Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2011-01-24

Калин Първанов - "Шифърът на паралелната власт"

"Имаше ли преходът своята невидима интелектуална ръка? На този въпрос се опита да отговори една книга и в резултат остана невидима

Определят се като „строители на демокрацията”, „представители на отговорния елит”, „пазители на знанието”, „брокери на идеи”. Наричат ги „кучета-пазачи на реформите”, „либерален интернационал на експертите”, „вносители и износители на демокрация”, „акушери на демокрацията”, „контрольори на правителствените практики”, „правещи политика, без да са политици”, „невидимата ръка на прехода”. Извън идеалистичната представа за тях, срещат се и други, по-практични определения – „технически заводи за проекти” и „пощенски кутии, съдържащи съобщенията на глобалните икономически актьори”.
Разпознават се лесно и по жаргона на глобализацията, с който обогатиха българския нов говор. От техните policy papers (ако предпочитате - докладни записки) се просмукаха понятия като governance (управляемост, но може да се разчете и като деполитизирано управление); consensus building (създаване на политически консенсус, главно като директива за следване на шаблона); capacity building (изграждане на капацитет – политически, административен, експертен и всякакъв); flexibility (гъвкавост, най-често - на пазара на труда), social capital (да го наречем - животът в мрежа) и т.н. Изрази, често неразбираеми за широката аудитория, но задължителни за лексикалния шифър на всеки модерен политик или експерт. Поне, ако държи да бъде възприеман не като популист, а като управленец от европейски тип.
Но тъй като българското общество - освен принадлежащите към т. нар. „гражданско”, все още е загубено в превода, на помощ ни идват френските изследователи Пиер Бурдийо и Лоик Вакан. Ето какво гласи техният прочит: „Новият световен жаргон е произведен чрез техноподобни термини, като например понятието гъвкавост, които сбито предават и са проводник на цяла философия за индивида и за социалната организация, и функционират като политически лозунги. В случая на flexibility – по-малко държава, свиване на социалните помощи и приемане на несигурността на заплатата като неизбежност и дори като благодетел. Новият планетарен жаргон описва трансформациите на съвременните общества към освобождаване на държавата от отговорност в икономически план и засилване на полицейската и наказателната компонента, дерегулация на финансовите потоци и премахване на рамката на пазара на труда, намаляване на социалното осигуряване и морализаторско честване на индивидуалната отговорност”.
Къде е Магнаурската школа на новите просветители? Дори и да приемем, че седалището й съвпада с адреса на Световната банка във Вашингтон - както твърдят някои критични изследователи, обяснението няма да е изчерпателно. Защото всяка школа е мъртва, ако не разполага с мрежа от апостоли, готови да пренесат знанието и до най-отдалечените точки на територията, населявани от общества с предмодерен бит и душевност. В наше време е прието комитетските дейности да се наричат think tank – още едно понятие, което очевидно се нуждае от превод. Глобалната търсачка Гугъл не винаги е най-добрия съветник, но в случая май казва достатъчно. „Тинк танкове или аналитически центрове, наричани още „мозъчни тръстове”, „фабрики за мисли”, „мислителен таран”, са неправителствени изследователски организации и групи, които по правило съсредоточват усилията си в областта на хуманитарните науки - политика, икономика, социология, право и т.н. и които имат често функцията да защитават определен тип социални политики, политически стратегии, икономика, въпроси на науката и технологиите, индустриални или бизнес политики и дори военни съвети”, се казва в едноименната статия в „Уикипедия”. И още: „Мозъчните тръстове” провеждат оригинални изследователски и образователни програми, посредством които обучават и оказват влияние върху политици и лица, формиращи общественото мнение по широк кръг икономически, социални, политически и екологични въпроси, както и върху проблемите на сигурността. Също така те се проявяват като инструмент за социален контрол и следователно участват във формирането на целите и ценностната система на обществото. Мозъчните тръстове се финансират от правителствата, групи по интереси или фирми”. В статията е цитирано мнението на Тод Стюарт - бивш US-дипломат и зам.-директор на тинк танка Институт за международна икономика във Вашингтон, според когото аналитическите центрове оказват такова въздействие върху икономиката и политиката, което ги проявява като пета власт, наред със законодателната, изпълнителната, съдебната и медиите. На обратния полюс е американският журналист Джон Чакман, който характеризира тези центрове като „фалшиви институции, където идеологически проповедници се представят като преподаватели, и където парите се изливат като кръв от артериите и всичко това с една цел - безсмислено и кресливо рекламиране на политиците”. След такова количество терминология, близка почти до военната, не може да пропуснем и едно популярно обяснение за родословното дърво на тинк танковете: по време на Втората световна война така са се наричали напълно звукоизолирани стаи, в които висшето офицерство е чертаело стратегическите си планове.
Статията в най-популярния глобален справочник сочи като български тинк танкове няколко организации. Сред тях са Центърът за изследване на демокрацията (ЦИД), известен още като „Центъра на Огнян Шентов” и Института за пазарна икономика (ИПИ) – популярен и като „Института на Красен Станчев”. В същата категория се числят и Център за либерални стратегии (ЦЛС) на Иван Кръстев, Център за икономическо развитие (ЦИР), основан от Александър Божков и ръководен от Георги Прохаски, Институт „Отворено общество”, а също и някои по-малки като Център за социални практики на Евгений Дайнов и Институт за регионални и международни отношения (ИРМИ) на Огнян Минчев и др. Видно от имената на лидерите и основателите, доста от тях дебютираха на обществената сцена още в зората на прехода в качеството си на социални мислители, близки до демократичните сили, но едновременно и стремящи се да подържат репутацията на „независими”. Времената обаче отдавна са други. Реформите са довели до промени в статусите, включително и за своите акушери. Част от тях някога бяха само политолози, а днес са станали цели тинк танкове, въпреки че още от онези времена в градския фолклор битува и определението „всичколози”.
Подобна представа, оказа се, не бива да се счита за обидна, нито пък за изцяло лишена от основания, защото до голяма степен отговаря на духа на времето, в което живеем. В прехода към тоталната flexibility, когато всеки пети си тик-така, докато препуска по улиците, кой ли ще посмее да претендира, че не се е превърнал във всичколог? Както споделя експерт в български тинк танк пред автора на една нашумяла книга, за която ще стане дума: „Трябва да усещаш, според деня и момента, идеята, която да представиш пред даден спонсор. Обичам да организирам, бях активен още в Комсомола. Сега се занимавам с проекта за студентските дебати за Европа и с докладите, оценяващи политическия риск по поръчка на Crown Agency: изследваме състоянието на правителството, на партиите, на Народното събрание, икономическите тенденции. Информация от последния момент, сценарии, идеи. Технологията на проектите е хаотична, няма стриктни правила, измисляме, компилираме, това е вълнуващото, реагираме на момента...”.
Когато се поднася някаква значима за обществото информация, ролята на медиите е да излязат от контекста на деня и на това, което се случва само в съответната държава. „Не знам дали те винаги се справят с тази задача”, констатира наскоро пред „ТЕМА” живеещата постоянно в Париж разследваща журналистка Румяна Угърчинска, авторка на документални книги за атентата срещу папа Йоан Павел ІІ, газовите войни и ролята на бившите тайни служби в прехода в Източна Европа. След което възкликна: „Затова в България има толкова много политолози. Във Франция няма политолози!”.
Именно от този вакуум ловко се възползват тинк танковете. Докато журналистите все още тичат след политическото събитие или изчакват то да приключи, за да могат да го погледнат в дълбочина, експертите по демокрация са готови да предложат изпреварващи статии, анализи, коментари. Всички са доволни: журналистите се чувстват улеснени, редакциите – също. В редица случаи обаче остава усещането, че въпросните анализи са били подготвени още преди самата новина да се е състояла. Справка – начинът, по който се развиха събитията около решението за въвеждане на плоския данък, оповестено в началото на отпускарския сезон през лятото на 2007 г. Още в първите часове тогава телевизионните студиа изведнъж се оказаха наводнени от привърженици на „смелото решение”. Дори и отявлени противници на ДПС, БСП, левицата и тройната коалиция от експертния сектор се надпреварваха да приветстват внезапно обзелия ги реформаторски дух, апелирайки за политически консенсус около „единствено възможния избор”, който гарантира благосъстоянието на всички.
Доколко независими гледни точки са това?
И точно от такъв тип анализи ли се нуждае обществото? Това са част от въпросите, поставени в центъра на едно изследване, което по стечение на обстоятелствата отново дойде у нас от Франция. И само за няколко седмици се превърна в най-одумваната напоследък книга, за която се говори от уста на уста и често се предава от ръка на ръка, особено в заинтересованите среди. Автор на „Експертите на прехода” е Достена Лаверн – 36-годишна българка, която от 18 години работи в Париж. Дъщеря е на политоложката Мария Пиргова. Факт, който ще се превърне почти в обвинение при обсъждането на книгата, особено от страна на нейните опоненти.
Впрочем, обсъждането и одумването на изследването тече основно в интернет-форуми. При изписването на името на авторката, Гугъл посочва над хиляда резултата. Публикациите в печата обаче се броят на пръсти, а интересът на централната преса е нулев. Общо взето медийното отразяване се изчерпва с публикации във в. „Гласове”, интелектуалното списание „Либерален преглед”, интервюта за БНР и няколко сайта. Един от авторите на рецензии Христо Блажев – журналист, критик и създател на блога „Книголандия”, не крие възторга си: „Поредна история на прехода. Още една гледна точка, още един поглед към смутен период с безброй лица. Но нещо е различно – засегнати са недосегаемите.
Цветята на прехода – най-популярните нашенски НПО-та, които и до ден днешен благоденстват, назидавайки народа и политиците как трябва да се правят нещата”. В читателските форуми равнодушни няма, а оценките варират от „прекрасен и обективен текст”, „необременен от самоналожените табута на нашенските „think tanks” до „удивително слаб и манипулативен текст” и „финално злобно хихикане, за да боли повече – направено от Париж, а не от Москва”.
Още с първото препечатване на откъси от книгата в сайта на „Либерален преглед” през септември прехвърчат искри. След няколко мнения относно ролята на тинк танковете за резултатите от прехода и влиянието им върху съвременната политика, във форума се появява мнение, подписано от Огнян Минчев. Известният политолог е по своему директен и емоционален: „Достена - съзнателно или не - изцяло изрязва контекста на този дебат, който тя представя като ограничен и манипулативен. Аз не зная как изглежда този дебат през призмата на френския интелектуален контекст, но в България той има само един смисъл и този смисъл е политически. Всички дихотомии - Изток/Запад, модерно/традиционно и т.н. са част от една безмилостна и отчаяна политическа борба - борбата България да прескочи оградата между пост-съветската разруха и европейската (пост)модерност. Ако на някого този дебат му се струва груб, идеологизиран или направо примитивен, то на този някой трябва да му бъде известно, че на дебатиращите не им бяха раздавани кадифени ръкавици, нито фехтовални маски. Битката беше с примитивни и брутални типове, които през целите тези 20 години не родиха нито една идея, но за сметка на това откраднаха цялото обществено богатство...Всичко това едва ли мирише на цветарски магазин от централен парижки арондисман. Аз лично се гордея с този дебат - с неговата откритост, отчаяност и решителност моята страна да не остава в ръцете на източните варвари. Същите, за които парижките франтове разнежено пеят - Oh, Natalie...!”
Началото е обещаващо и предвещава разгорещена медийна, политическа и обществена дискусия. „Експертите на прехода” може да стане най-шумната книга на годината просто защото е за най-шумните люде”, прогнозира един от литературните сайтове. В Книголандия обаче Иво Ников споделя подозрението си, че тази книга ще се окаже камък в блатото, понеже НПО-тата (особено засегнатите в изследването на Лаверн) и въпросите около тяхното финансиране и чии интереси защитават са „една негласна тема табу за общественото внимание”. И действително се случва чудо невиждано: най-шумните в обществото – „говорещите глави”, звучно отсъстват. Издигната е стена от мълчание, но не и от безразличие. Казват, че още с доставката на „Експертите на прехода” на книжната борса, там вече чакал човек от Центъра за изследване на демокрацията, който си тръгнал с пет екземкляра.
„Откровено казано и аз, и другите колеги, които са обект на изследването на Достена Лаверн, решихме да не взимаме отношение, тъй като начинът, по който излага нашата дейност, не е сериозен. Авторката повтаря тези, характерни за жълтата преса в началото на демократичните промени – за хора на Сорос, на ЦРУ, платени външни агенти. Ние лично нямаме потребност да доказваме, че не сме такива или онакива”, коментира пред „ТЕМА” Минчев. Той се съгласи да обсъжда единствено по принципни въпроси, отнасящи се до дейността на НПО и тинк танковете, но не и по конкретни констатации от книгата.
През ноември по неясни причини се отменят или провалят две предварително обявени дискусии за книгата – представянето й в Софийската художествена галерия и опитът за кръгла маса в Културния център на СУ. Обичайно приказливият център за дебати „Червената къща” също мълчи достолепно като Партиeн дом пред „Град на истината”.
И въпреки това „Експертите на прехода” е книга, за която продължава да се говори, а издателството подготвя втори тираж на 614-страничният том.
Общността на експертите безспорно има право да избере формата на своята реакция. Но задействаната стратегия трудът на Лаверн да бъде причислен към булевардните издания е твърде рискована. Защото преди да бъде издадена като книга, „Експерти на прехода” е преди всичко дисертация, защитена пред Академията за социални науки EHSS в Париж през 2008 г. Към момента на защитата, във Франция е в сила изискване да се ограничи драстично броя на дисертациите, на които се присъжда „отличен”. Изследването на Лаверн е сред малкото избрани, а оценката е поставена от 7-членна комисия с представители на пет френски, един български и един американски университет.
Главният редактор на в. „Култура” Копринка Червенкова не споделя мнението, че става въпрос за жълто издание, но „в него има и жълти неща, които го развалят”. Книгата е трябвало да бъде обговорена, а мълчанието никак не е най-добрата реакция, но вина за това носела и самата авторка. „Вярвайте ми, аз самата още не знам какво да мисля за тази книга”, казва Червенкова, която си обяснява полярните оценки с това, че Достена Лаверн е изцяло потопена във френските традиции като научна методология и начин на мислене, докато у нас силно доминират англо-саксонските школи. „Смятам, че не попадна в своето време. Виждате, че не произведе дебат. В обществото няма готовност да бъде обсъдена, което означава, че времето й още не е дошло”.
Времето напоследък наистина е повсеместен дефицит. „Ще ви потърсим когато обемът от работа намалее” – с тези думи секретарката на директора на ЦИД Огнян Шентов вежливо отклонява въпрос за евентуална позиция на центъра по повдигнатите в изследването въпроси. Вместо уговорка за разговор, получаваме покана за поредния форум, организиран от ЦИД на 18 януари. Темата му „Енергетика и добро управление: тенденции и политики”, както и мястото за провеждане – зала „Изток” на Народното събрание, сякаш идват в потвърждение на едно популярните прозвища на ЦИД „Министерство на реформите в сянка”. Колкото до друго неформално наименование, цитирано в изследването на Лаверн – „Малкото американско посолство”, вероятно точно това имат предвид онези, които наричат книгата „жълта”.
И ако ЦИД наистина отговаря за цялостната рамка на реформите, то за вярната посока в бюджетната и икономическата политика отговаря друг тинк танк – Институтът за пазарна икономика. Леви и десни правителства се сменят, но ИПИ официално се ползва със статут на партньор на двете ресорни парламентарни комисии и открито се обявява за действителният автор на редица проекто-закони.
Ако се съди по реакциите, които „Експертите на прехода” предизвикаха в интернет форумите, очевидно е усещането на част от четящата публика, че у нас действително има теми табу. В същото време е разбираемо и раздразнението на експертите от определения като „недосегаеми”, и то на фона на комфорта, с който се ползват куп герои от криминалния и псевдо-бизнес елит. Факт е, че преходът, сред чиито основни идеолози бяха българските тинк танкове, протече под лозунга „По-малко държава във всичко”. А един от неговите резултати е, че създаде цели сфери в икономиката, които преминаха под контрола на „недосегаеми”. Но защо тогава да се отрича правото на гледна точка, която търси връзка между горните двете обстоятелства?
Ако оставим идейните спорове и както казват политолозите – слезем на терен, ще установим, че очебийните примери отдавна са дошли и на нашата улица. Последствията от дерегулацията на публичните услуги, тяхната приватизация и концесиониране (да речем – на сметопочистването) е една тема, която традиционно убягва от изследователския интерес на българските тинк танкове. Ако все пак понякога бива засегната, то дежурното обяснение е, че състоянието на тези сектори би изглеждало различно, ако в тях бяха навлезли чужди инвеститори, вместо български капитали или пари с неясен произход. И тази теза обаче остава силно дискусионна, ако погледнем към случилото се във водния сектор, където навлязоха тъкмо мултинационални компании.
Каква е ролята на тинк танковете в тези процеси? Защо гражданското общество се изгражда от горе на долу, вместо от долу на горе? Превърна ли се то окончателно в свят на проектите, а не на каузите?
Възможно ли е едни и същи центрове и лица да бъдат вносители на реформи и износители на данни и експертиза; да бъдат участници в частно-публични проекти с институциите, а заедно с това и техен граждански коректив; да играят едновременно ролята и на „елитите” и на „народа”; да се явяват ту като маркетингови агенти, ту като интелектуалци, а заедно с това и да претендират, че развиват научна дейност? И в крайна сметка съществуват ли центрове на влияние и власт, които произвеждат политика, без да притежават легитимността на политици, подлагали се на избори?
Всичко това са част от въпросите, поставени в изследването на Лаверн, а едно от нейните заключенията е за честото смесване на митове и данни с научни претенции в тинк танк изследванията: „Някои цифри и таблици, които имат за цел да сравняват напредъка на реформите в страните в преход, наукообразно потвърждават и подсилват митовете за идващото щастие. То, макар и да става почти количествено определимо, винаги остава извън таблиците”.
В своите проучвания Лаверн установява, че имената на редица лидери на тинк танкове се срещат в множество публикации, където едните цитират изследванията на другите, те пък от своя страна им връщат „жеста”, като по този начин формират едно затворено и авторефлексивно поле на експертиза. Това, което обединява българските експерти по преход с колегите им от останалите държави е, че по правило се позовават на едни и същи авторитети: „Дали ще се говори за българските тинк танкс (Иван Кръстев) или за френските (Люсил Демулен), винаги се цитират текстовете на Макган, Уивър, Джеймс Смит, Даяна Стоун и т.н... Някои от тези автори участват в едни и същи международни организации или мрежи (Световната банка, „Глоубъл Дивелъпмънт Нетуърк” и др.). Взаимното цитиране понякога е успоредно на участието им в едни и същи консултативни комитети, пак тези лица се явяват ту като ръководители на различни нива в СБ, ту като изследователи в тинк танкове, които изпълняват финансирани от нея проекти.
Възникването на българските „пазители на знанието” наглед също е резултат от гражданска активност, но заедно с това следва строга собствена логика. Центърът за изследване на демокрацията е създаден през 1990 г. и дори претендира да е първият тинк танк в цяла Източна Европа. От тогава до днес начело начело на ЦИД неизменно стои Огнян Шентов, но сред основателите личат имената на Иван Кръстев, Евгений Дайнов, Деян Кюранов, Йонко Грозев и др., които впоследствие се отделят в други или в собствени изследователски центрове. И ако ЦИД често е наричан „тинк танкът майка”, за бащинството на гражданското общество може да претендира Институт „Отворено общество”. Родословието е проследимо не само по имената на преминалите през института директори и изледователи, но и по разпределените от него средства, които в различни периоди конкурират бюджета на „ресорни” държавни институции като Министерство на културата.
В наши дни едва ли някой може да посочи точната сума, инвестирана в строителството на гражданското общество в България. Известни са основните инвеститори: американският филантроп Джордж Сорос, фондът на Световната банка „Глоубъл Дивелъпмънд нетуърк”, Американската агенция за международно развитие USAID, Тръстът за гражданско общество в Централна и Източна Европа CEE Trust и в доста по-малка степен Европейската комисия. Ако разгледаме сайтовете на българските тинк танкове, те по правило са особено стриктни при изброяването на своите партньори и донори, но са доста по-пестеливи в информацията за конкретната стойност на отделните проекти.
В последните години обаче и на „пазара на демократичния бизнес” тече трансформация. USAID и „Отворено общество” считат мисията си за до голяма степен изпълнена и постепенно се насочват към други региони. А Брюксел не изглежда чак толкова щедър, колкото Вашингтон. Един от лидерите на по-малките български тинк танкове не крие огорчението си от подобно развитие: „Преди няколко години Еврокомисията реши, че гражданско общество не й трябва. Моята организация я натикаха да се занимава с изследвания, а не да действа. Така от актьори ни превърнаха в публика”.
След успеха на мисията на изток, една от новите й посоки на глобалния преход изглежда „Стара Европа”, а последното ярко свидетелство са събитията около реформата във френската пенсионна система. „Достена Лаверн успява да представи българския казус като огледало на бъдещето на Западния свят”, казва Никола Гийо, директор на „Сошъл Сайънс Рисърч Каунсил” в Ню Йорк и един от рецензентите на „Експертите на прехода”.
С други думи – преходът продължава, а нуждата от експерти съвсем не е изчезнала. Но кой им е гарантирал, че така горещо прокламираната flexibility няма да ги застигне и тях?"

Статията на Калин Първанов можете да прочетете в бр. на сп. "Тема".

Моят материал за книгата на Достена Лаверн "Експертите на прехода" можете да прочетете ТУК.

2011-01-21

Кратки анонси на близкоизточни филми

Вече писах за датите и местата, на които можете да гледате филмите от тазгодишното издание на фестивала за близкоизточно кино "Цветята на Корана". Можете отново да ги видите ТУК.
По-долу на сканираните изображения можете да прочетет повече за филмите.
За да видите уголемено изображението, кликнете върху него.




Със сигурност могат да твърдя, че иранското кино е много силно, залагат на пределно малко ефекти и пр., естетиката е спартанска, доста изчистена, но въздействат изключително силно. В пресата четох добри отзиви за "Ширин", но не съм го гледал, не мога да кажа. Ливанските истории ми звучат добре, но не съм гледал ливански филми досега; със сигурност филмите, посветени на Палестина, са добри и си заслужават. Аз лично си ххаресах също така два от турските представители - "Два езика и един куфар" и "Мустафа".

2011-01-20

Топлофикационни лъжи

Въпреки "поевтиняването" с 5%, в действителност парното поскъпва с повече от 17% спрямо януари 2010 г. В този смисъл ми се струва по-уместно да говорим за по-скромно увеличаване на цената, отколкото за "поевтиняване".
Оказва се, че са лъжи и твърденията, че по-високата цена на отоплението следвала повишаващата се цена на газа. В периода 1996-2005 г. цената, по която топлофикациите купуват газа от "Булгаргаз", нараства с 200%, докато цената на топлинната енергия - с 2760%!!! Над 27 пъти!!!
Дори и да приемем, че има фактори като увеличаване на цената на труда и инфлация, те не могат да обяснят ръст на разликата между цената на газа и цената на "топлото" от 13 пъти...
Важен е въпросът и за независимостта и правомощията на държавните регулатори. Съгласно директива на Европейския парламент и на Съвета относно общите правила за вътрешния пазар на енергия, вкл. електроенергия (параграф 3.2.2), националните регулаторни органи трябва да бъдат "независими от правителството и да имат широки пълномощия по отношение както на мрежите, така и на пазарите за доставка".

Използвал съм данни от статията на д-р Радко Ханджиев "Нова година - нова лъжа", "Дума", 06.01.2011 г.

2011-01-14

"Време е индустрията да защити учените"

В броя на в-к "Дума" от 6. януари 2011 г. беше публикувана статията "Време е индустрията да защити учените" на инж. Иван Пехливанов. В нея той разглежда приноса на българската наука към родното производство и промишленост. Тъй като не е дълга, позволявам си да я препечатам изцяло.

"Време е индустрията да защити учените
Страшно е да се говори в ХХI век за неграмотност, а тя вече се задава

Набезите срещу БАН и висши учебни заведения навлязоха в решителна, а може би и в последна фаза - ликвидация. При ведомствените научни институти това вече стана - те са закрити. Същото ще се случи и с институтите на БАН, ако се реализира замисленото им отделяне от академията.
Учените, увлечени в нови идеи и изследвания, са като деца в практическия живот - трудно се опазват от нечисти ръце. Време е индустрията да се притече на помощ. Тя е плод на българската наука и се нуждае от млади специалисти.
Приносът на нашата наука за развитието на индустрията се вижда от безброй примери. Ето само няколко:
ЕНЕРГЕТИКАТА. До 1939 година тя бе с обща мощност 110 МW, последна в Европа. В 1990 година стигнахме 11 100 МW, - 100 пъти повече. Влязохме в Европейския съюз с изравнени мощности, все още сме пред Дания, Гърция и Португалия. Това дължим на българските учени.
ВЕЦ (водноелектрическите централи) към 1939 година са 52, но общата им мощност е била само 37 МW. Към 1990 година ВЕЦ са 132 с обща мощност 3100 МW. Този ръст дължим на учените и инженерите. Още до Втората световна война те бяха съставили ясна картина на водно-силовите възможности на България. Това позволи на Кимон Георгиев като министър на електрификацията (1948-1959) да организира изграждането на 50 ВЕЦ с обща мощност 550 МW.
ТЕЦ (топлоелектрическите централи) са крупен успех на нашите учени. Страната ни е бедна на изкопаеми горива, разполага само с по-големи запаси от нискокачествени лигнитни въглища (калоричност до 1600 килокалории/кг, висока влажност - 58%, и пепел - 40%). Младият ни учен, член-кор. на БАН, проф. Никола Тодориев намери фантастично решение за използването им, в което не повярваха нито наши, нито чуждестранни специалисти. Въпреки това по неговата технология бяха изградени трите централи на "Марица изток". Там други наши учени постигнаха също световен рекорд - проектираха, а работниците ни построиха най-високите комини - 325 метра височина. Иска ми се някой от днешните "оценители" поне да се качи на такъв комин. По технологията "Тодориев" работят ТЕЦ в още няколко европейски страни.
ЕЛЕКТРОННОИЗЧИСЛИТЕЛНАТА ТЕХНИКА бе другото ни богатство, дело на учените в БАН, ВУЗ и във ведомствени научни институти.
Родоначалник е член-кор. на БАН проф. Иван Попов. Десетки учени, сред които акад. Ангел Ангелов, акад. Кирил Боянов, акад. Васил Згурев и хиляди инженери за едно десетилетие изградиха над 30 завода, научни институти и бази. Обединената мрежа за информационни ресурси (ОМИР), първата в източните страни, е дело на проф. Стоян Марков и на млади учени като д-р Илия Гуевски, д-р Божидар Данев, д-р Георги Шиваров и др.
Акад. Кирил Боянов във великолепен труд с огромен информационен материал дава разговора си с финландски учен, познаващ нашето развитие в тази област, който му казал: "Ние от една фабрика за галоши до 1989 година - "Нокиа", направихме световна телекомуникационна компания, Вие, които имахте далеч по-развита база, толкова ли не можахте да намерите 2-3 ниши и да останете на световния пазар?"
Оценката на американските и на финландския учен показва размера на престъплението с унищожаването след 1990 г. на електронноизчислителната ни индустрия.
МАШИНОСТРОЕНЕТО, ХИМИЯТА, МЕТАЛУРГИЯТА, ЛЕКАТА, ХРАНИТЕЛНАТА И ДРУГИТЕ ИНДУСТРИАЛНИ ОТРАСЛИ също се развиха с помощта на науката ни. Ето няколко основни икономически показатели, които показват ефекта от тази помощ: (данните са по съпоставими цени):

1939 1988 ръст (пъти)
Основни фондове (млрд.лв) 10 127 12
Обществен продукт (млрд.лв) 3,5 90 26
Национален доход (млрд.лв) 1,8 31 17
Заети лица в промишл. (хил) 87 1580 15,8
Обща пром. продукция (млрд.лв) 0,505 52 103
Износ (млрд. лв) 0,195 16,2 83

По тези данни има версии като несравнимост и пр. Сега се появи дори версията "Живков". Истината е: това огромно развитие на нашата индустрия е дело не на Живков, не на партии, а на българската наука, на нашите специалисти и на милионите квалифицирани работници.
През периода 1950-1990 завършилите висше образование са 450 хиляди, а от Освобождението до 1949 г. - 40 хиляди. Инженерите в 1949 година са били под 5000, от тях машинни и електроинженери - 560 души. През 1989 година само в машиностроенето, електротехниката, електрониката и електронноизчислителната техника са работили 35 хиляди инженери. Те са силата за развитието ни. Когато управляващите не са се вслушвали в тях, са ставали груби грешки с тежки последици за страната.
Ще вляза в два, станали вече класически, случая:
"КРЕМИКОВЦИ" е изграден по политическо решение. Още преди Втората световна война германски учени са установили негодността на кремиковската руда за производство на чугун и стомана. Не са открили и достатъчно коксуващи въглища. Въпреки това строителството е извършено.
Българските учени притъпиха грешката. Малцина помнят проф. Йосиф Кючуков, проф. Христо Еринин, забравят се имената на акад. Ангел Балевски, член-кор. проф. Иван Димов, акад. Янко Арсов, на стотици други учени. Те обучиха хиляди специалисти. Под ръководството на български инженери "Кремиковци" усвои производството на ценни продукти:
С негова корабна ламарина произведохме над 1000 морски и речни кораби, много от които бяха експортирани на Запад.
С конструктивните му стомани машиностроенето ни осигури 50% от общия износ на България.
Произвеждахме военна техника благодарение на неговите бронестомани. Осигури производството на стомани, запазващи якостта си при - 40С. Техният износ в Сибир позволи десетки години да получаваме газ на изгодни цени.
70% от тръбите за газопроводите ни, над 50 хил. тона, са от ниско легирани с азот стомани на "Кремиковци", научна разработка на БАН и института по черна металургия. Досега всички аварии по газопроводите са при вносните тръби.
Кутиите за износа на консерви и сирене бяха от наше бяло тенеке и тънка ламарина с пластмасово покритие.
"Кремиковци" за 40 години произведе продукция за 50 млрд. лв. при изразходвани за строителството му под 2 млрд. лв., т.е. изплатил се е 25 пъти.
Годишният износ на метали стигна до 400 млн. щ. долара. Ако политиците оставяха поне 20% от тях на завода, той отдавна щеше да ликвидира болния проблем за чистотата на въздуха. Ще припомня, че поляците изградиха подобен завод край Варшава, но те решиха бързо същия проблем от експлоатацията му.
ЗАВОДЪТ ЗА ТЕЖКО МАШИНОСТРОЕНЕ край Радомир също е строен по политическо решение. При свършения факт нашите инженери Тончо Чакъров, Мануил Клейтман и др. постигнаха споразумение с японска фирма за смесена собственост, което осигуряваше на завода програма със съвременна продукция. Дни преди подписването на договора човек на Горбачов нареди да се спре договарянето, тъй като Съветският съюз щял да натовари завода със своя продукция. Този факт, кой знае защо, днес се премълчава. Двойно се раздува и сметната стойност на комбината, като към нея се прикачват разходите за десетки жилищни блокове, за градски комуникации, даже и за разширението на пътя Перник-Радомир.
Въпреки кризата заводът е една от малкото оживели машиностроителни мощности. Като частна фирма "Бесттехника ТМ-Радомир", той произвежда сложни машини и за експорт, създава работа на около 300 души. Главният му проблем е липсата на специалисти и опитни работници - отново свързан с днешното състояние на образователната ни система.
Ще си позволя да предложа на днешните политици два съвета, свързани с науката:
ОБРАЗОВАНИЕТО. Страшно е да се говори в ХХI век за неграмотност, а такава вече се задава. При преброяването през 1934 година са установени неграмотни 31,5% от населението ни над 8-годишна възраст. Към 1990 година това явление беше ликвидирано. Ръководил съм тежко машиностроително направление - металолеенето. В 40 завода имахме 30 хиляди работници, главно леяри, ковачи, пресьори, заварчици, от тях - около 8 хиляди цигани. Не съм срещнал нито един неграмотен.
Старите ни политици са изпитвали дълбоко уважение към учението. Първият временен министър на финансите Григор Начович още в 1879 година с доклад до княз Батенберг предлага създаването на "образцови чифлици" за обучение в съвременно земеделие. Александър Стамболийски за 4 години организира изграждането на 300 нови училища, на 50 професионални и занаятчийски училища, създава Свободния университет в София и Висшето търговско училище във Варна. В 1942 година, в разгара на войната, в която и България е въвлечена, се изгражда Висшето техническо училище в София. В началото на 1945 година, когато още воюваме на фронта, то се оформя като Държавна политехника с нови специалности машинно-, електроинженерство и индустриална химия.
Днес с невиждана скорост се раждат нови отрасли и производства. В 1990 г., в началото на нашата промяна, световният пазар все още не познаваше изделия като мобилни телефони, лаптопи, цифрова фототехника. За 20 години те получиха гигантско развитие и вече ни заливат със стотици вариантни изделия. Тъкмо сега у нас необмислено се закриват училища, осакатяват се вуз, посяга се на Святата БАН и вместо тях никнат някакви псевдосъздания. Това не е недомислие, то е национален грях. Уважаеми управляващи, вразумете се!
ОТПАДЪЦИТЕ (БОКЛУКА). Някой наш политик трябва да бъде предложен за вписване в Книгата на Гинес за изобретението му отпадъците на София да се балират и да се разнасят из страната. Издирвах, но не намерих такова решение в друга страна. Даже балиращото оборудване е създадено в чужбина за други цели.
Убеден съм, че това решение е взето без участие на наши учени и без изучаване на чуждестранния опит. То е крещящ пример докъде може да се стигне при неуважение на науката!"

2011-01-13

Любовта е удвояване на собствения образ...

" - Любовта е смъртоносно ужилване със щастие.
- Защо тогава я търсят, щом е смъртоносна?
- Защото не е страшно да умреш с нея. Страшно е да се живее без нея."

по Виктор Пасков

2011-01-12

Групи за приятелство

В българския парламент съществуват парламентарни групи за приятелство с други страни. Идеята е в тях да се включват хора, които познават страната, говорят езика й или имат други професионални или лични качества, които биха спомогнали за повишаване равнището на отношенията между парламентите на двете държави. Когато българска парламентарна делегация е поканена да посети съответната страна, с предимство са членовете на групата за приятелство. По тази причина се стига до някои доста куриозни ситуации – депутатът от Пловдив Антоний Йорданов се е записал в 29 групи, Светослав Тончев в 20, Даниел Георгиев и Емил Гущеров – всеки от тях в по 19! Валентин Николов – депутатът от Габрово, който наскоро каза, че Б. Борисов е открил нов апарат за лъчетерапия в ИНСУЛТ (вместо в ИСУЛ) - се е записал в 12 парламентарни групи за приятелство с други страни, сред които Мексико, САЩ, Китай, Тайланд, ЮАР и др. Искра Фидосова е член на 11 такива групи за приятелство.
По принцип истинското работно посещение на парламентарна делегация е жива утрепия - много път, последван от изтощителни срещи, работа в работни групи и никакво свободно време. Това е само по принцип. Може и да си скатавка. Тогава записването в куп групи за приятелство със страни, коренно различни една от друга и все привлекателни туристически дестинации (ЮАР, Тайланд, Мексико) намирисва на желание за ходене екскурзии, платени от данъкоплатците на двете страни, нежели на стремеж към упорит труд.

2011-01-11

"Здрачът на демокрацията"

В своята - нерядко оспорвана и критикувана - книга "Здрачът на демокрацията" (The Twilight of Democracy) бившият ръководител на отдела по операциите и един от двамата заместник-директори на ЦРУ на САЩ Патрик Е. Кенън пише: "Ако палеолитът се беше развивал изцяло на принципите на пазарната икономика, нямаше да има неолит".

2011-01-10

"По повод една книга"

Предлагам на вашето внимание текста на историка Войн Божинов по повод някои събития в постсъветското пространство. Първоначално текстът бе публикуван в списанието на политика, наука и социални идеи "Ново време".

"Към края на миналата година в електронната си поща открих покана за представянето на книгата на г-н Евгений Дайнов, в която се проследяват съвременните политически процеси, протичащи в Беларус, в Узбекистан и в Русия. И понеже се интересувам от проблематиката и следя случващото се в бившето съветско пространство, доколкото ми е възможно, отидох на представянето и си купих книгата.
И чутото, и прочетеното не ме изненадаха с нищо, тъй като позициите на автора са ми добре известни. Това ме подтикна да напиша следващите редове не толкова като отзив или рецензия на монографията, колкото като друга гледна точка относно засегнатите въпроси.
Книгата на г-н Дайнов започва с анализ на руската история, който е могъл да стане далеч по-сполучлив, тъй като миналото на Русия е многопластово и изисква внимателно вглеждане в детайлите. По тази причина няма да се спирам на първата част от книгата, а директно пристъпвам към същността й – характеристиката, дадена за управлението на Лукашенко, на Каримов и на Путин.
Първи поред е президентът на Беларус – Александър Лукашенко. Г-н Дайнов проследява пътя му към властта и изобщо политическата ситуация в страната през 90-те години на миналия век. От описанието, на всеки, който не е обременен от “демократичната” фразеология, му става пределно ясно, че случилото се в бившата съветска република е част от сценария, осъществен във всички екскомунистически държави (разбира се, с нюанси) – ожесточена борба за власт, довела до всеобщ разпад, корупция, външна намеса и т.н. С други думи, до болка познати на всички нас неща. На този фон Лукашенко, който обещава на беларусите сигурност по време, когато цялото бивше съветско пространство се тресе от тежка криза, успява да спечели доверието на хората и да победи на проведените през 1994 г. "последните честни и демократични избори, проведени в Беларус" (израз на г-н Дайнов). Това става въпреки явната подкрепа, оказана от тогавашния американски президент Бил Клинтън, на един от конкурентите на Лукашенко. Излиза, че беларусите свободно избират кой да ги управлява и остават доволни от вота си. Държавният им глава им спестява обедняването, икономическия погром, криминалната приватизация, разкапването на държавността и най-страшното – въоръжен конфликт и куп други “придобивки” по пътя към демокрацията и към пазарната икономика. При това беларуският президент не превръща страната си в концлагер. Както посочва и г-н Дайнов, всеки беларуски гражданин може да ползва интернет, да гледа кабелна телевизия или спокойно да иде до Варшава, до Киев или до Вилнюс, за да направи сравнение. Защо тогава при цялата информация, с която разполагат и при придобитите впечатления от пътуванията в чужбина, беларусите не чувстват необходимост от промяна? Може би нямат нужда от нея или не искат тя да им бъде натрапвана, или казано накратко – искат сами да решават бъдещето си. Ето защо и преизбирането на Лукашенко (2001 г.) идва като нещо напълно нормално. Но къде тогава е големият грях на беларуския държавен глава?
Още в началото на първия си мандат Лукашенко се заема да прекрати всякаква външна намеса във вътрешните работи на родината му. Това, разбира се, е в противовес с намеренията, идващи от страната на неограничените възможности, която през 90-те години на миналия век вече притежава огромно влияние в Източна Европа и в бившите съветски републики. Лукашенко, обаче, устоява на натиска, а американската политика към Беларус забуксува. Но департаментът не се отказва от плановете си да свали беларуския държавен глава и така да нанесе поредния удар срещу Русия. Към беларуските неправителствени организации, чиято цел е да поддържат постоянно напрежение в страната, потичат милиони долари. Според Стивън Гоуанс (канадски политически анализатор, занимаващ се с проблемите на бившия Съветски съюз) до 2001 г. Съединените щати са финансирали близо 300 подобни формации, включително и медии, предаващи от съседни на Беларус държави. Така, по признанието на Майкъл Козак (американския посланик в Минск по това време, тясно свързан с ЦРУ, с важна роля за налагане на американските интереси в Панама, в Салвадор и в Никарагуа), правителството на САЩ третира ситуацията в Беларус като идентична с тази в Никарагуа през 80-те години на ХХ век, т. е. във Вашингтон се ориентират към катализиране на остър граждански конфликт в Беларус, за прокарването на интересите си тук . Официален Минск успява да отбие и тази атака. Тогава САЩ стартират масирана кампания срещу Лукашенко, а едновременно с това започва и политическото изолиране и икономическото задушаване на Беларус.
Опитите за свалянето на Лукашенко достигат своеобразен връх през 2006 г. (по време на президентските избори, в които той се кандидатира за трети мандат) и са част от далеч по-голям план. По тази причина ще се върнем известно време назад. Три години по-рано в Грузия настъпват събитията, станали известни като Революцията на розите. Тя не е нищо друго освен преврат – “Made in America”, с който САЩ се стремят да гарантират енергийната си политика в региона, както и да създадат свой удобен плацдарм в Кавказ, основно за натиск над Русия. На следващата година става факт и Оранжевата революция в Украйна, която отново е подкрепяна отвъд океана. През 2005 г. се осъществява и Революцията на лалетата в Киргизстан, в резултат на която вместо да се засили, американското влияние в страната рязко отслабва. Обръчът от революции трябваше да бъде затворен в Минск, но Лукашенко не допуска това.
Какво всъщност става през март 2006 г. в Беларус? Г-н Дайнов пише, че в центъра на Минск се събират “хиляди, а не стотици”, за да протестират срещу избора на Лукашенко . Но дали това е така и какви са мащабите на протестите? Съвсем друго вижда Даниел МакАдамс (независим наблюдател и журналист, участвал в повече от 20-ина мисии по наблюдение на избори из целия свят), непосредствено проследил хода на вота. Според него в центъра на Минск се събират около 150 души, при това добре почерпени, а полицейското насилие над тях е силно преувеличено. Що се отнася до информацията на ОССЕ, че изборът е недемократичен, то МакАдамс добре обрисува практиката на западните наблюдатели, как те определят кой вот е честен и кой не. Следват още много примери, дадени от него, поставящи под въпрос опитите на разни “апостоли на демокрацията” да представят животът на хората в Беларус като ходене по мъките.
Гореспоменатото навежда на мисълта, че Лукашенко се оказа политик, умеещ да се защитава успешно и да осигури на беларусите такива условия и такъв стандарт, които удовлетворяват мнозинството от тях. Неговият политически успех означава само едно – провал на американската политика в региона и неосъществимост на намерението да се установи клиентска демокрация в Беларус. Така Лукашенко остава онова малко камъче, предизвикващо постоянни неудобства, в иначе лъскавата американската обувка.
Искрено се надявам следващата книга на г-н Дайнов да е посветена на някой тиран, поставен на власт от Вашингтон. А такива дал Господ. Изобщо, честа практика е Съединените щати да си затварят очите пред зверствата на един или друг диктатор, ако той изпълнява волята им. Примерите могат да бъдат много: Самос в Никарагуа, Батиста в Куба, Пиночет в Чили, Маркос във Филипините, Чаушеску в Румъния, Саддам в Ирак и... Ислам Каримов в Узбекистан – вторият герой от книгата на г-н Дайнов.
Случаят с Каримов е пределно ясен – азиатски сатрап, преследващ по най-жесток начин политическите си противници (сварява ги). Светът узнава за тези прийоми на борба с опонентите от изпълнените с тревога свидетелства на британския посланик в Ташкент Крейг Мъри. Но дипломатът се сблъсква с неочакван проблем. Когато алармира за зверствата в Узбекистан, Мъри не се съобразява с обстоятелството, че Каримов е “човекът на Джордж Буш в Централна Азия”, което кара узбекския президент да се чувства напълно безнаказан и да става още по-брутален. Щатите поддържат военен контингент в Узбекистан, който граничи с Афганистан и е техен ценен съюзник в “борбата срещу тероризма” и много-много не се интересуват от човешките права на узбеките – какво от това, че някои от тях са сварявани по най-канибалски начин. Но напук на съюзниците отвъд океана Мъри продължава да бомбардира Лондон с телеграми за случващото се в средноазиатската държава и на тогавашния британски премиер Тони Блеър не му остава нищо друго, освен да отзове Мъри от поста му, за да не трови с докладите си добрите отношения между Лондон и Ташкент, а оттук и между САЩ и Великобритания. Да, но идва време, когато Каримов решава, че колаборацията му със САЩ не му носи достатъчно изгоди, а даже му пречи и се обръща на 180 градуса. Той набързо изгонва американските военни (тяхното присъствие в страната е два пъти по-голямо, отколкото департаментът е склонен да признае) и рязко стопля отношенията си с Москва. Едва тогава във Вашингтон се сещат, че Каримов се “страхува повече от демокрацията, отколкото от тероризма”, и се ориентират към сътрудничество с други, “по-демократични” режими, като този на Илхам Алиев в Азербайджан, или в последно време с този на Курбангули Бердимухамедов в Туркменистан. И тук си проправя път питането защо г-н Дайнов не ни информира за ситуацията в Узбекистан преди “плесницата на Каримов по лицето на Вашингтон" (сполучлив израз на Ноам Чомски). Поне аз не съм чел негова статия по въпроса преди 2005 г., когато официален Ташкент окончателно скъса с американците и много бих се учудил, ако съществува такава. Отговорът е повече от ясен – всичко зависи от това не как управляваш, а чий съюзник си. Останалото е въпрос на пропаганда, от услужливи медии, които с лекота могат да представят черното за бяло и обратно.
Централно място в книгата на г-н Дайнов заема личността на Владимир Путин. Впрочем, напълно е възможно появата на това четиво да е в резултат именно заради настоящия руски министър-председател. С какво толкова личността на Путин се е превърнала в трън в очите на всеки уважаващ себе си демократ?
Истината изисква да се каже, че при президенството му в Русия се случиха тревожни събития и процеси – убийството на Анна Политковская, чеченският синдром, реолигархизацията, връщането на практики от съветско време и т. н. Всичко това е коз в ръцете на противниците на официална Москва, но дали те са толкова загрижени за обикновените руснаци, за проблемите, с които те се сблъскват, за невинните жертви на чеченската война. Едва ли! Всъщност, най-яростните критици на Путин започнаха новия век с кървави войни, които разбиха и унищожиха милиони човешки съдби и отвориха дълбоки рани, които няма да зараснат в обозримо бъдеще. Другаде трябва да се търси причините за негативното отношение към бившия руски президент и сегашен премиер. Те са много и са комплексни, но една от тях се откроява – Путин върна Русия на голямата политическа сцена, при това в арсенала й е най-модерното и най-мощно оръжие на нашето съвремие – енергоносителите. Това даде нов тласък на Студената война, която никога не е свършвала, а само се видоизменя. Днес тя се води за всяка капка газ или петрол и за всеки метър тръбопровод. Американският политолог от гръцки произход Василис Фускас пише: “САЩ искат да контролират колкото е възможно повече тяхното производство (на нефта и газта – б. м.) и сигурната им доставка на западните пазари, като елиминират възможните конкуренти от Западна Европа, Изтока (т. е. Русия и Китай) и Средния изток”. Казано с други думи, между съвременните велики сили се води безкомпромисна битка за доминация на енергийния пазар, в която очернянето на Русия и заобикалянето й с “демократични” режими е част от нея. Нека отново да проследим “революционната” вълна из бившето съветско пространство:
• Грузия – Революция на розите, осъществена през 2003 г. Три години, след като Саакашвили идва на власт, става реалност нефтопроводът Баку-Тбилиси-Джейлан, пренасящ азербайджански петрол до средиземноморското турско крайбрежие, построен под протекцията на Съединените щати. През 2007 г. се открива т. нар. Южнокавказски газопровод (Баку-Тбилиси-Ерзурум), който е жизнено необходим за осъществяване на друг стратегически проект на Вашингтон – газопровода “Набуко”, който трябва да дестабилизира руските доставки на газ за Европа.
• Украйна – Оранжевата революция, станала факт през 2004 г. През територията на Украйна преминава руският газ за Балканите и за част от Източна и Централна Европа. Газовите кризи от 2005-2006 и от 2008-2009 г. показаха, защо Юшченко и компания бяха поставени на власт.
• Киргизстан – Революция на лалетата – 2005 г. Направена с цел да се разклати влиянието на Кремъл в Киргизстан. В крайна сметка тази революция доведе до пълно загубване на американските позиции в тази страна, а оттук и възможността да се влияе върху разработване на газовите залежи в Киргизстан. Днес Русия инвестира милиони долари в търсенето и реализацията на находищата на синьо гориво в централноазиатската страна, считана за нов голям потенциален източник на енергия.
• Беларус – опит за Джинсова революция – 2006 г. През беларуска територия минават тръбопроводът за Германия – най-богатият и най-голям консуматор на руски природен газ. По-горе вече бе засегнат въпроса за събитията в Минск.
Хвърляйки око върху всички тези събития, става повече от ясно, че движещата сила за осъществяването им не е безпокойството за демокрацията, а компрометирането на Русия като сигурен и предсказуем доставчик на енергоносители и желанието да й се нанесе “енергиен” удар. Демонизирането на Путин идва като естествено продължение на борбата за влияние в голямата политика и за разпределението на световните природни богатства. В този ред на мисли книгата на г-н Дайнов не ни казва нищо, което не сме чули и чели в западни масмедии, убеждаващи ни, че в Русия е настъпил краят на света.

Бележки

1. Евгений Дайнов. Три лица на тиранията. Александър Лукашенко, Ислам Каримов, Владимир Путин. Фондация “Комунитас”. С., 2008.
2. Пак там, с. 176.
3. Пак там, с. 211.
4. Stephen Gowans. US Ambassador admits Washington is subverting the Belarus presidential election. Вж. http://www.mediamonitors.net/gowans25.html. 09. 02. 2009.
Alice Lagnado. Why the rural millions love a dictator. Вж. http://www.newstatesman.com/200109170014. 09. 02. 2009. В интернет сайт можем да прочетем следното: “Като посланик в Беларус Козяк осезаемо се замесва в “поддръжката на демокрацията”. Вж. http://www.sourcewatch.org/index.php?title=Michael_Kozak. 09. 02. 2009. Подчертаното словосъчетание не се нуждае от смислов превод.
5. Колин Пауър (държавен секретар по време на първата администрация на Буш-младши) заявява, че Беларус е “преден пост на тиранията в Европа”, а неговата наследничка Кондолиза Райс нарича беларуския президент “последният диктатор в Европа”. Вж. http://www.telegraph.co.uk/news/newstopics/profiles/3080936/Alexander-Lukashenko-Dictator-with-a-difference.html. Джон Маккейн (кандидат на Републиканската партия за президент на изборите за американски държавен глава през 2008 г.) определя Лукашенко като човек “насаждащ страх, репресии и авторитарно управление”. Вж. http://www.charter97.org/eng/news/2004/08/23/diktator. 12. 02. 2009.
6. Niall Green. US introduces sanctions against Belarus. Вж. http://www.wsws.org/articles/2004/oct2004/bela-o30.shtml. 09.02.2009.
7. Barry Grey, Vladimir Volkov. Georgia’s “rose revolution”: a made-in-America coup. Вж. http://www.wsws.org/articles/2003/dec2003/geor-d05.shtml. 12.02.2009. Американската инвестиция в Грузия се оказа доста рискова. През лятото на 2008 г. Русия нанася тежък удар по режима на Саакашвили (войната за Южна Осетия), а управлението на грузинския президент е пропито от корупция, злоупотреби и силно ограничаване на гражданските права. Спокойно може да се каже, че днес розите са без бодли и вехнат.
8. Steven Woehrel. Ukraine’s Orange Revolution and U.S. Policy. Вж. http://www.au.af.mil/au/awc/awcgate/crs/rl32845.pdf. 14.02.2009. Оранжевата коалиция е отдавна в историята. Президентът Юшченко, също като грузинския си колега, затъва в корупционни скандали, а доскорошният му съюзник, премиерът Юлия Тимошенко е един от най-големите му политически опоненти. Днес Украйна е в дълбока политическа и икономическа криза, която тепърва ще се задълбочава поради наближаващите президентски избори.
9. Craig Smith. U.S. Helped to Prepare the Way for Kyrgyzstan's Uprising. Вж. http://www.nytimes.com/2005/03/30/international/asia/30kyrgyzstan.html?_r=1. 14.02.2009. Революцията на лалетата сваля от власт президента Акаев (управлявал страната си посредством диктаторски методи – както е навсякъде из бившите съветски средноазиатски републики), който предоставя военновъздушната база Манас в разпореждане на Пентагона. Акаев желае да се кандидатира за трети мандат, но среща съпротивата на американския посланик в Бишкек Стивън Йънг, който подкрепя киргизката опозиция, тъй като Акаев вече не се счита за сигурен партньор. В крайна сметка, необмислената политика на САЩ води дотам, че към настоящия момент Киргизстан е един от най-верните съюзници на Кремъл в региона.
10. Дайнов, Евг. Три лица на..., с. 212.
11. Г-н Дайнов споменава за МакАдамс, но в контекста на апологет на Лукашенко, може би, защото написаното от единия и от другия се различава до неузнаваемост, сякаш става дума за различни събития. Вж. Дайнов, Евг. Три лица на..., с. 422.
12. Daniel McAdams. How Lukashenko Won. Вж. http://www.antiwar.com/orig/mcadams.php?articleid=8763.
13. http://www.craigmurray.org.uk.
14. Чомски, Н. Провалените държави. С., 2007, с. 226. Английският журналист Ник Уолш пише, че след 11/9 Каримов се превръща в “новия най-добър приятел на Вашингтон в региона”. Вж. http://www.guardian.co.uk/world/2003/may/26/nickpatonwalsh.
15. Чомски, Н. Хегемония или оцеляване. С., 2004, с. 145-146.
16. Чомски, Н. Провалените държави. С., 2007, с. 226.
17. http://www.crisisgroup.org/home/index.cfm?id=3745&l=1.
18. Чомски, Н. Провалените държави..., с. 228-229.
19. http://www.nytimes.com/2007/06/21/world/asia/21turkmenistan.html?_r=1.
20. Чомски, Н. Провалените държави..., с. 227.
21. Влиянието на медиите в модерното общество е илюстрирано от бившия вицепрезидент на САЩ и носител на Нобелова награда за мир Ал Гор, който дава следния пример: “И докато американските телевизионни зрители посвещаваха общо по 100 млн. часа от живота си всяка седмица за тези и други подобни истории (делото срещу О Джей Симпсън, “драмите” около Бритни Спиърс и Парис Хилтън – б. м.), нашите държавници тихомълком вземаха решения, които със сигурност бъдещите историци ще описват като катастрофални”. Вж. Гор, Ал. Атака срещу разума. С., 2008, с. 12. Със същата лекота телевизията може да представи един диктатор за добър, а друг за лош в зависимост от интереса на дадени среди.
22. През втория президентски мандат на Владимир Путин рязко се изостриха руско-британските отношения. Като причина за това Лондон посочва лошото състояние на демокрацията в Русия, но дали това е така? Всъщност, напрежението между двете страни дойде поради факта, че British Petroleum, меко казано, загуби силните си позиции в Русия. Вж. Terry Macalister. Kremlin may force BP to share oil venture – http://www.guardian.co.uk/business/2007/mar/20/russia.oilandpetrol. 16.02.2009.
23. Фускас, В. Конфликтни зони. С., 2005, с. 36. Това желание на администрацията на Буш-младши е прекрасно представено в една сцена от “W” - режисираният от Оливър Стоун биографичен филм за 43-ия президент на Съединените щати. В нея вицепрезидентът Дик Чейни (великолепно изигран от носителя на “Оскар” Ричард Драйфус) успява да убеди Буш и неговото най-близко обкръжение да дадат съгласието си за инвазията в Ирак с аргумента, че който контролира световните енергийни запаси, контролира и света. Спокойно може да се каже, че Чейни бе сивият кардинал в администрацията на Джордж У. Буш. Вж. Barton G. Angler: The Shadow Presidency of Dick Cheney. Allen Lane/The Penguin Press, 2008.

2011-01-07

"Уикилийкс": Израелската блокада цели да държи Газа на "ръба на колапса"

Новоогласени от "Уикилийкс" секретни американски дипломатически грами показват, че израелски официални лица в прав текст заявяват на американски дипломати, че целта на блокадата на Газа е да държи икономиката на Газа на ръба на колапса. Според грама от ноември 2008 г., Израел желае икономиката на Газа "да функционира на най-ниското възможно ниво, което позволява да се избегне хуманитарна криза". В допълнение, грамите на "Уикилийкс" разкриват, че през ноември 2008 г. САЩ са предложили да преведат 70 млн. долара на Газа в опит да облекчат икономическата ситуация там, но израелският ген.-майор Амос Гилад е отказал да разреши трансфера, заявявайки, че палестинците няма да получат нищо.
Съдържанието на грамите за пръв път беше огласено от норвежкия вестник "Aftenposten".

Източник: Democracy Now

2011-01-05

Бунт срещу увеличението на таксите или борба за безплатно и свободно образование?

Цяла Европа беше залята от мощни студентски протести, като особено впечатляващи бяха те в Италия и Великобритания. В тази връзка предлагам на вниманието ви, текст, написан от преподавателка по средновековна история в университета в Нотингам:

"Британските студенти продължават да доказват, че те не са толкова апатични, както понякога се мисли за тях. Истината е, че когато последото лейбъристко правителство представи проект за увеличаване на таксите за обучение и студентите трябваше да плащат 3000 лири, политиците постигнаха успех. Никой не се разгневи достатъчно, за да ги спре. Примириха се. Никой не отвърна.
Но сега политиците искат да накарат студентите да плащат по 9000 лири за тяхното обучение според новите правила, предложени от коалиционното правителство, формирано от либерал-демократи и консерватори, т.нар. „кондемократи” (игра на думи – „condemn” означава негодни, обречени).
Студентите отвърнаха на удара, но не просто поради увеличението на таксите. Те искат безплатно и свободно образование за всички!
Демонстрации и окупации се провеждаха в цялата страна още преди 9 декември, когато парламентът трябваше да гласува предложението за увеличаване на таксите. За студентите парите не бяха единственият проблем, те се противопоставиха на цялата система. Концепцията, според която университети трябва да печелят за сметка на своите студенти, ни разгневи. Затова хиляди студенти и преподаватели излязоха на улиците – за да спрат приватизацията и модификацията на образованието. Към нас се присъединиха по-млади студенти в продължаваща след средно образование форма на обучение, както и ученици от училищата за след 16-годишна възраст. Те са тези, които ще трябва да плащат от 2012, ако законът бъде приет.
Вечерта на 9 декември законът беше приет, площадът пред парламента избухна в пламъци, хазната беше атакувана, дори бъдещите крал и кралица бяха ужасени от своите верни поданици. Това беше ден, който промени нещата завинаги. Ние не успяхме да спрем приемането на закона, но сринахме доверието в „кондемократската” коалиция. Дори по-важно от това – ние се почуствахме силни и обединени. Усетихме какво е чувството да запалиш социална революция.
На кого сме гневни:
• На либерал-демократите. Те са част от управляващата коалиция само защото хиляди студенти гласуваха за тях, подведени от тяхното категорично обещание да не увеличават таксите за обучение в университетите. Студентите, които за първи път гласуваха на изборите през май, сега разбраха какво имат предвид анархистите, заявявайки, че политиците са лъжци и са неспособни да вземат решения, които засягат нашия живот.
• На държавата като цяло, понеже чрез орязванията се повежда война срещу работническата класа въобще. Дори студентите от периферията на средната класа се чувстват вече част от измамената и експлоатирана класа. Техните по-малки братя и сестри няма да могат да си позволят да учат в университет. В допълнение на увеличаването на таксите, надбавките за образование за 16-17-годишните от семейства с нисък доход, бяха също орязани, затова ние сме двойно повече гневни заради младото поколение.
• На нашите университети, защото ректорските ръководства се интересуват повече от това да бъдат бизнесмени, отколкото преподаватели. Те измерват успеха в зависимост от производството на повече бизнес-кадри. Това не е нещото, за което ние сме влезли в университета. Ние избрахме да учим висше образование, за да изследваме начина, по който функционира заобикалящият ни свят и как да го променим към по-добро. Сега само най-заможните ще могат да си позволят на учат... Времето беше върнато в 50- те години на ХХ век, когато властта е била в ръцете на елита. И студентите ще бъдат учени да се подчиняват, а не да задават въпроси.
• На полицията, защото тя ни наранява твърде често и защото искат повече власт, за да ни наранява още повече. Защото тя защитават държавата, без да задава въпроси.
• На медиите и начина, по който ни изобразяват. Те ни карат да се чувстваме като издирвани престъпници и продават своите материали, използвайки ни в постери, обявяващи ни за опасни и търсени от полицията.
• На принц Чарлз и Камила, защото са паразити! Но сега ние ги харесваме малко повече. Харесва ни да бъдат толкова глупави и арогантни, че да се озоват на неподходящото място в неподходящото време, показвайки ни колко е лесно да се доберем до тях. Те ни расмяха по начин, по който не се бяхме смели от години.
Има още няколко важни точки, които искаме да засегнем:
• Полицията започна метежа – това е ясно на всеки. Полицаите блокираха студентите на площада и ги държаха там, въпреки че шествието трябваше просто да премине оттам. Ние мислим, че те го направиха, за да оправдаят нападението си над студентите и служителите в университетите, снимаха ни, сваляха маските ни и снемаха персонална информация за нас, биха ни и дори изпратиха някои от нас в болница. Те го направиха също така, за да ни отмъстят заради това, че ги направихме на глупаци на предишните ни демонстрации. Полицията дори поиска ултимативно допълнителни правомощия, за да блокира демонстрантите и да ги разпръсква с водни струи. Те искат държавата да види колко много се нуждае от тях и да увеличи финансирането им. Те ни атакуваха, за да докажат, че са силни. Те ни преследваха и тормозеха, за да покажат, че са находчиви. Но ние не казваме, че полицията е била по-радикална от студентите! Дори и полицаите да не бяха предизвикали тази схватка, студентите вероятно щяха да откажат да напуснат площада и най-вероятно щяха дори да атакуват парламента сами. Ние вече се бяхме изправили срещу полицейските колони и препятствията, които бранеха политиците, преди да знаем, че сме обградени и поставени в капан. И имаме предвид – ВСИЧКИ. Дори полицията и държавата не бяха способни да кажат „това беше причинено от малко на брой провокатори, търсещи насилие”. Още преди да пристигнем пред парламента се знаеше, че нямаше да продължим до "Уайтхол" на площад "Трафалгар". Настроението беше прекалено гневно за това.
• Ние се чувстваме част от световното студентско движение, което отвръща на удара. Ние използвахме тактиките и средствата за защита, които бяхме виждали по улиците на Гърция и Италия. От организирането на обсади до отбраняването с книги в ръце! От носенето на каски за защита до носенето на оръжия! Никога досега не сме се чувствали толкова свързани със другите студенти по света.
• Ние играхме на моравата на Уестминстърското абатство и рисувахме със спрейове по стените му. Чувството като че ли няма нито богове, нито господари, беше съвсем реално; сякаш връзките между държавата, короната и религията бяха изчезнали...
• След Коледа ние се връщаме в нашите университети, в които ние демонстрирахме и които окупирахме. Ние ще продължим да правим същото и да се подготвяме за следващата голяма демострация на 29 януари.

ТОВА НЕ Е КРАЯТ!

2011-01-04

Близкоизточният конфликт и глобалната сигурност

Това е текстът на публична лекция на д-р Мустафа Баргути, Генерален секретар на Палестинската национална инициатива, изнесена в София на 11 ноември 2009 г.

Д-р Мустафа Баргути е палестински активист-демократ. Получил е медицинското си образование в Москва и Ерусалим, магистър от Станфордския университет в САЩ. Настоява за разрешаване на израело-палестинския конфликт чрез създаването на две държави; изповядва методите на мирната, ненасилствена съпротива. Често критикува "Фатах" и властите на Палестинската автономия заради корупция и непотизъм.
На 3 февруари 2010 г. г-жа Мейрид Магуайър, лаурет на Нобеловата награда за мир от Северна Ирландия, го номинира за Нобелова награда за мир през 2010 г.

"Бих искал да започна с три въпроса. Първо, днес бих искал да ви дам факти, свързани с положението в Палестина, но ще оставя на вас да решите как да ги тълкувате. Изключително важно е да имате достъп до информацията, както и до описанието на онова, което се случва. Второ, тъй като съм палестинец и защитавам палестинската гледна точка, аз не мога да бъда неутрален. Няма дори да се опитвам да бъда неутрален. Ще се опитам да бъда колкото е възможно по-обективен и да ви дам факти. Считам за свой дълг да представя пред вас палестинската гледна точка и възнамерявам да направя това обективно, като се опирам на фактите. Трето, сигурно би било голословно да твърдя, че положението в Палестина и отношенията между палестинците и израелците оказват влияние върху стабилността не само в Близкия изток, но и в целия свят.
Струва ми се, че президентът Обама заяви това съвсем ясно, по-ясно от който и да било друг американски президент. Това, което става в нашия регион, влияе пряко в други места – в Ирак, Пакистан и дори в Европа; естествено, то оказва влияние и върху Съединените щати и ние сме свидетели на това. Следователно, това е конфликт – можете да го наречете спорен проблем, криза или както искате – който чака своето решение много отдавна, толкова отдавна, че хората вече губят търпение в очакване на неговото разрешаване; при това той е на първо място сред дестабилизиращите фактори в целия свят. Именно затова според мен е много важно да разгледаме този въпрос много добре, с оглед на сегашните му характеристики. Но ако това се окаже недостатъчно, мисля, че има още един фактор, свързан с последните събития в Палестина и с декларацията на президента Аббас, че не възнамерява да се кандидатира отново; това е не само израз на протест, това е опит от негова страна да привлече вниманието на световното обществено мнение към следния факт: бяха му казали, че трябва да изпълни една конкретна програма, която щяла да доведе до практически резултати, но ето че пет години по-късно тази програма се оказва провал. Не само аз, но и мнозина други биха се съгласили с президента, че се намираме в много специфичен момент във времето, който придава особено значение на този въпрос именно сега. Ние се намираме в специфичен момент и аз ще илюстрирам това след малко с помощта на карти и конкретни факти. Обстоятелствата са такива, че ако не бъде създадена палестинска държава колкото се може по-скоро, опцията за разрешаване на проблема чрез създаване
на две държави ще изчезне, тя просто няма да съществува. Искам сега да отговоря на онези, които казват, че палестинците искали да бъде спряно застрояването и че това било предварително условие за преговорите, въпреки че това не беше условие преди, когато ходиха в Анаполис, нито когато подписаха Договорите от Осло. Ще им отговоря, като им кажа две неща: първо, навярно не е било правилно да се подписват Договорите от Осло без изискване за спиране на заселването. Това е било грешка от страна на палестинците и сега те плащат много скъпо за тази грешка. Второ, ако това е било поносимо преди 16 години, когато заселниците са били 200 000 души на Западния бряг, днес положението е такова, че увеличаването на броя на заселниците би било равносилно на край на решението за две държави. Именно затова днес въпросите, свързани с времето и рамката, са съвсем ясни. И така, това не е ново условие; става дума за това, дали да има две държави или не, дали да има решение на проблема или не – до това опира въпросът със заселването сега. Като казвам това, бих искал да ви върна малко назад във времето и да припомня, че предложението за създаване на две държави съвсем не е ново. Всъщност то датира отпреди повече от 60 години.
Това предложение беше направено през 1947 г., когато Организацията на обединените нации предложи план за разделение, с който даде легитимност на държавата Израел, но тази легитимност се основаваше на два фактора. Единият фактор беше свързан с въпроса за бежанците, а другият – със създаването и на еврейска, и на палестинска държава. Според плана за разделение, в обозначения в бяло район трябваше да бъде създадена еврейска държава (55% от Палестина), а в обозначения в зелено район – палестинска държава (44%). По онова време, а и дълго време след това, палестинците не мислеха, че това решение е приемливо. Приемливото решение според тях беше създаване на една държава с демократично управление, в която всички щяха да бъдат равни. Но такова беше
предложението на ООН, а през 1948 г. беше създадена държавата Израел, само че не върху 55% от територията, както гласеше предложението, а върху 78% от нея. Какво остана? Остана Западният бряг и ивицата Газа. През 1988 г. палестинците направиха огромен компромис или поне те смятаха, че правят такъв компромис – те промениха своята програма. Вместо да настояват за решение, включващо създаването на една държава, те се съгласиха с предложението за две държави и приеха да създадат държава в този малък район – Западния бряг и Газа, включително Източен Йерусалим – което представляваше не повече от 22% от Палестина или по-малко от половината от територията, предложена от ООН. Такава беше основата на Договорите от Осло, подписани през 1993 г.; палестинците вярваха, че по силата на тези Договори те ще могат да създадат своя държава. Какво е било учудването на президента Арафат, когато Ехуд Барак, който е министър-председател по онова време, му предлага ето тази карта в Кемп Дейвид. Според картата, [палестинската] държава нямало да има граници, защото границите оставали под контрола на Израел; Йерусалим също не бил включен, както и много места със заселници.
По-късно Шарон, а след него и Нетаняху доразвиват тази карта и предлагат такава територия, в която от Западния бряг са откъснати още части; именно тя представлява основата на така наречената държава с временни граници, които естествено щели да останат постоянни граници. Само че това променя по същество цялата идея за държавността, като превръща този регион в групи от селища с гета, в бантустани. И така, ако искаме да разберем същността на проблема, не трябва да забравяме тази последователност на събитията. През 1947 г. на палестинците предлагат държава върху 45% от територията, след това този процент се свива до 22% и те го приемат като компромисно решение; след това тези 22% се превръщат в 18%, а сега се говори за не повече от 11%. Такъв е смисълът на изявленията на г-н Нетаняху, когато той казва, че Израел няма да се върне на границите от 1967 г., че въпросът с бежанците трябва да намери решение извън Палестина, че Йерусалим не подлежи на обсъждане и че селищата ще останат там, където са. Този проблем личи много ясно от тази карта, която виждате пред себе си. Въпросът е в това, дали това е някаква случайност, дали се е случило, защото палестинците са се бунтували и са прибягнали до насилие, и дали всъщност не се е случило по план. Ако направите обективен преглед на историята, ще видите, че това се случва по силата на един ясен план, който съвсем не е таен. Планът е обявен през 1967 г. от Игал Алон.
Когато Израел окупира Западния бряг и Газа през 1967 г. – или това, което остава от Палестина след войната – той се сблъсква с нов проблем. Проблемът е демографски. Да, палестинците не напускат Палестина, както през 1948 г., когато 750 000 души от общо 1 000 000 напускат – и след войната, и по време на войната; но в този конкретен случай палестинците не напускат тези места; те остават там и по този начин създават нова демографска действителност. Но вместо да се каже, че поради тази нова демографска действителност Израел трябва да се изтегли от окупираните територии – както беше предложено от някои мъдри израелци по онова време – Израел реши да разработи план, с който да намери решение на демографския проблем, без да предостави каквато и да е територия и без да допусне създаването на независима палестинска държава.
Става дума именно за плана Алон, който се основава, както виждате [на тази карта], на създаването на колкото се може повече селища около Йерусалим и по долината на река Йордан. По ирония на съдбата, повечето селища от онова време са създадени не от Ликуд, а от Партията на труда, за която се предполага, че е по-лява и по-умерена. Планът предвижда и създаването на колкото се може повече селища ето тук, на север, в района на Салфит, както и на юг, в района на Витлеем и Хеброн, с цел да се предотврати създаването на суверенна палестинска държава, а палестинците да се натикат в селища, които могат да се нарекат обособени гета или бантустани. Как се случи това? Ето как е изглеждал Западният бряг през 1967 г. Всички жълти петна, които виждате на тази карта, са палестински градове, села и бежански лагери. Тогава тук не е имало нито едно израелско или еврейско селище. След изграждането на първите селища – ето тези червени петна на картата – израелците започнаха да твърдят, че за да се гарантира тяхната сигурност, трябва да се създаде система от контролно пропускателни пунктове. Тези пунктове за сигурност бяха създадени, за да се пречи на свободното движение на хората. Ще поясня това, което искам да ви кажа. Една от колегите ми живее в Дженин и ходи на работа в Рамала. Обикновено пътуването между двата града отнема само 1 час и 25 минути. Сега, обаче, за да отиде на работа в 9 часа, тя тръгва от Дженин в 2 ч. през нощта, защото пътуването й отнема 7 часа поради наличието на пропускателните пунктове. Ако има късмет, пътят ще й отнеме около 4 часа. Същото се отнася и за други маршрути. На тази карта поставих само половината от пропускателните пунктове, защото ако отбележа всичките, картата ще почернее и няма да се вижда нищо друго. След това дойде ред на стената. Онзи ден чествахме двайсетата годишнина от събарянето на Берлинската стена. Сега сме изправени пред нова стена, която е три пъти по-широка и два пъти по-висока от Берлинската. Това е първата част на стената, а това е втората й част. Човек би казал, въпреки че аз лично не обичам стените въобще, но все пак стената би трябвало да бъде построена на границата между Западния бряг и Израел. В действителност, 85% от стената е построена вътре в Западния бряг; тя не разделя израелци от палестинци, тя разделя палестинците едни от други, такава е действителността. Вижте това място тук горе, в долината на река Йордан. Това представлява стена, която се строи в момента. Ако тук на север има стена и ако Западният бряг е отделен от Израел със стена, за какво им трябва тази стена тук?
Всъщност това е едва началото на т.н. Източна стена, която разделя долината на река Йордан, тоест върви по границата с Йордания и прави връзка с Йерусалим. Ето как би изглеждала тогава палестинската държава. Казаха ни да не бързаме с решението на проблема, нека бъдат създадени две държави; нека тогава да поговорим за „междинната” държава. Това е просто печелене на време и консолидиране на реалното съществуване на гетата; това не е държавност. Дори когато бяха подписани Договорите от Осло, това беше картата, която отразяваше състоянието на нещата именно през 1994-1995 г. Дори по най-мирното време, когато се водеха преговорите за мир, в картата от Осло нямаше нито един сантиметър промяна от това, което виждате тук. Това беше максимумът, с който беше съгласен Израел. Тъмният район е така наречената зона „А”, която се намира изцяло под администрацията на Палестина.
Светложълтите райони са зони „Б”, в които палестинците имат известни задължения в областта на здравеопазването и може би имат също и граждански задължения, но не и задължения в областта на сигурността. Целият този район, който е в бяло, е т. н. зона „В” – тя обхваща над 60% от Западния бряг.
Израелците не допуснаха прехвърлянето на каквато и да е част от този район на палестинците. Те не го допуснаха дори по време на конференцията в Осло, въпреки че в Договорите от Осло се твърди, че почти 90% от Западния бряг се прехвърля на палестинската администрация до края на 1999 г., когато трябва да приключи последният етап от преговорите. Всъщност ние сме свидетели на регресия. При това – независимо от разговорите в Уай Ривър през 1996 г. с г-н Нетаняху, който беше дошъл на власт и искаше да суспендира Договорите от Осло. Но това, което наистина ме шокира, е че те започнаха да строят стената едва през 2002 г. с твърдението, че това се налагало поради самоубийствените атентати, бомбите и насилието. Най-удивителното нещо е, че ако наложите картата със стената върху картата от Осло, ще видите, че те се покриват почти изцяло на запад и че има пълно покритие на изток. Това означава, че независимо дали сме в период на мир или война, се разгръща един и същ процес, и че този процес никога не се е отклонявал от така наречения план Алон. Единствената карта, която съм виждал и която прилича много на тази карта, е картата на системата на бантустаните в Южна Африка. В бантустаните в Южна Африка може да има правителства, в някои бантустани може да има и крале, но това не означава абсолютно нищо, защото тези бантустани са подчинени изцяло на системата на апартейд и на контрол. В нашия случай правителствата в тези бантустани, в тези отделни територии не биха значили нищо, защото тези правителства няма да притежават един основен елемент – суверенитетът, без който няма държава. Проблемът днес се състои в това, че ние, палестинците, не само се намираме в това положение вече 61 години. Тъй като нашият проблем с бежанците е най-продължителен в съвременната история, ние се намираме в окупация, която също е най-продължителна по време. Тази окупация продължава вече 42 години и още не е свършила. Мисля, че в съвременната история само Япония е била дълго време под окупация – около 36 години. Ние вече сме задминали Япония с шест години. Тази окупация се превръща в нещо ново, в нещо съвсем различно. Налице е една дискриминационна система, която има за цел да поддържа окупацията; на практика Израел не е създал нищо друго, освен една система на апартейд. Тази система на апартейд е много силна и аз ще докажа това, но искам преди това да ви дам няколко примера. Всеки палестинец има право на 50 куб.м. вода от Западния бряг, докато израелците имат право на 2400 куб.м. вода на човек. Това е 42 пъти повече, отколкото разрешеното количество вода на палестинците. БВП на глава от населението в Израел възлиза на 26 000 долара; в Палестина БВП на глава от населението е 1 000 долара. Само че ние сме принудени да купуваме стоките на израелски пазарни цени поради това, че те се облагат с данък и че имаме общ пазар. Дори когато купуваме вода от Израел, който контролира 80% от водните запаси, ние плащаме двойно по-скъпо от израелците, а именно – 5 шекела, а израелците плащат 2,4 шекела; палестинците плащат 13 шекела за единица електричество, а израелците – 6,3 шекела. На всичко отгоре, съществува сегрегация на пътищата, която крие големи рискове; тази система не съществуваше и в най-тежките времена на апартейд в Южна Африка. По силата на тази система аз, като член на палестинския парламент, или който и да е палестинец подлежи на шест месеца затвор, ако се движи пеша или с автомобил по някой от главните пътища в Западния бряг, които са запазени изключително за израелците. С всеки изминал месец броят на тези пътища, които са затворени за палестинците и са запазени изключително за израелците, расте. Сегрегацията в Съединените щати означаваше, че хората не можеха да се качват в един и същ автобус или да седят на определени места, но тя никога не е стигала дотам, да се забранява движението по цели улици и пътища. Това е положението при нас днес. Що се отнася до стената, някои средства за масова информация я описват като ограда. Ако са по-благоразположени [към нас], я наричат бариера. Когато кажете „ограда”, впечатлението е съвсем друго и е погрешно. В действителност това не е ограда; това е стена, която ще бъде дълга 850 км. Тя е висока 8-9 метра и е много здрава, бетонена структура. Както казах в началото, тя е три пъти по-дълга и два пъти по-висока от Берлинската стена. На тази снимка се вижда как една жена стои на покрива на двуетажната си къща във Витлеем, а къщата й е заградена от три страни от стената. Видях се с тази жена по Коледа миналата година; тя ми каза, че вече не може да се качва на покрива на собствената си къща, защото военните й казали, че ако иска да се качи на покрива на къщата си, трябва да си извади разрешително. Тя попитала защо, а те й отговорили, че тя представлява риск за стената. На тази снимка виждате главния път, по който отивах в Йерусалим преди време. Между впрочем, аз съм роден в Йерусалим. Там работех като лекар – работил съм 15 години в една болница в Йерусалим. Преди четири години ми забраниха да влизам в града; същата забрана важи за повечето палестинци. Този път вече не съществува, защото тук сега минава стената. И отдясно, и отляво на стената има палестинци. Веднъж гледах един филм, не знам дали сте го гледали, казва се „Пианистът”. Ако не сте го гледали, вървете и го вижте. Филмът е много хубав. В него се описват страданията на евреите в едно варшавско гето. На всички палестинци, с които се срещам, казвам да отидат да видят този филм, защото трябва да разбираме и познаваме другите, трябва да знаем историята на другите. Казвам ви това, за да знаете, че нито една дума от казаното от мен днес не отрича и не омаловажава страданията на евреите по време на Втората световна война, нито страданията на хората по време на погромите в Русия или по време на испанската инквизиция. Тези страдания нямат нищо общо с нашето положение, нито оправдават страданията на един друг народ. Когато гледах „Пианистът”, веднага си помислих за Калкилия. Калкилия е град в Палестина с население от 46 000 души. Той е ограден от тази стена, която виждате на снимката. В този град живеят 46 000 души, които са заградени от всички страни със стена. Може да се мине само през едно място – има един тесен път, широк 8 метра, и една врата. Вратата е заключена, а ключът се пази от израелски войници. Така че когато поискат, те могат да изолират напълно града, могат да го заключат. Ето как изглежда градът отгоре. Единственото нещо, което е различно на тази снимка, е това шосе, което виждате вляво. Шосето е само за израелци. Единствената разлика се състои в това, че откъм израелска страна шосето е издигнато, така че когато се возят в колите си от тази страна, израелците да не виждат стената, която е грозна и би наранила чувствата им. Но както се вижда, няма никакво значение какво става с другите хора, които живеят в Калкилия и са оградени от всички страни със стена. Това е най-мъчителното нещо, което е ежедневие за повече от 220 000 палестинци, които са хванати като в капан между стената и границата с Израел. Тези хора са лишени от правото на свобода на движение; те живеят предимно в малки селца и поради това нямат достъп до здравеопазване, нито до образование; ако искат да излязат или да влязат, трябва да минат през съответната врата. Ето например една от вратите, наречена Джайузи, но никой не може да премине през нея, ако няма разрешително, издадено от военните. Но дори да имат разрешително, хората могат да минават през вратата само в указаните на нея часове. Ето табелата, на която пише, че през вратата може да се минава между 7:40 и 8:00 сутрин, между 2:00 и 2:15 по обяд и между 6:45 и 7:00 вечерта. Само петдесет минути на ден. Сами можете да си представите какво би се случило с родилка, например – когато дойде време за раждане, бебето няма да се съобрази с часовете на табелата, нали? Или пък какво би се случило, ако някой получи инфаркт, например. Затова повечето бременни жени, които живеят по тези места, отиват при роднини или приятели 4-6 седмици преди термина, така че ако бебето започне да се ражда, да имат време да отидат в болница. Броят на починалите новородени по контролните пунктове е вече 36, а на бременните жени, принудени да раждат там, пред вратата, е 87. Тук се вижда как децата ходят на училище. С други думи, това е не само огромен политически проблем; това е ежедневието на палестинците.
Надявам се, че хората ще разберат, че всички ще осъзнаят защо проблемът е толкова сложен. Това е снимка на едно село на север, а това е една от фермите в селото. Ето фермата преди изграждането на стената, ето същата ферма, след като са построили стената. Това е пазарът в едно друго село, Назлет Исса, а ето как е изглеждал пазарът след изграждането на стената. Това е една къща, която е буквално разделена на две, тъй като стената минава през нея; ето колко близо минава стената до някои къщи; ето как изглежда едно палестинско село, което се намира близо до израелски селища; ето как се измъчват и страдат хората, които чакат по контролните пунктове, за да отидат на работа или където и да е по работа. И всичко това се усложнява още повече на фона на неотдавнашните събития в Газа. Както знаете, Газа е под окупация от три години. Това е най-ужасната окупация, каквато можете да си представите. През януари тази година Израел извърши нападение срещу Газа под предлог, че отвръща на ракетен обстрел от страна на Газа. Всички медии писаха за това. Както знаем, беше постигнато примирие, но това примирие продължи 6 месеца, след което беше нарушено от Израел, който на 4 ноември извърши въздушно нападение. Хамас отговори с ракетен обстрел, който беше посрещнат с масирана контраатака. По мое мнение, тази контраатака представляваше сериозно нарушение на човешките права. Именно затова докладът на Голдстоун беше толкова разобличителен. Според мен, докладът на Голдстоун беше много важен не само защото се отнася до палестинско-израелските отношения, нито защото критикува както израелците, така и палестинците по някои въпроси. Истинската стойност на този доклад се крие в това, че той очертава една червена линия за всяко правителство в света, за всяка група в света, и тази червена линия съдържа предупреждението: „Никой няма право да напада мирното население и невинни цивилни граждани безнаказано.” Именно затова съжалявам, че толкова много държави гласуваха против доклада, а други се въздържаха от гласуване; защото в крайна сметка става дума за основните човешки права. Израел извърши седем военни престъпления в Газа: нападение срещу цивилно население, убийство на цивилни жители, недопускане на медицинска помощ за ранените, нападение срещу лечебни заведения, включително две болници, които бяха разрушени, а над 13 лекари и медицински сестри бяха убити при оказване на първа помощ.
Освен това, Израел нанесе огромни поражения на инфраструктурата, без това да беше необходимо, използвайки непропорционално голяма военна сила; и накрая, израелците използваха такива видове боеприпаси, чиято употреба се счита за незаконна според международната общност. В тази война бяха убити 1400 палестинци и 13 израелци, трима от които – цивилни граждани, а шестима от тези 13 бяха убити от самата израелска армия по време на т.н. „приятелски огън”. От 1400-те палестинци, 420 бяха деца. Това съотношение е ужасно.
Защото става дума за население от 1,5 милиона души, които живеят в един малък район – не повече от 360 кв. км. Ако в Газа ставаше дума за население с размера на това в Съединените щати, щяхме да говорим за четвърт милион души убити и почти един милион души ранени; имам предвид съотношението в населението. Разрушенията в инфраструктурата бяха огромни. Аз лично ходих там след войната и видях как цели квартали бяха просто изравнени със земята - жилища, училища, болници, дори фабрики. В началото на войната в Газа бяха останали 352 фабрики. Те бяха разрушени, всички до една. Защо израелската армия разруши тези фабрики, когато се оттегляше от Газа? Не виждам как може да бъде оправдано подобно действие; няма никакво съмнение, че целта е била те да бъдат разрушени до основи. Или да вземем използването на незаконно оръжие, например бял фосфор. Белият фосфор може да бъде много опасен. Първо, той изгаря кожата; освен това, ако се вдиша определено количество от него, белият фосфор разрушава белите дробове, а ако попадне в кръвоносната система, причинява смърт чрез блокиране на дейността на черния дроб и бъбреците. Тук виждате примери на изгаряния, причинени от бял фосфор. Ето още една снимка на същата жена – вижте как изглежда. Следващата снимка, която ще ви покажа, е много неприятна; ще ви я покажа набързо и ако не искате, не гледайте. Това е снимка на едно дете, което е получило същия вид изгаряния при нападението. Ето още едно дете със същите поражения. Освен белия фосфор, израелците използваха и т.н. снаряди със стреловидни поразяващи елементи („флечети”). Ето какво имам предвид, когато казвам, че трябва да получавате информация – медиите не показват тези неща, въпреки че има достатъчно информация за тях. Тези малки стрелички („флечети”) излизат от снаряда, ето ги, те са много малки, и се разпръскват във въздуха на много малко разстояние една от друга, поради което могат да бъдат смъртоносни, при това количеството им е много голямо. В телата на ранените сме намирали не само стрелички, а също така дискове. Естествено, това налага ампутация, както в този случай тук, както в много други случаи. Броят на хората с ампутация се увеличи много в резултат на това нападение. Ето какви резултати имаше нападението, за което ви говоря; ето защо Голдстоун беше толкова непоколебим в заклеймяването му. Имахме случаи, като тази жена, например, която идва от едно семейство, което се нарича Балуша – те загубиха пет дъщери по време на една от атаките. Едното момиче беше на 4 години, второто – на 8, другите бяха на 12, 14 и 17 години. Това е снимка на едно училище, което беше бомбардирано и разрушено. Преди това нападение ние обичахме да казваме, че в Западния бряг и в Газа идват пари на американските данъкоплатци под формата на бомбардировачи F-16, които унищожават пари на европейските данъкоплатци под формата на водни и селскостопански съоръжения. Също в Газа, пари на американските данъкоплатци сега разрушават други пари на американските данъкоплатци под формата на проекти, финансирани от USAID, като например този проект, който се намира в един от районите в ивицата Газа.
Ще приключа, като ви покажа три съвсем кратки видеоклипа.
Тези видеоклипове не са от Газа, те са от Западния бряг; за мен те са още по-жестоки, отколкото бомбардировките там, защото показват колко силно се нарушават човешките права всеки ден. Първото видео показва едно селце близо до Витлеем. Сниман е момент, в който израелската армия извършва рутинни проверки и претърсвания. Както виждате, когато тръгват да претърсват къщата, те първо стрелят, а след това пускат кучетата. Тези кадри бяха показани по много арабски телевизии, но до този момент не са показвани в други медии, с изключение на един случай в Италия.
Следващите кадри са заснети от аматьор, човек, който се е оказал на това място случайно. Това е студент от университета в Наджаф, в Наблус. Военните го спират и започват да го претърсват. Ние не знаем какво точно става там, но от видеото се вижда какво правят войниците с младежа (удрят го и го ритат – б.м., М. К.). Накрая му казват, че всичко е наред и че може да си ходи. Естествено, войниците не знаят, че някой ги снима.
Аз съм привърженик на ненасилието – това е най-добрият начин да си търсим правата. Именно с такава цел ние организираме много мирни митинги, без насилие. Има израелци, които се присъединяват към нас; те ни подкрепят и протестират заедно с нас, защото вярват, че правата на палестинците трябва да се спазват и че справедливостта трябва да бъде основата за постигането на мир.
Това са последните кадри, които ще ви покажа. Тук се вижда един мирен демонстрант, който е заловен и арестуван от израелската армия, след което му слагат белезници и превръзка на очите. Офицерът му нарежда да застане пред един от войниците и заповядва на войника да го застреля. Това се случи само преди четири месеца. Показах ви всичко това, защото исках да ви кажа нещо. Аз показах тези кадри и на Голдстоун. Оценката, която дава Голдстоун, се съдържа само в едно изречение: Нито Израел, нито която и да е друга страна, нито палестинците имат право да нарушават международното право и хуманитарното право. Въпросът, който поставям, е много специфичен. Никой, който нарушава международните човешки права, не трябва да остане безнаказан. Ето защо мисля, че ако докладът не доведе до конкретни действия, ние ще изпуснем една прекрасна възможност.
Това, което ви показах днес, говори много за търпението на палестинците, защото тези нарушения са нещо обичайно, те се случват всеки ден; сами можете да си представите как влияят те на съзнанието на хората. Ето защо днес ще кажа нещо, което напомня много на думите, изречени от Нелсън Мандела, когато Южна Африка беше обявена за страна без апартейд. Аз казвам, че „Нашата свобода ще бъде пълна, едва когато палестинците бъдат свободни”. Този конфликт няма да бъде разрешен, ако хората го разглеждат единствено като конфликт между две страни, които спорят за нещо помежду си. Той ще бъде разрешен, когато хората осъзнаят, че в 21-вия век няма място за колониализъм, в 21-вия век няма място за апартейд, окупацията трябва да бъде прекратена, а палестинците имат правото да бъдат свободни.
Благодаря!"

2011-01-03

Michael Bolton & Percy Sledge - When a Man Loves a Woman