Във второто няма нито един свеж, спиращ вниманието израз и въпреки деветдесетте си срички дава само съкратена версия на смисъла, съдържащ се в първото. При все това, без съмнение, именно вторият вид завоюва територия в съвременния английски. Не искам да преувеличавам. Този маниер на писане все още не е всеобщ, и тук-там се срещат неочаквани изблици на непринуденост и в най-лошо написания текст. Все пак, ако на вас или на мен ни се наложи да напишем няколко реда върху непостоянството на човешката съдба, вероятно ще бъдем много по-близо до моето въображаемо изречение, отколкото до това от Еклесиаста.
Както се опитах да покажа, съвременния стил на писане в най-лошата си форма не се състои в подбора на думи заради тяхното значение и в създаването на образи с цел да се изясни смисъла. Той се състои в слепването на дълги поредици от думи, които вече са подредени от някой друг, а представянето на резултата като нещо смислено си е чисто шарлатанство. Привлекателността на този вид писане е в това, че то е лесно. По-лесно е – дори по-бързо, когато веднъж си създадеш навика – да кажеш по мое мнение, не е неоправдано да се допусне, че, отколкото да кажеш мисля, че. Ако използваш готови фрази, не само не ти се налага да търсиш думите, не ти се налага освен това да се безпокоиш за ритъма на изречението, тъй като те обикновено са така аранжирани, че да бъдат повече или по-малко мелодични. Когато съчиняваш набързо – когато диктуваш на стенограф, например или изнасяш публична реч – е напълно естествено да изпаднеш в претенциозния латинизиран стил. Клишета като съображение, което би било добре да имаме предвид или извод, който всички ние с готовност ще одобрим спасяват много изречения от сгромолясване с трясък. С употребата на изтъркани метафори, сравнения и идиоми, човек си спестява много умствени усилия, с цената да остави това, което има предвид неясно, не само за читателя, но и за себе си. Това е значението на смесените метафори. Единствената цел на една метафора е да извика зрителен образ. Когато тези образи се сблъскват – като във фашисткият октопод изпя лебедовата си песен; пагонът бе захвърлен във врящото гърне – може да се приеме за сигурно, че пишещият не вижда мисловен образ на обекта, който назовава; с други думи, той не изобщо мисли. Вижте още веднъж примерите, които дадох в началото на това есе. Професор Ласки (1) използва пет отрицания в петдесет и три думи. Едно от тях е излишно, което прави целия пасаж безсмислен и в добавка има грешка – чужд на вместо близък до – което води до още по-голям абсурд, както и няколко тромави израза, които могат да бъдат избегнати и допълнително усилват общата неяснота. Професор Хогбън (2) си играе на жабки с набор от идиоми, който може да дава предписания, докато не одобрява фрази като put up with, и забележително не желае да погледне в речника, за да види какво означава; (3) ако се погледне строго на него, той е просто безсмислен; вероятно може да се открие замисъла, се ако изчете цялата статия, от която е взет. В (4) авторът знае повече или по-малко какво иска да каже, но натрупването на кухи фрази го задушава, както листа от чай запушват мивка. В (5) думите и значението почти са се отделили един от друг. Хора, които пишат по този начин, обикновено имат едно водещо чувство – не харесват нещо и искат да изразят солидарност с друго – но тях не ги интересува конкретно какво казват. Съвестният писател, във всяко изречение, което казва, ще си зададе поне четири въпроса като: Какво се опитвам да кажа? С какви думи да го изразя? Каква метафора или идиом ще го направят по-ясно? Дали този образ е достатъчно свеж, за да въздейства? И вероятно ще си зададе още два: Не мога ли да го кажа по-кратко? Казах ли нещо, което е грозно, а може да се избегне? Но не си задължен да си правиш труда. Можеш да изклинчиш, просто като оставиш съзнанието си отворено и позволиш на готовите фрази да влязат на тълпи. Те ще съставят изречения вместо теб – дори до известна степен ще мислят вместо теб – и при нужда ще изпълняват важната задача да скрият отчасти замисъла ти от теб самия. Точно в този момент особената връзка между политиката и понижаването качеството на езика става явна.
В наше време несъмнено е вярно, че политическото писане е лошо писане. Там където това не е така, в повечето случаи ще се окаже, че писателят е някакъв бунтар, който изразява личното си мнение, а не „партийната линия”. Догматизмът, от който и да е цвят, изглежда изисква безжизнен, подражателен стил. Политическият език в памфлетите, заглавните статии, манифестите, информационните бюлетини на правителството и речите на заместник-министрите се различава, разбира се, от партия до партия, но всички те си приличат в това, че в тях почти никога не може да се намери свежа, жизнена, родна реч. Когато човек гледа някой уморен агитатор на трибуната, който механично повтаря познатите фрази – зверски кланета; бичът на войната; кървава тирания; свободните народи по света; стоя рамо до рамо – често има странното чувство, че пред него не стои жив човек, а някакво чучело; чувство, което внезапно се засилва в моментите, когато светлината докосне очилата на оратора и ги превърне в празни дискове, зад които сякаш няма очи. И това съвсем не е фантазия. Оратор, който използва такава фразеология, вече е започнал да се превръща в машина. Подходящите звуци излизат от гърлото му, но умът му не участва, както би било, ако сам си подбираше думите. В случай, че речта, която държи е същата, която изнася отново и отново, той може почти да не съзнава какво казва, подобно на начина, по който човек изрича молитвите в църква. А това понижено състояние на съзнателност, ако не задължително, е във всеки случай поне угодно на политическия конформизъм.
В наше време политическото слово, устно и писмено, е до голяма степен защита на незащитимото. Въпроси като продължаването на британското господство в Индия, руските чистки и депортации, хвърлянето на атомните бомби над Япония, могат наистина да бъдат защитени, но само с аргументи, които са твърде жестоки за повечето хора и които не съвпадат със заявените цели на политическите партии. Така политическият език трябва до голяма степен да се състои от евфемизми, недоказани аргументи и чиста неопределеност. Беззащитни села са бомбардирани от въздуха, жителите прогонвани в провинцията, добитъкът разстрелван с картечници, колибите подпалвани със запалителни куршуми - това се нарича умиротворяване. Милиони селяни са лишени от земята си и запратени да се влачат по пътищата с нищо повече, от това, което могат да носят на гърба си - това е размяна на население или коригиране на границата. Хора са хвърляни в затвора с години без съд и присъда, разстрелвани в тила или изпратени да умрат от скорбут в трудовите лагери - това се нарича елиминиране на неблагонадеждните елементи. Такава фразеология е необходима, ако човек иска да назове нещата без да извиква представи за тях в съзнанието. Представете си например за някой мил английски професор, който защитава руския тоталитаризъм. Той не може открито да каже: „Вярвам в избиването на опонентите, когато от това могат да се постигнат добри резултати”. Следователно, той вероятно ще каже нещо от сорта:
Макар и да приемем, че съветският режим показва определени черти, които филантропът е склонен да намери за осъдителни, смятам, че трябва да се съгласим, че определено ограничение в правото на политическа опозиция е неминуемо съпътстващо явление на преходните периоди и че трудностите, които руският народ трябва да понесе, са напълно оправдани в сферата на действителните постижения.
Надутият стил е сам по себе си вид евфемизъм. Купища латински думи засипват фактите като мек сняг, замъгляват очертанията и скриват всички подробности. Големият враг на ясния език е неискреността. Когато между истинските и заявените цели има несъответствие, човек сякаш инстинктивно се обръща към дълги думи и изчерпани идиоми като сепия, изхвърляща мастило. В нашия век няма такова нещо като „стоене настрана от политиката”. Всички въпроси са политически въпроси, а политиката сама по себе си е купища лъжи, шикалкавения, безумия, омраза и лудост. Когато всеобщата атмосфера е лоша, езикът също неминуемо ще пострада. Бих очаквал да открия – това е предположение, за което нямам достатъчно знания да потвърдя – че немският, руският и италианският език са се влошили през последните десет-петнадесет години в резултат на диктатурата.
Но ако мисълта опорочава езика, езикът също е в състояние да опорочи мисълта. Неправилната употреба може да се разпространи по традиция и подражание дори сред хора, които би трябвало да знаят и наистина знаят, че не бива. Некачественият език, който разглеждаме, в някои отношения е много удобен. Фрази като не неоправдано допускане; остава много да се желае; няма да свърши добра работа; съображение, което е добре да имаме предвид са едно постоянно изкушение, като опаковка аспирин, която е винаги подръка. Хвърлете поглед назад към това есе и със сигурност ще откриете, че отново и отново правя същите грешки, срещу които протестирам. С днешната поща получавам брошура, отнасяща се до условията на живот в Германия. Авторът ми казва, че „се почувствал длъжен” да я напише. Отварям я напосоки и ето първото изречение, което виждам: „[Съюзниците] не само имат възможността да постигнат радикална трансформация на германската социална и политическа структура по начин, който да избегне националистическа реакция в самата Германия, но в същото време и да положат основите на сътрудничеща си и обединена Европа”. Виждате, той „се чувства длъжен” да пише – вероятно чувства, че има нещо да каже – и въпреки това думите му, като кавалерия при сигнал за атака, се групират автоматично по познатия шаблон. Нахлуването на готовите фрази в съзнанието на човек (полагам основите; постигам радикална трансформация) може да бъде предотвратено само ако той е непрекъснато нащрек за тях, защото всяка такава фраза упоява част от мозъка.
Вече споменах, че упадъкът на езика ни вероятно е лечим. Тези, които отричат това, биха възразили, ако изобщо приведат някакви доводи, че езикът просто отразява съществуващите социални условия и че не можем да повлияем на развитието му, като си играем с думите и граматическите конструкции. Що се отнася до основния тон или духа на езика, това може и да е вярно, но не е вярно по отношение на детайлите. Глупави думи и изрази често са изчезвали не чрез някакъв еволюционен процес, а благодарение на съзнателните усилия на едно малцинство. Два пресни примера са: използвам всички пътища и обръщам света наопаки, които бяха унищожени от подигравките на неколцина журналисти. Съществува дълъг списък от изтъркани метафори, от които можем да се отървем по подобен начин, ако достатъчно хора се заемат с тази задача; а също така би било възможно да се надсмеем над „не не-” конструкциите и да ги премахнем, да намалим броя на латинизмите и гърцизмите в обикновеното изречение, да прогоним чуждите фрази и неясните научни термини и като цяло да накараме претенциозността да излезе от мода. Но всичко това са второстепенни неща. Защитата на английския език заключава в себе си много повече и може би е по-добре започнем с това, какво тя не означава.
Най-напред, тя няма нищо общо с употребата на архаизми, със спасяването на думи и изрази, излезли от употреба или със създаването на „стандартен английски”, от който никога не бива да се отклоняваме. Напротив, защитата на английския език е особено заинтересована от премахването на всяка дума или идиом, които са загубили своето полезно действие. Тя няма нищо общо с правилната граматика и синтаксиса, които не са от значение дотолкова, доколкото човек се изразява ясно; тя няма нищо общо с избягването на американизмите или с това, което се нарича „добър стил на писане”. От друга страна, защитата на езика не се занимава с престорена простота или опити да превърне писмения английски в разговорен. Нито пък предполага при всеки един случай да се предпочита англосаксонската дума пред латинската, макар че предполага използването на най-малко и най-кратки думи, които ще отразят точното значение. Това, което е необходимо преди всичко, е да се остави значението да избере думата, а не обратното. Най-лошото нещо, което някой може да направи в процеса на писане, е да се предаде на думите. Когато мислите за конкретен предмет, вие мислите безсловесно и впоследствие, ако искате да опишете това, което виждате във въображението си, навярно търсите, докато не намерите точните думи, които му подхождат. Когато мислите за нещо абстрактно, вие сте по-склонен да използвате думи от самото начало, и освен ако не направите съзнателно усилие да го избегнете, съществуващият диалект ще връхлети и ще свърши тази работа вместо вас, с цената на замъгляване или дори промяна на смисъла. Вероятно е по-добре употребата на думи да се отлага възможно най-дълго дотогава, докато значението е толкова ясно, колкото може да бъде чрез изображения и усещания. След това човек може да избере – не просто да приеме – изразите, които най-добре го разкриват, а после да се обърне и прецени какво впечатление вероятно ще направят думите му на друг. Това последно усилие на ума пресича всички изхабени или объркани литературни образи, всички предварително изработени фрази, ненужни повторения, неискреността и неяснотата като цяло. Но човек често се колебае какво ще е въздействието на дадена дума или фраза и се нуждае от правила, на които може да разчита, когато инстинктът му изневери. Смятам, че следните правила важат в повечето случаи:
• Никога не използвайте метафора, сравнение или друга фигура на речта, която сте свикнали да виждате в печатните издания.
• Никога не използвайте дълга дума, там където и кратка ще свърши работа.
• Ако е възможно да премахнете дадена дума, премахнете я.
• Никога не използвайте страдателен залог, когато може да използвате деятелен.
• Никога не използвайте израз от чужд език, научен термин или жаргонна дума, ако се сещате за обикновена дума от всекидневието.
• По-скоро нарушете което и да е от тези правила, отколкото да кажете нещо съвсем недодялано.
Тези правила изглеждат елементарни, а и те са такива. Но те изискват дълбока промяна в начина на мислене на всеки, който е отраснал и привикнал да пише в стила, който сега е на мода. Човек може да ги спазва всичките и пак да пише на лош английски, но не би могъл да пише по начина, по който цитирах в началото на статията. Тук не разглеждам литературната употреба на езика, а просто езика като инструмент за изразяване, а не за скриване или възпрепятстване на мисълта. Стюарт Чейс и други едва ли не твърдят, че всички абстрактни думи са безсмислени и използват това като предлог за пропагандиране на вид политически обет за мълчание. След като не знаеш какво е фашизъм, как може да се бориш срещу него? Не е необходимо човек да се хваща на глупости като тази, но трябва да се признае, че настоящият политически хаос е свързан с упадъка на езика и че някакво подобрение е възможно, като се започне от езика. Ако опростите английския си, вие сте освободен от най-големите безумия на догматизма. Няма да можете да говорите никой от модните диалекти, и когато направите глупава забележка, тя ще е очевидна дори за самия вас. Политическият език – а с отклонения това е вярно за всички политически партии, от консерваторите до анархистите – е предназначен да направи така, че лъжите да изглеждат истински, а убийството достойно за уважение и да придаде привидна убедителност на нищо повече от празни приказки. Човек не може да промени всичко това веднага, но поне може да промени собствените си навици и от време на време дори, ако осмива достатъчно силно, да запрати някоя изтъркан израз – някой пагон, ахилесова пета, развъдник, врящо гърне, решаващо изпитание, същински ад или друг словесен отпадък – на бунището, там където му е мястото.

1946 г.

Бележки под линия
1. Във всяка от двойките идиомът и думата са с еднакво значение, съответно put up with и tolerate – търпя, понасям, а put at a loss и bewilder - обърквам, озадачавам.
2. Тoe the line – сп. заставам на стартовата линия, прен. не прекрачвам границата, придържам се към правилата, спазвам изискванията. Грешката се получава от еднаквото произнасяне и различното изписване на двете думи на английски език: toe – докосвам/достигам с пръстите на краката си; tow – влача, тегля след себе си; tow the line – влача въжето.
3. И двете форми означават едно и също – чрез проверка, чрез изследване.
4. „–size” и „de-”.
5. „not un-”.
6. Cul de sac – (фр.) задънена улица, безизходица; ancien rеgime – (фр.) старият режим, този преди Великата френска революция от 1789 г.; deus ex machine - (лат.) богът от машината; използва се за да означи неочаквано благоприятно разрешаване на трудно положение; mutatis mutandis - (лат.) след направените необходими промени; status quo – (лат.) статукво; gleichschaltung – (нем.) унификация, приспособяване; терминът е създаден от нацистите за да означи процеса на налагане на тотален контрол върху индивида и обществото; weltanschauung - ( нем.) мироглед.
7. i.e., e.g. и etc. - тези съкращения са навлезли в английския език от латински.
8. Според английския оригинал.

2009-07-18

Костов, получихте ли отговор от прокуратурата за миналото на Борисов, или не ви е интересно вече?

В брой 156 от 13 юли 2009 г. на вестник "Дума" бяха публикувани откъси от интервю пред вестник "Гласове" на доктор Николай Михайлов, психиатър и бивш депутат от ДСБ.
Аз го публикувам без съкращения, но, ако държите, можете да видите текста в "Дума" ТУК.

"Костов, получихте ли отговор от прокуратурата за миналото на Борисов, или не ви е интересно вече?"
Подзаглавие: "Ударили сме дъното на глупостта и безсилието"
...ГЕРБ спечели, но то прилича на пирова победа. Костов и Янев не са надеждни коалиционни партньори независимо от декларациите им за крайно политическо себеотрицание. Ще играят с пожарникаря сложна властна игра със садо-мазохистичен привкус, която Костов умее и обича. Опасявам се, че накрая шията на телохранителя ще бъде споходена от "оная секира", с която ни плашеха от телевизора. Кръв по ръцете на десните няма да има обаче, или ако има, няма да се забележи. Някой да е забелязал кръв по ръцете при екзекуцията на СДС?
- Дясноцентристко ли ще бъде следващото управление?
- "Икономедия" е дясноцентристка фирма, мисля си.
...Бойко Борисов е улична реплика по адрес на прехода, шут, адресиран наляво и надясно. Този човек не идва отляво или отдясно, а отдолу, и разбира се, от собствените си нарцистични сънища. Неговата идеология е властно-самоусладителна, примитивно-игрова. Забавлява се от обстоятелството, че е попаднал в собствената си кожа и че се къпе в погледите на всички съсловия и на всички български блондинки. Борисов излъчва чаровен юношески нарцисизъм. Изречението: "Цецо, дръж ми часовника", е победа за наш'та махала. Сега има и счупено краче. В начина, по който страда от глезенната травма, и от това, че му пречат да строи магистрали, има нещо сърцераздирателно. Аз мисля, че театрите ще опустеят по причина на този актьор и реполитизираните му фенове.
Това, което става, е срам и позор. Ударили сме дъното на глупостта и безсилието. Впрочем да става каквото ще, но защо тази предколедна радост!
Бойко Борисов е "небрежен" феномен, дете на българската непретенциозност. Ще кажа още по-остро: "Бойко - премиер" е шедьовър на националната ни некадърност, на дълбинната ни политическа неадекватност. Шедьовър на дясната некадърност в частност...
...Накрая, нещо много, много банално. Големите нарциси на прехода ще скроят шапката на Борисов, защото му завиждат на рейтинга. Има двама-трима, които няма да се помирят с неговото случайно извисяване. Ако възразят, че психологизирам, ще припомня, че страстите владеят света. Съперничеството е велика политическа страст. Чакайте и ще видите. Ще бъде отвинтен.
...Тук е мястото да се възхитя безусловно на инженерното изкуство на бившия ми лидер. Начинът, по който беше конструирано лабораторното чудо, наречено Синя коалиция, е наистина уникален. Вижте траекторията, фазите и резултата. Проваляш СДС, създаваш ДСБ. Проваляш ДСБ, създаваш СК. Скачаш от една партия в друга, за да закриеш и двете, като образуваш трета. Влизаш в парламента и даже в управлението. Бинго. Казваш, че ще получиш 16 процента, получаваш 6. Нищо. Обявяваш резултата за феноменален успех. Цялата операция придобива привкус на издевателство, ако си дадем сметка, че за тази коалиция на "автентичната десница" са гласували и екзекутираните седесари, осиротели без партия, но лоялни до смърт на синия вот. Това ми напомня знаменития възглас: "Да живее Сталин", на осъдените на разстрел от него самия. Всяка десница има лидерите, които заслужава, това казвам.
- Синята коалиция вероятно ще влезе в управлението на страната. Победа ли е това?
- Зависи от гледната точка... Ако им вярваш, е победа и даже екстаз. Ако не им вярваш, е комична претенция за производство на събитие с историческо значение за "общото благо". Ако Мартин Димитров стане министър на икономиката, това ще бъде победа за Иво Прокопиев, Шулева и прочее. И за RЕ:TV.
...Синята коалиция е, както казах, макиавелистки шедьовър, голямо художествено постижение, но има нищожна политическа стойност. Тази лукава коалиционна инсталация няма да издържи дълго. Изборният резултат е наказание за сектантите вдясно, не е лошо да погледнат цифрите. Провалът на Иван Костов в 23 МИР е символично поражение. Загубиха София коалиционно струпани, при максимална мобилизация и след една чудесна "подписка". Накрая се оказаха затрупани от бюлетините на голямата сестринска партия от ЕНП. И от бюлетините на Кадиев. Няма енергия за синя партия. Блудството по спешност за удовлетворяване на нагона за оцеляване не е брак и не е меден месец. Закриха две партии за периода на едно смигване, за да оцелеят двама-трима плутократи-"парамасони", както се изрази преди време скъп на сърцето ми духовен роднина. Синята коалиция е комплот на един кръг хора, уязвени от световната финансова криза, на закъсал водач от нещастния ни преход и на изгладняла дясна клиентела... От никаква Азия няма да ни спасява Синята коалиция, въоръжена със "златния ключ" към управлението на Мутрата, от когото трябваше да ни спасява, за да ни спаси от Азия. Този, който си въобразява, че олигархичната инфраструктура на официалната политическа власт ще бъде разградена от управлението на ГЕРБ, СК и Янев, е малоумен и блажен. По-скоро ще бъде повторена идеята на Костов от периода на неговото управление и осъществена от Бонев, а именно да събере на чай лидерите на подземието Корлеоне, Бардзини и Таталия и да им каже окуражителната мантра, произнесена със сипкав глас: "Момчета, по-кротко, трябва да си върнем еврофондовете". Междувременно ще арестуват няколко души, защото са досадили на всички. RE:TV ще им покаже белезниците в едър план. Победа на синята вълна.
Апропо, хрумва ми въпрос към ДСБ, сега наричани СК, и лично към г-н Костов: Получихте ли отговор от главния прокурор на писмото, което му изпратихме, с настояване да започне незабавна проверка на твърденията, съдържащи се в швейцарския доклад до Държавния департамент на САЩ, които се отнасят до миналото на Бойко Борисов и свързаността му с "тридесет неразкрити поръчкови убийства?"... Или не ви е интересно вече? А?"

2009-07-17

"На кого е удобно всички да са маскари?"

Преди време попаднах на текста на Бойко Пенчев "На кого е удобно всички да са маскари?", публикуван в "Дневник" на 3 юни 2009 г.
(http://www.dnevnik.bg/izbori2009/komentari_i_analizi/2009/06/02/728997_na_kogo_e_udobno_vsichki_da_sa_maskari/)
Ето го и него, за да знаете какво точно коментирам:

"И за студент първокурсник по политология е ясно, че тезата "всички са маскари - няма за кого да се гласува - значи няма да гласувам" работи за партиите с твърд електорат, т.е. за БСП и ДПС. Да се опитаме обаче да отстраним една голяма несправедливост. Огромен брой хора смятат (и това проличава, ако направите справка с "Гугъл"), че "всички са маскари" са думи на Алеко Константинов, т.е. констатация, която той поддържа. Разбира се, думите са на Алековия Бай Ганьо във фейлетона "Бай Ганьо у Иречек", а точният цитат е "И едните, и другите са маскари!... (...) Маскари са до един!". И най-важното - те са израз на една аморална житейска философия, от която самият Алеко категорично се разграничава и с фейлетоните, и с гражданското си поведение.
Тъй като обаче манталитетът, който Алеко описва, цари и днес, си струва да се вгледаме малко по-внимателно във въпросната сцена.
Първо, с фразата "И едните, и другите са маскари!" Бай Ганьо се опитва да разсее евентуалната неловкост, произтичаща от това, че малко преди това той се е определил като "либерал", а Иречек, пак по думите на героя, "май-май е консерва". Бай Ганьо току-що добре е похапнал в дома на своя домакин и не иска да влиза в политически препирни, които биха развалили доброто му настроение. Точно по същия начин постъпват с политическото българските медии в безбройните реалити "формати" и комедийни "шоута". Политическото като поле на принципи и съответно конфликти внимателно се обезопасява, като бива разтворено в една трапезна разгулност и фамилиарност, където всички са приятели и симпатяги, макар и малко маскари от време на време. Например в последния "Вип брадър" социализмът и неговите продължения бяха реабилитирани в лицето на Тодор Славков като една, как да го кажем, общо-взето свинщина, но все пак доста симпатична и остроумна. Тази реабилитация е далеч по-коварна и ефективна от директното превъзнасяне на социалната сигурност и кебапчетата по 6 стотинки от Тошово време. Фамилиарността, която реалититата задават, прави поддържането на принципи и идеи да изглежда нелепо. Кво ляво, кво дясно, глей кви готини изроди сме всичките, дай да се напием... Това е посланието на най-гледаните тв продукти. Фамилиаризация и инфантилизация до дупка.
Разбира се, няма нищо лошо в това да се събереш и да се повеселиш с приятели, без да спорите на тема политика. Страшното е, когато цялото публично пространство бъде структурирано като разгулна аполитична и аморална трапеза.
В оригиналния си контекст фразата на Бай Ганьо има и друга, още по-важна функция. С това "И едните, и другите са маскари!" Бай Ганьо иска да оправдае факта, че е винаги с тези, които са на власт. Дори Бай Ганьо има смътното усещане, че това е нередно. И намира решението. Щом ценностите са "бошлаф", има смисъл да си верен единствено на "келепира".
Бай Ганьо поне е честен и си признава, че и на него му се иска да стане я депутат, я кмет. Мнозина българи обаче си мислят, че да поддържаш тезата "всички са маскари" и да отказваш да гласуваш е някаква форма на бунт, гражданско неподчинение едва ли не. Всъщност философията "всички са маскари" е гузно оправдание за нежеланието да се ангажираш с позиция. С което приемаш статуквото. Да не гласуваш, защото всички били маскари, или да гласуваш за БСП, защото така и така всички са маскари, но тези поне си ги знаем, или да гласуваш за някого, обявил се на 750 билборда като непринадлежащ към маскарите, макар да действа съгласувано с тях (Яне Янев), е всъщност едно и също. И трите варианта в крайна сметка обслужват сегашните управляващи - и аргументите за това може да ги види всеки здравомислещ човек. Само че да си здравомислещ в България изглежда някаква задача с повишена трудност. Далеч по-лесно е да оставиш всичко да си тече както си е текло досега. С извинителното оправдание "Няма за кого да се гласува, защото...". И т.н."

Съгласен съм с почти целия анализ. Трябва обаче да направим и едно допълнение - към партиите с твръди електорати, изброени в първото изречение, трябва да добавим и ДСБ. Видяхме, че високата избирателна активност стопи техните под 300 000 гласа до ок. 7%, при положение, че предварителните прогнози при по-ниска избирателна активност им даваха доста повече проценти.
Нужно е да зададем и някои въпроси. Например - не съм сигурен дали и Бойко Пенчев сам си вярва, че целта на медиен колос, бихме казали компания, която е въплъщение на капиталистическото мислене и ориентация, да реабилитира "социализма и неговите продължения". Не съм сигурен какво разбира господинът под социализъм, но поне в книжките, които аз съм чел, под социализъм се разбира нещо съвсем друго, а не едноличното управление на един-единствен човек, както се получи в България... Пък май и не само в България :))
Колкото до "неговите продължения" - струва ми се, всички ние имаме някакви роднини. Добри-лоши - такива са ни се случили...
С целият останал анализ съм съгласен, само не разбрах защо беше нужно хубавият текст в края да се съсипвас разсъждения за БСП и Яне Янев, които лично на мен ми звучат като пришити само и само в предизборната ситуация г-н Пенчев да не пропусне да заклейми партийния враг (според както го съзира самият той)...
Ако не беше тази капка катран, медът на текста щеше да може да претендира за по-голяма сладост, нали?
Иначе за медиите, натрапващи ни пълни глупости, и верността към келепира - прав е, авторът, прав е...

2009-07-14

Кратка информация и коментар - отново за Близкия Изток

В броя на в-к "Монитор" от 14 юли 2009 г. можем да прочетем следната информация:

"Израел предлага преговори със Сирия

с две подзаглавия:
Президентът на Азербайджан Илхам Алиев играе ролята на посредник
Тел Авив премахва арабските названия по табелите на населените места
13 Юли, 2009

Израелските власти предадоха на Сирия тайни предложения за възобновяване на преговорите за мирен договор между двете страни, предаде електронното издание "Курсор".
Предложенията са предадени от президента на Израел Шимон Перес от името на премиера Бенямин Нетаняху, а посредник е президентът на Азербайджан Илхам Алиев. Предложенията са били предадени по време на визитата на Перес в Азербайджан миналата седмица. А отговорът на сирийците трябва да постъпи не по-късно от края на тази седмица. Според източници в тайните преговори участват най-малко седем държави: Израел, Сирия, Азербайджан, САЩ, Саудитска Арабия, Египет и Ливан.
Междувременно израелското министерство на транспорта съобщи, че ще изтрие арабските названия от табелите на израелските населени места и ще остави само названията на иврит. Както предаде агенция Франс прес, Ерусалим вече ще се изписва на арабски само с транскрипция на ивритската дума "Йерушалаим" и повече няма да се добавя арабското название Ал Кудс (Свещения). В надписите на английски Ерусалим става Yerushalayim, главният арабски град Назарет става Natzrat, Яфа край Тел Авив става Yafo, а Сафед в Галилея става Tzfat. Решението ще се прилага постепенно.
Още през 1949 г. стотици библейски имена бяха дадени на израелските селища, построени на мястото на разрушени арабски села, припомня АФП. Тогавашният премиер Давид Бен Гурион беше написал: "Трябва да махнем арабските имена по политически причини, точно както политически не признаваме на арабите правото да притежават страната." През януари 1968 г. израелското правителство реши Западният бряг вече да се нарича Юдея-Самария."

Някои анализатори виждат в преговорите опит на Израел да премахне и последната сериозна заплаха за сигурността си - Сирия. Египет беше изваден от антиизраелската коалиция отдавна - още с подписването под американска опека на мирните договори между израелския премиер Менахем Бегин и египетския президент Ануар ел Садат. Оттогава Египет е в американската близкоизточна орбита, получава помощи, които са достатъчни за овладяване на вътрешното недоволство, но армията му не може да се мери с израелската (Египет и Саудитска Арабия са най-големите получатели на американска помощ след безспорните лидери - Турция и Израел).
По подобен начин от антиизраелската коалиция беше извадена и Йордания с мирния договор от 1994 г.
След първата война, международната блокада и санкции и втората война срещу него, Ирак отдавна не е в голямата близкоизточна игра.
По тази причина Сирия е принудена да се съгласи с предложението за преговори, макар на всички да е ясно, че Израел е далеч от идеята да предложи справедливи условия...
Цинизмът за премахването на арабските имена го оставям без коментар...

Драги читатели,
Извинения, че не съм писал от доста време, ама не ми е само това на главата...
Имам идеи за няколко поста, ама ще видим кога... :))

2009-07-03

Представяне на Жорж Корм

Ливанец по националност, макар и родом от Александрия, Египет, Жорж Корм (р. 1940 г.) е икономист по образование, специалист по Близкия Изток и Средиземноморието, международен икономически и финансов консултант, бивш министър на финансите на Република Ливан (1998-2000 г.).
Многобройните му книги са преведени на множество чужди езици. Текстовете му са му спечелили славата на уважаван историк, политолог и икономист.
Освен арабски, владеещ перфектно английски и френски, Жорж Корм е автор на множество книги в областта на международната икономика и съвременната история на Близкия Изток, като "История на религиозния плурализъм в Средиземноморския басейн", "Новото световно икономическо безредие", "Изток - Запад, въображаемата пукнатина", "Европа и Изтокът, от балканизация към ливанизация. История на една неосъществена модерност" и други.
На български от него разполагаме с две книги.

"Разпадането на Близкия Изток 1956 - 2004 г." ("Меридиани", С., 2005 г.) е допълнено, обединено и осъвременено издание на два предишни негови труда: "Разпадането на Близкия Изток 1956 – 1991 г." и "Разпадането на Близкия Изток ІІ. Миражи за мир и блокирани идентичности 1990 - 1996 г.", като специално за българското издание са направени обширни допълнения. Изследването е внушително по обем, но не в това се състои основната му ценност.
Освен че проследява развитието през последния половин век на един от най-сложните и горещи региони на земята, книгата е и опит за осмисляне както на мисловните рамки, в които Западът възприема Изтока, така и на начина, по който Изтокът гледа на Запада. Разказът започва от национализацията на Суецкия канал (1956 г.), ознаменувала символично началото на епохата на революционен кипеж в Арабския свят, минава през лутанията в търсене на непостижимото арабско единство, през внезапната поява на манната от петрол и ада на безкрайните войни и конфликти, за да завърши с пропуснатите възможности за мир и опитите за установяване на американска хегемония в Близкия и Среден Изток след последната война в Персийския залив.
Текстът е написан достъпно и може да се чете и от неспециалисти. Друго негово предимство, редом с огромния фактически материал, е предложената интересна концептуална рамка и социологическо осмисляне на процесите. Преводът на Любляна Гоцева е много добър; в края на книгата авторът е приложил респектираща библиография за всяка една от отделните страни.

Под марката на издателство "Рива" по-късно излезе и втора книга на Корм на български - "История на Близкия Изток от древността до наши дни" (С., 2009 г.).
Преводът от френски е дело на историка Александър Везенков.
Може би читателят очаква смазващ обем, след като става дума за проследяване историята на обширен регион като Близкия изток от древността до наши дни. Нищо подобно. На преден план е изведена не фактографията, а осмислянето на взаимодействието между Изтока и Запада, социологически анализ на исляма и арабските общества.
като начало Корм показва мноогобразието на региона и в географски план, което води до определени исторически последици, свързани с формурането на месопотамската, иранската, египетската и контунуума на цивилизациите в Анатолия (Мала Азия).
Верен на убеждението, че регионът е по-скоро многолик, отколкото единен, авторът продължава във втората глава с описание на културната и етническа сложност на обществата на юг и изток от Европа. Поради тази мозаечност е трудно да се пише и съвременната национално история, опитваща се да унифицира твърде разнообразни истории.
Ислямът, убеден е изследователят, е религия, заради това тя не може да даде отговор на политически въпроси.
Прецизно са проследени и сблъсъците и срещите на "Изтока" и "Запада" както в Новото време, така и в най-модерната епоха - от Първата световна война до атентатите в САЩ от 11 септември 2001 г.
В определен смисъл страниците от "Кратка история...", посветени на социо-икономическите фактори като "петролното проклятие", рентиерските икономики, следващи от него и политическите процеси, представляват изчистено от фактологията резюме и обобщение на анализа на същите обществени явления, направен вече далеч по-детайлно и изчерпателно в "Разпадането на Близкия изток...".
Трудните въпроси за това какво води до упадъка на близкоизточните общества, при положение, че по време на европейското Средновековие те дори са превъзхождали Запада, също са анализирани с вещина и са предложени отговори, които провокират читателя да изрази становището си дали е съгласен с тях.
Като приложение книгата е снабдена с хронология от 1768 до 2009 г.
Според издателите: „Жорж Корм започва историческия си разказ от древни времена, за да стигне до съвременните конфликти и проницателното им тълкуване. На основата на огромно количество информация той описва този разнообразен свят, откроява специфичния облик на всяка от отделните култури и страни и успява да синтезира. Поднася своята светска гледна точка към Близкия изток, воден от амбицията да разруши колективните стереотипи, налагани от мнозина изследователи и политици, за да легитимират недопустимите насилия, които разкъсват района почти непрестанно от два века насам.” Под светска самият автор изтъква, че има предвид „познаване, което да не е заложник на религиозната принадлежност като единствено детерминираща отделните исторически епохи и техните особености”.
Дори и само този извод да „купим” от Корм – че във формирането на един „свят” участва не само религията, а и географските условия, демографията, чуждите нашествия и транспортните връзки, лингвистичните и културни особености и икономическите фактори – дори само това стига.

2009-07-01

Исторически събития през юли

01.07.1878 г. – Подписване на Берлинския договор.

03.07.1913 г. – По време на Междусъюзническата война 22-ри Тракийски пехотен полк води героични боеве при Калиманци.

03.07.1913 г. – За да не попадне във вражески ръце, Дунавската флота се самопотопява.

06.07.1913 г. – В сражение с гръцки войски в Македония загива воеводата Васил Чекеларов.

07.07.1877 г. – Боеве на руските полкове и българското опълчение край Стара Загора. След оттеглянето им пред многократно превъзхождащия ги враг, градът е опожарен. При боевете е спасено Самарското знаме. За да не попадне знамето в чужди ръце, живота си отдават и мнозина офицери, сред които и подп. Калитин.

09.07.1877 г. – Бой на четата на Панайот Хитов при манастира „Св. Иван”.

12.07.1872 г. – Ражда се Борис Сарафов.

12.07.1905 г. –Кратовският войвода Атанас Бабата с 21 четници са обградени при вр. Видин. За да не попаднат живи в ръцете на поробителите, всички се самоубиват.

14.06.1862 г. – Ражда се големият български етнограф и описател на Македония Васил Кънчов.

14.06.1907 г. – На вр. Ножот 45 четници на ВМРО се самоубиват, за да не опаднат в плен на врага.

15.07.1389 г. – Битката при Косово поле.

18.07.1837 г. – Роден е Васил Левски.

20.07.1903 г. – В с. Смилево, родното място на Даме Груев, на 20 юли – Илинден - денят на св. Илия, избухва най-голямата въоръжена акция на българите срещу турската власт.

22.07.1903 г. – Провъзгласена е въстаническата Крушовска република.

23.07.1871 г. – Прокламация на БРЦК.

26.07.811 г. – Битката при Върбишкия проход.

26.07.916 г. – Умира св. Климент Охридски

26.07.1903 г. – При така наречената "пътленска афера" е убит войводата Марко Лерински.

29.07.1014 г. – Сражението при крепостта с. Ключ. Василий ІІ разбива българските войски и ослепява пленниците.

30.07.1903 г. – Загива един от водачите на Кратовската република – Пито Гули.

31.07.1880 г. – Учреден е първият български военен орден – „За храброст”.