Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2011-01-10

"По повод една книга"

Предлагам на вашето внимание текста на историка Войн Божинов по повод някои събития в постсъветското пространство. Първоначално текстът бе публикуван в списанието на политика, наука и социални идеи "Ново време".

"Към края на миналата година в електронната си поща открих покана за представянето на книгата на г-н Евгений Дайнов, в която се проследяват съвременните политически процеси, протичащи в Беларус, в Узбекистан и в Русия. И понеже се интересувам от проблематиката и следя случващото се в бившето съветско пространство, доколкото ми е възможно, отидох на представянето и си купих книгата.
И чутото, и прочетеното не ме изненадаха с нищо, тъй като позициите на автора са ми добре известни. Това ме подтикна да напиша следващите редове не толкова като отзив или рецензия на монографията, колкото като друга гледна точка относно засегнатите въпроси.
Книгата на г-н Дайнов започва с анализ на руската история, който е могъл да стане далеч по-сполучлив, тъй като миналото на Русия е многопластово и изисква внимателно вглеждане в детайлите. По тази причина няма да се спирам на първата част от книгата, а директно пристъпвам към същността й – характеристиката, дадена за управлението на Лукашенко, на Каримов и на Путин.
Първи поред е президентът на Беларус – Александър Лукашенко. Г-н Дайнов проследява пътя му към властта и изобщо политическата ситуация в страната през 90-те години на миналия век. От описанието, на всеки, който не е обременен от “демократичната” фразеология, му става пределно ясно, че случилото се в бившата съветска република е част от сценария, осъществен във всички екскомунистически държави (разбира се, с нюанси) – ожесточена борба за власт, довела до всеобщ разпад, корупция, външна намеса и т.н. С други думи, до болка познати на всички нас неща. На този фон Лукашенко, който обещава на беларусите сигурност по време, когато цялото бивше съветско пространство се тресе от тежка криза, успява да спечели доверието на хората и да победи на проведените през 1994 г. "последните честни и демократични избори, проведени в Беларус" (израз на г-н Дайнов). Това става въпреки явната подкрепа, оказана от тогавашния американски президент Бил Клинтън, на един от конкурентите на Лукашенко. Излиза, че беларусите свободно избират кой да ги управлява и остават доволни от вота си. Държавният им глава им спестява обедняването, икономическия погром, криминалната приватизация, разкапването на държавността и най-страшното – въоръжен конфликт и куп други “придобивки” по пътя към демокрацията и към пазарната икономика. При това беларуският президент не превръща страната си в концлагер. Както посочва и г-н Дайнов, всеки беларуски гражданин може да ползва интернет, да гледа кабелна телевизия или спокойно да иде до Варшава, до Киев или до Вилнюс, за да направи сравнение. Защо тогава при цялата информация, с която разполагат и при придобитите впечатления от пътуванията в чужбина, беларусите не чувстват необходимост от промяна? Може би нямат нужда от нея или не искат тя да им бъде натрапвана, или казано накратко – искат сами да решават бъдещето си. Ето защо и преизбирането на Лукашенко (2001 г.) идва като нещо напълно нормално. Но къде тогава е големият грях на беларуския държавен глава?
Още в началото на първия си мандат Лукашенко се заема да прекрати всякаква външна намеса във вътрешните работи на родината му. Това, разбира се, е в противовес с намеренията, идващи от страната на неограничените възможности, която през 90-те години на миналия век вече притежава огромно влияние в Източна Европа и в бившите съветски републики. Лукашенко, обаче, устоява на натиска, а американската политика към Беларус забуксува. Но департаментът не се отказва от плановете си да свали беларуския държавен глава и така да нанесе поредния удар срещу Русия. Към беларуските неправителствени организации, чиято цел е да поддържат постоянно напрежение в страната, потичат милиони долари. Според Стивън Гоуанс (канадски политически анализатор, занимаващ се с проблемите на бившия Съветски съюз) до 2001 г. Съединените щати са финансирали близо 300 подобни формации, включително и медии, предаващи от съседни на Беларус държави. Така, по признанието на Майкъл Козак (американския посланик в Минск по това време, тясно свързан с ЦРУ, с важна роля за налагане на американските интереси в Панама, в Салвадор и в Никарагуа), правителството на САЩ третира ситуацията в Беларус като идентична с тази в Никарагуа през 80-те години на ХХ век, т. е. във Вашингтон се ориентират към катализиране на остър граждански конфликт в Беларус, за прокарването на интересите си тук . Официален Минск успява да отбие и тази атака. Тогава САЩ стартират масирана кампания срещу Лукашенко, а едновременно с това започва и политическото изолиране и икономическото задушаване на Беларус.
Опитите за свалянето на Лукашенко достигат своеобразен връх през 2006 г. (по време на президентските избори, в които той се кандидатира за трети мандат) и са част от далеч по-голям план. По тази причина ще се върнем известно време назад. Три години по-рано в Грузия настъпват събитията, станали известни като Революцията на розите. Тя не е нищо друго освен преврат – “Made in America”, с който САЩ се стремят да гарантират енергийната си политика в региона, както и да създадат свой удобен плацдарм в Кавказ, основно за натиск над Русия. На следващата година става факт и Оранжевата революция в Украйна, която отново е подкрепяна отвъд океана. През 2005 г. се осъществява и Революцията на лалетата в Киргизстан, в резултат на която вместо да се засили, американското влияние в страната рязко отслабва. Обръчът от революции трябваше да бъде затворен в Минск, но Лукашенко не допуска това.
Какво всъщност става през март 2006 г. в Беларус? Г-н Дайнов пише, че в центъра на Минск се събират “хиляди, а не стотици”, за да протестират срещу избора на Лукашенко . Но дали това е така и какви са мащабите на протестите? Съвсем друго вижда Даниел МакАдамс (независим наблюдател и журналист, участвал в повече от 20-ина мисии по наблюдение на избори из целия свят), непосредствено проследил хода на вота. Според него в центъра на Минск се събират около 150 души, при това добре почерпени, а полицейското насилие над тях е силно преувеличено. Що се отнася до информацията на ОССЕ, че изборът е недемократичен, то МакАдамс добре обрисува практиката на западните наблюдатели, как те определят кой вот е честен и кой не. Следват още много примери, дадени от него, поставящи под въпрос опитите на разни “апостоли на демокрацията” да представят животът на хората в Беларус като ходене по мъките.
Гореспоменатото навежда на мисълта, че Лукашенко се оказа политик, умеещ да се защитава успешно и да осигури на беларусите такива условия и такъв стандарт, които удовлетворяват мнозинството от тях. Неговият политически успех означава само едно – провал на американската политика в региона и неосъществимост на намерението да се установи клиентска демокрация в Беларус. Така Лукашенко остава онова малко камъче, предизвикващо постоянни неудобства, в иначе лъскавата американската обувка.
Искрено се надявам следващата книга на г-н Дайнов да е посветена на някой тиран, поставен на власт от Вашингтон. А такива дал Господ. Изобщо, честа практика е Съединените щати да си затварят очите пред зверствата на един или друг диктатор, ако той изпълнява волята им. Примерите могат да бъдат много: Самос в Никарагуа, Батиста в Куба, Пиночет в Чили, Маркос във Филипините, Чаушеску в Румъния, Саддам в Ирак и... Ислам Каримов в Узбекистан – вторият герой от книгата на г-н Дайнов.
Случаят с Каримов е пределно ясен – азиатски сатрап, преследващ по най-жесток начин политическите си противници (сварява ги). Светът узнава за тези прийоми на борба с опонентите от изпълнените с тревога свидетелства на британския посланик в Ташкент Крейг Мъри. Но дипломатът се сблъсква с неочакван проблем. Когато алармира за зверствата в Узбекистан, Мъри не се съобразява с обстоятелството, че Каримов е “човекът на Джордж Буш в Централна Азия”, което кара узбекския президент да се чувства напълно безнаказан и да става още по-брутален. Щатите поддържат военен контингент в Узбекистан, който граничи с Афганистан и е техен ценен съюзник в “борбата срещу тероризма” и много-много не се интересуват от човешките права на узбеките – какво от това, че някои от тях са сварявани по най-канибалски начин. Но напук на съюзниците отвъд океана Мъри продължава да бомбардира Лондон с телеграми за случващото се в средноазиатската държава и на тогавашния британски премиер Тони Блеър не му остава нищо друго, освен да отзове Мъри от поста му, за да не трови с докладите си добрите отношения между Лондон и Ташкент, а оттук и между САЩ и Великобритания. Да, но идва време, когато Каримов решава, че колаборацията му със САЩ не му носи достатъчно изгоди, а даже му пречи и се обръща на 180 градуса. Той набързо изгонва американските военни (тяхното присъствие в страната е два пъти по-голямо, отколкото департаментът е склонен да признае) и рязко стопля отношенията си с Москва. Едва тогава във Вашингтон се сещат, че Каримов се “страхува повече от демокрацията, отколкото от тероризма”, и се ориентират към сътрудничество с други, “по-демократични” режими, като този на Илхам Алиев в Азербайджан, или в последно време с този на Курбангули Бердимухамедов в Туркменистан. И тук си проправя път питането защо г-н Дайнов не ни информира за ситуацията в Узбекистан преди “плесницата на Каримов по лицето на Вашингтон" (сполучлив израз на Ноам Чомски). Поне аз не съм чел негова статия по въпроса преди 2005 г., когато официален Ташкент окончателно скъса с американците и много бих се учудил, ако съществува такава. Отговорът е повече от ясен – всичко зависи от това не как управляваш, а чий съюзник си. Останалото е въпрос на пропаганда, от услужливи медии, които с лекота могат да представят черното за бяло и обратно.
Централно място в книгата на г-н Дайнов заема личността на Владимир Путин. Впрочем, напълно е възможно появата на това четиво да е в резултат именно заради настоящия руски министър-председател. С какво толкова личността на Путин се е превърнала в трън в очите на всеки уважаващ себе си демократ?
Истината изисква да се каже, че при президенството му в Русия се случиха тревожни събития и процеси – убийството на Анна Политковская, чеченският синдром, реолигархизацията, връщането на практики от съветско време и т. н. Всичко това е коз в ръцете на противниците на официална Москва, но дали те са толкова загрижени за обикновените руснаци, за проблемите, с които те се сблъскват, за невинните жертви на чеченската война. Едва ли! Всъщност, най-яростните критици на Путин започнаха новия век с кървави войни, които разбиха и унищожиха милиони човешки съдби и отвориха дълбоки рани, които няма да зараснат в обозримо бъдеще. Другаде трябва да се търси причините за негативното отношение към бившия руски президент и сегашен премиер. Те са много и са комплексни, но една от тях се откроява – Путин върна Русия на голямата политическа сцена, при това в арсенала й е най-модерното и най-мощно оръжие на нашето съвремие – енергоносителите. Това даде нов тласък на Студената война, която никога не е свършвала, а само се видоизменя. Днес тя се води за всяка капка газ или петрол и за всеки метър тръбопровод. Американският политолог от гръцки произход Василис Фускас пише: “САЩ искат да контролират колкото е възможно повече тяхното производство (на нефта и газта – б. м.) и сигурната им доставка на западните пазари, като елиминират възможните конкуренти от Западна Европа, Изтока (т. е. Русия и Китай) и Средния изток”. Казано с други думи, между съвременните велики сили се води безкомпромисна битка за доминация на енергийния пазар, в която очернянето на Русия и заобикалянето й с “демократични” режими е част от нея. Нека отново да проследим “революционната” вълна из бившето съветско пространство:
• Грузия – Революция на розите, осъществена през 2003 г. Три години, след като Саакашвили идва на власт, става реалност нефтопроводът Баку-Тбилиси-Джейлан, пренасящ азербайджански петрол до средиземноморското турско крайбрежие, построен под протекцията на Съединените щати. През 2007 г. се открива т. нар. Южнокавказски газопровод (Баку-Тбилиси-Ерзурум), който е жизнено необходим за осъществяване на друг стратегически проект на Вашингтон – газопровода “Набуко”, който трябва да дестабилизира руските доставки на газ за Европа.
• Украйна – Оранжевата революция, станала факт през 2004 г. През територията на Украйна преминава руският газ за Балканите и за част от Източна и Централна Европа. Газовите кризи от 2005-2006 и от 2008-2009 г. показаха, защо Юшченко и компания бяха поставени на власт.
• Киргизстан – Революция на лалетата – 2005 г. Направена с цел да се разклати влиянието на Кремъл в Киргизстан. В крайна сметка тази революция доведе до пълно загубване на американските позиции в тази страна, а оттук и възможността да се влияе върху разработване на газовите залежи в Киргизстан. Днес Русия инвестира милиони долари в търсенето и реализацията на находищата на синьо гориво в централноазиатската страна, считана за нов голям потенциален източник на енергия.
• Беларус – опит за Джинсова революция – 2006 г. През беларуска територия минават тръбопроводът за Германия – най-богатият и най-голям консуматор на руски природен газ. По-горе вече бе засегнат въпроса за събитията в Минск.
Хвърляйки око върху всички тези събития, става повече от ясно, че движещата сила за осъществяването им не е безпокойството за демокрацията, а компрометирането на Русия като сигурен и предсказуем доставчик на енергоносители и желанието да й се нанесе “енергиен” удар. Демонизирането на Путин идва като естествено продължение на борбата за влияние в голямата политика и за разпределението на световните природни богатства. В този ред на мисли книгата на г-н Дайнов не ни казва нищо, което не сме чули и чели в западни масмедии, убеждаващи ни, че в Русия е настъпил краят на света.

Бележки

1. Евгений Дайнов. Три лица на тиранията. Александър Лукашенко, Ислам Каримов, Владимир Путин. Фондация “Комунитас”. С., 2008.
2. Пак там, с. 176.
3. Пак там, с. 211.
4. Stephen Gowans. US Ambassador admits Washington is subverting the Belarus presidential election. Вж. http://www.mediamonitors.net/gowans25.html. 09. 02. 2009.
Alice Lagnado. Why the rural millions love a dictator. Вж. http://www.newstatesman.com/200109170014. 09. 02. 2009. В интернет сайт можем да прочетем следното: “Като посланик в Беларус Козяк осезаемо се замесва в “поддръжката на демокрацията”. Вж. http://www.sourcewatch.org/index.php?title=Michael_Kozak. 09. 02. 2009. Подчертаното словосъчетание не се нуждае от смислов превод.
5. Колин Пауър (държавен секретар по време на първата администрация на Буш-младши) заявява, че Беларус е “преден пост на тиранията в Европа”, а неговата наследничка Кондолиза Райс нарича беларуския президент “последният диктатор в Европа”. Вж. http://www.telegraph.co.uk/news/newstopics/profiles/3080936/Alexander-Lukashenko-Dictator-with-a-difference.html. Джон Маккейн (кандидат на Републиканската партия за президент на изборите за американски държавен глава през 2008 г.) определя Лукашенко като човек “насаждащ страх, репресии и авторитарно управление”. Вж. http://www.charter97.org/eng/news/2004/08/23/diktator. 12. 02. 2009.
6. Niall Green. US introduces sanctions against Belarus. Вж. http://www.wsws.org/articles/2004/oct2004/bela-o30.shtml. 09.02.2009.
7. Barry Grey, Vladimir Volkov. Georgia’s “rose revolution”: a made-in-America coup. Вж. http://www.wsws.org/articles/2003/dec2003/geor-d05.shtml. 12.02.2009. Американската инвестиция в Грузия се оказа доста рискова. През лятото на 2008 г. Русия нанася тежък удар по режима на Саакашвили (войната за Южна Осетия), а управлението на грузинския президент е пропито от корупция, злоупотреби и силно ограничаване на гражданските права. Спокойно може да се каже, че днес розите са без бодли и вехнат.
8. Steven Woehrel. Ukraine’s Orange Revolution and U.S. Policy. Вж. http://www.au.af.mil/au/awc/awcgate/crs/rl32845.pdf. 14.02.2009. Оранжевата коалиция е отдавна в историята. Президентът Юшченко, също като грузинския си колега, затъва в корупционни скандали, а доскорошният му съюзник, премиерът Юлия Тимошенко е един от най-големите му политически опоненти. Днес Украйна е в дълбока политическа и икономическа криза, която тепърва ще се задълбочава поради наближаващите президентски избори.
9. Craig Smith. U.S. Helped to Prepare the Way for Kyrgyzstan's Uprising. Вж. http://www.nytimes.com/2005/03/30/international/asia/30kyrgyzstan.html?_r=1. 14.02.2009. Революцията на лалетата сваля от власт президента Акаев (управлявал страната си посредством диктаторски методи – както е навсякъде из бившите съветски средноазиатски републики), който предоставя военновъздушната база Манас в разпореждане на Пентагона. Акаев желае да се кандидатира за трети мандат, но среща съпротивата на американския посланик в Бишкек Стивън Йънг, който подкрепя киргизката опозиция, тъй като Акаев вече не се счита за сигурен партньор. В крайна сметка, необмислената политика на САЩ води дотам, че към настоящия момент Киргизстан е един от най-верните съюзници на Кремъл в региона.
10. Дайнов, Евг. Три лица на..., с. 212.
11. Г-н Дайнов споменава за МакАдамс, но в контекста на апологет на Лукашенко, може би, защото написаното от единия и от другия се различава до неузнаваемост, сякаш става дума за различни събития. Вж. Дайнов, Евг. Три лица на..., с. 422.
12. Daniel McAdams. How Lukashenko Won. Вж. http://www.antiwar.com/orig/mcadams.php?articleid=8763.
13. http://www.craigmurray.org.uk.
14. Чомски, Н. Провалените държави. С., 2007, с. 226. Английският журналист Ник Уолш пише, че след 11/9 Каримов се превръща в “новия най-добър приятел на Вашингтон в региона”. Вж. http://www.guardian.co.uk/world/2003/may/26/nickpatonwalsh.
15. Чомски, Н. Хегемония или оцеляване. С., 2004, с. 145-146.
16. Чомски, Н. Провалените държави. С., 2007, с. 226.
17. http://www.crisisgroup.org/home/index.cfm?id=3745&l=1.
18. Чомски, Н. Провалените държави..., с. 228-229.
19. http://www.nytimes.com/2007/06/21/world/asia/21turkmenistan.html?_r=1.
20. Чомски, Н. Провалените държави..., с. 227.
21. Влиянието на медиите в модерното общество е илюстрирано от бившия вицепрезидент на САЩ и носител на Нобелова награда за мир Ал Гор, който дава следния пример: “И докато американските телевизионни зрители посвещаваха общо по 100 млн. часа от живота си всяка седмица за тези и други подобни истории (делото срещу О Джей Симпсън, “драмите” около Бритни Спиърс и Парис Хилтън – б. м.), нашите държавници тихомълком вземаха решения, които със сигурност бъдещите историци ще описват като катастрофални”. Вж. Гор, Ал. Атака срещу разума. С., 2008, с. 12. Със същата лекота телевизията може да представи един диктатор за добър, а друг за лош в зависимост от интереса на дадени среди.
22. През втория президентски мандат на Владимир Путин рязко се изостриха руско-британските отношения. Като причина за това Лондон посочва лошото състояние на демокрацията в Русия, но дали това е така? Всъщност, напрежението между двете страни дойде поради факта, че British Petroleum, меко казано, загуби силните си позиции в Русия. Вж. Terry Macalister. Kremlin may force BP to share oil venture – http://www.guardian.co.uk/business/2007/mar/20/russia.oilandpetrol. 16.02.2009.
23. Фускас, В. Конфликтни зони. С., 2005, с. 36. Това желание на администрацията на Буш-младши е прекрасно представено в една сцена от “W” - режисираният от Оливър Стоун биографичен филм за 43-ия президент на Съединените щати. В нея вицепрезидентът Дик Чейни (великолепно изигран от носителя на “Оскар” Ричард Драйфус) успява да убеди Буш и неговото най-близко обкръжение да дадат съгласието си за инвазията в Ирак с аргумента, че който контролира световните енергийни запаси, контролира и света. Спокойно може да се каже, че Чейни бе сивият кардинал в администрацията на Джордж У. Буш. Вж. Barton G. Angler: The Shadow Presidency of Dick Cheney. Allen Lane/The Penguin Press, 2008.

1 коментар:

bericd каза...

Лукашенко - да, спестил е на белорусите проблемите на бившя соц.блок от средата на 90-те, за сметка на това днес Беларус е си дели последното място в Европа с Албания (с успех за вторите). Свобода на пресата впрочем няма. Опозицията е в затвора. Опитите за промяна по улиците на Беларус срещат насилие.

Чаушеску е "сложен" от Вашингтон? Това, както и теорията, че управлението му се е крепяло на САЩ и Великобритания е теория, която май само Ноам Чомски я поддържа и освен в неговите книги не съм я срещал. Това е абсолютно невярно - Чаушеску е комунистически лидер на комунистическа държава. Идва на власт в разгара на Студената война. ОК, отношенията му в края 70-те и 80-те години със Запада са една идея по-добри от (да речем) нашите. Но поставен от Вашингтон? Режимът в Румъния е наложен от СССР след окупацията на Източна Европа. Има и други лидери, с които може да се черни Запада - шаха на Иран, Пак Чон Хи и др., но стига с този Чаушеску. :)
Затварянето на очите - това си е вярно. Не е учудващо, Москва си затваря очите за десетките милиони умрели в Китай, милионите в Камбоджа, Корея, източна Европа. Великите сили си затварят очите. Само че бежанците са винаги в едната посока.