Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2009-09-12

Companero Victor Jara – Presente – Ahora y siemre

Във връзка с военния преврат в Чили от 11 септември 1973 г., извършен срещу демократичното правителство, предлагам и няколко думи за зверски инквизирания и убит известен поет и музикант Виктор Хара.
Използвал съм следните източници:
Иван Аладжов, „Другият 11 септември”, сп. „Ново време”, бр. 9, септ. 2008 г.;
Калин Донков, "Убийците излизат на светло", в-к "Сега", 04.09.2009 г.;
Къдринка Къдринова, „Изправи се Виктор Хара”, в-к „Монд Дипломатик”, ноември 2007 г.

Стиховете му са делнични, достъпни. И в същото време някак тържествени в своята простота. Може би защото бяха предназначени да се пеят.
"Стихът е един гълъб" - пееше той.
В нежната и много печална песен "Помня те, Аманда" се пее за Аманда, която "с дъждовен дъх в косите" тича към фабриката, където работи Мануел. И за Мануел, който намира смъртта си в планината.
"Пет минути живя и загина" - пее Хара.
В тази песен поетът почти предсказва съдбата си. А тя е и твърде лично: Аманда и Мануела се казваха децата му.
Арестуван веднага след преврата, Виктор Хара е затворен в един спортен център. Там няколко дни го изтезават, раздробяват китките на ръцете му с приклади, после го прехвърлят на националния стадион. Стадионът е превърнат в концлагер, където са интернирани още 40 000 души. Там гаврите продължават. Има много свидетели на този ужас. Въпреки жестоката болка той се изправя и запява пред десетките хиляди интернирани химна на Unidad Popular („Venceremos“ - Ние ще победим).
От стадиона бе изнесена последната му песен, която пребитият поет създавал на глас. Казваха, че другите затворници са запомняли откъси и после са я възстановили, изплъзнали се на свобода. "Заставят ме да бързам секундите на вечността - предсмъртно изповядва той, - в които тишина и писък принадлежат на тази песен."
Връщат го отново в спортния център и там, през нощта на 16 септември полумъртвият Виктор Хара бил довлечен в съблекалнята, където имало само военни. Някакъв лейтенант опрял револвер до ухото на поета, като казал, че сега ще играят на руска рулетка. И после натиснал спусъка. Но Хара не умрял веднага. Тогава заповядали на войниците да го доубият с автоматите си. Разстреляни са още 14 неволници. В багажник на автомобил откарват тялото му до гробищата и го захвърлят.
Описанието на убиеца сочи към офицер с прякора Принц, който на стадиона се проявил като садист, наслаждаващ се на мъченията над беззащитните хора и открито ненавиждащ Виктор Хара - помнят, че го е подлагал на особено жестоки изтезания.
Бившите арестанти го описват с необичайна за чилийците външност - рус и синеок. Днес се смята, че този Принц е сегашният държавен чиновник Едуард Бианки, син на немски колонисти. Версията добива публичност, но Бианки твърди, че няма нищо общо с никакъв Принц.
След като е изхвърлено на улицата, тялото на безименния мъртвец попада в моргата и там един санитар го разпознава. Човекът се свързва с вдовицата му Джоан Хара, помага й да измъкне тялото на съпруга си. Джоан го погребва и така, за разлика от хиляди други чилийци, гробът на Виктор Хара днес е известен.
Погребението му се превръща в масово неподчинение срещу кървавия режим. Хиляди се стичат да си вземат последно сбогом от любимия певец сред кордони от военни с насочени автомати срещу тях. Хората спонтанно скандират „Companero Victor Jara – Presente – Ahora y siemre“ (Другарят Виктор Хара – Присъства – Днес и завинаги).
След падането на хунтата разследването на тази смърт остава невъзможно, тъй като до 1998 г. Пиночет е главнокомандващ на въоръжените сили. След това, под натиска на обществеността, машината на следствието се задвижва. Установено е, че в тялото на певеца са изстреляни 44 куршума! Преценява се, че това е извършено от различни хора. Трудно е да се установят те, но все пак за "интелектуален автор" на убийството е признат подполковник Сесар Манрикес Браво, началникът на този градски концлагер.
Най-важното за Джоан е да запази паметта за Виктор жива. Именно затова през 1981 г. издава книгата си “Виктор – прекъснатата песен”. Обяснява: “Ужасяващата му гибел засенчваше неговия живот, а аз исках да се помни и как е живял, колко е обичал хората, в какво е вярвал”.

Ето и стихова на Виктор Хара:
„Изправи се
и виж планината,
която ражда
вятъра, слънцето и водата.
Ти, който командваш течението на реките,
ти, който посяваш полетите на душата,
изправи се!
И виж ръцете си.
За да се възвисиш, ела при братята си.
Заедно ще тръгнем, една кръв сме.
Днес е времето, което ражда утрешния ден.
Да скъсаме оковите на онзи,
който ни държи в мизерия.
Да пребъде царството на справедливостта
и равенството.
Повей като вятър над цветята в долината.
Прочисти като с огън дулото на моята пушка.
Установи най-после
твоята воля
тук, на земята.
Дай ни твоята сила и твоята дързост за битка.
Повей като вятър над цветята в долината.
Прочисти като с огън дулото на моята пушка.
Изправи се
и виж ръцете си.
Заедно ще тръгнем, една кръв сме,
днес и в часа на смъртта ни.
Амин.”

1 коментар:

mzheliazkova каза...

Помня всичко това, за което пишете. Помня песните на Виктор Хара, преврата на Пиночет, бомбардировката на Ла Монеда, смъртта на Алиенде.
Сега времето е друго, но все по-често се потам кой ще припомни на младите хора жертвите, които са давани за да имаме демокрацията днес в този й вид. Една от тези жертви е Виктор Хара. Опитвам се да разкажа на учениците си, че нищо от това, което имаме днес като постижения на демокрацията не е получено без борба, много често кървава.