Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2011-01-24

Калин Първанов - "Шифърът на паралелната власт"

"Имаше ли преходът своята невидима интелектуална ръка? На този въпрос се опита да отговори една книга и в резултат остана невидима

Определят се като „строители на демокрацията”, „представители на отговорния елит”, „пазители на знанието”, „брокери на идеи”. Наричат ги „кучета-пазачи на реформите”, „либерален интернационал на експертите”, „вносители и износители на демокрация”, „акушери на демокрацията”, „контрольори на правителствените практики”, „правещи политика, без да са политици”, „невидимата ръка на прехода”. Извън идеалистичната представа за тях, срещат се и други, по-практични определения – „технически заводи за проекти” и „пощенски кутии, съдържащи съобщенията на глобалните икономически актьори”.
Разпознават се лесно и по жаргона на глобализацията, с който обогатиха българския нов говор. От техните policy papers (ако предпочитате - докладни записки) се просмукаха понятия като governance (управляемост, но може да се разчете и като деполитизирано управление); consensus building (създаване на политически консенсус, главно като директива за следване на шаблона); capacity building (изграждане на капацитет – политически, административен, експертен и всякакъв); flexibility (гъвкавост, най-често - на пазара на труда), social capital (да го наречем - животът в мрежа) и т.н. Изрази, често неразбираеми за широката аудитория, но задължителни за лексикалния шифър на всеки модерен политик или експерт. Поне, ако държи да бъде възприеман не като популист, а като управленец от европейски тип.
Но тъй като българското общество - освен принадлежащите към т. нар. „гражданско”, все още е загубено в превода, на помощ ни идват френските изследователи Пиер Бурдийо и Лоик Вакан. Ето какво гласи техният прочит: „Новият световен жаргон е произведен чрез техноподобни термини, като например понятието гъвкавост, които сбито предават и са проводник на цяла философия за индивида и за социалната организация, и функционират като политически лозунги. В случая на flexibility – по-малко държава, свиване на социалните помощи и приемане на несигурността на заплатата като неизбежност и дори като благодетел. Новият планетарен жаргон описва трансформациите на съвременните общества към освобождаване на държавата от отговорност в икономически план и засилване на полицейската и наказателната компонента, дерегулация на финансовите потоци и премахване на рамката на пазара на труда, намаляване на социалното осигуряване и морализаторско честване на индивидуалната отговорност”.
Къде е Магнаурската школа на новите просветители? Дори и да приемем, че седалището й съвпада с адреса на Световната банка във Вашингтон - както твърдят някои критични изследователи, обяснението няма да е изчерпателно. Защото всяка школа е мъртва, ако не разполага с мрежа от апостоли, готови да пренесат знанието и до най-отдалечените точки на територията, населявани от общества с предмодерен бит и душевност. В наше време е прието комитетските дейности да се наричат think tank – още едно понятие, което очевидно се нуждае от превод. Глобалната търсачка Гугъл не винаги е най-добрия съветник, но в случая май казва достатъчно. „Тинк танкове или аналитически центрове, наричани още „мозъчни тръстове”, „фабрики за мисли”, „мислителен таран”, са неправителствени изследователски организации и групи, които по правило съсредоточват усилията си в областта на хуманитарните науки - политика, икономика, социология, право и т.н. и които имат често функцията да защитават определен тип социални политики, политически стратегии, икономика, въпроси на науката и технологиите, индустриални или бизнес политики и дори военни съвети”, се казва в едноименната статия в „Уикипедия”. И още: „Мозъчните тръстове” провеждат оригинални изследователски и образователни програми, посредством които обучават и оказват влияние върху политици и лица, формиращи общественото мнение по широк кръг икономически, социални, политически и екологични въпроси, както и върху проблемите на сигурността. Също така те се проявяват като инструмент за социален контрол и следователно участват във формирането на целите и ценностната система на обществото. Мозъчните тръстове се финансират от правителствата, групи по интереси или фирми”. В статията е цитирано мнението на Тод Стюарт - бивш US-дипломат и зам.-директор на тинк танка Институт за международна икономика във Вашингтон, според когото аналитическите центрове оказват такова въздействие върху икономиката и политиката, което ги проявява като пета власт, наред със законодателната, изпълнителната, съдебната и медиите. На обратния полюс е американският журналист Джон Чакман, който характеризира тези центрове като „фалшиви институции, където идеологически проповедници се представят като преподаватели, и където парите се изливат като кръв от артериите и всичко това с една цел - безсмислено и кресливо рекламиране на политиците”. След такова количество терминология, близка почти до военната, не може да пропуснем и едно популярно обяснение за родословното дърво на тинк танковете: по време на Втората световна война така са се наричали напълно звукоизолирани стаи, в които висшето офицерство е чертаело стратегическите си планове.
Статията в най-популярния глобален справочник сочи като български тинк танкове няколко организации. Сред тях са Центърът за изследване на демокрацията (ЦИД), известен още като „Центъра на Огнян Шентов” и Института за пазарна икономика (ИПИ) – популярен и като „Института на Красен Станчев”. В същата категория се числят и Център за либерални стратегии (ЦЛС) на Иван Кръстев, Център за икономическо развитие (ЦИР), основан от Александър Божков и ръководен от Георги Прохаски, Институт „Отворено общество”, а също и някои по-малки като Център за социални практики на Евгений Дайнов и Институт за регионални и международни отношения (ИРМИ) на Огнян Минчев и др. Видно от имената на лидерите и основателите, доста от тях дебютираха на обществената сцена още в зората на прехода в качеството си на социални мислители, близки до демократичните сили, но едновременно и стремящи се да подържат репутацията на „независими”. Времената обаче отдавна са други. Реформите са довели до промени в статусите, включително и за своите акушери. Част от тях някога бяха само политолози, а днес са станали цели тинк танкове, въпреки че още от онези времена в градския фолклор битува и определението „всичколози”.
Подобна представа, оказа се, не бива да се счита за обидна, нито пък за изцяло лишена от основания, защото до голяма степен отговаря на духа на времето, в което живеем. В прехода към тоталната flexibility, когато всеки пети си тик-така, докато препуска по улиците, кой ли ще посмее да претендира, че не се е превърнал във всичколог? Както споделя експерт в български тинк танк пред автора на една нашумяла книга, за която ще стане дума: „Трябва да усещаш, според деня и момента, идеята, която да представиш пред даден спонсор. Обичам да организирам, бях активен още в Комсомола. Сега се занимавам с проекта за студентските дебати за Европа и с докладите, оценяващи политическия риск по поръчка на Crown Agency: изследваме състоянието на правителството, на партиите, на Народното събрание, икономическите тенденции. Информация от последния момент, сценарии, идеи. Технологията на проектите е хаотична, няма стриктни правила, измисляме, компилираме, това е вълнуващото, реагираме на момента...”.
Когато се поднася някаква значима за обществото информация, ролята на медиите е да излязат от контекста на деня и на това, което се случва само в съответната държава. „Не знам дали те винаги се справят с тази задача”, констатира наскоро пред „ТЕМА” живеещата постоянно в Париж разследваща журналистка Румяна Угърчинска, авторка на документални книги за атентата срещу папа Йоан Павел ІІ, газовите войни и ролята на бившите тайни служби в прехода в Източна Европа. След което възкликна: „Затова в България има толкова много политолози. Във Франция няма политолози!”.
Именно от този вакуум ловко се възползват тинк танковете. Докато журналистите все още тичат след политическото събитие или изчакват то да приключи, за да могат да го погледнат в дълбочина, експертите по демокрация са готови да предложат изпреварващи статии, анализи, коментари. Всички са доволни: журналистите се чувстват улеснени, редакциите – също. В редица случаи обаче остава усещането, че въпросните анализи са били подготвени още преди самата новина да се е състояла. Справка – начинът, по който се развиха събитията около решението за въвеждане на плоския данък, оповестено в началото на отпускарския сезон през лятото на 2007 г. Още в първите часове тогава телевизионните студиа изведнъж се оказаха наводнени от привърженици на „смелото решение”. Дори и отявлени противници на ДПС, БСП, левицата и тройната коалиция от експертния сектор се надпреварваха да приветстват внезапно обзелия ги реформаторски дух, апелирайки за политически консенсус около „единствено възможния избор”, който гарантира благосъстоянието на всички.
Доколко независими гледни точки са това?
И точно от такъв тип анализи ли се нуждае обществото? Това са част от въпросите, поставени в центъра на едно изследване, което по стечение на обстоятелствата отново дойде у нас от Франция. И само за няколко седмици се превърна в най-одумваната напоследък книга, за която се говори от уста на уста и често се предава от ръка на ръка, особено в заинтересованите среди. Автор на „Експертите на прехода” е Достена Лаверн – 36-годишна българка, която от 18 години работи в Париж. Дъщеря е на политоложката Мария Пиргова. Факт, който ще се превърне почти в обвинение при обсъждането на книгата, особено от страна на нейните опоненти.
Впрочем, обсъждането и одумването на изследването тече основно в интернет-форуми. При изписването на името на авторката, Гугъл посочва над хиляда резултата. Публикациите в печата обаче се броят на пръсти, а интересът на централната преса е нулев. Общо взето медийното отразяване се изчерпва с публикации във в. „Гласове”, интелектуалното списание „Либерален преглед”, интервюта за БНР и няколко сайта. Един от авторите на рецензии Христо Блажев – журналист, критик и създател на блога „Книголандия”, не крие възторга си: „Поредна история на прехода. Още една гледна точка, още един поглед към смутен период с безброй лица. Но нещо е различно – засегнати са недосегаемите.
Цветята на прехода – най-популярните нашенски НПО-та, които и до ден днешен благоденстват, назидавайки народа и политиците как трябва да се правят нещата”. В читателските форуми равнодушни няма, а оценките варират от „прекрасен и обективен текст”, „необременен от самоналожените табута на нашенските „think tanks” до „удивително слаб и манипулативен текст” и „финално злобно хихикане, за да боли повече – направено от Париж, а не от Москва”.
Още с първото препечатване на откъси от книгата в сайта на „Либерален преглед” през септември прехвърчат искри. След няколко мнения относно ролята на тинк танковете за резултатите от прехода и влиянието им върху съвременната политика, във форума се появява мнение, подписано от Огнян Минчев. Известният политолог е по своему директен и емоционален: „Достена - съзнателно или не - изцяло изрязва контекста на този дебат, който тя представя като ограничен и манипулативен. Аз не зная как изглежда този дебат през призмата на френския интелектуален контекст, но в България той има само един смисъл и този смисъл е политически. Всички дихотомии - Изток/Запад, модерно/традиционно и т.н. са част от една безмилостна и отчаяна политическа борба - борбата България да прескочи оградата между пост-съветската разруха и европейската (пост)модерност. Ако на някого този дебат му се струва груб, идеологизиран или направо примитивен, то на този някой трябва да му бъде известно, че на дебатиращите не им бяха раздавани кадифени ръкавици, нито фехтовални маски. Битката беше с примитивни и брутални типове, които през целите тези 20 години не родиха нито една идея, но за сметка на това откраднаха цялото обществено богатство...Всичко това едва ли мирише на цветарски магазин от централен парижки арондисман. Аз лично се гордея с този дебат - с неговата откритост, отчаяност и решителност моята страна да не остава в ръцете на източните варвари. Същите, за които парижките франтове разнежено пеят - Oh, Natalie...!”
Началото е обещаващо и предвещава разгорещена медийна, политическа и обществена дискусия. „Експертите на прехода” може да стане най-шумната книга на годината просто защото е за най-шумните люде”, прогнозира един от литературните сайтове. В Книголандия обаче Иво Ников споделя подозрението си, че тази книга ще се окаже камък в блатото, понеже НПО-тата (особено засегнатите в изследването на Лаверн) и въпросите около тяхното финансиране и чии интереси защитават са „една негласна тема табу за общественото внимание”. И действително се случва чудо невиждано: най-шумните в обществото – „говорещите глави”, звучно отсъстват. Издигната е стена от мълчание, но не и от безразличие. Казват, че още с доставката на „Експертите на прехода” на книжната борса, там вече чакал човек от Центъра за изследване на демокрацията, който си тръгнал с пет екземкляра.
„Откровено казано и аз, и другите колеги, които са обект на изследването на Достена Лаверн, решихме да не взимаме отношение, тъй като начинът, по който излага нашата дейност, не е сериозен. Авторката повтаря тези, характерни за жълтата преса в началото на демократичните промени – за хора на Сорос, на ЦРУ, платени външни агенти. Ние лично нямаме потребност да доказваме, че не сме такива или онакива”, коментира пред „ТЕМА” Минчев. Той се съгласи да обсъжда единствено по принципни въпроси, отнасящи се до дейността на НПО и тинк танковете, но не и по конкретни констатации от книгата.
През ноември по неясни причини се отменят или провалят две предварително обявени дискусии за книгата – представянето й в Софийската художествена галерия и опитът за кръгла маса в Културния център на СУ. Обичайно приказливият център за дебати „Червената къща” също мълчи достолепно като Партиeн дом пред „Град на истината”.
И въпреки това „Експертите на прехода” е книга, за която продължава да се говори, а издателството подготвя втори тираж на 614-страничният том.
Общността на експертите безспорно има право да избере формата на своята реакция. Но задействаната стратегия трудът на Лаверн да бъде причислен към булевардните издания е твърде рискована. Защото преди да бъде издадена като книга, „Експерти на прехода” е преди всичко дисертация, защитена пред Академията за социални науки EHSS в Париж през 2008 г. Към момента на защитата, във Франция е в сила изискване да се ограничи драстично броя на дисертациите, на които се присъжда „отличен”. Изследването на Лаверн е сред малкото избрани, а оценката е поставена от 7-членна комисия с представители на пет френски, един български и един американски университет.
Главният редактор на в. „Култура” Копринка Червенкова не споделя мнението, че става въпрос за жълто издание, но „в него има и жълти неща, които го развалят”. Книгата е трябвало да бъде обговорена, а мълчанието никак не е най-добрата реакция, но вина за това носела и самата авторка. „Вярвайте ми, аз самата още не знам какво да мисля за тази книга”, казва Червенкова, която си обяснява полярните оценки с това, че Достена Лаверн е изцяло потопена във френските традиции като научна методология и начин на мислене, докато у нас силно доминират англо-саксонските школи. „Смятам, че не попадна в своето време. Виждате, че не произведе дебат. В обществото няма готовност да бъде обсъдена, което означава, че времето й още не е дошло”.
Времето напоследък наистина е повсеместен дефицит. „Ще ви потърсим когато обемът от работа намалее” – с тези думи секретарката на директора на ЦИД Огнян Шентов вежливо отклонява въпрос за евентуална позиция на центъра по повдигнатите в изследването въпроси. Вместо уговорка за разговор, получаваме покана за поредния форум, организиран от ЦИД на 18 януари. Темата му „Енергетика и добро управление: тенденции и политики”, както и мястото за провеждане – зала „Изток” на Народното събрание, сякаш идват в потвърждение на едно популярните прозвища на ЦИД „Министерство на реформите в сянка”. Колкото до друго неформално наименование, цитирано в изследването на Лаверн – „Малкото американско посолство”, вероятно точно това имат предвид онези, които наричат книгата „жълта”.
И ако ЦИД наистина отговаря за цялостната рамка на реформите, то за вярната посока в бюджетната и икономическата политика отговаря друг тинк танк – Институтът за пазарна икономика. Леви и десни правителства се сменят, но ИПИ официално се ползва със статут на партньор на двете ресорни парламентарни комисии и открито се обявява за действителният автор на редица проекто-закони.
Ако се съди по реакциите, които „Експертите на прехода” предизвикаха в интернет форумите, очевидно е усещането на част от четящата публика, че у нас действително има теми табу. В същото време е разбираемо и раздразнението на експертите от определения като „недосегаеми”, и то на фона на комфорта, с който се ползват куп герои от криминалния и псевдо-бизнес елит. Факт е, че преходът, сред чиито основни идеолози бяха българските тинк танкове, протече под лозунга „По-малко държава във всичко”. А един от неговите резултати е, че създаде цели сфери в икономиката, които преминаха под контрола на „недосегаеми”. Но защо тогава да се отрича правото на гледна точка, която търси връзка между горните двете обстоятелства?
Ако оставим идейните спорове и както казват политолозите – слезем на терен, ще установим, че очебийните примери отдавна са дошли и на нашата улица. Последствията от дерегулацията на публичните услуги, тяхната приватизация и концесиониране (да речем – на сметопочистването) е една тема, която традиционно убягва от изследователския интерес на българските тинк танкове. Ако все пак понякога бива засегната, то дежурното обяснение е, че състоянието на тези сектори би изглеждало различно, ако в тях бяха навлезли чужди инвеститори, вместо български капитали или пари с неясен произход. И тази теза обаче остава силно дискусионна, ако погледнем към случилото се във водния сектор, където навлязоха тъкмо мултинационални компании.
Каква е ролята на тинк танковете в тези процеси? Защо гражданското общество се изгражда от горе на долу, вместо от долу на горе? Превърна ли се то окончателно в свят на проектите, а не на каузите?
Възможно ли е едни и същи центрове и лица да бъдат вносители на реформи и износители на данни и експертиза; да бъдат участници в частно-публични проекти с институциите, а заедно с това и техен граждански коректив; да играят едновременно ролята и на „елитите” и на „народа”; да се явяват ту като маркетингови агенти, ту като интелектуалци, а заедно с това и да претендират, че развиват научна дейност? И в крайна сметка съществуват ли центрове на влияние и власт, които произвеждат политика, без да притежават легитимността на политици, подлагали се на избори?
Всичко това са част от въпросите, поставени в изследването на Лаверн, а едно от нейните заключенията е за честото смесване на митове и данни с научни претенции в тинк танк изследванията: „Някои цифри и таблици, които имат за цел да сравняват напредъка на реформите в страните в преход, наукообразно потвърждават и подсилват митовете за идващото щастие. То, макар и да става почти количествено определимо, винаги остава извън таблиците”.
В своите проучвания Лаверн установява, че имената на редица лидери на тинк танкове се срещат в множество публикации, където едните цитират изследванията на другите, те пък от своя страна им връщат „жеста”, като по този начин формират едно затворено и авторефлексивно поле на експертиза. Това, което обединява българските експерти по преход с колегите им от останалите държави е, че по правило се позовават на едни и същи авторитети: „Дали ще се говори за българските тинк танкс (Иван Кръстев) или за френските (Люсил Демулен), винаги се цитират текстовете на Макган, Уивър, Джеймс Смит, Даяна Стоун и т.н... Някои от тези автори участват в едни и същи международни организации или мрежи (Световната банка, „Глоубъл Дивелъпмънт Нетуърк” и др.). Взаимното цитиране понякога е успоредно на участието им в едни и същи консултативни комитети, пак тези лица се явяват ту като ръководители на различни нива в СБ, ту като изследователи в тинк танкове, които изпълняват финансирани от нея проекти.
Възникването на българските „пазители на знанието” наглед също е резултат от гражданска активност, но заедно с това следва строга собствена логика. Центърът за изследване на демокрацията е създаден през 1990 г. и дори претендира да е първият тинк танк в цяла Източна Европа. От тогава до днес начело начело на ЦИД неизменно стои Огнян Шентов, но сред основателите личат имената на Иван Кръстев, Евгений Дайнов, Деян Кюранов, Йонко Грозев и др., които впоследствие се отделят в други или в собствени изследователски центрове. И ако ЦИД често е наричан „тинк танкът майка”, за бащинството на гражданското общество може да претендира Институт „Отворено общество”. Родословието е проследимо не само по имената на преминалите през института директори и изледователи, но и по разпределените от него средства, които в различни периоди конкурират бюджета на „ресорни” държавни институции като Министерство на културата.
В наши дни едва ли някой може да посочи точната сума, инвестирана в строителството на гражданското общество в България. Известни са основните инвеститори: американският филантроп Джордж Сорос, фондът на Световната банка „Глоубъл Дивелъпмънд нетуърк”, Американската агенция за международно развитие USAID, Тръстът за гражданско общество в Централна и Източна Европа CEE Trust и в доста по-малка степен Европейската комисия. Ако разгледаме сайтовете на българските тинк танкове, те по правило са особено стриктни при изброяването на своите партньори и донори, но са доста по-пестеливи в информацията за конкретната стойност на отделните проекти.
В последните години обаче и на „пазара на демократичния бизнес” тече трансформация. USAID и „Отворено общество” считат мисията си за до голяма степен изпълнена и постепенно се насочват към други региони. А Брюксел не изглежда чак толкова щедър, колкото Вашингтон. Един от лидерите на по-малките български тинк танкове не крие огорчението си от подобно развитие: „Преди няколко години Еврокомисията реши, че гражданско общество не й трябва. Моята организация я натикаха да се занимава с изследвания, а не да действа. Така от актьори ни превърнаха в публика”.
След успеха на мисията на изток, една от новите й посоки на глобалния преход изглежда „Стара Европа”, а последното ярко свидетелство са събитията около реформата във френската пенсионна система. „Достена Лаверн успява да представи българския казус като огледало на бъдещето на Западния свят”, казва Никола Гийо, директор на „Сошъл Сайънс Рисърч Каунсил” в Ню Йорк и един от рецензентите на „Експертите на прехода”.
С други думи – преходът продължава, а нуждата от експерти съвсем не е изчезнала. Но кой им е гарантирал, че така горещо прокламираната flexibility няма да ги застигне и тях?"

Статията на Калин Първанов можете да прочетете в бр. на сп. "Тема".

Моят материал за книгата на Достена Лаверн "Експертите на прехода" можете да прочетете ТУК.

1 коментар:

Daniela каза...

Много се радвам, че организираната PR стратегия - "презрително мълчание" не сработи по планирания начин, а само потвърди жестоките истини казани директно в книгата на Лаверн.
И все пак жалко. Жалко, че действителността около нас е такава. И оптимистично, че има хора, който го осъзнават. И че са все повече. Това е единствената надежда статуквото да не се запази. :))