Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2011-01-04

Близкоизточният конфликт и глобалната сигурност

Това е текстът на публична лекция на д-р Мустафа Баргути, Генерален секретар на Палестинската национална инициатива, изнесена в София на 11 ноември 2009 г.

Д-р Мустафа Баргути е палестински активист-демократ. Получил е медицинското си образование в Москва и Ерусалим, магистър от Станфордския университет в САЩ. Настоява за разрешаване на израело-палестинския конфликт чрез създаването на две държави; изповядва методите на мирната, ненасилствена съпротива. Често критикува "Фатах" и властите на Палестинската автономия заради корупция и непотизъм.
На 3 февруари 2010 г. г-жа Мейрид Магуайър, лаурет на Нобеловата награда за мир от Северна Ирландия, го номинира за Нобелова награда за мир през 2010 г.

"Бих искал да започна с три въпроса. Първо, днес бих искал да ви дам факти, свързани с положението в Палестина, но ще оставя на вас да решите как да ги тълкувате. Изключително важно е да имате достъп до информацията, както и до описанието на онова, което се случва. Второ, тъй като съм палестинец и защитавам палестинската гледна точка, аз не мога да бъда неутрален. Няма дори да се опитвам да бъда неутрален. Ще се опитам да бъда колкото е възможно по-обективен и да ви дам факти. Считам за свой дълг да представя пред вас палестинската гледна точка и възнамерявам да направя това обективно, като се опирам на фактите. Трето, сигурно би било голословно да твърдя, че положението в Палестина и отношенията между палестинците и израелците оказват влияние върху стабилността не само в Близкия изток, но и в целия свят.
Струва ми се, че президентът Обама заяви това съвсем ясно, по-ясно от който и да било друг американски президент. Това, което става в нашия регион, влияе пряко в други места – в Ирак, Пакистан и дори в Европа; естествено, то оказва влияние и върху Съединените щати и ние сме свидетели на това. Следователно, това е конфликт – можете да го наречете спорен проблем, криза или както искате – който чака своето решение много отдавна, толкова отдавна, че хората вече губят търпение в очакване на неговото разрешаване; при това той е на първо място сред дестабилизиращите фактори в целия свят. Именно затова според мен е много важно да разгледаме този въпрос много добре, с оглед на сегашните му характеристики. Но ако това се окаже недостатъчно, мисля, че има още един фактор, свързан с последните събития в Палестина и с декларацията на президента Аббас, че не възнамерява да се кандидатира отново; това е не само израз на протест, това е опит от негова страна да привлече вниманието на световното обществено мнение към следния факт: бяха му казали, че трябва да изпълни една конкретна програма, която щяла да доведе до практически резултати, но ето че пет години по-късно тази програма се оказва провал. Не само аз, но и мнозина други биха се съгласили с президента, че се намираме в много специфичен момент във времето, който придава особено значение на този въпрос именно сега. Ние се намираме в специфичен момент и аз ще илюстрирам това след малко с помощта на карти и конкретни факти. Обстоятелствата са такива, че ако не бъде създадена палестинска държава колкото се може по-скоро, опцията за разрешаване на проблема чрез създаване
на две държави ще изчезне, тя просто няма да съществува. Искам сега да отговоря на онези, които казват, че палестинците искали да бъде спряно застрояването и че това било предварително условие за преговорите, въпреки че това не беше условие преди, когато ходиха в Анаполис, нито когато подписаха Договорите от Осло. Ще им отговоря, като им кажа две неща: първо, навярно не е било правилно да се подписват Договорите от Осло без изискване за спиране на заселването. Това е било грешка от страна на палестинците и сега те плащат много скъпо за тази грешка. Второ, ако това е било поносимо преди 16 години, когато заселниците са били 200 000 души на Западния бряг, днес положението е такова, че увеличаването на броя на заселниците би било равносилно на край на решението за две държави. Именно затова днес въпросите, свързани с времето и рамката, са съвсем ясни. И така, това не е ново условие; става дума за това, дали да има две държави или не, дали да има решение на проблема или не – до това опира въпросът със заселването сега. Като казвам това, бих искал да ви върна малко назад във времето и да припомня, че предложението за създаване на две държави съвсем не е ново. Всъщност то датира отпреди повече от 60 години.
Това предложение беше направено през 1947 г., когато Организацията на обединените нации предложи план за разделение, с който даде легитимност на държавата Израел, но тази легитимност се основаваше на два фактора. Единият фактор беше свързан с въпроса за бежанците, а другият – със създаването и на еврейска, и на палестинска държава. Според плана за разделение, в обозначения в бяло район трябваше да бъде създадена еврейска държава (55% от Палестина), а в обозначения в зелено район – палестинска държава (44%). По онова време, а и дълго време след това, палестинците не мислеха, че това решение е приемливо. Приемливото решение според тях беше създаване на една държава с демократично управление, в която всички щяха да бъдат равни. Но такова беше
предложението на ООН, а през 1948 г. беше създадена държавата Израел, само че не върху 55% от територията, както гласеше предложението, а върху 78% от нея. Какво остана? Остана Западният бряг и ивицата Газа. През 1988 г. палестинците направиха огромен компромис или поне те смятаха, че правят такъв компромис – те промениха своята програма. Вместо да настояват за решение, включващо създаването на една държава, те се съгласиха с предложението за две държави и приеха да създадат държава в този малък район – Западния бряг и Газа, включително Източен Йерусалим – което представляваше не повече от 22% от Палестина или по-малко от половината от територията, предложена от ООН. Такава беше основата на Договорите от Осло, подписани през 1993 г.; палестинците вярваха, че по силата на тези Договори те ще могат да създадат своя държава. Какво е било учудването на президента Арафат, когато Ехуд Барак, който е министър-председател по онова време, му предлага ето тази карта в Кемп Дейвид. Според картата, [палестинската] държава нямало да има граници, защото границите оставали под контрола на Израел; Йерусалим също не бил включен, както и много места със заселници.
По-късно Шарон, а след него и Нетаняху доразвиват тази карта и предлагат такава територия, в която от Западния бряг са откъснати още части; именно тя представлява основата на така наречената държава с временни граници, които естествено щели да останат постоянни граници. Само че това променя по същество цялата идея за държавността, като превръща този регион в групи от селища с гета, в бантустани. И така, ако искаме да разберем същността на проблема, не трябва да забравяме тази последователност на събитията. През 1947 г. на палестинците предлагат държава върху 45% от територията, след това този процент се свива до 22% и те го приемат като компромисно решение; след това тези 22% се превръщат в 18%, а сега се говори за не повече от 11%. Такъв е смисълът на изявленията на г-н Нетаняху, когато той казва, че Израел няма да се върне на границите от 1967 г., че въпросът с бежанците трябва да намери решение извън Палестина, че Йерусалим не подлежи на обсъждане и че селищата ще останат там, където са. Този проблем личи много ясно от тази карта, която виждате пред себе си. Въпросът е в това, дали това е някаква случайност, дали се е случило, защото палестинците са се бунтували и са прибягнали до насилие, и дали всъщност не се е случило по план. Ако направите обективен преглед на историята, ще видите, че това се случва по силата на един ясен план, който съвсем не е таен. Планът е обявен през 1967 г. от Игал Алон.
Когато Израел окупира Западния бряг и Газа през 1967 г. – или това, което остава от Палестина след войната – той се сблъсква с нов проблем. Проблемът е демографски. Да, палестинците не напускат Палестина, както през 1948 г., когато 750 000 души от общо 1 000 000 напускат – и след войната, и по време на войната; но в този конкретен случай палестинците не напускат тези места; те остават там и по този начин създават нова демографска действителност. Но вместо да се каже, че поради тази нова демографска действителност Израел трябва да се изтегли от окупираните територии – както беше предложено от някои мъдри израелци по онова време – Израел реши да разработи план, с който да намери решение на демографския проблем, без да предостави каквато и да е територия и без да допусне създаването на независима палестинска държава.
Става дума именно за плана Алон, който се основава, както виждате [на тази карта], на създаването на колкото се може повече селища около Йерусалим и по долината на река Йордан. По ирония на съдбата, повечето селища от онова време са създадени не от Ликуд, а от Партията на труда, за която се предполага, че е по-лява и по-умерена. Планът предвижда и създаването на колкото се може повече селища ето тук, на север, в района на Салфит, както и на юг, в района на Витлеем и Хеброн, с цел да се предотврати създаването на суверенна палестинска държава, а палестинците да се натикат в селища, които могат да се нарекат обособени гета или бантустани. Как се случи това? Ето как е изглеждал Западният бряг през 1967 г. Всички жълти петна, които виждате на тази карта, са палестински градове, села и бежански лагери. Тогава тук не е имало нито едно израелско или еврейско селище. След изграждането на първите селища – ето тези червени петна на картата – израелците започнаха да твърдят, че за да се гарантира тяхната сигурност, трябва да се създаде система от контролно пропускателни пунктове. Тези пунктове за сигурност бяха създадени, за да се пречи на свободното движение на хората. Ще поясня това, което искам да ви кажа. Една от колегите ми живее в Дженин и ходи на работа в Рамала. Обикновено пътуването между двата града отнема само 1 час и 25 минути. Сега, обаче, за да отиде на работа в 9 часа, тя тръгва от Дженин в 2 ч. през нощта, защото пътуването й отнема 7 часа поради наличието на пропускателните пунктове. Ако има късмет, пътят ще й отнеме около 4 часа. Същото се отнася и за други маршрути. На тази карта поставих само половината от пропускателните пунктове, защото ако отбележа всичките, картата ще почернее и няма да се вижда нищо друго. След това дойде ред на стената. Онзи ден чествахме двайсетата годишнина от събарянето на Берлинската стена. Сега сме изправени пред нова стена, която е три пъти по-широка и два пъти по-висока от Берлинската. Това е първата част на стената, а това е втората й част. Човек би казал, въпреки че аз лично не обичам стените въобще, но все пак стената би трябвало да бъде построена на границата между Западния бряг и Израел. В действителност, 85% от стената е построена вътре в Западния бряг; тя не разделя израелци от палестинци, тя разделя палестинците едни от други, такава е действителността. Вижте това място тук горе, в долината на река Йордан. Това представлява стена, която се строи в момента. Ако тук на север има стена и ако Западният бряг е отделен от Израел със стена, за какво им трябва тази стена тук?
Всъщност това е едва началото на т.н. Източна стена, която разделя долината на река Йордан, тоест върви по границата с Йордания и прави връзка с Йерусалим. Ето как би изглеждала тогава палестинската държава. Казаха ни да не бързаме с решението на проблема, нека бъдат създадени две държави; нека тогава да поговорим за „междинната” държава. Това е просто печелене на време и консолидиране на реалното съществуване на гетата; това не е държавност. Дори когато бяха подписани Договорите от Осло, това беше картата, която отразяваше състоянието на нещата именно през 1994-1995 г. Дори по най-мирното време, когато се водеха преговорите за мир, в картата от Осло нямаше нито един сантиметър промяна от това, което виждате тук. Това беше максимумът, с който беше съгласен Израел. Тъмният район е така наречената зона „А”, която се намира изцяло под администрацията на Палестина.
Светложълтите райони са зони „Б”, в които палестинците имат известни задължения в областта на здравеопазването и може би имат също и граждански задължения, но не и задължения в областта на сигурността. Целият този район, който е в бяло, е т. н. зона „В” – тя обхваща над 60% от Западния бряг.
Израелците не допуснаха прехвърлянето на каквато и да е част от този район на палестинците. Те не го допуснаха дори по време на конференцията в Осло, въпреки че в Договорите от Осло се твърди, че почти 90% от Западния бряг се прехвърля на палестинската администрация до края на 1999 г., когато трябва да приключи последният етап от преговорите. Всъщност ние сме свидетели на регресия. При това – независимо от разговорите в Уай Ривър през 1996 г. с г-н Нетаняху, който беше дошъл на власт и искаше да суспендира Договорите от Осло. Но това, което наистина ме шокира, е че те започнаха да строят стената едва през 2002 г. с твърдението, че това се налагало поради самоубийствените атентати, бомбите и насилието. Най-удивителното нещо е, че ако наложите картата със стената върху картата от Осло, ще видите, че те се покриват почти изцяло на запад и че има пълно покритие на изток. Това означава, че независимо дали сме в период на мир или война, се разгръща един и същ процес, и че този процес никога не се е отклонявал от така наречения план Алон. Единствената карта, която съм виждал и която прилича много на тази карта, е картата на системата на бантустаните в Южна Африка. В бантустаните в Южна Африка може да има правителства, в някои бантустани може да има и крале, но това не означава абсолютно нищо, защото тези бантустани са подчинени изцяло на системата на апартейд и на контрол. В нашия случай правителствата в тези бантустани, в тези отделни територии не биха значили нищо, защото тези правителства няма да притежават един основен елемент – суверенитетът, без който няма държава. Проблемът днес се състои в това, че ние, палестинците, не само се намираме в това положение вече 61 години. Тъй като нашият проблем с бежанците е най-продължителен в съвременната история, ние се намираме в окупация, която също е най-продължителна по време. Тази окупация продължава вече 42 години и още не е свършила. Мисля, че в съвременната история само Япония е била дълго време под окупация – около 36 години. Ние вече сме задминали Япония с шест години. Тази окупация се превръща в нещо ново, в нещо съвсем различно. Налице е една дискриминационна система, която има за цел да поддържа окупацията; на практика Израел не е създал нищо друго, освен една система на апартейд. Тази система на апартейд е много силна и аз ще докажа това, но искам преди това да ви дам няколко примера. Всеки палестинец има право на 50 куб.м. вода от Западния бряг, докато израелците имат право на 2400 куб.м. вода на човек. Това е 42 пъти повече, отколкото разрешеното количество вода на палестинците. БВП на глава от населението в Израел възлиза на 26 000 долара; в Палестина БВП на глава от населението е 1 000 долара. Само че ние сме принудени да купуваме стоките на израелски пазарни цени поради това, че те се облагат с данък и че имаме общ пазар. Дори когато купуваме вода от Израел, който контролира 80% от водните запаси, ние плащаме двойно по-скъпо от израелците, а именно – 5 шекела, а израелците плащат 2,4 шекела; палестинците плащат 13 шекела за единица електричество, а израелците – 6,3 шекела. На всичко отгоре, съществува сегрегация на пътищата, която крие големи рискове; тази система не съществуваше и в най-тежките времена на апартейд в Южна Африка. По силата на тази система аз, като член на палестинския парламент, или който и да е палестинец подлежи на шест месеца затвор, ако се движи пеша или с автомобил по някой от главните пътища в Западния бряг, които са запазени изключително за израелците. С всеки изминал месец броят на тези пътища, които са затворени за палестинците и са запазени изключително за израелците, расте. Сегрегацията в Съединените щати означаваше, че хората не можеха да се качват в един и същ автобус или да седят на определени места, но тя никога не е стигала дотам, да се забранява движението по цели улици и пътища. Това е положението при нас днес. Що се отнася до стената, някои средства за масова информация я описват като ограда. Ако са по-благоразположени [към нас], я наричат бариера. Когато кажете „ограда”, впечатлението е съвсем друго и е погрешно. В действителност това не е ограда; това е стена, която ще бъде дълга 850 км. Тя е висока 8-9 метра и е много здрава, бетонена структура. Както казах в началото, тя е три пъти по-дълга и два пъти по-висока от Берлинската стена. На тази снимка се вижда как една жена стои на покрива на двуетажната си къща във Витлеем, а къщата й е заградена от три страни от стената. Видях се с тази жена по Коледа миналата година; тя ми каза, че вече не може да се качва на покрива на собствената си къща, защото военните й казали, че ако иска да се качи на покрива на къщата си, трябва да си извади разрешително. Тя попитала защо, а те й отговорили, че тя представлява риск за стената. На тази снимка виждате главния път, по който отивах в Йерусалим преди време. Между впрочем, аз съм роден в Йерусалим. Там работех като лекар – работил съм 15 години в една болница в Йерусалим. Преди четири години ми забраниха да влизам в града; същата забрана важи за повечето палестинци. Този път вече не съществува, защото тук сега минава стената. И отдясно, и отляво на стената има палестинци. Веднъж гледах един филм, не знам дали сте го гледали, казва се „Пианистът”. Ако не сте го гледали, вървете и го вижте. Филмът е много хубав. В него се описват страданията на евреите в едно варшавско гето. На всички палестинци, с които се срещам, казвам да отидат да видят този филм, защото трябва да разбираме и познаваме другите, трябва да знаем историята на другите. Казвам ви това, за да знаете, че нито една дума от казаното от мен днес не отрича и не омаловажава страданията на евреите по време на Втората световна война, нито страданията на хората по време на погромите в Русия или по време на испанската инквизиция. Тези страдания нямат нищо общо с нашето положение, нито оправдават страданията на един друг народ. Когато гледах „Пианистът”, веднага си помислих за Калкилия. Калкилия е град в Палестина с население от 46 000 души. Той е ограден от тази стена, която виждате на снимката. В този град живеят 46 000 души, които са заградени от всички страни със стена. Може да се мине само през едно място – има един тесен път, широк 8 метра, и една врата. Вратата е заключена, а ключът се пази от израелски войници. Така че когато поискат, те могат да изолират напълно града, могат да го заключат. Ето как изглежда градът отгоре. Единственото нещо, което е различно на тази снимка, е това шосе, което виждате вляво. Шосето е само за израелци. Единствената разлика се състои в това, че откъм израелска страна шосето е издигнато, така че когато се возят в колите си от тази страна, израелците да не виждат стената, която е грозна и би наранила чувствата им. Но както се вижда, няма никакво значение какво става с другите хора, които живеят в Калкилия и са оградени от всички страни със стена. Това е най-мъчителното нещо, което е ежедневие за повече от 220 000 палестинци, които са хванати като в капан между стената и границата с Израел. Тези хора са лишени от правото на свобода на движение; те живеят предимно в малки селца и поради това нямат достъп до здравеопазване, нито до образование; ако искат да излязат или да влязат, трябва да минат през съответната врата. Ето например една от вратите, наречена Джайузи, но никой не може да премине през нея, ако няма разрешително, издадено от военните. Но дори да имат разрешително, хората могат да минават през вратата само в указаните на нея часове. Ето табелата, на която пише, че през вратата може да се минава между 7:40 и 8:00 сутрин, между 2:00 и 2:15 по обяд и между 6:45 и 7:00 вечерта. Само петдесет минути на ден. Сами можете да си представите какво би се случило с родилка, например – когато дойде време за раждане, бебето няма да се съобрази с часовете на табелата, нали? Или пък какво би се случило, ако някой получи инфаркт, например. Затова повечето бременни жени, които живеят по тези места, отиват при роднини или приятели 4-6 седмици преди термина, така че ако бебето започне да се ражда, да имат време да отидат в болница. Броят на починалите новородени по контролните пунктове е вече 36, а на бременните жени, принудени да раждат там, пред вратата, е 87. Тук се вижда как децата ходят на училище. С други думи, това е не само огромен политически проблем; това е ежедневието на палестинците.
Надявам се, че хората ще разберат, че всички ще осъзнаят защо проблемът е толкова сложен. Това е снимка на едно село на север, а това е една от фермите в селото. Ето фермата преди изграждането на стената, ето същата ферма, след като са построили стената. Това е пазарът в едно друго село, Назлет Исса, а ето как е изглеждал пазарът след изграждането на стената. Това е една къща, която е буквално разделена на две, тъй като стената минава през нея; ето колко близо минава стената до някои къщи; ето как изглежда едно палестинско село, което се намира близо до израелски селища; ето как се измъчват и страдат хората, които чакат по контролните пунктове, за да отидат на работа или където и да е по работа. И всичко това се усложнява още повече на фона на неотдавнашните събития в Газа. Както знаете, Газа е под окупация от три години. Това е най-ужасната окупация, каквато можете да си представите. През януари тази година Израел извърши нападение срещу Газа под предлог, че отвръща на ракетен обстрел от страна на Газа. Всички медии писаха за това. Както знаем, беше постигнато примирие, но това примирие продължи 6 месеца, след което беше нарушено от Израел, който на 4 ноември извърши въздушно нападение. Хамас отговори с ракетен обстрел, който беше посрещнат с масирана контраатака. По мое мнение, тази контраатака представляваше сериозно нарушение на човешките права. Именно затова докладът на Голдстоун беше толкова разобличителен. Според мен, докладът на Голдстоун беше много важен не само защото се отнася до палестинско-израелските отношения, нито защото критикува както израелците, така и палестинците по някои въпроси. Истинската стойност на този доклад се крие в това, че той очертава една червена линия за всяко правителство в света, за всяка група в света, и тази червена линия съдържа предупреждението: „Никой няма право да напада мирното население и невинни цивилни граждани безнаказано.” Именно затова съжалявам, че толкова много държави гласуваха против доклада, а други се въздържаха от гласуване; защото в крайна сметка става дума за основните човешки права. Израел извърши седем военни престъпления в Газа: нападение срещу цивилно население, убийство на цивилни жители, недопускане на медицинска помощ за ранените, нападение срещу лечебни заведения, включително две болници, които бяха разрушени, а над 13 лекари и медицински сестри бяха убити при оказване на първа помощ.
Освен това, Израел нанесе огромни поражения на инфраструктурата, без това да беше необходимо, използвайки непропорционално голяма военна сила; и накрая, израелците използваха такива видове боеприпаси, чиято употреба се счита за незаконна според международната общност. В тази война бяха убити 1400 палестинци и 13 израелци, трима от които – цивилни граждани, а шестима от тези 13 бяха убити от самата израелска армия по време на т.н. „приятелски огън”. От 1400-те палестинци, 420 бяха деца. Това съотношение е ужасно.
Защото става дума за население от 1,5 милиона души, които живеят в един малък район – не повече от 360 кв. км. Ако в Газа ставаше дума за население с размера на това в Съединените щати, щяхме да говорим за четвърт милион души убити и почти един милион души ранени; имам предвид съотношението в населението. Разрушенията в инфраструктурата бяха огромни. Аз лично ходих там след войната и видях как цели квартали бяха просто изравнени със земята - жилища, училища, болници, дори фабрики. В началото на войната в Газа бяха останали 352 фабрики. Те бяха разрушени, всички до една. Защо израелската армия разруши тези фабрики, когато се оттегляше от Газа? Не виждам как може да бъде оправдано подобно действие; няма никакво съмнение, че целта е била те да бъдат разрушени до основи. Или да вземем използването на незаконно оръжие, например бял фосфор. Белият фосфор може да бъде много опасен. Първо, той изгаря кожата; освен това, ако се вдиша определено количество от него, белият фосфор разрушава белите дробове, а ако попадне в кръвоносната система, причинява смърт чрез блокиране на дейността на черния дроб и бъбреците. Тук виждате примери на изгаряния, причинени от бял фосфор. Ето още една снимка на същата жена – вижте как изглежда. Следващата снимка, която ще ви покажа, е много неприятна; ще ви я покажа набързо и ако не искате, не гледайте. Това е снимка на едно дете, което е получило същия вид изгаряния при нападението. Ето още едно дете със същите поражения. Освен белия фосфор, израелците използваха и т.н. снаряди със стреловидни поразяващи елементи („флечети”). Ето какво имам предвид, когато казвам, че трябва да получавате информация – медиите не показват тези неща, въпреки че има достатъчно информация за тях. Тези малки стрелички („флечети”) излизат от снаряда, ето ги, те са много малки, и се разпръскват във въздуха на много малко разстояние една от друга, поради което могат да бъдат смъртоносни, при това количеството им е много голямо. В телата на ранените сме намирали не само стрелички, а също така дискове. Естествено, това налага ампутация, както в този случай тук, както в много други случаи. Броят на хората с ампутация се увеличи много в резултат на това нападение. Ето какви резултати имаше нападението, за което ви говоря; ето защо Голдстоун беше толкова непоколебим в заклеймяването му. Имахме случаи, като тази жена, например, която идва от едно семейство, което се нарича Балуша – те загубиха пет дъщери по време на една от атаките. Едното момиче беше на 4 години, второто – на 8, другите бяха на 12, 14 и 17 години. Това е снимка на едно училище, което беше бомбардирано и разрушено. Преди това нападение ние обичахме да казваме, че в Западния бряг и в Газа идват пари на американските данъкоплатци под формата на бомбардировачи F-16, които унищожават пари на европейските данъкоплатци под формата на водни и селскостопански съоръжения. Също в Газа, пари на американските данъкоплатци сега разрушават други пари на американските данъкоплатци под формата на проекти, финансирани от USAID, като например този проект, който се намира в един от районите в ивицата Газа.
Ще приключа, като ви покажа три съвсем кратки видеоклипа.
Тези видеоклипове не са от Газа, те са от Западния бряг; за мен те са още по-жестоки, отколкото бомбардировките там, защото показват колко силно се нарушават човешките права всеки ден. Първото видео показва едно селце близо до Витлеем. Сниман е момент, в който израелската армия извършва рутинни проверки и претърсвания. Както виждате, когато тръгват да претърсват къщата, те първо стрелят, а след това пускат кучетата. Тези кадри бяха показани по много арабски телевизии, но до този момент не са показвани в други медии, с изключение на един случай в Италия.
Следващите кадри са заснети от аматьор, човек, който се е оказал на това място случайно. Това е студент от университета в Наджаф, в Наблус. Военните го спират и започват да го претърсват. Ние не знаем какво точно става там, но от видеото се вижда какво правят войниците с младежа (удрят го и го ритат – б.м., М. К.). Накрая му казват, че всичко е наред и че може да си ходи. Естествено, войниците не знаят, че някой ги снима.
Аз съм привърженик на ненасилието – това е най-добрият начин да си търсим правата. Именно с такава цел ние организираме много мирни митинги, без насилие. Има израелци, които се присъединяват към нас; те ни подкрепят и протестират заедно с нас, защото вярват, че правата на палестинците трябва да се спазват и че справедливостта трябва да бъде основата за постигането на мир.
Това са последните кадри, които ще ви покажа. Тук се вижда един мирен демонстрант, който е заловен и арестуван от израелската армия, след което му слагат белезници и превръзка на очите. Офицерът му нарежда да застане пред един от войниците и заповядва на войника да го застреля. Това се случи само преди четири месеца. Показах ви всичко това, защото исках да ви кажа нещо. Аз показах тези кадри и на Голдстоун. Оценката, която дава Голдстоун, се съдържа само в едно изречение: Нито Израел, нито която и да е друга страна, нито палестинците имат право да нарушават международното право и хуманитарното право. Въпросът, който поставям, е много специфичен. Никой, който нарушава международните човешки права, не трябва да остане безнаказан. Ето защо мисля, че ако докладът не доведе до конкретни действия, ние ще изпуснем една прекрасна възможност.
Това, което ви показах днес, говори много за търпението на палестинците, защото тези нарушения са нещо обичайно, те се случват всеки ден; сами можете да си представите как влияят те на съзнанието на хората. Ето защо днес ще кажа нещо, което напомня много на думите, изречени от Нелсън Мандела, когато Южна Африка беше обявена за страна без апартейд. Аз казвам, че „Нашата свобода ще бъде пълна, едва когато палестинците бъдат свободни”. Този конфликт няма да бъде разрешен, ако хората го разглеждат единствено като конфликт между две страни, които спорят за нещо помежду си. Той ще бъде разрешен, когато хората осъзнаят, че в 21-вия век няма място за колониализъм, в 21-вия век няма място за апартейд, окупацията трябва да бъде прекратена, а палестинците имат правото да бъдат свободни.
Благодаря!"

Няма коментари: