Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2010-11-30

"На Левски" - Цветан Спасов

Когато животът ме гневно притисне
със своята силна и груба ръка,
несетно си спомням за дякона Левски
в стихията бурна на трудна борба.
И аз не заплаквам. И аз не оплаквам
на своята младост смрачения ден,
защото в очите ме Дяконът гледа
със поглед спокоен и бодро засмен.

И той ми говори, че трябва да бъда
корав като камък и всякога смел,
че трябва да срещнем открито и будно
живота разбуен, широк, накипел;
че трябва да любя народа си беден,
от грижи чемерни безспирно люлян,
та в зимите бели, бездушни и ледни
да грее във него спасителен плам;
че младите те са надеждата на света,
която разтапя смразени гърди,
която откърмя от пламък приветен
за утрото ново засмени зари.

Когато животът ме гневно притисне
със своята силна и груба ръка,
несетно си спомням за дякона Левски
в стихията бурна на трудна борба.
И аз не заплаквам. И аз не оплаквам
на своята младост смрачения ден,
защото в очите ме Дяконът гледа
със поглед спокоен и бодро засмен.

И моята млада и силна десница
издигам със вяра и тръгвам напред,
със моите верни бодри връстници
да срещнем зората със весел привет.


Цветан Спасов (1919 - 1944 г.) е поет, паднал в бой по време на антифашистката борба.

2010-11-29

Прожекция на филма "Солта на морето" по повод Международния ден за солидарност с палестинския народ

По решение на Организацията на обединените нации (ООН) се честват или отбелязват редица международни дни и седмици.
Сред тях е и датата 29 ноември.
В 1977 г. Общото събрание (Генералната Асамблея) на ООН с Резолюция 32/40 B постановила ежегодно да се отбелязва 29 ноември като Международен ден за солидарност с палестинския народ. В същата дата през 1947 г. Асамблеята приела прочутата Резолюция 181 (II) за разделяне на Палестина.
В Резолюция 60/37 от 1 декември 2005 г. Общото събрание предлага на Комитета по осъществяване на неотменимите права на палестинския народ и на Отдела по правата палестинците, в рамките на проведения Международен ден на солидарност с палестинския народ 29 ноември, да продължи да организира ежегодно изложби на тема «Правата на палестинците» и предлoжила на държавите-членки да продължат да обезпечават най-широка подкрепа и публичност на провежданията на този Ден за солидарност.
Източник - ООН.
В тази връзка, под патронажа на UNICEF, Министерството на външните работи на Р България и Посолството на Държавата Палестина в Р България на 2 декември, четвъртък, от 17.30 ч. в театър "Българска армия" за първи път пред българска публика ще бъде прожектиран филмът "Солта на морето". Лентата е част от специалната селекция на кинофестивала в Кан.
Трейлър на филма можете да видите ТУК.

2010-11-27

27 ноември - международен ден без покупки

От 1992 г. Mеждународният ден без покупки (27-ми ноември) ежегодно привлича вниманието на обществото към прекомерното консумиране и негативните последствия от това върху човешкото здраве и околната среда. Тази година кампанията се провежда в 36 страни, с организирането на над 250 събития с една единствена цел - да си зададем въпроса:
„Имаме ли реална нужда от всичко, което купуваме?" Дали не купуваме само защото е много евтино? За чия сметка е остатъка - за сметка на детския труд, за сметка на вредните емисии в околната среда, за сметка на компромиси с безопасността и качеството? Защо да си купиш нов телефон (струва по-малко), а не да поправиш стария?"
Тази година за пръв път беше у нас е организирана инициатива по този повод.
Според организаторите, в началото на 50-те години на миналия век, след унищожителната за световната икономика Втора световна война, е измислен начин за увеличаване на печалбите от продажби, като бъде понижено качеството на продукцията. Намалявайки качеството му, продуктът се поврежда или става неизползваем по-бързо. Същевременно целта е и да се запази доверието на потребителя, за да той да си купи пак от същата марка. Това е известно като "планирано излизане от употреба" и се прилага и до днес, а целта е една-единствена цел - максимизиране на печалбите на всяка цена.
Какво ще се случи, ако не пазаруваме 1 ден?
Ще спестим 900 милиона полиетиленови торбички, за направата на които биха се изразходили 6 милиарда литра петрол. 12% от населението на света живее в Северна Америка и Европа, като е отговорно за 60% от разходите за консумиране и съответно генериране на отпадъци.
Ако не пазаруваме в Деня без покупки, ще покажем, че потребителят не е само част от статистиката, а разумно същество, притежаващо убеждения, морал, мечти и бъдеще. В консуматорското ни съвремие, потребителските решения се покриват с гражданските задължения.
За да бъдем заинтересовани граждани, трябва да сме разумни потребители, защото реалността е такава - корпорациите, които избираме ежедневно с покупките си, ще повлияят бъдещето ни толкова, колкото и правителствата, които избираме. Гласуването извън урните - с разумния избор в магазина, все повече става средство за ежедневно изразяване на волята на гражданите и реално прилагане на демократическите принципи, казват организаторите.

2010-11-24

Проектът за нов изборен кодекс

Грубо и опростенчески казано, кодексът е нормативен акт, уреждащ по-широко поле от един закон, т.е. сродна материя в дадена област.
В българското право съществуват няколко кодекса - на труда, назателен, 2 процесуални и др.
В момента се подготвя и изборен. За съжаление, в проекта има няколко доста спорни момента.
Временната парламентарна комисия, конституирана специално, за да напише проекта, се провали. Срокът, за който тя беше създадена, вече изтече, а парламенарните партии, представени в тази комисия, приеха доклад, който отразява техните различия.
Проектът за Изборен кодекс, в това няма нищо изненадващо, представлява компилация от досега съществуващите изборни закони.
Проектът за Изборен кодекс работи за централизацията на властта и имат явни користни политически мотиви, тъй като се прави се опит да се нанесе удар срещу редица партии - "Синята коалиция", БСП, ДПС, всички малки партии.
Аргументите за това са най-малко следните:
Ударът срещу "Синята коалиция" е в идеята на ГЕРБ да бъде премахнат избора на районните кметове. Градовете с районно деление са три - София, Пловдив и Варна - и в тях е съсредоточена основната подкрепа за сините. Засегнати ще бъдат милион и седемстотин хиляди избиратели (по данни от 2007 г.). Нека не забравяме, че на последните местни избори в София от "СК" спечелиха в два района срещу кандидатите на ГЕРБ, а в друг район, въпреки агресивната и на моменти дори незаконна агитация на ГЕРБ, тяхната двадесетинагодишна кандидатка спечели с ок. 50 гласа преднина пред кандидата на БСП.
Идеята населените места с под 500 жители да не избират, а кметът да бъде назначаван. Това засяга ок. 2000 малки населени места от правото да изберат собствен кмет. Естествено, това са региони, в които, по традиция, влияние имат ДПС и БСП. Може би е разумно да има праг (такъв и в момента съществува), но той да е по-нисък, тъй като мярката за лишаване от право на глас в местните избори, които са най-пряко свързани с живота на хората, едва ли насърчава борбата с обезлюдяването на тези райони.
Друга крачка в опитите за централизация на властта е намаляването на броя на общинските съветници с около 20%. По този начин "цената" в гласове на един мандат се покачва и партии с по-скромно електорално влияние губят шансовете си да излъчат общински съветници. Също така по-малкият брой общинари дава предимство на спечелилата партия, тъй като нараства шансът й да има мнозинство.
Бяха въведени нелогично високи - ако, разбира се, някой въобще е искал да проработи, в което се съмнявам - преференциални прагове - 20% на за Народно събрание и 10% за Европарламента, както и липсата на такъв за местните избори. Макар и скромен, опитът от едни евроизбори, на които пак имаше възможност за преференциално гласуване, показва, че всеки праг над 5% е безсмислен и няма да работи. Така гражданите няма да могат да разместват партийните листи според достойнствата на кандидатите.
По израза на Андрей Райчев новият изборен кодекс бележи края на прехода за партиите, сиреч на възможността за разбиване на монопола на досегашните политически играчи. По този начин се пречи на възможността да се появи независим и автентичен политически играч, изразител на интересите на излъчилите го граждани, който да постави под въпрос безнаказания грабеж от последните 20 години и преразпределянето на заграбеното държавно богатство.
по мнението на Галя Горанова: "Освен че утвърждава върховенството на партийните централи при определяне на народните избраници, новият кодекс на практика предотвратява възможността от спонтанни пробиви на нови, нелабораторни политически формации в отдавна парцелираното политическо пространство. Замислени уж като лекарство срещу фантомни партии, някои от разпоредбите на кодекса се явяват спирачка пред всеки опит за "несертифицирано" от старите партии участие в политиката. Клопките са заложени в регистрационния режим за участие в избори. За целта ще са нужни цял наръч удостоверения и документи от няколко институции, всяка от които може да спъне малката партия по пътя й към голямата политика.
Досега бе достатъчно партия или коалиция да спечели 1% от реалните гласове, за да получи право на държавно подпомагане. С кодекса този праг става 2%."
Не споделям в пълна степен и някои от критиките. Многократно беше критикуван максималният размер на даренията - до 5000 лв, като се посочваше, че в САЩ и Великобритания той е приблизително 200 лв. Големият проблем са бизнес-партиите, създадени с цел обслужване на нечий интерес ("Новото време", чиято кампания беше платена от Христо Ковачки и др. примери). САЩ и Великобритания са големи страни, с висок брой население, там милионите хора могат да акумулират сериозни средства, макар че и разходите са по-големи.
Не виждам особена драма и в това, че ЦИК няма да е постоянно действаща администрация. Прочистването на избирателните списъци е въпрос на друго решение...
Проблем наистина е, че за участие в избори от партиите се изискват високи депозити и големите подписки. Така без могъщи спонсори си обречен. Би следвало мярката срещу фантомни партии да бъде просто изискването за значителен брой подписи на граждани.
Надявам се, че част от забележките на експертите ще бъдат взети предвид при по-натаъшната подготовка на Кодекса.

2010-11-17

17 ноември и студентите

През 1941 г. на среща в Лондон Международният студентски съвет обявява 17 ноември за Международен студентски ден, ден за международна студентска солидарност в чест на репресираните на тази дата от хитлеристите чешки студенти през 1939 г.
Повече можете да прочетете ТУК.
Един от най-знаковите в световната история студентски протести въобще обаче е този на атинските студенти - на 17 ноември 1973 г. срещу военната хунта, тогава управлявала нашата съседка.
Предлагам ви две статии на Йоргос Мавракис, който е живял дълги години в България и списва блог с новини от Гърция на български.
За подробна хронологична справка за събитията ден по ден и тяхната кулминация, както и снимков материал, можете да се информирате ТУК.
Йоргос Мавракис също така е написал кратко, но емоционално и силно обобщение на днешната актуалност на датата 17 ноември - "Смисълът на 17 НОЕМВРИ 1973 г."

2010-11-15

Президентска република или авторитарна държава?

На 11.11.2010 г. в-к "Новинар" отпечата интервю с проф. Георги Близнашки, озаглавено
"Сега се правят опити мафията да се конституира като държава".
Аз също споделям основния извод за опитите мафията да се конституира като държава, но имам и някои различия и допълнения към мнението на проф. Близнашки.
Интервюираният е прав, когато по повод кампанията на РЗС за промяна на конституцията говори, че "става дума за едромащабна и скъпо платена кампания без аналог досега, която се предхождаше от дълъг подготвителен период на безразборно оплюване на действащата конституция, без излагане на сериозни доводи и аргументи."
Факт е също така, че "още преди седем-осем години се търсеха и вербуваха говорители на идеята за президентска република."
Проф. Близнашки обаче твърди, че "кампанията у нас съвпадна по време със сигнала, даден от руския президент за общо настъпление срещу парламентаризма в постсъветското политическо пространство.". Това за мен лично беше новост. Логически по-издържана ми се струва друга версия. В свой анализ за плановете за противоракетна отбрана (ПРО) на САЩ и НАТО един от центровете за изследване на САЩ към Руската АН прави извод, че реализацията на този проект минава през няколко етапа, като един от тях е налагането на президенстка форма на управление на България и Румъния.
Президентска форма на управление на България би била изгодна за САЩ, поради ниската степен на подкрепа от страна на българското общество на операциите на НАТО в Афганистан и Ирак, неособено високите нива на одобрение на американската политика, традиционната русофилия и нежеланието на огромни слоеве от нашето общество да се замесва с плановете за ПРО, пряко насочени срещу Русия. По тази причина е по-лесно да бъде наложен един президент, отколкото да се купят 240 народни представители.
По този въпрос и мнението на Близнашки е същото: "Що се отнася до формата на управление, то предимствата на парламентаризма са добре известни, защото дава шанс на всички социални интереси и гледни точки в обществото да намерят израз в сферата на публичността и да оказват влияние при вземането на политическите решения. Далеч не така стоят нещата при президенциализма, където действа правилото „победителят получава всичко”, а ролята на опозицията се оказва сведена до минимум. Злоупотребява се с тезата, че България се е превърнала в „премиерска република”, защото в страните, възприели парламентарната форма на управление, правителствата отдавна изпълняват и функцията по политическо ръководство. По-важното е обаче да се мисли как да се укрепи Народното събрание и да се рационализира неговата дейност, за да запази то централното място, което му е отредено в конституционната система и политическия живот. По този въпрос могат да се направят много неща, като се държи сметка и за обстоятелството, че парламентаризмът не може да се развива по възходяща линия без наличието на силни политически партии, които се явяват гаранция за отговорно управление."
И пак Близнашки: "Атаките срещу конституцията започват винаги когато дойде време да се потърси персонална отговорност от хора, участвали в грабежа на националното богатство. Не случайно у нас досега няма осъдени министри или други отговорни фактори, независимо от множеството случаи на корупция и злоупотреби с власт, да не говорим за босовете на организираната престъпност. Вместо да се говори, че у нас мафията си имала държава, по-точно е да се каже, че сега се правят опити мафията да се конституира като държава и за това не се жалят никакви средства. Най-неприятното е обаче, че през цялото време на прехода задкулисни центрове на паралелната власт упорито работят за разрушаване и обезсмисляне на демократичните ценности. Показателно е, че се раздават награди на името на диктатора Стефан Стамболов - една от най-спорните фигури в новата история на България.
Политическите институции не могат да функционират нормално при отсъствието на демократична политическа култура, още повече че в условията на криза атаката срещу конституцията съдържа огромен разрушителен потенциал. Всъщност замисълът е властта в страната да се концентрира в малък олигархичен кръг, като се принизи ролята съответно на народното представителство, на политическите партии и на общественото мнение, т.е. крайната цел е да се затвори публичното пространство. Ето защо смятам, че това начинание е една опасна политическа авантюра."
"...Най-общо казано, глобализацията води до отслабване на националните държави, а оттук и до ерозиране на демократичния политически процес. Затова както в отделните държави, така и в ЕС като, цяло непрекъснато се дебатира темата за т.нар. демократичен дефицит. Няма кой друг освен държавата да дисциплинира пазарните сили, устремени към безконтролното натрупване на печалби. Това е смисълът на демокрацията: политическите институции да служат на хората, а не да обслужват единствено и само интересите на олигархията. Затова и въпросът за формата на управление е от особено значение. Изключително важно е да отстоим парламентарната демокрация в България, защото колкото и крехки да са нашите парламентарни традиции, това е „несбъднатата мечта” на няколко поколения българи. Но за целта трябва да възстановим обществения морал, защото когато обществените нрави са развратени, демокрацията не може да просъществува."
Тези опити за промяна на конституционното устройство протичат и на един друг фон.
Управляващите от ГЕРБ наложиха промени за създаването на специализирани съдилища. По думите на Николай Слатински, бивш депутат от СДС и експерт по национална сигурност, "Ние всички подценяваме Бойко Борисов! Той не е толкова безобиден. Не бива да виждаме само гротескната страна на облика и образа му."
Според Н. Слатински, виждайки гротескното - "човек, прочел двадесетина книги, свързан със силовите групировки, бодигард на Тодор Живков, готов и на този най-висок пост постоянно да се показва пред обществото неглиже, по бели гащи - запотен, задъхан, самодоволен ритнитопковец...", ние пропускаме по-важното - "Бойко Борисов... подготвя за нас една много специална и трудно променима система на управление – формално демократична по форма (извинявам се за частичната тавтология), но откровено авторитарна по съдържание."
"Той прави това отчасти поради лични особености и специфики на характера си - като човек, който смята, че силата е „последният довод” на всеки, който я има и който не го е страх да прибягва до нея; като мъжкар; като скроен в черно-бяло; като лишен от всякакви способности и склонности да дири причините, а много повече скроен и много по-настроен да се разправя както трябва с последиците от тях и затова предпочитащ интуитивно, когато температурата не му харесва, да счупи термометъра, а когато търси нещо изгубено - да прави това под електрическия стълб, че е по-светло, вместо там, където то е изгубено.
Отчасти, обаче, той прави това поради съвсем съзнателна, тайно и полека обмисляна стратегия."
Нека да видим какво се случва в четири ключови сфери и дейности на държавата:
" • Първо, постепенно (а защо пък постепенно и постепенно ли е случилото се само за година?) практически цялата силова система на държавата (преди всичко и най-вече МВР и ДАНС) мина под абсолютния контрол на Бойко Борисов.
Да, аз също смятам, че съдебната система е раковото образувание на нашата демокрация с нейния отказ от правосъдие (нищо, че там има редица качествени съдии, прокурори, следователи – говоря за проядената от недъзи, страх и корупция система!). Но да се вижда в нея коректив на силовия инструментариум на държавата, намиращ се под контрола на Бойко Борисов е наивно. Притисната в менгемето на две мощни сили, които искат тя да ги обслужва – организираната власт и организираната престъпност, съдебната ни система „ще клекне” (още повече, че има трети натиск над нея – европейският, в чиято искреност, но и в чието дилетантство, неотчитащо средата за сигурност, традициите и инерцията в България, не се съмнявам). И „ще клекне” именно пред Държавата (както самата съдебна система наивно ще си мисли), а всъщност – пред Бойко Борисов.
Второ, българското медийно пространство.
Говоря за информационните медии – подсъзнателно действащи на съзнанието, а не за жълтите и мръсните, съзнателно действащи на подсъзнанието.
Защото в медийното ни пространство в момента протича скрита, но изпълнена със земетръсен потенциал революция.
Едни вестници фалират, други се сливат, трети минават към интернетен вид, четвърти променят профила си. Но при това трансформиране, при тази трескава битка за оцеляване, главният печеливш ще се окаже Бойко Борисов!
Не, не преувеличавам. Наистина една медийна империя се отръсква от някои досегашни свои повелители на Лъжата, отръсква се като куче след преплуване на бурна и мътна рекичка, и тича, изплезила език - към новия си повелител на Истината.
Пиша Истина с главна буква, не защото тя наистина ще бъде Истина, а защото ще бъде едната и единствена истина, която ще има право да бъде назовавана, натрапвана и налагана.
Трето, наблюдавайте местното самоуправление. То поема „правилния” курс, тръгва по уж по различни пътища, които обаче си приличат по едно – политическият вятър духа в гърба им и ускорява техния ход, а ако те си помислят дори да се позапънат - ги подбутва напред – да вървят и да не се оглеждат и ослушват.
Попитайте множество кметове, те ще ви кажат как се работи днес и какво се иска от тях. Впрочем, не малко от кметовете вече се специализираха в преминаване от партия в партия, така че и без да ги карат, те знаят какво трябва да правят.
Някои партии се готвят за местните избори като за сталинградски битки. Само че нека помним и знаем - и стотина фелдмаршалчета не правят един генералисимус в днешното ни оскъдно на чест и морал, на храброст и смелост време.
Опасността при тези избори е „ГЕРБ” да се бори ... срещу себе си.
Т.е. ако „ГЕРБ” спечели в дадения град, градец или село - ще управлява „ГЕРБ”.
А ако „ГЕРБ” не спечели, много скоро ще се окаже, че ... управлява „ГЕРБ”. Съответният победил кандидат ще знае защо и как. Има си начини как той да бъде стимулиран към подобно „правилно” решение, да не говорим, че и прекалено увещаване чак толкова няма да бъде необходимо - при тази засилваща се централизираност на държавата.
При нас вече тече подмяна на „властта на партията” с „партията на властта”. А тази „партия на властта” си е чиста проба еднолично политическо дружество с неограничена отговорност.
И накрая, четвърто, опитайте се да осмислите защо и как систематично и неотклонно Бойко Борисов (заедно със свързани с него задкулисни играчи у нас - но и не само у нас) овладява енергийния сектор във всичките му основни дейности и действия – инфаструктурни проекти, доставки, продажби, парични потоци. При това тези му целенасочени усилия са често маскирани под очевиден държавен интерес (нещо, което е трудно да се отрече понякога).
Усещащ ледения полъх на неизбежното си слизане от политическата сцена и оставането си в миналото на България, Георги Първанов концентрира колосална енергия в енергийната сфера. Но той само си мисли, че енергийните олигарси, които чакат с вълче нетърпение резултатите от тази негова битка, от тази лебедова негова песен, са готови да положат за сетен път клетва за вярност пред него.
Не, олигарсите му в други клан минаха!
Защото олигарсите нямат национални интереси - те имат само личен интерес. Ах, колко хищен, колко свиреп може да бъде подобен тип личен интерес!
Така че Бойко Борисов пуска Георги Първанов да води армиите, артилериите, армадите, арсеналите на „Големия шлем”.
Тук техните интереси в огромна степен съвпадат.
Бойко Борисов спокойно наблюдава отстрани как Георги Първанов вади кестените от огъня – хладнокръвно го оставя да си мисли, че работи за себе си и че той ще спечели от всичкото това, че ще получи голяма и различна благодарност.
В края на краищата най-добре се смее този, който се смее последен.
Бойко Борисов вярва силно на тази пословица – почти толкова силно, колкото вярва и в една друга: че най-добре се смее, който стреля пръв.
Резултатът за България обаче е предизвестен.
Ние ще се окажем в ситуация, при която една значителна част от цялата енергийна сфера (и енергийна сигурност) ще бъде под контрола на Бойко Борисов и на свързани с него интереси.
А останала част ще се съобразява с него, ще го подкрепя и ще бъде постоянно облагодетелствана от неговата власт – като й се спестява контролът от страната на държавата, като получава цените, които са й нужни, като не й се отказва нищо по-съществено, вкл. трансферът на огромни средства директно от джобовете на редовите българи в банковите сметки на нейните задкулисни собственици.
Много пъти съм разсъждавал над феномена Бойко Борисов. На моя сайт можете да видите материалите на тази тема, изготвяни от мен за Георги Първанов, когато бях негов секретар по националната сигурност. При това редица текстове са писани още през 2003 г.
Например, на 22.04.2003 г. разсъждавах над феномена „Бойко Борисов”, воден от мислите – какво е оригиналното и уникалното в него; и също така – на кого ми прилича той, чии черти той повтаря? Между другото, тогава написах до Георги Първанов:
”Аз съм абсолютно убеден, че Бойко Борисов има много сериозни амбиции в политическия живот на страната и дестабилизирането на ситуацията у нас работи в негова полза, защото той като мит и облик вирее върху чувството за безизходност и масовото упование в силната ръка и твърдия подход. Не бих твърдял, че Бойко Борисов прави този перфектен PR изцяло на съзнателно, осмислено ниво, но тук е голяма ролята на интуицията, на подсъзнателния нюх... При това той умело съчетава както хитрата популистка риторика на един Александър Лукашенко, така и проамериканската риторика на Лех Валенса.”
Връщам се именно към този свой текст, защото в него правя едно много ключово сравнение на Бойко Борисов с две толкова различни личности – Александър Лукашенко и Лех Валенса.
Като тях (и като все повече излизащи на преден план подобни политици) Бойко Борисов е с увличаща харизма; с не много висока и широка обща култура; с редки и непарализиращи действията му съмнения и терзания; с излишък от енергия; със слаба склонност да следва неизменна система от принципи; с чудесна интуиция; с мъжкарски (до мачовизъм) похвати и трикове; с лидерски амбиции; с разбирането за демокрацията като за процедура, чрез която се прокарват собствени амбиции и импровизации.
С Лех Валенса (една колосална историческа личност) Бойко Борисов си прилича, освен казаното по-горе, основно само по едно – прозападната, проамериканска риторика. Той няма нито неговата биография, нито неговата визия, нито неговото държаничество, нито дори политическите му смелост и честност.
Но избраната като истинска политическа мимикрия прозападна, проамериканска риторика на Бойко Борисов е прекрасно и мощно оръжие в неговите ръце – то циментира управлението му (все пак България е в НАТО и ЕС), изпира в не малка степен биографията му, легитимира го в очите на западноевропейските и задокеанските му партньори (вечното: “son of a bitch, but our son of a bitch”).
Много повече са общите му черти – като менталност – с белоруския президент батька Лукашенко (батька обаче не е бате, батко, а тате, татко):
- И двамата нямат с какво да се похвалят като биография през социализма и в първите години след началото на демокрацията (единият става собственик на силова фирма, другият е председател на колхоз - съветското текезесе).
- И двамата мислят и уреждат само себе си в мътното време на първите години на демокрацията.
- И двамата идват на вълната на отрицанието на „лошото в демокрацията”, на вълната на необходимостта от „ред”, от „сигурност”, от „здрава ръка”.
- И двамата залагат категорично на Големия брат (единият – на Русия, другият – на САЩ). И това им развръзва ръцете вътре в държавите им.
- И двамата имат двойствено (като логика и стандарт) отношение към олигарсите в страните им – едните, „добрите”, цъфтят и процъфтяват, а другите, „лошите”, са мачкани здраво и под възторжените овации на обществото (не казвам, изобщо не казвам, че тези олигарси не трябва да бъдат мачкани).
- И двамата най-напред слагат под пълен контрол силовите структури.
- И двамата използват едни и същи изразни средства, в които има думи като „бия”, „мачкам”, „разбивам”, има много грубост, има понякога лош тон, често са далеч от речника на политиците.
- И двамата са отчаяни популисти, постоянно са някъде: нещо откриват или в нещо вземат участие, винаги са щедро и благосклонно отразявани от медиите.
Разбира се, Бойко Борисов е в по-трудна позиция. Той все пак е ограничаван от някои норми на демокрацията или поне на нейната видимост. Но това, което той прави системно и методично, както се вижда от написаното дотук, мен ме смущава.
Смущава ме, защото тенденциите в нашето общество са такива, че ние бавно, но сигурно вървим към държава, която наистина ще бъде демокрачна по форма и авторитарна по съдържание."
И в заключение ви предлагам един прекрасен анализ на Валери Найденов от "24 часа" - и той достига до заключението, че приказките на Алексей Петров за президентска република мобслужват само Бойко Борисов - "Алексей Петров - агент на премиера?"

2010-11-13

Pink Floyd - Wish You Were Here

2010-11-11

Кои са експертите на прехода в България?

Защо въпросът за "експертите" е важен? Не мога да отговоря по-добре от проф. Едуард Саид: "В съзнанието на американеца и европееца понятието “интелектуалец” подсказва “признат професионалист”, но в “признанието” ударението е изместено към властовите структури, т. е. прието е да се смята, че заслугите и целта, към които интелектуалецът трябва да се стреми, са неотделимо свързани с политическата игра - ­ неговата роля тук е да формира и определя политиката, да създава общественото мнение. Според мен интелектуалецът е длъжен преди всичко да задълбочава самосъзнанието, да осмисля всички изменения и проблеми в живота на обществото, да поема отговорност за него. Мисля, че интелектуалецът не е само специалист, доколкото ролята му надхвърля рамките на професионалните дисциплини. Всички знаем какво означава професионален дискурс. Имам предвид жаргона, разговора между посветените, които принуждават всички останали да слушат мълчаливо, да се съгласяват и в края на краищата им натрапват своето мнение. За мен това е отвратително. Смятам, че обществото се дели на две категории: на т. нар. блюстители, стараещи се да запазят съществуващия ред на нещата, и на интелектуалци ­ ония, които предизвикват промените и защитават различията." и в тази връзка възниква етическият въпрос за отговорността пред сънародниците, който е много важен. (вж. цялото интервю с Е. Саид ТУК).
Значи, експертите казват на обществото какво то да мисли, какви решения да взема. Но дали те се водят само от професионалната си преценка? Не са ли те хора също със свои интереси, може би най-важният от които - как да утвърдят своя статус и да направят така, че тяхната гледна точка да доминира, да спечелят битките за понятията, да определят дневния ред на всички ни.
Точно по тези причина ще се опитам да привлека вниманието ви върху книгата на Достена Лаверн “Експертите на прехода”.
Авторката е родена в Пловдив през 1974 г. Завършва средното си образование с отличие в НГДЕК в София и американската гимназия „Гладстоун” в Портланд, САЩ. Магистър по съвременна история и доктор по политическа антропология в Училището за академични изследвания по социални науки в Париж. Живее в Страсбург и работи като журналист в списанието за култура на френския ежедневник „Ле Дерниер Нувел д’Алзас”. Президент е на Националния Делфийски комитет във Франция, програмен директор на няколко международни програми и фестивали за литература.
Изследването е публикувано от ИК "Изток-Запад" и представлява първо по рода си дълбинно антропологично описание и анализ на средите на "think tanks" както за България, така и за Европа. Самото понятие "think tanks", което се тълкува като интелектуални центрове, фабрики за идеи, но също така и като „мозъчните танкове“ при износа на демокрация.
Трудът на Достена Лаверн предизвика жив интерес в изследователските среди в САЩ и Франция.
На мен лично текстът ми е изключително интересен, тъй като позволява да се надникне в "задкулисието при въвеждането на демокрацията в периода на така наречения преход."
Няколко откъса от книгата:
Като въвеждаща може да послужи препечатката на "Е-вестник": "Кои са експертите на прехода в България?"
Под заглавие "Общество пред „цивилизационен избор“" сп. "Либерален преглед" публикува друг откъс. Като важно можем да откроим, че в коментарите под статията се включва и самата авторка, като тя прави пространно изложение за това що е то "think tank", защо изпролзва понятието, неговият произход и пр.
Също така предлагам и част от страниците, отнасящи се до личността на българския политолог Иван Кръстев и ролята му в световните мрежи и схеми за влияние - "Гласове": "Кой е Иван Кръстев?".
Можете да прочетете и интервюто с авторката "В България демокрация няма!" в блога "Книголандия".

Цитатите са ужасяващи, нали? Мислят ни съвсем за обиригени, не смятате ли?
Може би точно по тези причини гузното мълчание на "експертите" и големите медии за книгата е оглушително...

2010-11-03

Scorpions - You and I


Защото обещанията трябва да се спазват...