Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2009-09-29

Сбъдна се! Атакуваха "Ал Акса"!

Сбъдна се! Атакуваха "Ал Акса"!
На 29 юли 2009 г. в свой пост предупреждавах за опасността крайни еврейски групи да щурмуват "Ал Акса".
(Вж. ТУК)
Уви, това се случи! Предсказанието се сбъдна, въпреки хилядите апели атаката да бъде предотвратена.
Според твърденията, неподкрепени от археологически данни, на крайно религиозни групи в Израел, хълмът, на който е бил построен Соломоновият храм в Ерусалим, е същият хълм, на който в момента се издига джамията "Ал Акса" - третото най-свещено място за мюсюлманите по света и шедьовър на средновековната ислямска архитектура.
Макар че фондация „Ал-Акса“ съобщи няколко дни по-рано, че екстремисти ще нахлуят на теротирията на джамията, полицията не предотврати случилото се, ставащо вече ежегодна проява. Миналата година именно подобни сблъсъци доведоха до изгарянето на десетки коли и магазини в Йерусалим.
В неделя, по повод еврейския религиозен празник Йом Кипур, джамията е била атакувана от около 150 израелци.
Неделните сблъсъци, които разтърсиха Йерусалим, доведоха до десетки и стотици арестувани и ранени палестинци.
Официални лица от правителството на Йордания заявиха, че това е провокативен акт от страна на Израел. Имайки предвид, че местата за поклонение са защитени от международна конвенция, това е брутално потъпкване на международното право. Йордания настоя Израел да осигури контрол над еврейските екстремистки групи.
Не бива да се забравя, че това остро предупреждение идва от страна на Йордания, която отдавна има търкания с палестинците, е една от двете арабски държави с подписан договор с Тел Авив и една от най-прозападните страни в региона.
В последните няколко години все повече се усилва натискът над правителството в Амман този договор да бъде скъсан, като Йордания да се присъедини към останалите арабски държави, които бойкотират Израел.

Информация от независими източници за плановете за разрушаване на къщи в Ерусалим и опитите за кражба на земя в разрез с международното право можете да прочетете от това разследване на двама френски журналисти:
"Как Израел конфискува Източен Ерусалим"

също на български можете да видите и:
http://bg.mondediplo.com/spip.php?article147
http://bg.mondediplo.com/spip.php?article146

2009-09-25

Marta Sánchez - "Dime La Verdad"

Предлагам ви една песен, която звучи страхотно и има още по-въздействащ текст. Загледайте се и в клипа... Нека се замислим - кой управлява живота ни, кои са кукловодите...
Приятно слушане!

Marta Sanchez - Dime la verdad

Me preguntó mil veces
quién gobierna mi vida,
quién dirige mi mente
junto a la de los demas

Qué poderes en la sombra
juegan con mi voluntad,
una maquina los nombra
para podernos controlar.

Dime la verdad, dime su secreto.
Toda la verdad, no le tengas miedo.

Somos unas marionetas
otros mueven los hilos.
No se quitan la careta,
no sabemos cómo son.

Utilizan las palabras
sólo para confundir,
yo no sé si la esperanza
conseguira sobrevivir...

Dime la verdad, dime su secreto.
Toda la verdad, no le tengas miedo.

Qué poderes en la sombra
juegan con mi voluntad,
una maquina los nombra
para podernos controlar.

Dime la verdad, dime su secreto.
Toda la verdad, no le tengas miedo....


Кажи ми истината

Питала съм се хиляди пъти
кой управлява живота ми,
кой дирижира разума ми
заедно с този на другите хора.

Какви сили в мрака
играят с волята ми,
една машина ги назовава
за да може да ни контролира.

Кажи ми истината, кажи ми тайната си.
Цялата истина, не се страхувай.

Ние сме само едни марионетки,
други дърпат конците.
Не си свалят маските,
не знаем кои са.

Използват думите
само за заблуда,
и не знам дали надеждата
ще успее да оцелее

Кажи ми истината, кажи ми тайната си.
Цялата истина, не се страхувай.

Какви сили в мрака
играят с волята ми,
една машина ги назовава
за да може да ни контролира.

Кажи ми истината, кажи ми тайната си.
Цялата истина, не се страхувай...

2009-09-23

Цената на истината или какви изводи следват от това

Едно ново шоу добре илюстрира фразата от руската класика - "На кого се смеете, господа, на себе си се смеете!".
Да оставим настрана факта, че то е част от стратегията за опростачване и изчанчване на народа и да се вгледаме по-дълбоко из дебрите на психологията.
Пред едни травмирани хора душевно се разсъбличат други не по-малко фрустрирани и комплексирани хора...
След началото на т. нар. преход българската действителност невротизира хората с промените си, с рязката декласация на огромни маси хора и трудната адаптация на почти всички. Нервираше и липсата на ценностна система и необходимостта всяко действие и убеждение да бъде подлагано на съмнения (защото може някой син талибано-кинжал да ревне, че това е "рекомунизация"). Оцеляването беше абсурдно - бяхме принудени да се "спасяваме" или сами, или с хора, които не приемаме докрай, породи ненавист към тях и невъзможността да се преодолее мнителността към околните. Оттук и неспособността да си толерантен (тук е мястото и на темата за това, че е по-лесно да мразим другите, циганите, педалите и арабите, защото иначе трябва да мразим себе си за всички лини и национални провали и неуспехи).
Добавете към това страховете на патриархалния, домодерен човек, твърде скоро изтръгнат от неговата традиционна среда от социалистическата урбанизация и картината става почти пълна...
Така се оказва, че националната ни диагноза е нетърпимост към всички и всичко, което показва, че не живеем в мир и хармония със самите себе си. Затова сле готови да се разголим по телевизията за пари, които няма да спечелим...

Предлагам и един откъс от статията "На кушетката в маймунарника" от Любослава Русева (в-к "Дневник", 17 септ. 2009 г.)
"... историите не шокират с отблъскващите подробности от бита и частните съжителства, а с баналността си. Изумява и готовността на преживелите ги да изповядат публично колко са незначителни, неуспешни, нехаресвани и нехаресващи се - продукт на средата, която легитимира отвратителното като норма и задължителен критерий да излезеш от анонимност.
Тези разрушаващи се пред очите ни човеци всъщност казаха следното: Аз не обичам и не уважавам себе си, как да обичам и да уважавам другиго? Моето достойнство не струва пукнат лев, достойнството на другите също. Мога да си тръгна оттук без награда, напълно опозорен и съсипал семейството си, защото по-лошо няма да стане - аз съм нищо и отново ще се върна в нищото след "петте минути слава".
Но, разголвайки се душевно, убедени, че нямат друг път, нито дарби, участниците не са безсрамни, нито цинични. Те са отчаяни и уморени, ненавиждат се и ненавиждат най-близките си, само че заедно с това ненавиждат тъкмо срама и цинизма, заради които ненавиждат живота си. И това е добра новина - тези хора са решили да свалят не само задръжките си, а преструвката, в която вече се задушават. Лошата е, че имената им трябваше да са други...
Впрочем "Цената на истината" заслужава упреци точно в това отношение: на масата за душевни аутопсии лягат единствено "малките хора".
Няма ги политиците, за да бъдат питани с колко свои братя са участвали във финансови оргии с бюджетни средства, колко пъти са изневерявали на избирателите си, имали ли са мръснишки фантазии как източват държавния резерв. Няма ги и прокурорите, и съдиите, и спецекипите срещу корупцията, които наскоро дори се обидиха на предложението да минават през детектор на лъжата. ...
Пък и всеки от цялата тази непроменяща се в годините хвърковата чета по медиите, дърдореща каквото й изнася в един или друг момент.
Но млъкни, сърце! Не е малко и това, че започнаха да се разсъбличат до голо душиците на излъчващите този "елит".
И гледката не е никак възбуждаща..."

2009-09-18

Махмуд Даруиш и Едуард Саид



На тази снимка виждате двамата най-истински и непрежалими синове на Палестина. Отляво е Едуард Саид, палестински християнин и преподавател по литература в Колумбийския университет в САЩ, създател на интелектуалния концепт за ориентализма, автор на прочутите книги "Ориентализмът", "Отразяването на исляма", "въпросът за Палестина".
Отдясно, с интелегентния си и меланхоличен поглед зад очилата седи най-великият съвременен арабски автор и национален поет на Палестина - Махмуд Даруиш.
Почивайте в мир!!!

2009-09-12

Companero Victor Jara – Presente – Ahora y siemre

Във връзка с военния преврат в Чили от 11 септември 1973 г., извършен срещу демократичното правителство, предлагам и няколко думи за зверски инквизирания и убит известен поет и музикант Виктор Хара.
Използвал съм следните източници:
Иван Аладжов, „Другият 11 септември”, сп. „Ново време”, бр. 9, септ. 2008 г.;
Калин Донков, "Убийците излизат на светло", в-к "Сега", 04.09.2009 г.;
Къдринка Къдринова, „Изправи се Виктор Хара”, в-к „Монд Дипломатик”, ноември 2007 г.

Стиховете му са делнични, достъпни. И в същото време някак тържествени в своята простота. Може би защото бяха предназначени да се пеят.
"Стихът е един гълъб" - пееше той.
В нежната и много печална песен "Помня те, Аманда" се пее за Аманда, която "с дъждовен дъх в косите" тича към фабриката, където работи Мануел. И за Мануел, който намира смъртта си в планината.
"Пет минути живя и загина" - пее Хара.
В тази песен поетът почти предсказва съдбата си. А тя е и твърде лично: Аманда и Мануела се казваха децата му.
Арестуван веднага след преврата, Виктор Хара е затворен в един спортен център. Там няколко дни го изтезават, раздробяват китките на ръцете му с приклади, после го прехвърлят на националния стадион. Стадионът е превърнат в концлагер, където са интернирани още 40 000 души. Там гаврите продължават. Има много свидетели на този ужас. Въпреки жестоката болка той се изправя и запява пред десетките хиляди интернирани химна на Unidad Popular („Venceremos“ - Ние ще победим).
От стадиона бе изнесена последната му песен, която пребитият поет създавал на глас. Казваха, че другите затворници са запомняли откъси и после са я възстановили, изплъзнали се на свобода. "Заставят ме да бързам секундите на вечността - предсмъртно изповядва той, - в които тишина и писък принадлежат на тази песен."
Връщат го отново в спортния център и там, през нощта на 16 септември полумъртвият Виктор Хара бил довлечен в съблекалнята, където имало само военни. Някакъв лейтенант опрял револвер до ухото на поета, като казал, че сега ще играят на руска рулетка. И после натиснал спусъка. Но Хара не умрял веднага. Тогава заповядали на войниците да го доубият с автоматите си. Разстреляни са още 14 неволници. В багажник на автомобил откарват тялото му до гробищата и го захвърлят.
Описанието на убиеца сочи към офицер с прякора Принц, който на стадиона се проявил като садист, наслаждаващ се на мъченията над беззащитните хора и открито ненавиждащ Виктор Хара - помнят, че го е подлагал на особено жестоки изтезания.
Бившите арестанти го описват с необичайна за чилийците външност - рус и синеок. Днес се смята, че този Принц е сегашният държавен чиновник Едуард Бианки, син на немски колонисти. Версията добива публичност, но Бианки твърди, че няма нищо общо с никакъв Принц.
След като е изхвърлено на улицата, тялото на безименния мъртвец попада в моргата и там един санитар го разпознава. Човекът се свързва с вдовицата му Джоан Хара, помага й да измъкне тялото на съпруга си. Джоан го погребва и така, за разлика от хиляди други чилийци, гробът на Виктор Хара днес е известен.
Погребението му се превръща в масово неподчинение срещу кървавия режим. Хиляди се стичат да си вземат последно сбогом от любимия певец сред кордони от военни с насочени автомати срещу тях. Хората спонтанно скандират „Companero Victor Jara – Presente – Ahora y siemre“ (Другарят Виктор Хара – Присъства – Днес и завинаги).
След падането на хунтата разследването на тази смърт остава невъзможно, тъй като до 1998 г. Пиночет е главнокомандващ на въоръжените сили. След това, под натиска на обществеността, машината на следствието се задвижва. Установено е, че в тялото на певеца са изстреляни 44 куршума! Преценява се, че това е извършено от различни хора. Трудно е да се установят те, но все пак за "интелектуален автор" на убийството е признат подполковник Сесар Манрикес Браво, началникът на този градски концлагер.
Най-важното за Джоан е да запази паметта за Виктор жива. Именно затова през 1981 г. издава книгата си “Виктор – прекъснатата песен”. Обяснява: “Ужасяващата му гибел засенчваше неговия живот, а аз исках да се помни и как е живял, колко е обичал хората, в какво е вярвал”.

Ето и стихова на Виктор Хара:
„Изправи се
и виж планината,
която ражда
вятъра, слънцето и водата.
Ти, който командваш течението на реките,
ти, който посяваш полетите на душата,
изправи се!
И виж ръцете си.
За да се възвисиш, ела при братята си.
Заедно ще тръгнем, една кръв сме.
Днес е времето, което ражда утрешния ден.
Да скъсаме оковите на онзи,
който ни държи в мизерия.
Да пребъде царството на справедливостта
и равенството.
Повей като вятър над цветята в долината.
Прочисти като с огън дулото на моята пушка.
Установи най-после
твоята воля
тук, на земята.
Дай ни твоята сила и твоята дързост за битка.
Повей като вятър над цветята в долината.
Прочисти като с огън дулото на моята пушка.
Изправи се
и виж ръцете си.
Заедно ще тръгнем, една кръв сме,
днес и в часа на смъртта ни.
Амин.”

El pueblo unido jamas sera vencido!!!

Повечето хора вече свързват датата 11 септември само с терористичните атаки срещу САЩ. На същата дата обаче, през 1973 г., с подкрепата на САЩ с военен преврат е свалено демократично избраното правителство на Чили.
Нужно е да си спомним за тези събития, защото напоследък разни малоумници подхвърлят недомислиците за това как трябва да вземем пример от Чили и да се поучим от икономическата политика на Пиночет. толкова повече, че освен антидемократични, тези приказки са много вредни и защото, както ще се опитам да покажа, тази икономическа политика далеч не е толкова успешна, колкото някои се опитват да ни я пробутат.

Предлагам ви моя компилация на няколко интересни статии по темата.
На първо място това е текстът на д-р Иван Аладжов, отпечатан в сп. "Ново време" (бр. 9, септ. 2008 г.) "Другият 11 септември".

"Салвадор Алиенде е роден преди 100 години на 26.07.1908 г. в най-големия пристанищен град Валпарайсо, в заможно семейство на баски изселници от Испания, по бащина линия, и на имигранти от Белгия по майчина. Баща му е високопоставен държавен нотариус в пристанищната администрация на града. Младият Алиенде завършва медицина и специализира педиатрия. Още в ранните си години, подобно на своя дядо - Червения Рамон, той се проявява като политически активен човек с висока чувствителност към социалната неправда.
Алиенде се включва в радикалното движение "Напред" и взема участие в разразилите се в началото на 30-те години на миналия век бунтове срещу тогавашния профашистки диктатор Карлос Ибанес дел Кампо, за което е арестуван. Но и след освобождаването си от затвора той не е в състояние да се посвети само на благородната си професия. Отчайващата бедност и несправедливост в родината му са непоносими за неговата будна съвест.
През 1933 г. Алиенде става един от съучредителите на Социалистическа партия на Чили (СПЧ) и неин секретар за района на Валпарайсо. Четири години по-късно, през 1937 г., той е избран за народен представител на СПЧ в чилийския парламент. По-малко от година след това, след изборната победа на първия Народен фронт в Чили („Frente Popular”) под ръководството на Педро Агиера Серда, доктор Салвадор Алиенде е назначен за министър на здравеопазването и заема този пост до оттеглянето на социалистическата партия от коалицията с радикалите. През 1945 г. с голямо мнозинство Алиенде е избран за сенатор от района на Валпарайсо. През 1952 г. е издигнат за кандидат-президент от СПЧ, но и на следващите два вота през 1958 г. и 1964 г. не успява да се наложи над кандидатите на обединената десница. В края на 1967 г. като влиятелен сенатор Алиенде организира спасяването и извеждането през Чили на оцелелите бойци от разбития партизански отряд на легендарния аржентински лекар-революционер Ернесто Че Гевара, убит на 9.10.1967 г. в съседна Боливия. На този негов жест десните сили в Чили реагират като ужилени и настояват за отнемане на политическия му пост, но не успяват да се наложат.
През 1969 г. социалисти, комунисти, социалдемократи, леви християндемократи и радикалната левица се обединяват във втория Народен фронт на Чили, Unidad Popular (UР), който отново издига Салвадор Алиенде за кандидат за президентските избори. На 4.09.1970 г. Unidad Popular печели изборите и доктор Салвадор Алиенде става президент на Чили.
Още с първия си декрет Алиенде осигурява дневно по половин литър безплатно мляко за всяко дете. С втория разформирова полицейските части за борба с демонстрациите и е праща водометните им машини да снабдяват с вода бедняшките квартали.
Веднага след изборите агентите на ЦРУ организират първия атентат срещу Алиенде и срещу лоялния към него главнокомандващ армията ген. Рене Шнайдер. Президентът оцелява невредим, но при опита за отвличане близкият до него генерал е тежко прострелян и три дни по-късно умира. Това се оказва фатално за бъдещето на социалистическото правителство на Алиенде.
Икономическата политика на Алиенде е изключително успешна. Още през първата година от неговото управление приходите на трудещите нарастват с цели 60%, а цените на основните хранителни продукти и на наемите са замразени, обучението и образованието стават абсолютно безплатни за всички, държавата отпуска на всяко дете безвъзмездно дрехи и по 1 литър мляко на ден, а детската смъртност намалява с цели 20%. Държавата стартира мащабна строителна програма за настаняване на 500-те хиляди бездомни семейства. Безработицата се понижава от 8,8% на 3,1%, а икономиката реализира ръст от завидни +11%. В центъра на стопанската политика на Алиенде е национализацията на природните ресурси и стратегическите отрасли, както и широка аграрна реформа в полза на безимотните селяни, при която се преразпределят милиони декари земя, владение на едрите латифундисти. (До 1970 г. 4% от най-богатата част от населението притежават 80% от обработваемата земя). Одобрението на тази социална политика сред населението е огромно - на комуналните избори през 1971 г. Народния фронт UР печели 50% от гласовете.
Като първа стъпка в реакцията си срещу събитията в Чили Съединените щати прибягват до познатия механизъм за задушаване на прогресивни правителства: през 1971 г. президентът Никсън дава разпореждане "to make the economy scream" (да се накара икономиката да пропищи) и налага тотално търговско и финансово ембарго на страната. През 1973 г. този акт има тежки последствия за стопанството на Чили. Разразяват се инфлационни процеси, но въпреки това Народният фронт печели парламентарните и избори с 44%.
Освен икономическата блокада експертите по подривна дейност в Ленгли посягат и към по-сериозния арсенал на ЦРУ и още през 1971 г. организират строго секретната операция "Fubelt" за директно сваляне на Алиенде чрез военен преврат. В плана участват неофашистката партия на Чили "Отечество и свобода" (Patria y Libertad), Националната партия (Partido Nacional) и пучистки настроените военни от гарнизона в Антофагаста. Дълбоко законспирираната операция на ЦРУ с чилийските военни се координира от американския дипломат Хари Шлаудерман, който още през 1965 г. участва в инвазията на САЩ срещу Доминиканската република. За реализиране на заговора ЦРУ отпуска в продължение на 3 години по 10 млн. долара на месец. Тогавашният директор на американското разузнаване - Ричард Хелмс, коментира по-късно операцията по следния начин: "Никога в моята кариера като шеф на ЦРУ не съм преживявал такава секретност и никога преди и след това не съм разполагал с такава неограничена власт".
На 11.09.1973 г. настъпва часът за действие. По време на съвместно американско-чилийско морско учение, в което участват бойни кораби и на САЩ, патрулиращи в близост до чилийската акватория, командването на военноморския флот на Чили обявява началото на преврата. Той се ръководи от новоназначения само преди 3 седмици главнокомандващ на чилийската армия ген. Аугусто Пиночет. Още през 1965 г. Пиночет преминава продължително обучение в САЩ, откъдето най-вероятно са и тесните му контакти с ЦРУ.
Рано сутринта, в 6,20 ч., демократично избраният президент Салвадор Алиенде е уведомен за метежа. Последвалите му опити да се свърже с лоялните към конституцията висши военни са неуспешни - всички те са вече арестувани. Доктор Алиенде с близките и приближените си и със своите телохранители се отправя към президентския дворец "Ла Монеда". В 8,00 ч. пучистите отправят ултимативно послание по радиото Алиенде да се оттегли от поста си. След като той недвусмислено отказва, те заплашват, че ще бомбардират президентството. Обсадените вече защитници на "Ла Монеда" категорично отхвърлят ултиматума.
В 11,55 ч. бойни самолети бомбардират президентския дворец и работническите квартали на столицата, където спонтанно се сформира съпротива срещу превратаджиите. Но невъоръжените привърженици на президента нямат никакъв шанс срещу танковете и бомбардировачите на хунтата. Заклетият демократ и пацифист Салвадор Алиенде водеше страната си към новото общество на социалната справедливост не чрез революция, а със средствата на парламентарната демокрация и въпреки предупрежденията за готвения преврат не допусна да се раздаде оръжие на населението. Mирея Балтра, член на Комунистическата партия на Чили и министър на труда в кабинета на Алиенде, си спомня: "Работниците искаха оръжие от мен." Хосе Mойя, член на Движението на революционната левица МIR (след преврата то е организатор на въоръжената съпротива), разказва как в неговата фабрика са очаквали оръжията: "Чакахме цялата нощ срещу 11 септември 1973 г., но оръжията ги нямаше. Чувахме изстрели от индустриалния квартал Сан Жоакин. Там имаха оръжие. Поне в текстилната фабрика "Сумар". Нашата надежда беше, че и ние ще го получим всеки момент и ще можем да се борим. Но нищо не стана". До последния момент Алиенде не е допускал, че неговите врагове ще си позволят проливането на кръв, за да постигнат престъпните си цели.
В 14,00 ч. метежниците провеждат решителната атака срещу президентството. При неизяснени и до днес обстоятелства в битката за "Ла Монеда" трагично загива и големият хуманист и демократ доктор Салвадор Алиенде. Някои историци твърдят, че той е прострелян от превратаджиите, а други, че се е самоубил в последния момент, за да не попадне жив в плен. Независимо от причините за неговата смърт, доктор Алиенде завинаги ще остане в пантеона на безсмъртните като защитник на социалната правда и демокрацията.
Преди трагичната си гибел той завеща на поколенията своето предсмъртно обръщение към народа на Чили по радиопредавателя на обсадения дворец: "Това най-вероятно е последната възможност да се обърна към вас... На мен не ми остава никаква друга възможност, освен да заявя пред трудещия се народ: Аз няма да се предам! В този исторически момент ще заплатя верността си към вас с живота си... Те сега са по-силни и могат да ни победят, но не могат да спрат обществените процеси с насилие и престъпления. Историята е на наша страна и тя се пише от народите на света. Труженици на моята родина, искам да ви благодаря за вашата вярност... Да живее Чили! Да живее народът! Да живеят хората на труда! Това са последните ми думи и вярвам, че моята жертва няма да е напразна; убеден съм, че моите действия ще бъдат поне един символичен жест срещу измамата, подлостта и предателството!" Тук излъчването на речта на доктор Алиенде прекъсва - президентският дворец и радиопредавателят са уцелени от бомба...
По данни на неправителствената организация "Amnesty International", в концлагерите на Пиночет: "Estadio Nacional", "Londres 38", "Pisagua", "Chacabuco", "Dowson" и създадената от немски изселници около Паул Шефер след ІІ Световна война фашистка "Colonia Dignidad", превърната в лагер по времето на Пиночет, само през първата година на метежа са избити или безследно изчезнали между 5000 и 30 000 леви активисти. А в рамките на инициираната от ЦРУ „Операция Кондор“, в която пряко участват разузнаванията на общо осем южноамерикански военни диктатури по това време (Чили, Аржентина, Парагвай, Уругвай, Боливия, Бразилия, Перу и Еквадор) се считат за избити общо около 50 000 души, а за безследно изчезнали още 35 000 активисти на леви движения.
Често дори телата на жертвите не могат да бъдат погребани - убитите са изхвърляни от военни самолети над Тихия океан над райони, за които се знае, че са обитават от хищни акули. Международни организации считат, че общият брой на интернираните в тайните затвори и концентрационните лагери достига 100 000 души, като по-голямата част от тях са изтезавани по най-жесток начин, който надхвърля представите на човека. Следват показанията на една от изтезаваните жертви - млада жена, арестувана през октомври 1975 г. във военното поделение Арика в гр. Ла Серена. Показанията са направени пред Комисията за политическите затворници и изтезанията (накратко Комисия „Балеч”), която днес разследва престъпленията на режима на Пиночет.
"Когато ме заловиха, бях бременна в 5 месец... Изтезаваха ме с ток, като ми вкарваха електроди във вагината и в ануса... Изтеглиха ми ноктите от пръстите на ръцете и на краката... Постоянно ми нанасяха удари с тояги и с прикладите на пушките си. Имитираха екзекутирането ми, като стреляха по мен, но без да ме уцелят - чувах как куршумите се забиват до мен в стената. Инжектираха ми психофарматици като пентотал, принуждаваха ме да пия различни медикаменти и ми внушаваха, че под тяхно влияние ще дам показания... Връзваха ме разкрачена на земята и вкарваха плъхове и паяци във вагината и ануса ми, усещах как те ме хапят... От побоища редовно припадах, когато идвах на себе си, бях цялата в кръв... Караха другите затворници да ме изнасилват, но те отказваха, за това ги смазваха от бой..."
По отношение на масовите изтезания в затворите самият ген. Пиночет никога не си е правил труда дори да отрича зверското насилие, което е смятал за необходима част от своята политика. Изтезанията е трябвало да парализират чрез шок и ужас политическите му противници. Характерно в това отношение е следното негово изявление: "Народът е заразен с комунизъм и за да ликвидираме този бацил, трябва да приложим инструментариума на изтезанията."
Лагери за политическите си противници хората на пиночет създават на най-ужасните места - Чакабуко в пустинята Атакама, на полярния остров Доусън в Огнена земя...
От 8 млн. население над 1 млн. са принудени да емигрират...
Противници на режима са били убивани и в чужбина, като добилите най-широка популярност политически убийства извън Чили са тези на левия генерал Карлос Пратс, застрелян от агенти на "DINA" през 1974 г. в Буенос Айрес, Аржентина, както и 2 години по-късно на бившия външен министър от правителството на Алиенде - Орландо Летелие, във Вашингтон.
Не е тайна, че чилийската тайна полиция "DINA" е поддържала тесни връзки с "Мосад" и ЦРУ.
След смъртта му, с цел да бъде забравен, е разрушена и къщата на нобеловия лаурет за литература Пабло Неруда, само заради комунистическите му убеждения.
Да видим резултатите от неолибералнияикономически модел с главен идеолог Милтън Фридман и чикагската школа".
инфлацията в Чили експлодира и във втората половина на 70-те години достига 600%, а усреднена за целия период на диктатурата тя е около 100% на година. Средният годишен икономически ръст е само 2,6%, а в периодите 1974/75 г. и 1982/83 г. дори е отрицателен с -12%, респективно -15%. За сравнение - стопанският растеж през първата година от управлението на Алиенде е +11%, а след Пиночет по време на социалдемократическото правителство от 1990-1995 г. годишният ръст е +7,8%. В началото на 80-те години неолибералната икономическа политика на Пиночет и неговите американски съветници води до масов фалит на банки. Страната натрупва за сравнително кратко време огромен външен дълг в размер на близо 20 млрд. долара. Безработицата експлозивно нараства до над 30% през 1981 г., а помощите за уволнените са съкратени наполовина. За сравнение: по време на управлението на Алиенде безработицата е десет пъти по-ниска и е малко над 3%. Номиналният ръст на приходите на населението намалява с 20%, а цените на стоките и на услугите от първа необходимост ескалират вследствие на постоянната инфлация. Правителството осезаемо орязва разходите за здравеопазване и образование с 37%. Стойността на местната валута, песото, се обезценява с 50%. Вследствие на тотално антисоциалната политика на военния режим, живеещите в бедност достигат в края на 80-те години 44% от всички граждани. Този показател е с няколко пъти по-висок в сравнение с управлението на Салвадор Алиенде и значително над нивото на бедността в средата на 90-те години, когато социалдемократическото правителство на Айлвин с целенасочена политика за реално нарастване на доходите на населението и увеличение на държавните разходи в социалната сфера успява да намали живеещите в недоимък на 27,5%.
И докато в годините на управлението на Пиночет все по-широка част от народа пропада в социалната бездна, една малка прослойка натрупва несметни богатства. Заможните 10% вече получават 47% от общите приходи на обществото в страната, а 50% от народа от долната половина на социалната стълбица само 16,8%. А нарастването на бедността означава неминуемо и глад за засегнатите - само през първите месеци след преврата на ген. Пиночет цената на хляба скача с цели 36 пъти, а 85% от чилийското население е сринато под нивото на бедността. И докато през 1970 г. най-бедната част от населението приема все пак по 2019 калории на ден, през 1990 г. този показател вече е паднал с 20% - на 1629 калории. А по данни на Световната здравна организация минималната граница, след която един човек гладува с всички, свързани с това негативни последици за неговото здраве, е 1900 калории на ден.
Между финансово облагодетелствалите се от кървавия неолиберален режим е и самият генерал, срещу когото след 1998 г. освен съдебните дела за масови убийства и престъпления срещу човечеството бяха издигнати и обвинения за присвояване на държавни средства и за пране на пари в особено големи размери. По време на разследването се потвърди, че вашингтонската РИГС-Банк, която е търговската банка на Международния валутен фонд, е изпрала милиони долари на генерала, който е поддържал 125 сметки в нея. А вашингтонските банкери дори услужливо са разкрили специално 2 офшорни компании с фиктивно седалище на Бахамските острови и единствено поле на действие - да прикриват, перат и легитимират внасяните от диктатора в банката средства."

2009-09-09

Да кажем истината за 9-ти септември

По-долу ви предлагам статия на Венцислав Петков, публикувана във вестник "Виж" на 09.09.2004 г. От снимката ме гледа лице на млад човек, може би малко по-голям от мен, което ми вдъхва оптимизъм.

"Да кажем истината за 9 септември
Противоречието по оста комунизъм-антикомунизъм е бич за нашето развитие

Днес е 9-ти септември. Дата толкова обичана и мразена типично в български дух. Обича крайностите нашият народ. Дай му да се люшка ту вляво, ту вдясно и да се води ппо инерцията.
От онова, което знаем за 9 септември като историческа даденост, можем да кажем, че трепетно е бил очакван от предците на същите тези хора, които сега оплюват тази дата. И ако ви прави впечатление липсата на приемственост между поколенията, то е защото шепа от нагаждачи и политически хамелеони върлува при смяната на всяка власт. Затова и се изписаха толкова тонове мастило за пренаписване на учебниците по история, само и само да се изкара идването на народната власт преврат, а не въстание.
Почти всички живи свидетели ще признаят за формирането не само от комунисти на антифашистката съпротива у нас и битките й с подлогите на Хитлер у нас в началото на септември 1944 г.
Някои политически персони много обичат да обясняват неуспехите си в настоящето с отблясъците от миналото. И да стават смешни. Типичен пример - "земеделката" Анастасия Мозер, която не е сътворила нищо за правата на селскостопанските производители, но пък при всеки удобен повод плюе 45-те години от нашата нова история.
В смутните години на Втората световна война непрекъснато е имало кръвопролитни акции на привържениците на "червения" и "белия" терор. Може би още тогава е прокарана непреодолимата бразда в нашето общество, която рефлектира върху поведението на хората и до наши дни.
В годините на прехода политиците ни се изпотрепаха да заклеймяват режима отпреди 10.11.1989 г. и изхабиха много ценно време за сътворяването на полезни закони.
А когато фактите говорят, и боговете мълчат.
Колкото и противници да има соцреализмът у нас, дори и те не могат да отрекат, че той им даде сигурност, жилища, работа, възпитание. И най-важното - научи ги на човешки ценности - взаимопомощ, вяра, любов и състрадателност. Никой режим не може да си присвои тези ценности. Дали бяха част от идеологията на живковизма, или не, е друг въпрос, но е факт, че ги е имало.
Днес равносметката на прехода е просто печална. тотален икономически упадък, морална деградация и липса на нормални условия за живот. Българите не искат да създават семейства и от това страда раждаемостта. Работят на две-три места, за да могат да свържат двата края. А младите хора растат с промити мозъци за "безчовечния тоталитаризъм" и благоговеят пред субкултурата на САЩ.
Никой не зачерква с лека ръка историята си. 45-те години от 1944 до 1989 г. са част от историята на България, и то в голямата си част успешна за хората, независимо от приказките, че сме били в сянката на СССР. Цивилизованите държави правят бизнес от историческото си минало, а ние бутаме паметниците си на културата, защото сме безпомощни пред противопоставянето по оста комунизъм-антикомунизъм.
Трябва да спрем с цената на всичко безумното разделение на сини и червени, което спъва нашето развитие."

Деветият ден на деветия месец

Честит 9-ти септември!
Знам, че горното изречение може би ще шокира някои (толкова индоктринирано в отрицанието е съзнанието им). Аз обаче не пиша за тях. Защото те са хора, за които няма никакво значение какво ще напиша, те винаги ще отричат деветия ден от деветия месец.
Пиша за тези, които искат да помислят разумно – какво донесе 9–ти.
Ще коментирам само някои от най-честите подмятания.
9-ти септември бил вреден.
А без него какво? - нацита, димящите пещи на Аушвиц, расистко законодателство, България - победена и съответно наказана страна, безропотен Хитлеров послушковец, страна-парий...
Както написа Бойко Ламбовски: "Това, че после ни дадоха на Сталин, а не на Чърчил и Рузвелт, не означава, че фашизмът е бил допустима алтернатива за България - в който и да е момент."
Само че, за да го проумееш, трябва малко здрав смисъл, а не да боравиш с клишетата, използвани от примитивните антикомунисти – за „лапите на азиатската империя СССР” и други такива. А както знаем, мисълта е несъвместима с щампата, още по-малко с тази, която напомня учебник за РАбФак, само че с обратен знак...
45-те години след това били загубени за България.
Аз не бих си позволил да зачерквам никакви години от българската история.
Ако пък сме започнали със зачеркването - да махнем годинките под властта на Визания, след това османското владичество, след това до 9-ти (щото според мнозина беше зле, бедно, неразвито и недемократично), след това след 9-ти (пак по горните причини), след това времето след 10-ти...
Май от цялата българска летопис останаха хановете за малко и Втората българска държава...
Друга често повтаряна теза е, че 9-ти септември ни бил откъснал от нормалното развитие на цивилизованите европейски страни и „европейските ценности”.
Очевидно е (и всички автори, писали по темата са единодушни в това), че след Освобождението ни в 1878 г. поради ред предпоставки моделът на модернизация и индустриализация, характерен за страните на класическата модерност, е бил НЕВЪЗМОЖЕН ЗА БЪЛГАРИЯ.
Сред тези причини можем да наброим поне следните - демографски – българското население е по-малко, сравнявано с Англия, Франция или Германия. Към 1878 – 1901 г. съотношението градско - селско население е 20: 80% в България, докато в Белгия и Холандия още към 18 в. този процент е в полза на урбанизираното население. За слабата ни буржоазия, прекъснатите традиции и все тъй нататък и все тъй нататък не е тук мястото да говоря.
Ей-богу, никой досега не се е намерил да ми обясни кои ценности са европейски, кои азиатски, кои африксански и пр.... Намирисва ми на поредното клишенце с тези евро-атлантически ценности. А на вас?
Но, да вземем за пример Зап. Европа и САЩ. Пословични са връзките на ЦРУ с нацисти; известни са връзките на Фирмата (ЦРУ) с мафията в Италия за борба срещу комунистите. Няма да говоря за подкрепата, по думите на един американски президент, на Америка за кучи синове, само щото са наши. Не си струва и да изтъквам поддържката, давана от някои западни централи на диктатори и убийци, замесването на уж демократични държави в наркотрафик и пране на пари... По въпроса има десетки изследвания на западни учени, писани след падането на "Завесата".
Банално е да говоря за Абу Гариб, Гуантанамо, тайни затвори и подслушване на собствените граждани...
Ако това са въпросните ценности, не, благодаря, ще кажа на тях...
Попаднали сме в сферата на съветско влияние.
Това, че Червената армия освободи Източна Европа от германския нацизъм, е признато от цялата международна общност. Всички решения за тези страни са се приемали заедно със съюзниците. Защо никой не ругае сега американците за това, което са подписали в Ялта през 1945 г., за това, че са направили така, както е искал Сталин? Всичко по отношение на Източна Европа се е решавало колективно, това са били съгласувани действия. Нека напомним, че призивите за съпротива срещу нацистка Германия идват и от Лондон и Вашингтон. От западните съюзници пристигат оръжие,инструктори. Партизанското движение е част от общоевропейското антифашистко движение. Трябва да изтъкнем също така, че България е страната с най-широко партизанско движение сред държавите от фашисткия пакт.
Двигател на съпротивата е ОФ, който се състои от 4 партии, а в първото му правителство след 9-ти септември 1944 г., освен представители на тези четири партии влизат и независими.
Ще припомня и думите на видния български юрист проф. Петко Стайнов: „Деветосептемврийската власт не дойде отгоре, дойде отдолу.”
Ето и част от емисия на радио „Voice of America” („Гласът на Америка”), излъчена на 9-ти септември 1944 г.: „В цялата страна народът е изразил голямата си радост поради новите събития. Партизански отряди са слезли от планините и са били приети като част от борците против Германия.”

2009-09-05

Под блога - теле

Долният текст на журналиста Алексей Ю. Лазаров беше публикуван в бр. на в-к "Капитал" от 4 септември (бр. 35).

"Под блога – теле
Или защо глупостите на Бареков понякога могат да са и опасни"

О, спомняте ли си, онзи забавен момент от нощта на изборите, когато за кратко изглеждаше, че медийната връзка между Бойко Борисов и водещия от bTV Николай Бареков е в криза. Тогава социологът Андрей Райчев беше подочул, че сегашният премиер нарича Бареков "подлога" на Станишев. Мъглявото общество на хората, които обичат такива клюки зажужа с ехидни коментари и весели забележки (Как?! Бойко и Бареков скарани?, не можеха да повярват всички), докато самият водещ не разясни историята. Оказа се, че Бойко Борисов казал "в блога на Станишев", а Андрей Райчев, който явно и чува както говори, разбрал репликата като "подлога".
Това беше публичният дебют на Бареков в блогосферата. Оттогава изминаха цели два месеца, през които изпод блога му, излязоха много неща, включително и доста телешки възторг към новоизбрания премиер. "Царят беше господар на мълчанието, Бойко - цар на положението","Бойко е новият Стамболов", "Сергей и Доган оправиха яхтите, за Бойко остана да оправи държавата"... Това е наистина много малка част от текстовете на блога, които нежно галят Бойко Борисов по публичния му образ.
Нямаше да обръщаме никакво внимание на това – всеки има право на мнение и свободата да го изрази както намери за добре, ако тази седмица една друга публикация на сайта, не ни впечатли с доста опасните си призиви.
Очевидно афектиран от атентата в Разлог, когато загинаха една жена и дететото й, Бареков написа в блога си, че заради такива трагедии е по-добре в България да има диктатура. "Пиночет ли …? За едно убито дете с бомба един Пиночет е нищо!", изпищя телевизионният водещ на сайта си. В текста му се казва, че това положение вече не може да се търпи и че трябва да има държава, дори и тя да е полицейска. Набрал публицистична скорост, по-натам Бареков пише още, че вече на никой не му пука, че ще има повече униформи по улиците, или камионетки по пътищата. "Важното е да са пълни камионетките, пък нека пострадат и невинни", заключава водещият в bTV и рисува как трябва да падат ръце и глави. Те (невинните) и сега така или иначе си страдали.
Нямаше да обръщаме никакво внимание и на тези думи в сайта на Бареков – все пак, уви, в интернет се пишат много и тежки глупости, ако неговият случай не беше по-особен. Първо, свободата на словото не означава, че може да плящолевиш всичко, което ти дойде на ум. Има граници. Една от тях, както е посочено и в коментарите под текста в сайта на Бареков, е, че не може да пропагандираш фашистка, или друга антидемократична идеология. Това е записано и в Наказателния кодекс и е напълно основателно – свободата на Бареков да призовава духа на Пиночет, може да наруши всички други свободи на всички останали.
Второ, Бареков не е просто водещ на СКАТ. Той всяка сутрин влиза в къщите на хората от екрана на най-гледаната българска телевизия. Това дава възможност за сериозно влияние и халтавите му позиции за демокрацията да стигнат до опасно много хора.
Третото притеснително е близостта на Бареков до Бойко Борисов - поне ако съдим по купищата интервюта и умилителните снимки на двамата в примерския кабинет. Когато някой от антуража шепне, и дори не това, а вика с блясък в очите диктатурата е не просто глупаво. А опасно.

2009-09-03

Интересни статии

Уважаеми читатели, предлагам на вашето внимание няколко текста, които ми се сториха интересни:

От последния брой (септември 2009 г. на сп. "Правен свят"
"Зеленият континент затъна в електронни боклуци" от Юлия Комитова
(Нещо такова написах и аз преди време)
Една от двете най-добри статии по въпроса за сомалийските пирати, които съм чел:
"Отговорът на една отритната държава" от Лидия Лечева

Бойко Ламбовски на познатото високо текстуално ниво:
"Палаузов, обирджията на мандри"

"Военна тайна" от вестник "Дума" - вече го цитирах по повод Втората световна война

Приятно четене!

2009-09-02

Игрите на историята

Всичко живо се впусна да пише за Втората световна война. И аз няма да направя изключение :))
Ще се опитам обаче да представя факти, които не чух или не прочетох.
На първо място - много се говори за избухането на войната и по въпроса за вината. Не се любител на жанра за вините, но, ако така го подкараме, разбира се, най-голяма принос има Германия.
Любители на епистоларния жанр в интернет, с дежурно извратени мозъци, веднага обвиниха за всички възможни и невъзможни грехове и/само СССР. За съжаление, почти никой не каза нещо смислено и/или съществено за ролята на западните държави.
Трябва да отбележим, че след Първата световна доминанта в политиката на Великобритания и Франция е ограждането на победените страни със "санитарни кордони" и сдържане на червената заплаха. Така са образувани т. нар. "Малка Антанта" (Франция, Югославия, Чехословакия и Полша), Балканският съюз (Югославия, Гърция, Турция, Румъния, със сериозна насоченост срещу България)...
След идването на власт на Хитлер в Германия основен стремеж на дипломациите на "западните демокрации" бил апетитите на диктатора да бъдат насочени срещу Съветския съюз. По тази причина след споразумението от Мюнхен 1938 г. (след което британският премиер Чембърлейн се хвалеше, че бил осигурил мир за едно поколение!!!) бяха пожертвани първо Судетите, а няколко месеца по-късно нацистите окупираха цяла Чехословакия.
Мит е, че не е било възможно Хитлер да бъде спрян. Добър пример в това отношение е аншлусът (обединението) между Германия и Австрия. Голям процент от немската военна техника се оказва неизправна, множество бойни машини излизат от строя... Голямото нарастване на хитлеристката военна мощ става след прилапването на традиционно качествената и мощна чехословашка оръжейна индустрия (напр. заводите "Шкода").
Времето, което западните държави използваха, за да опитат да насочет агресията на Райха на изток, се оказа времето, в което Германия укрепи мощта и потенциала си...
Изписаха се и тонове думи по отношение пакта Рибентроп - Молотов. Пак не чух и друга гледна точка от вече втръсналият ни примитивен антикомунизъм и русофобство, прикрити зад разни форми.
Примерно взето, не беше отбелязано как английската и френска дипломация провалят турско-съветско споразумение, като по този начин още малко тласват СССР към подписване на неморалния пакт.
Не бяха отбелязани и част от правдивите аргументи и твърдения на съветската историография, настояваща, че чрез териториите, анексирани по това споразумение, германският удар след 22 юни 1941 г. беше забавен и притъпен. Истина е, че тези земи бяха бързо прегазени от Вермахта, но това разтегли съобщителните и продоволствени линии, спечели все пак някакво време, което позволи агресията да бъде задържана на линията Ленинград (Санкт Петербург) - Москва - Сталинград (Волгоград), а не много по на изток.
Тъй като в шумотевицата долният текст остана почти незабелязан, ще си позволя да приведа малко по-дълги цитати от интервюто на Елена Новосьолова от "Российская газета" с Александър Чубарян, директор на Института за по обща история в Руската АН. Текстът беше препечатан от в-к "Дума" (31 Август 2009, год. 19, брой 198) под заглавие "Военна тайна".
" - Защо според вас ОССЕ предложи да приравни вината на Хитлер и Сталин за разпалването на войната?
- Това е не научен, а политически въпрос. Резолюцията на ОССЕ е политическо решение. Върви явен процес на активна намеса на политиката в историята, използването на историята за политически цели. Самата тема за приравняването на сталинизма и фашизма не е нова. Тя се роди в Германия, където преди много години имаше цяла школа на ревизионисти, оглавявана от професор Ернст Нолте, който излезе с идеята, че германският тоталитаризъм е по-малко опасен от сталинския. Тази теория предизвика големи възражения в самата Германия. И Нолте беше сериозно критикуван. Много историци бяха разтревожени не от това, че хулят "другаря Сталин", а от това, че видяха в тази теория опит за оправдаване на нацизма.
От гледна точка на вътрешната политика има определени основания да се сравнява германският нацизъм със съветския режим. Например еднопартийната система, идеологията. Но има и съществени разлики. В основата на германския тоталитаризъм, германския нацизъм са били расовите геноцидни идеи. При Сталин това не е съществувало. Германският режим донесе огромни беди на цяла Европа, на целия свят. Сталинските репресии засегнаха преди всичко нашата страна. Сравнението няма никакви основания, когато възлагат на страната ни, след Сталин, отговорността за Втората световна война.
- Става въпрос и за края на Втората световна война, когато в страните от Източна Европа идват режими по съветски образец.
- Извинявайте, но тези режими не са били натрапени само отвън. Те са били подкрепяни и от мнозина вътре в тези държави: местните комунисти и привържениците им. Целият следвоенен елит и инфраструктурата в тези страни са били местни. И още нещо. "Съветският режим" идва след освобождението от германската окупация. Да си представим хипопетично, че бяхме стигнали до границата си и бяхме спрели. Не е сигурно, че западните съюзници щяха да успеят да стигнат до Полша и Чехословакия. Това, че Червената армия освободи Източна Европа от германския нацизъм, е признато от цялата международна общност.
Всички решения за тези страни са се приемали заедно със съюзниците. Но нито в Полша, нито в Чехословакия, нито в другите страни не ругаят сега американците за това, което са подписали в Ялта през 1945 г., за това, че са направили така, както е искал Сталин. Всичко по отношение на Източна Европа се е решавало колективно, била е голяма битка, но в крайна сметка това са били съгласувани действия. Да се предявява сметката само на Съветския съюз, струва ми се, е неконструктивно, неразумно и противоречи на историческите фактори."
По повод пакта Рибентроп - Молотов част от отговора на Ал. Чубарян звучи така:
"Аз например смятам, че национален егоизъм и недооценяване на фашизма са съществували навсякъде: и в Москва, и в Ландон, и в Париж... Какво е Мюнхен? Това е и посоченото недооценяване и опит за сделка с Хитлер. Той се е правил, че не иска да воюва, и това е било блъф, откупили са се от него с част от Чехословакия, а след пет месеца той е окупирал цялата Чехословакия. Сталинското споразумение с Хитлер е в тази обща система на недооценяване на германския фашизъм."
Други фрагменти от материала:
"В Прибалтика сега не обичат много да си спомнят за тази алтернатива: или СССР, или нацистка Германия."
Прибалтийските "са били авторитарни, а съвсем не демократични държави. И сред народите е зреело голямо недоволство от социално-икономическите и особено политическите действия на правителствата им. А във външната политика, за това пише в книгата си директорът на института по история на Естония Магнус Илмяров, голям спектър от левите сили се е ориентирал към Съветския съюз, предпочитайки го пред Германия. Между другото, тази книга предизвика голям шум на Запад."

2009-09-01

Месец септември

01.09.1858 г. – Роден е Трайко Китанчев.

04.09.1944 г. – Загива Методи Шаторов.

06.09.1916 г. – Тутраканска епопея.

07.09.1913 г. – Охридско въстание на българското и албанското население срещу сръбската власт в Македония.

14.09.1903 г. – Кръстовден е! Камбаните в Разлог обаче бият, за да канят народа на бунт!

16.09.1876 г. – Битката при Гредетин по време на Сръбско-турската война. За повече информация си препрочети „Немили-недраги” :).

18.09.1903 г. – Годлевско сражение на четата на банския воевода Радон Тодев.

18.09.1918 г. – Южният фронт на българските войски е пробит при Добро поле.

19.09.1918 г. – Ген. Владимир Вазов, брат на народния поет Иван Вазов, и войниците му от ІХ-та Плевенска пехотна дивизия отразяват английското настъпление при Дойран.

21.09.1940 г. – България си връща Южна Добруджа.

22.09.1908 г. – Обявена е Независимостта на България.

23.09.1902 г. – Избухва Горноджумайското въстание.

23.09.1923 г. – Избухва Септемврийското въстание.

26.09.1072 г. – Българският аристократ Георги Войтех обявява въстание срещу византийската власт.

26.09.1376 г. – Християнските сили водят битката при Черномен срещу османските турци.

28.09.1875 г. – Избухва Старозагорското въстание.