Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2010-08-29

Човечето Ханзала


Това е човечето Ханзала. Негов "баща" е палестинският художник и карикатурист Наджи Ал-Али, наричан заради принципните си критики и към чужди, и към свои "съвестта на революцията"...
Ханзала изобразява десетинагодишно момче - колкото голям е бил авторът му, когато след създаването на Израел е бил принуден като бежанец да напусне Палестина. Творецът по-късно твърдял, че възрастта на момчето ще остане непроменена, докато не се завърне от изгнание в родната си палестинска земя.... Момчето се появява в края на 60-те в кувейтската преса. През 1973 г. завинаги обръща гръб на читателя.
Самият Наджи Ал-Али става жертва на покушение в Лондон на 22 юли 1987 г. Бори се със смъртта до 29 август 1987, когато умира от раните си.
Извършителят не е открит.

Този постинг е в негова чест - 23 години от смъртта на твореца.

2010-08-16

Декларация на митрополит Ханна по повод разрушаването на древни християнски паметници


В декларация на Севастийския архиепископ на Йерусалимската православна патриаршия митрополит Аталлах Ханна се казва, че общинската окупационна управа на Йерусалим са унищожили и заличили древни християнски паметници от византийската епоха, открити в района на Айн Карим в града по време на разкопки, извършвани от окупационното управление на археологическите паметници. Окупационната общинска управа в координация с Министерството на туризма строи магазини върху развалините на археологически паметници, разрушени след разкриването им в парцела срещу извора на Дева Мария, смятан за едно от най-свещените места от християните в Палестина и посещаван годишно от около 1 млн. туристи, а районът е обявен за историческа забележителност още от времето на британския мандат. Адвокат Кайс Насир, преподавател по регулационно строително право, разкри подробности за заличаването на християнските паметници и плана за строителство върху тях – на това място ще бъдат построени незаконно магазини на общината. Съгласно декларацията, издадена на 29 юли, адв. Насир подчертал, че ционисткото министерство на туризма и Йерусалимската община отказали да съхранят паметниците и да ги превърнат мястото в археологически обект, отворен за посещение.
Насир разказва: „По време на срещата, която проведох преди няколко дни с контролния орган, наблюдаващ разкопките, в присъствието на шефа на Управление Археологически паметници в града, стана ясно, че първоначалните разкопки са показали наличието на важни останки, датиращи от византийския период в Айн Карим, пряко свързани с извора на Дева Мария.”
В периода от юли 2009 до февруари 2010 Управлението на археологическите паметници провежда разкопки на срещуположния парцел на извора на Дева Мария и разкопките показват наличието на водоем с размери около 25 кв. м и дълбочина около 2 м, свързан с три тръби за вода, водещи непосредствено до извора на Дева Мария.
Според обяснението на Управлението на археологическите паметници откритите останки представляват цялостна водоснабдителна мрежа на района, която разчита на извора на Дева Мария и на водоема и каналите от времето на Византия – за това се съди по начина на строителство и облицовката на водоема, които са типични за византийската епоха.
Като първа реакция митрополит Аталлах Ханна каза: „Остро осъждаме и заклеймяваме това отвратително престъпление, извършено спрямо християнските паметници в Айн Карим, смятан за родно място на Св. Йоан Кръстител и неговото семейство, а в него известно време е живяла и Светата Дева.”
По-нататък в своето изявление за „Ал-Джазира.Нет” той проследява „извършеното от властите отвратително престъпление спрямо християнските паметници и опита за заличаване на християнските черти на това градче, което се посещава годишно от над 1 млн. туристи и поклонници, които разглеждат неговите религиозни забележителности.”
Митрополитът предупреди за опасността от ционистките действия и призова всички институции за религиозни и човешки права да се противопоставят на това ново престъпление, което се прибавя към списъка с престъпления, извършени от държавата окупатор против ислямските и християнските светини.
От своя страна Главният секретар на Християнско-ислямския комитет Хасан Хатир каза: „Окупацията е машина за евреизиране на Ерусалим, нейната практика на нарушаване и накърняване на светините е една и съща. Само че посегателствата срещу ислямските светини се открояват повече, тъй като са по-мащабни и по-чести отколкото срещу християнските.”

Напомням, че точно по време на посещението на израелския президент Шимон Перес в България и говореше за мир Израел разруши поне 10 жилища на палестинци в Източен Ерусалим, 7 палестинци бяха арестувани в различни части на Западния бряг, не престанаха строителството на разделителната стена и незаконните според международното право (чл. 49.6 от Четвъртата Женевска конвенция) израелски заселничеки селища на окупирани палестински земи... (Вж. новината на български ТУК).

2010-08-13

Patrick Swayze - She's Like The Wind



Защото си като вятъра - понякога нежен бриз, друг път - ураган...

2010-08-10

"Щастие" - Зюлфю Ливанели


„Турският интелектуалец прилича на гимнастик, пуснал пръчката на Изтока, но все още летящ над пустотата без да може да се приземи на трамплина на Запада.”
Може би това изречение на Зюлфю Ливанели добре характеризира неговия собствен живот и романа му „Щастие”. Това, че книгата е международен бестселър, е само външното признание и оценка качествата й.
Йомер Зюлфю Ливанели е сред най-известните съвременни турски писатели. Роден е под двойна звезда на 20 юни 1946 г. на Изток, в град Ългън, вилает Коня – родно място и средище на дервиши, поети и мистици още от Средновековието насам. Въпреки това получава западно образование, убежденията му са светски.
Ето и друга двойственост - освен талантлив писател, превеждан на множество езици, той е също и певец и композитор, автор на музиката на над тридесет филма.
В романа си турският творец демонстрира великолепно познаване не само на ислямската, в чието лоно той е роден, но и най-добрите образци от класическата и съвременна европейска култура.
Хроничната нестабилност на коалиционните правителства, управлявали Турция през 70-те години, развихрилият се вътрешен тероризъм и честите репресии от страна на държавата срещу турската левица, водят Зюлфю по пътя на емиграцията. До завръщането си в Турция през 1984 г. той живее в далечния Стокхолм, в космополитните Париж и Атина.
Фабулата започва просто – с два паралелни живота. Единият е на петнадесетгодишното турско момиче Мерием, която живее в село в смесен район на брега на езерото Ван в Източна Турция. Простичкият й живот драматично се променя, след като чичо й, шейх в ордена на дервишите, я изнасилва. Традицията на т. нар. „убийства на честта” гласи, че момичето трябва да бъде наказано. Семейството й я отхвърля и очаква от нея да сложи край на срама им, като се самоубие или замине за Истанбул – бляскавият град, от който нито едно от момичетата, заминали преди нея, не се е върнало. Психологическата обрисовка на състояние и чувствата на Мерием в този преломен за нея момент е тънка, като блестящият, но ненатрапчив психологизъм при изграждането на образите е характерен за целия роман. Авторът намира начини ясно да покаже, че в много от случаите на „убийства на честта” мотивите са имотни интереси, а не защитата на семейната чест.
И така, Мерием заминава заедно с друг свой млад роднина, натоварен от семейния съвет със задачата да я убие, към Истанбул. Пътят и пътуващият човек. Непреходна тема и способ за изобразяване в литературата… Път на този, комуто е поръчано да убие, с нищо неподозиращата му жертва… Чрез срещите по пътя на момичето и провинциалния младеж, наскоро отбил военната си служба, е разкрита разноликостта на Турция. Пътувайки, те срещат хора и гледки, които връщат младежа към спомените от казармата от „мръсната война” в Кюрдистан – изгонването на хора от къщите им, половин час да съберат най-необходимото, след което селото бива полято с бензин; побоищата и мъченията, на които кюрдите са подложени, толкова повече, че младият турски командос е принуден да воюва срещу своя другар от детството Мемо, който в момента е един от командирите на кюрдския партизански пешмерга. Момичето и момъкът виждат роднини на участващите в смъртната гладна стачка в турските затвори студенти; сблъскват се с агентите на тайната полиция във влака… Нови и нови светове са разкриват пред очите на Мерием и читателите…
След като се добират до Истанбул, странно събраната от съдбата двойка отсяда у роднина, живеещ в незаконна постройка в мизерно предградие на чудовищния мегаполис – без водопровод и канализация, отоплявани с краден ток… Тези предградия без най-елементарна социална инфраструктура (медицинско, социално или образователно обслужване) са огромни и всяка година нарастват с по ок. 1000 – 1500 улици.
Тъй като са нежелани, а и младият мъж не е намерил сгоден случай да се отърве от обезчестената Мерием, те се насочват към крайбрежието. Това съдбовно стечение на обстоятелствата пресича живота на Мерием с този на проф. Ирфан Курудал, който е въстанал срещу рутината на подредения си, но безинтересен живот. Животът на проф. Курудал е пълна противоположност на този на Мерием. Макар и роден в бедно семейство, Ирфан млад се жени за жена от висшата класа – свръхбогата, от Истанбул, чийто живот е разделен между скъпи ресторанти, яхтклубове, светски ангажименти. Отегчен от безсмислието на този живот, проф. Курудал напуска съпругата си и предприема пътуването по море – „сега разбираше защо повечето хора не искат да оставят спокойните води на живота си и да се впуснат напред в в приключения. Сигурността бе причината да остават в занданите си. Домовете и вещите им не им пречеха да бъдат свободни, напротив, защитаваха ги от по-голяма опасност – от самите тях. Установената система не позволяваше човек да се изправи лице в лице срещу себе си.”
Афористичният на места стил („Повечето хора са Дон Кихот нощем и Санчо Панса след като изгрее слънцето.”, „Глупостта е най-заразната болест на света.”) носи допълнително удоволствие от съприкосновението със страниците на романа „Щастие”.
Романът позволява четене на много нива. Неизкушените от Ориента могат да се насладят само на сюжета; други читатели, които са отворени към различните цивилизации, със сигурност ще научат много неща за исляма и традиционното общество, например, защо тежките порти в Източна Турция имат по две чукала; най-задълбочените могат да разсъждават дълго върху въпросите, които майсторът на словото повдига – за липсата на аристокрация и модели за подражание на новобогаташите – проблем, който стои остро и у нас (спомних си знаменитата бележка на Хаджийски за новобогаташев, който си поръчва шампанско и паница туршия за мезе); за традиционните турски вражди и недоверие спрямо арабския свят, Персия и иранците и същите чувства, но смесени с известна завист и подражание на Запада; за пъстрия политически спектър, който предлага на наблюдателя редкия шанс да анализира едновременно не само съперничеството между леви и десни, но и политически ислям и конкуренцията на два национализма – турски и кюрдски; вечно политиканстващите балканци можем да видим как по вече познати модели турската държава и специални служби създадоха турската Хизбулла, за да дирижират в нейно лице ислямска конкуренция на марксистката Кюрдска работническа партия (Partiya Karkerên Kürdistan - ПКК); имаме възможност да поразсъждаваме заедно с автора - нашият гид – върху странната смесица от обожание и враждебност на турските мъже към жените и дали това идва от комбинацията между шок от обрязването в ранна детска възраст плюс големият шок за обществото от замяната на съществувалата до 1920-те години полигамия с моногамията. И ако не сме съгласни с тези обяснения, да потърсим свои и да видим кое се отнася и за нас. Защото когато четем, ние търсим себе си.

2010-08-09

Махмуд Даруиш - "Минувачи в думи мимолетни"

На 9 август 2008 г. от грешния свят си отиде големият палестински поет Махмуд Даруиш. Нека си спомним за него с едно негово стихотворение:

1.
Минувачи в думи мимолетни,
имената приберете си и си вървете.
От времето ни изтеглете часовете си и си вървете.
Откраднете който си поискате от зидовете – та да знаете,
че няма да узнаете
как камъкът от нашата земя съгражда покрив за небето.

2.
Минувачи в думи мимолетни,
ваш е мечът – наша е кръвта;
ваши са стоманата и огънят – а наша е плътта;
ваш е следващият танк – а наша прашката;
ваш е газът задушлив – а наш дъждът.
Но над нас и вас един и същ е и просторът, и небето.
Вземете от кръвта ни своя дял… и си вървете.
Идете на вечерен бал… и си вървете.
Ние трябва да стоим на страж на розата на мъчениците
и трябва да живеем както ние искаме!

3.
Минувачи в думи мимолетни
като прахоляк горчив, откъдето искате минете, ала
не минавайте помежду нас като хвърчащи мравки.
Ние имаме какво да правим върху нашата земя,
имаме пшеница да отгледаме, с росата на телата си да я поим,
имаме си нещо ние, дето тук не ви е по вкуса:
камък… или яребица.
Миналото отнесете, ако щете, на пазара за антики
и възстановете, ако щете, скелета на пъдпъдъка
върху блюдо глинено.
Ние имаме си нещо, дето тук не ви е по вкуса: имаме си бъдеще
и имаме какво да правим върху нашата земя.

4.
Минувачи в думи мимолетни,
струпайте илюзиите си в напуснат ров… и си вървете.
И стрелките на часовника върнете към закона на свещения телец
или към ерата на музиката пистолетна!
Ние имаме си нещо, дето тук не ви е по вкуса и затова вървете си:
имаме каквото няма го във вас: отечество, чиято кръв излива се в
народ, чиято кръв излива се
в отечество – забравено или незабравимо…
Минувачи в думи мимолетни,
време е да си вървите;
и където щете се установете, но сред нас не се установявайте;
време е да си вървите
и умирайте където щете, но сред нас недейте да умирате.
Ние имаме какво да правим върху нашата земя,
ние имаме тук минало,
а имаме и на живота първото проплакване,
имаме и настоящето, и настоящето и бъдното,
тук за нас е битието и отвъдното.
Излезте от земята ни,
от сушата ни… от морето ни,
от житото ни, от солта ни и от раната –
от всичко, и от спомените в паметта
излезте,
минувачи в думи мимолетни!..

1988


(Превод от арабски: Мая Ценова)

2010-08-05

Фелиция Лангер е в България!

В понеделник, 9 август 2010 г., от 18.00 ч. в зала № 4 „Проф. Асен Златаров” на Националния дом на науката и техниката (ул. „Раковска” № 108) ще се проведе среща-разговор с известната израелска правозащитничка адвокат ФЕЛИЦИЯ ЛАНГЕР.
Тя родена в семейството на полски евреи, от края на 40-те години заживява със съпруга си в Израел. През 1959 г., когато синът й Михаел е на шест години, Фелиция започва да следва право, а от 1965 г. е правоспособен адвокат. Поема като своя задача защитата на обезправените в Израел.
Войната от 1967 г. е повратна точка в живота й – оттогава насетне тя поема защитата на палестинци, изправени пред израелските военни съдилища за политически престъпления, бори се против конфискациите, разрушаването на домове, депортирането, изтезанията на палестинци.
Член на Изпълнителния комитет на израелската "Лига за защита правата на човека и гражданина%, многократно се е явявала пред различни органи на ООН, свързани с борбата за опазване на човешките права.
От бележките в дневниците й се раждат първите й книги: „Със собствените си очи” (1974 г.; откъси от нея са преведени на български), „Те са мои братя” (1979 г., издадена на български в 1981 г., С., "Народна култура"), „Из моя дневник” (1980 г.), „История, написана от народа” (1981 г.), „Време от камък” (1988 г.).
Има нещо иронично в това, че през 1990 адв. Лангер затваря кантората си в знак на протест срещу превръщането на съдебната система във фарс и се преселва от Израел в Германия, при положение, че само 50 години преди това евреите от Стария континент търсеха спасение от германския Райх в Израел. Поема лекционни курсове в университетите в Бремен и Касел. Продължава борбата си за човешки права, за справедлив мир в Близкия изток, ангажира се с фондации и организации, имащи за цел да помагат на палестинците, влага цялата си енергия да гради мост между палестинците и израелците.
Все пак, дългогодишната работа на Фелиция Лангер не остава без последствия - при пътуването й в Израел през 2005 г. се е срещнала с колегата си адвокат Леа Цемел, поела нейната кауза на защитник на палестинските затворници днес. И оформила група от петнайсетина млади израелски адвокати, мислещи като нея.
Фелиция Лангер и съпругът й са голeми приятели на България и са посещавали многократно страната ни.
За неуморната си и неотклонна работа са й присъдени редица отличия. Особено скъпи за нея са:
- Почетен гражданин на град Назарет - 1990 г.
- Right Livelihood Award (т. нар. алтернативна Нобелова награда за мир) – 1990 г.
- Отличие на Фондация „Бруно Крайски” за заслуги в борбата за човешки права – 1991 г.
- Включена в списъка на 50-те най-влиятелни за израелското общество жени, съставен от израелското списание „You” по случай 50-годишнината от основаването на Държавата Израел
- Награда „Ерих Мюзам”, Любек, Германия, 2005 г.
- Федерален кръст за заслуги – І степен, Федерална република Германия, 2009 г. - единствената дама-адвокат, наградена от германската държава за защита на палестинци.

Интервю на Фелиция Лангер от 2007 г. можете да видите ТУК

2010-08-03

"Философия на любовта" - Пърси Биш Шели

Потоците се вливат във реката,
реките пък моретата намират,
а ветровете горе в небесата
във сладостно вълнение се сбират
И всички те се търсят и обичат,
от обич няма кой да ги лиши
Душите на нещата се привличат —
защо не нашите души?

Виж как върхът целува синевата,
вълна вълната гони и прегръща;
прокълнато е цветето, когато
на любовта на брат си не отвръща
И милва слънцето земята росна,
до океана, месецът трепти
Но всички тия ласки за какво са,
ако не ме целуваш ти?