Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2011-02-27

Ерхард Еплер - "Раждането на нова ера"

Предлагам ви части от публикуваната в бр.1/2011 г. на сп. "Ново време" статия "Раждането на нова ера" на немския политик Ерхард Еплер (превод - Евгений Кандиларов).

"...приключи ера, в която държавата, а следователно и политиката, е смятана за все по-неблагонадеждна, за разлика от пазара. Очевидно държавата все още не е отживелица. Наред с всичко останало е необходимо изграждането и на пазарна рамка: юридическа — за да бъде ясно кое е позволено и кое не е позволено за конкуриращите се фирми; социална рамка, в която трудът да не е единствено ценови фактор, но и дейност на хората с техните нужди и с гарантираното им от конституцията достойнство; и накрая, екологична рамка — за да е сигурно, че едно поколение няма да унищожи околната среда на всички следващи генерации."
Неолибералната хегемония над социалдемокрацията
Лесно е днес да упрекваме за много неща социалдемократите, "Но когато при демократичните медии на практика всяка икономическа редакция и 90% от политическите редактори провеждат подобна доктрина (неолибералната), едва ли някой е способен на последователно управление в подобна ситуация, освен ако не се остави да загуби следващите избори с надеждата, че ще спечели тези след тях.
В първото десетилетие на новия век привържениците на свободния пазар дори съумяват да променят представата за реформа според своето собствено разбиране. Понятието „реформа“ престава да има значението на стъпка, било то и малка, към социално равен­ство. Сега реформа означава всяко действие, което премахва ограниченията на пазара, освобождава икономиката и намалява държавните разходи, особено тези за социално осигуряване. Докато преди защитата на работници от уволнение се считаше за важна реформа, сега също толкова важно е нейното отменяне, тъй като наемането и освобождаването на работна сила повишават икономическата динамика и ръст."
Говорейки за "Третия път", бившият лидер на холандската Партия на труда Воутер Бос твърди, че тя е формулирана в Холандия, още преди Тони Блеър да й даде име. Бос казва, че не просто нуждата от приспособяване е мотивирала холандските социалдемократи: „Вместо хората да стават зависими от социалната държава, идеята беше развита чрез активизиране на социалната държава“. Активизиране на социалната държава, която трябва да се погрижи, за да предотврати децата на полз­ващите се от социалната помощ и техните деца да продължават да живеят върху тази социална подкрепа. Тази идея дойде от социалдемокрацията, както и от по-ранни леви политици като Жан Пронк. Но те не бяха взели предвид, че ще трябва да се справят с различни, разюздани форми на капитализъм: „Развитието на идеята за Третия път заспа при наличието на разумно контролирани свободни пазари и се събуди с отвързано чудовище“.
На онези, които не искаха да се примирят с диктата на корпорациите и транснационалните компании, беше обяснено, че всичко е заради глобализацията, неумолим процес, който не може да бъде забавен или спрян от никого. Според Бос: „Твърде дълго неолибералите се опитваха да ни накарат да вярваме, че глобализацията е независим от никого и неизбежен момент, от който не можем да избягаме“. В резултат на това защитниците на свободните пазари планираха в един глас „засилване на англосаксонската икономическа система и намаляване на обществения сектор и съответно засилване на (свободните) пазари.“. Също така, те се представяха и за крайно напредничави.

Неговото заключение е: „Малко по малко се убедих, че понякога е по-лесно и по-добре обществените интереси да бъдат предпазени от пазара, вместо да се правят опити да се опитоми самият пазар, за да не засяга интересите на обществото“.
"Бос не забравя също, че възходът и падението на неолибералите имат също своя морална страна: „Човешкото достойнство е подкопано от непрестанния натиск върху нашите основни нужди да искаме повече и повече, и то сега, и на момента, и от непрестанно засилващите се лични интереси и емоции, като единствено носещи щастие. В крайна сметка това разяжда обществото, правейки хората безразлични един към друг“. Егоизмът е естествена склонност и не трябва да бъде демонизиран. Но какво се случва, когато е систематично поощряван, прославян и утвърждаван като модел?"
Много важен е въпросът за социалдемокрацията и нейният стремеж към "центъра". Обаче "на Дрезденската партийна конференция Зигмар Габриел очерта това, което не само германските социалдемократи наричат „Новия център“ и което беше крайно необходимо: „Политическият център в Германия никога не е бил определено пространство или пък определена обществена група (...). Политическият център в дадена страна винаги е бил спечелван от тези, които са готови с точните въпроси и с точните отговори в очите на мнозинството от населението“. Приспособяването към доминиращите нагласи не води към центъра, а по-скоро към политическо маргинализиране и постепенно изчезване."
Процесът на обезверяване на хората - "В Германия трима от четирима гласуващи са убедени, че ситуацията в тяхната държава е несправедлива. Но половината от тези три четвърти не вярват, че която и да било партия е способна да промени нещо. А когато хората не вярват, че политиката може да промени каквото и да било, левите партии понасят по-тежко поражение от всички останали."
... Когато идеологията бъде разрушена като научна основа на обществото, се стига до ситуация, в която то е доминирано в своето развитие от медиите...
В своя книга американецът Филип Бобит развива идеята за пазарната държава, като тя се различава от всички известни досега форми на държавата, по това, че тя вече не е отговорна за хората, а единствено за функционирането на пазарите. Гражданите на тази пазарна държава ще се осланят единствено на пазарите. В нея хората нямат дума като граждани, тъй като политиката не е забранена, но е лишена от цел. Как парламентът би могъл да обсъжда образователната политика, когато всеки може и трябва да реши сам за себе си каква сума да отдели за образование?
"И все пак пазарната държава на Бобит ни помага да очертаем какъв тип държава е нужна в отговор на пазарния фундаментализъм — гражданската държава. Гражданите изграждат държавата, поемат отговорността за нея, подпомагат я, а тя съществува заради тях. Държавата има отговорността, както и правото да гарантира, че нищо забранено за търгуване, няма да се превърне в стока за пазара. Образованието не е търговска стока, която да може да бъде купена от едни, но не и от друг. То е човешко право и държавата е задължена да го осигури. Защитата от престъпна дейност не е търговски артикул, който някои да могат да си позволят, но много други — не. Тя е задължение на държавата — услуга, предлагана в замяна на монопола над властта. Гражданската държава е отговорна за поддържане на хуманни и достойни стандарти на живот. В гражданската държава политиката има върховенство, и по-точно — върховенство на волята на нейните граждани. То има върховенство над законите на пазара.
Това означава също, че в случай на разногласие, законът има предимство пред пазарните резултати. Например, според германското законодателство държавата е задължена да уважава и защитава човешкото достойнство. В такъв случай заплатите, които не могат да подсигурят жизнения минимум, се считат за накърняващи човешкото достойнство и следователно са недопустими. Въпреки това, пазарът продължава да предлага оскъдно заплащане на голяма част от работещите.
В държава, в която гражданите представляват върховната власт, е съвсем естествено те да имат правото да извършват дейност, каквато желаят: в икономиката – като предприемачи или служители, потребители, като спестяват или инвестират, а също така и във всички групи на гражданското общество — в профсъюзи и асоциации, в клубове и партии, църкви, синагоги и джамии.
В държавата на гражданите силното гражданско общество не е конкурент на държавата. То не може да я замени, но със сигурност може да £ съдейства, да бъде неин коректив, да провежда социални или педагогически експерименти, а дори и да запълва пропуските, които държавата неизбежно допуска. Демократичната държава и гражданското общество се нуждаят едно от друго, като в най-добрия случай те взаимно укрепват."
Основните ценности:
Ценностната триада на Френската революция ("Свобода, равенство, братство") е в основата на европейската демокрация. Консерваторите обаче я интерпретират различно от социалистите, тъй като за тях връзката между свободата и справедливостта е източник на непреодолимо напрежение, тъй като не може едното да бъде за сметка на другото се налага постоянно търсене на крехък баланс.
"Социалдемократите винаги са подхождали различно. Според техния опит единствено равенството пред закона и социалното равенство — или иначе казано, повече „справедливост“ и „честност“, дава шанс на свободата, гарантирана от конституцията. Социалната справедливост за социалдемократите означава именно повече свобода, в смисъла на осъществима, осезаема свобода. Без съмнение, социалдемократите могат дори да определят справедливостта като „равна свобода“. С други думи, не кантар, а два локомотива на един влак.
Същото се отнася и за солидарността. Там, където има солидарност, хората са свободни, разкривайки нови сфери на свободна дейност. Психолозите твърдят, че децата, отгледани в дом, в който цари безусловна солидарност, се чувстват по-добре и по-свободни, когато общуват с други хора или институции.
Солидарността укрепва свободата. Солидарното общество, защитавано от социалдемократите, е свободно общество. С други думи, солидарността се основава на свободни решения на свободни хора. Мнозинството от европейците твърдят, че желаят солидарно общество.
Това, което е приложимо за справедливостта, важи и за една друга ценност, свързана с тази триада — сигурността. Не е вярно, че сигурността (в смисъла както на социална сигурност, така и на защитеност от престъпността) неизбежно ограничава свободата. Преди сто години левият либерал Фридрих Науман разбира това по друг начин, питайки членовете на своята партия в какво се изразяват гражданските права и свободи, ако човек не знае какво ще му се случи през следващия месец. Социалната сигурност освобождава хората от страх и от опасения от неодобрение. Също така им дава свобода да участват в обществото и в политиката."
Нощна разходка в опасен град в Третия свят ще ви убеди че, "монополът на държавата над силите за сигурност създава свобода и подкрепя справедливостта. И поради тази причина е постижение на цивилизацията, която социалдемократите също трябва да защитават."
Социална кохезия
"През XXI век войните между държавите са по-редки, но проявите на насилие в самите държави зачестяват. Подобни прояви се наблюдават тогава, когато държавите са дезинтегрирани."


Впрочем, по темата за насилието в рамките на държавите и новите граждански войни можете да прочетете книгата на Херфрид Мюнклер "Новите войни" (С., "Изток - Запад"). В нея се достига до подобен извод, само че не на базата на пагубните и разрушителни последици от пазарния фундаментализъм, а чрез логичен анализ на различните форми на водене на война преди и сега.

Ако този текст ви допада, ще ме зарадвате, ако кликнете на този бутон на TopBlogLog!

2011-02-22

Думи за Апостола

Предлагам на вниманието ви части от речта, която ректорът на СУ "Св. Климент Охридски" проф. Иван Илчев произнесе пред паметника на Апостола на поклонението в събота вечерта.

С простичкото "Драги сънародници", започна историкът и обясни, че не подобава точно пред този паметник да се кичим с временни титли и звания.
"Тук сме, защото Левски е свобода. Защото свободата изисква ти сам да работиш за нея. Свободата е да вярваш в инакомислието и да не цвилиш от възторг пред неистини или полуистини. Защото свободата изисква ти сам да работиш за нея. Защото свободата на духа е знание. Затова се чувстваме неуютно в политическата митологизация на историята. Защото свободата е право на несъгласие. Защото само този, който не приема нелепиците на обществото, го тласка напред."
"Искаме да сме свободни, без винаги да гледаме с робско обожание към някого, да сме прикрепени към някого. А Левски казва: "На думи да не гледаме, а на работа" и пак той: "Тежко на един народ да очаква от едно или няколко лица своето благополучие". Затова около неговото лобно място сега са извисени "Св. Александър Невски", "Св. София" - израз на българския дух; Софийският университет "Св. Климент Охридски" и Българската академия на науките - израз на този дух. И Народното събрание, което трябва да е негово въплъщение."
"Тук сме, за да се поклоним пред несломимата вяра на Левски в българите. Той вярва в народа, в истинския, с всичките му недостатъци, не във въобразения."
Проф. Илчев припомни, че самият Апостол не прави разлика между хората в България, стига те да уважават законите й.
"Българите, улисани в ежедневни тегоби, забравят дори и гроба. Та затова ли сме тук? Мъчени сме от угризения и съжаления за нестаналото, защото сме гузни. Кои от нас са ангели? Познаваме ли ангели?".
"Левски като легенда, като политически мит е изкусителен за политиците, носи магията на лесните отговори. Затова ли сме тук? Колко от нас са политици? Не. Тук сме, за да се поклоним пред несломимата му вяра в българите. Въпреки всички поражения и провали, както казва Левски, "цели сме изгорени от парене и пак не знаем да духаме".
Родината е наша, винаги е била наша, а като че ли държавата е чужда. А Левски вярва, че родината му трябва да стане държава, продължи Илчев.
"Левски ни пленява с опасния си чар на човек, който иска да промени света не заради себе си, а за другите. Като се замислим, доста упорит трябва да е човек у нас, за да не вдигне ръце и да работи не за себе си, а за другите."
Ако ще бъдем хора, нека бъдем хора!", завърши словото си проф. Иван Илчев.

Ако този текст ви допада, ще ме зарадвате, ако кликнете на този бутон на TopBlogLog!

2011-02-21

България и Алжир

Четейки за събитията в арабския свят, попаднах на статията на Кадер А. Абдеррахим "Бунтове и мрежи за съпротива в Алжир" ("Монд Дипломатик", 03.02.2011 г., год. 8, бр. 2 (75)), в която авторът прави и много важен социологически анализ на случващото се в Алжир. за съжаление, смятам, че някои от изводите му важат и за България.
Предлагам ви част от тях, като леко съм ги редактирал.

"Така насилието свидетелства за двойна тенденция – дълбоки икономически и социални промени през последното десетилетие и липса на легитимност на политическите елити. След като общият интерес, който държавата претендира, че въплъщава, се поставя постоянно под съмнение поради поведението на управляващите, е трудно населението да бъде приобщено към общи ценности.
Възприемана като хегемонна, монополистична, ограничаваща или като майка закрилница, държавата вече не е в състояние да въплъщава тези характеристики, били те реални или предполагаеми. Ето защо повечето алжирци смятат, че държавните дела не ги засягат. Именно това сочи слабата избирателна активност по време на националните и местните избори през последното десетилетие."

В България нерядко може да си види отделен човек, който е "възприел идеята, че за да постигне някаква лична цел, трябва да тръгне по заобиколни пътища, нарушаващи функционирането на системата. Това доведе до разрив между официалната организация на обществото и социалната динамика.
Така се организират индивидуални мрежи, които съответстват на непосредствени интереси. Тези взаимоотношения съществуват във всички сектори на обществото (преподаватели, търговци, военни, чиновници) и се основават на принципа „аз – на тебе, ти – на мене“. Те дават възможност както да се получи услуга, така и да се гарантира безнаказаност."

"Макар гражданите никога да не пропускат да критикуват действията на държавата, те не виждат връзка между лошото функциониране на системата, породено от тяхното поведение, и управлението на ръководителите им."

Ако този текст ви допада, ще ме зарадвате, ако кликнете на този бутон на TopBlogLog!

2011-02-19

Максим Швейц - "Руският хлебен бунт в Египет"


Кризата не промени света зад прозорците, но създаде предпоставки за промени. Експерти нареждат поскъпването на храните сред причините за революциите в Тунис и Египет. Има и прогнози за подобни вълнения в доста на брой бедни държави. Дали е приключила ерата на евтината храна? Или спекулантите пак ни лъжат и става дума за поредния "продоволствен" балон?
Събитията в Северна Африка бележат началото на нова епоха - епоха на продоволствени революции, твърди британският "Дейли телеграф". Най-голям е рискът за държавите, вносителки на зърно. Експерти препоръчват на инвеститорите да не правят капиталовложения в страни с голяма разлика в доходите между богати и бедни.
Египет наистина е твърде чувствителен към цената на храната. Страната е сред най-едрите купувачи на пшеница (по-специално от Русия) и е в критична зависимост от световните цени на зърното. Хората са недоволни от рязкото поскъпване на хранителните продукти.
Четирийсет на сто от 80-милионното египетско население живеят с по-малко от 2 долара дневно. Същевременно броят на жителите нараства с 2% годишно. Една трета от тях са неграмотни, а 60 на сто - младежи под 30 години. Множество семейства имат доход от 1000 местни лири на месец - близо 125 евро. За средно семейство в Египет се приема фамилия от петима души, тъй че им е доста трудно да оцеляват с тези пари. Както се говори, едно местно семейство трябва да печели поне двойно повече, за да води нормален живот.
Показателно е, че народното въстание в Тунис също започна, след като се самозапали продавач на плодове, чиято стока редовно била прибирана от полицаите. Подобни проблеми имат всички страни от Магреба. Имат ги и редица държави от Югоизточна Азия. При всяко положение, както пише "Дейли телеграф", щом избухнали размириците в Египет, Индонезия започнала масово да купува храни.
Ситуацията учудващо напомня 2007-2008 г., когато започнаха гладни бунтове и в Египет, и в Хаити, в някои райони на Индия, Бангладеш и Мозамбик.
Ще отбележим обаче един любопитен момент. Тогава спекулантите също разправяха в един глас, че е "приключила ерата на евтината храна" - това било свързано с пренаселването на планетата, растящото потребление в Китай и Индия, глобалните промени в климата и други събития с непреодолима сила. В крайна сметка обаче излезе, че всичко е обикновен борсов балон - и щом избухна кризата, той се пукна.
Днес най-вероятно също става дума за глобален балон на продоволствения пазар. И той се надува най-вече по вина на САЩ. Защото трилионите нови долари, печатани от Федералния резерв, почти не стигат до вътрешния пазар (където впрочем потребителските цени не растат). Лавината от пари се изсипва в инвестиционните банки и хеджфондовете. Всъщност тези средства почти няма къде да се инвестират. Недвижимите имоти като средство за инвестиции направо умряха. Петролът също не може да се развърти много-много: производителите тутакси го калкулират в цената на стоката, а потребителите отказват да я купуват. Човек обаче не може ей тъй да се откаже от храната, затова тя е основен обект на спекулации. Ето как САЩ изнасят своята инфлация в третия свят.

Днес уязвимите държави с всички сили се опитват да си гарантират доставки на зърно от световния пазар. Наскоро Алжир купи 800 хиляди тона пшеница, по-активно започнаха да действат Саудитска Арабия, Либия и Бангладеш. Съответно борсовите цени на храните нарастват буквално с всеки изминал ден. Търговците са убедени, че пазарите изпадат в паника и поскъпването неизбежно ще продължи.
Русия, Бразилия, Канада, Австралия и Украйна имат шанс да спечелят от това. Инвестициите в производство на храни в тези държави може да са много печеливши. За разлика от Европа, в Русия пустеещи земи, колкото щеш, значи има и резерви за производство на селскостопанска продукция. Затова акциите на продоволствени компании като "Русагро" или "Разгуляй" скачат все по-нагоре, а фермерите прииждат на тълпи, за да участват в ППП (първично публично предлагане) - бързат да оберат каймака от споменатия балон, ако наистина е такъв.
Заплаха от гладни бунтове обаче може да надвисне и над Русия. През втората половина от 2010 г. пшеницата в страната поскъпна двойно, ечемикът - тройно дори. В редица региони, примерно в Урал, картофите вървят вече по 100 рубли килото (над 3 долара - бел. ред.). Темповете на инфлация на храните са 12,9 на сто, двойно по-високи от равнището през 2009 г. Русия задоволява под 40% от хранителните си нужди - всичко останало се внася. Много е силна зависимостта от световните цени на храните.
А хората не получават отбив от световната цена дори за нещо, дето си расте под близката брезичка.

Този текст ви допада? Ще ме зарадвате, ако кликнете на този бутон на TopBlogLog!

2011-02-14

Котенце и пиленце



Нали си и двете... Честит рожден ден!!

2011-02-13

Ти „лека нощ“ ми каза, мила

Ти „лека нощ“ ми каза, мила,
но лека ли ще е нощта?
Щом двама ни е разделила,
тогава ще е тежка тя!

Макар душата ти любяща
да чака края на нощта,
ти с „лека нощ“ не ме изпращай,
защото ще е тежка тя!

Блазе на тез, които знаят,
че двама ще са през нощта!
Те „лека нощ“ не си желаят,
но винаги е лека тя!

П. Б. Шели

2011-02-12

Арабско-израелският конфликт и усилията за постигане на мир

Текстът, който ви предлагам, е от една публична лекция, произнесена на 27.03.2007 г. пред Дипломатическия институт към Министерството на външните работи на Република България.

Д-р Абдулла Абдулла е следвал философия в Дамаския университет (1965 г.) и психология (1969 г.) в Бейрутския. Магистър (1982 г.) по социални науки от университета „Klaren” в Канада. Защитил е докторска дисертация по международни отношения.
Кариерата му започва като директор на Бюрото за външни отношения на движението „Фатах” в Бейрут (1969 – 1972 г.). Посланик в Гърция (1990 – 2003 г.); външен министър през 2003 г.; от 2006 е член на Палестинския законодателен съвет и председател на политическия му комитет. Член на Палестинския национален съвет; вице-президент на Института за близкоизточни изследвания „Ал-Мамун” в Атина (2007 г.).

Приветствие за връзките между България и Палестина.
Радвам се че съм тук, контекста на това, че всички как да постигем мир в света, въпреки че има горещи точки като Афганистан, Ирак, Близкия изток и др.
Проблемите в Близкия изток започват когато едно движение е основано в Европа през 1897 г. – т. нар. ционистко движение.То иска да приложе своя слоган „Една земя без народ за един народ без земя”. Така ние в Палестина се оказва, че сме не-хора. До съвсем скоро въобще беше отричано, че съществуваме. Израелските лидери ни наричаха „четирикраки животни”, „хлебарки”, „скорпиони”, „змии”. Един от равините, лидер на (дясната ултраортодоксална партия) „Шас”, казва: „Защо искате от мен да ги наричам хора, когато те в най-добрия случай са скорпиони?”.
Не обичам да цитирам мисълта на Хегел, че „От историята учим само това, че не учим история.”. Нека да приемем, че той не е бил докрай прав и да научим от историята, че можем да съградим по-добро бъдеще както за нас, така и за нашите съседи. Израел е създаден през 1948 г. – единствената държава, създадена с рождено свидетелство от ООН. Условието за приемането на Израел в ООН е било да приеме резолюции №181, предвиждаща разделяне на територията за израелци и палестинци и Рез. №194 - за правото на завръщане на бежанците или компенсиране на тези, които не пожелаят да се завърнат. Нещата обаче не се развиват така и през 1967 г. Израел окупира цялата останала територия на Палестина. Палестинците стават бежанци за втори път – за първи път през 1948 г. и след това – през 1967 г. Въпреки окупацията, съгласно Всеобщата декларация за правата на човека на ООН, всеки човек има право да бъде свободен, както и право на самоопределение.
Следват създаването на Организацията за освобождение на Палестина (ООП), войните от 1967 г. и 1973 г.
След известно историческо развитие, през 1988 г. Палестинският национален съвет – палестинският парламент в изгнание – приема историческия компромис палестинската държава да бъде създадена върху териториите, окупирани от Израел през 1967 г. – Западният бряг и Източен Ерусалим (с територия от ок. 5000 кв. км.) и Газа (с територия от 360 кв. км.), съставляващи 22% от територията на историческа Палестина.
През 1991 г. е свикана Мадридската мирна конференция – инициатива на САЩ, превърнали се в единствената суперсила след разпада на СССР (Руската федерация е поканена като наблюдател). Преговорите на конференцията се базират на два основни принципа:
- „Земя срещу мир” – мирни споразумения в замяна на израелско изтегляне от окупираните територии на Сирия, Ливан, Йордания и Палестина
- Приемане на относимите към израелско-арабския конфликт резолюции на Съвета за сигурност на ООН.
Израелският премиер по това време – Ицхак Шамир – е въвлечен в участие в конференцията от САЩ против волята си. Той предлага 10-годишно отлагане и никакви конкретни мирни споразумения.
Норвегия играеше ролята на безпристрастен домакин и в Осло бяха подготвени споразуменията между израелци и палестинци, които по-късно станаха известни като Декларацията на принципите за мир, подписана в Белия дом във Вашингтон на 13 септември 1993 г. Документът предвижда 3 етапа на израелското изтегляне.
Уреждането на най-тежките проблеми – Ерусалим, границите, заселниците и селищата, сигурност и води – ще бъде разглеждано в преговори през следващите три години, но уредено преди май 1999 г.
Убийството на израелския министър-председател, стремящ се да постигне мир – Ицхак Рабин - предизвиква шок, объркване и замлъкване в израелския мирен лагер, което води до нарастване на крайните териториални искания на тези хора в Израел, които желаят запазване на окупацията на всяка цена. От друга страна, израелското правителство продължава политика, правеща невъзможно реализирането на палестинска държава – нови конфискации на земи и строеж на селища, разбиване и разпарчетосване на Западния бряг.
Президентът Клинтън свиква конференцията в Кемп Дейвид по израелски съвет, като не се вслушва в мнението на своите съветници. Робърт Мали (Robert Malley), съветник по въпросите на Близкия изток в американската администрация по това време, в книгата си разказва, че е посъветвал Клинтън конференция от такова ниво да бъде добре подготвена, преди да се състои, защото, ако се провали, последствията ще бъдат ужасяващи.
Шломо Бен-Ами, външен министър в правителството на Ехуд Барак, който сега е активен не в политическите, а в академичните среди, твърди в своя книга, публикувана през 2003 г., че Барак не е бил истински готов да сключи мир. Според изнесената от него информация, Барак не се е срещал с израелската делегация в продължение на 4 дни, а с Арафат – на 15 дни. По време на целите преговори Барак и Арафат се срещат само 2 пъти – веднъж по време на официална вечеря, дадена от Клинтън, като през цялото време Барак говори с Челси Клинтън и не разменя и дума с Арафат, а втория път – за по-малко от 20 минути.
Разминават се и заявленията по повод това от колко процента от земята Барак е предложил Израел да се изтегли, като някои дори дават следните числа – според тях Барак е предложил изтегляне от 97% от земята, като 5% трябва да бъдат разменени. Все пак обаче това прави над 100% от земята. Израелците правят и странното предложение за разделяне суверенитета на Ерусалим по следния начин – суверенитетът на въздушното пространство да бъде палестински, а под земята – израелски. Лидерите на различните християнски изповедания също не са съгласни с този план, особено арменската църква (в окупирания от Израел през 1967 г. Източен Ерусалим има цял арменски квартал и хората категорично настояват да останат под палестински суверенитет).
Този момент – провалът на преговорите - беше последван от план, развит по-рано. Не става дума за теория на конспирацията, а за развитието на събитията. След завръщането на Ехуд Барак Ариел Шарон решава да посети джамията Ал-Акса, за да демонстрира, че суверенитетът над това свещено място е израелски. Шарон е придружаван от 2000 войници.
Три дни преди посещението на Шарон на работна вечеря в дома на (тогавашния изрелски премиер) Ехуд Барак присъстват и палестински представители и всички шефове на сигурността в Израел – на полицията, Мосад и Шин-Бет – вътрешните служби и контрарузнаване - , предупреждават Барак да не позволява това провокационно посещение.
На 29 септември 2001 г., петък, по време на посещението израелски войници откриват огън и 9 палестинци са убити, а ок. 20 са ранени, някои от тях, докато се молели. Започват масови демонстрации и в Израел, като на 2-ри октомври има убити 13 израелски араби при демонстрация в границите на самия Израел. Това е първият в израелската история подобен случай.

Новият израелски премиер (междувременно са се провели избори в Израел) Ариел Шарон обявява, че няма партньор за мирен диалог от палестинска страна. Всички територии, от които Израел се е изтеглил по-рано, са реокупирани. Започват да се строят нови израелски контролни постове, които ограничават свободното придвижване на палестинците.
Последвалата реакция е неприемлива, но разбираема. Нужни са двама за танго. От своя страна палестинците работиха усилено, толкова сериозно, колкото можеха, за постигане на мир, но без реципрочна реакция. На палестинските избори (през януари 2006 г.) по-радикалната опозиция печели мнозинство.Това е нормално за всеки регион или страна, в които хората са несигурни и не виждат надежда. Уреждането на бъркотията в нашите редици ни отне време, но ние го извършихме. Съгласно споразуменията от Мека, постигнати с посредничеството на нашите арабски братя, беше постигнато споразумение за 2 неща – 1. да си подредят дома е палестинско задължение; 2. обединяване наново на всички палестински сили около реалистична и прагматична програма като приетата от ООП през 1988 г. ХАМАС и ФАТАХ се споразумяват, че преговорите са пътят за постигане на мир и че те са отговорност и прерогатив на ООП. Платформата на правителството на националното единство на ХАМАС и ФАТАХ предвижда приемане и потвърждаване на всички досегашни споразумения с Израел, включително и на взаимното признаване на съществуването между Израел и ООП от 1988 г.
Но не е справедливо да се иска само от палестинците да запазят спокойствие, докато израелските войници нахлуват денем и нощем в градове, села и бежански лагери, арестуват и убиват палестинци, разрушават домове.
На 28-29.03.2007 г. се състои среща на високо равнище на Лигата на арабските държави (ЛАД) в Рияд, на която е потвърдена Арабската мирна инициатива от 2002 г. (Напомням, че през март 2002 г. на друга среща на най-високо равнище на ЛАД в Бейрут всичките 22 страни-членки одобриха саудитски мирен план, според който в замяна на пълно израелско изтегляне е предложено не само признаване на Израел, но и „нормални отношения с него”. Документът призовава за „справедливо разрешаване” на проблема с бежанците в съответствие с Рез. 194 (1948 г.) на Общото събрание на ООН.).

Принципите за постигане на мир между израелци и палестинци вече са договорени и единственото ,което трябва да се направи, е те да бъдат приложени бързо и честно.
Мирът и разширяването на израелските селища са несъвместими, тъй като експанзията на тези колонии заграбва земята, която ще бъде основа за изграждане на бъдещата палестинска държава.
Друг важен въпрос е за разделителната стена, която Израел строи. Тя разделя палестинци от палестинци и ще присвои още ок. 58% от тези 22% земя, останала за палестинците. Израелците строят тази стена въпреки консултативното мнение на Международния съд в Хага, че тя е незаконна и трябва да бъде разрушена. Ако бъде завършена, отнемането на 58% от останалите 22% оставя за палестинците ок. 9% от цялата територия.
Още през 90-те години, когато мирният процес стратираше, беше потвърдена важността на мерките за укрепване на доверието, на това хората да се опознават взаимно, да строят мостове един към друг. Вместо това Израел строи контролни постове. Към момента на произнасяне на лекцията (27 март 2007 г.) пунктовете са 545. Заради тях разстоянието Рамалла – Аман, което е 90 км., се преодолява за ок. 6 часа. Тези контролни пунктове са дехуманизиращи.
От ок. 11 000 палестински затворници в израелските затвори, една трета никога не са изправяни пред съд, тъй като става дума за „административно задържане”. Силите за сигурност докладват на съдията, че този мъж или тази жена представлява опасност за сигурността на Израел, и имат право да задържат този човек до 6 месеца. Това става по волята и преценката на офицера по сигурноста. За тези 6 месеца нямаш право на адвокат. При писмено становище на офицера по сигурността, арестът може да бъде подновен за още 6 месеца. От общата бройка затворници 121 са жени, като 32 са майки.
Ние не сме ангели. Както и навсякъде, и сред нас има хора, които нарушават законите. Тези хора трябва да бъдат изправени пред съда. Всеки закононарушител трябва да бъде съден, но не и само защото някой си от силите за сигурност субективно е решил, че той е заплаха за сигурността.
За справедливо разрешаване на конфликта е нужно съобразяване с Пътната карта за мир, разработена от Квартета за Близкия изток (САЩ, ЕС, Русия, ООН), Арабската мирна инициатива и резолюциите на Съвета за сигурност на ООН, което ще демонстрира уважение към международното право.
Ние не губим вярата си в съвестта на света.

2011-02-09

Протестна декларация по повод нацистко шесвие в София

До
Европейския парламент
Народното събрание на Република България
Президента на Република България
Министерския съвет на Република България
Община София
Главна прокуратура на Република България
Националния омбудсман на Република България
Посолството на САЩ
Посолството на Кралство Великобритания
Посолството на Руската федерация
Средствата за обществена информация


Уважаеми госпожи и господа,

На 12 февруари 2011 г. в центъра на София националисти, неонацисти и неофашисти ще проведат за пореден път своя „Луков марш”. Лозунгите, които те ще издигнат, отново трябва да легитимират профашистката и пронацистката част от историята на България и да създадат фалшив ореол на героизъм над образа на ген. Христо Луков.
Необходимо е да се припомнят противоречивостта около личността на ген. Луков, който е не само военна, но и политическа фигура в българския живот от началото на 20-ти век. Освен ветеран от Първата световна война, носител на редица ордени за храброст и министър на войната в правителството на Георги Кьосеиванов, ген. Христо Луков остава в историята ни и със силните си симпатии към Нацистка Германия, както и с личните си контакти с висши дейци на германската националсоциалистическа партия на Адолф Хитлер, сред които Хайнрих Химлер и Херман Гьоринг. От 1942 г. ген. Луков е и ръководител на Съюза на българските национални легиони – организация, изповядваща крайно националистически, шовинистични, авторитарни и тоталитарни идеи. Връзките на Луков с национал-социалистическата и фашистка идеология са близки и явни.
Неонацистките формации, организатори на този марш, от години тормозят психически и физически хора от етническите и сексуални малцинства, чужденците, пребиваващи в България, както и българи, различни от тях по политически възгледи, действия и дори външен вид. Тези свои действия те прикриват зад формулировки като „родолюбиви българи”, „патриотична инициатива” и „националисти”.
Броят на пострадалите от расистки мотивираното насилие в България не е и не може да бъде суха цифра. Жертвите на тези, които лицемерно ще шестват с факли в ръце на 12-ти февруари 2011 г. (имитирайки хитлеристките паради), расте с всеки изминал ден. С ежегодния „Луков марш” неонацистите се опитват да подменят традиционните обществени ценности в страната. Те се възползват от антикомунистическите настроения и реваншизма, провеждани от управляващите среди на България; зад тяхната реторика се легитимират неонацистка идеология, символика и практика, извлечени както от нацистка Германия, така и от съвременни крайно-десни екстремистки формации и български неонацистки организации.
Бездействието на българската държава и подкрепата на Софийска община, позволяваща организирането и провеждането на подобни шествия, е морално осъдимо, юридически подсъдно и противоречащо на българската конституция и международните норми. Под заплаха днес живеят не само представителите на малцинствата – тормозът и произволът застрашават и всички нас и нашите деца, застрашават бъдещето на България и Европа.
Призоваваме гражданите и институциите да не се оставят да бъдат заблудени и да се противопоставят енергично на провеждането на „Луков марш”.
Настояваме Столична община и съответните компетентни органи да вземат сериозно отношение и да не допуснат провеждането на шествия, организирани от неонацистки формации.
Смятаме това наше заявление и като сезиращо прокуратурата за наличие на поведение в разрез с нормите на вътрешното и международното законодателство от страна на български граждани и на българската администрация.

Нека кажем:
Не на расисткото насилие!
Не на ксенофобията!
Не на неофашизма и неонацизма!
Не на национализма и легитимирането на фашистките престъпници!


Български антифашистки съюз
Комунистическо движение „Че Гевара” - България
ПП „Българска левица”
МО на БСП
Клуб „ВЯРА”
ЛГБТ - действие
Жени срещу рака
Съюз на комунистите в България
Фондация „Възраждане 21”
Земеделски съюз "Александър Стамболийски"
Българска комунистическа партия
Гергана Алексова - ОБЩИНСКИ СЪВЕТ НА БСП - СОФИЯ
“Солидарна България”
CERMES
Мариян Карагьозов - блогър
Иво Христов - журналист
Илия Марков - граждански активист и блогър
Александър Симов – журналист
Руслан Трад – блогър
Мая Ценова – арабист
Калин Първанов – журналист
Велислава Дърева – журналист
Доц. Анна Кръстева, университетски преподавател
Илдико Отова, докторант,
доц. Татяна Буруджиева, политолог и социолог

2011-02-07

Уве Хикш - "Лявата икономическа политика по време на кризата"

Уве Хикш е научен сътрудник на парламентарната група на немската партия Die Linke в Бундестага, говорител на Марксисткия форум, на работната група по европейските въпроси на Die Linke за Берлин и на работната група по европейска политика и европейска интеграция на Die Linke на федерално ниво. Докладът „Лявата икономическа политика по време на криза“ бе представен на конференцията „Лявото днес“, организирана през октомври в София от фондация „Бузлуджа“ с подкрепата на фондация „Роза Люксембург“.


През последните две години лошите новини валят една след друга. Не минава и ден, в който да не се съобщава за „лоши кредити“, за колабиращи банки, за държави, които са почти неплатежоспособни, или за предприятия, които по време на кризата заплашват с масови уволнения. Но днес управляващите обявиха икономическата криза за преодоляна и ни обещават нова фаза на икономически просперитет.
Задача именно на левите е с ясен анализ на сегашната ситуация да покажат на хората, че капиталистическата икономика е причината за безработицата и експлоатацията. Само ако дадем ясна алтернатива на сегашната неолиберална икономическа политика на властимащите, ще успеем като Левица да превърнем в политическа алтернатива ежедневните проблеми на много хора — бедност, безработица, социално изключване. Капитализмът и кризата са като двете страни на една монета. Капитализмът, от една страна, създава несметни богатства, но същевременно създава бедност, безработица и социално изключване на хората. Така например според изследване на Международната организация на труда (ILO) в Женева в света най-малко 1 млрд. души са безработни. Това са 20% от световното население или 1/3 от всички, които могат и искат да работят. Повече от 1,2 млрд. души по света живеят в абсолютна бедност и разполагат с по-малко от 1 долар за оцеляване. Повече от 1 млрд. хора по света гладуват.
Само през последната година броят на гладуващите е нараснал с нови 75 млн. души.

Чрез неолибералната икономическа политика от 70-те години насам масивно бяха увеличени най-вече печалбите на големите концерни. Чрез дерегулацията на пазарите на труда и политическото отслабване на профсъюзите постоянно се намалява нивото на заплащане.
От една страна, се орязват социалните права на работещите, на пенсионерите и социално слабите, а от друга, се намаляват данъците върху печалбите и капитала. Масивните приватизации на публични предприятия и обществени услуги и системите за социално осигуряване създават на капитала възможности за допълнителни печеливши инвестиции. Властимащата класа се опитва да си присвои нарастващото вследствие на техническия прогрес обществено богатство и да го превърне в своя лична собственост.
По този начин световното финансово богатство през последните 30 години е нараснало повече от 20 пъти. И докато през 1980 г. то е било 12 блн. долара, днес е нараснало на над 200 блн. долара. В същото време световният социален продукт, който представлява реалното производство на стоки, е нараснал само 5 пъти — от 10 блн. долара на 50 блн.долара.
Това развитие е една от основните причини за масовото нарастване на бедността в света.
Богатите са се облагодетелствали за сметка на трудещите се и на бедните хора.
Ние живеем в едно общество, в което има проблем със забогатяването, което означава, че богатите живеят все повече за сметка на бедните.
Неолибералният капитализъм доведе дотам, че на основата на една стагнираща реална икономика се наду огромен финансов балон от пари и дългове. Покачващите се печалби и преразпределянето на приходите в полза на собствениците на капитала и на богатите предизвикаха гигантски излишък на капитал. Този процес се засилва и от тенденцията за приватизации по целия свят в сферите на пенсионното дело и на социално-осигурителните системи.
От средата на 70-те години на миналия век постоянно се покачва безработицата както в индустриалните държави, така и в страните от Третия свят. Евростат отчита, че през 2010 г. в ЕС има повече от 23 млн. безработни, от които 15 млн. са в Еврозоната. Но реално в ЕС има повече от 40 млн. безработни. Много хора, които не намират работа, формално регистрират еднолични фирми без особен успех или се оттеглят от активното търсене на работа.
Ясно може да бъде онагледен феноменът на скритата безработица по примера на САЩ. Така нареченото чудо за трудовата заетост в САЩ при по-внимателно изследване се оказа само мираж. Официалната безработица в САЩ бе до неотдавна 5,7%, или 7,5 млн. души. Но ако се добавят нерегистрираните безработни, които са 5-6 млн. и ако се вземат предвид тези, които са принудени да работят на частична заетост — около 4.5 млн., ефективната безработица достига 14%.
Освен това в САЩ има армия на „частично безработни“— 8,1 млн. американци имат само временен трудов договор, 2 млн. работят на повикване, 8,3 млн. се водят еднолични предприемачи, без обаче да получават достатъчни приходи. Ако добавим към досегашните цифри тези „частично безработни“, реалната безработица в САЩ достига цели 28%.
За разлика от предишните фази на икономически възход днес констатираме:
• безработицата по време на възход не намалява съществено;
• бедността в относително богатите държави нараства и по време на възход;
• дори във фазите на икономически възход се стига до масивно унищожение на капитал, най-вече чрез поглъщане и ликвидиране на конкуренти;
• започнала е ненаблюдавана досега в този £ интензитет конкуренция;
• въпреки унищожението на капитал, се запазват свръхкапацитети и отвъд цикъла на икономическия възход.

Ако анализираме това развитие, ще открием една съществена промяна в близо 170-годишната история на капитализма. Цикличните кризи не са нищо ново за капиталистическата система. Те произлизат от логиката на капиталистическото развитие и по своята същност са в основата на всяко капиталистическо развитие, независимо от съответната икономическа политика. Новото е, че от средата на 70-те години дългосрочната акумулация (новият допълнително създаден реален капитал) вече не е достатъчна, за да компенсира намаляването на печалбата.
В проекта за програма на Левицата ясно е описана сегашната ситуация. Това развитие показва: капитализмът е не само социално несправедлив, той подкопава и производствените основи на икономиката.
Той систематично води до погрешно развитие на стопанството, до създаване на огромни свръхкапацитети и същевременно до незадоволяване на потребности и до гигантски екологични вреди. Той води до застрашаващо глобално неравенство и до унищожение на производства и продуктивност, на работни места и благосъстояние, на иновации и креативност. Той съсипва средната класа и причинява екстремна концентрация на приходи и състояние в ръцете на най-богатите, което раздува финансовите пазари и задушава потреблението на стоки.
Неолибералната политика чрез дерегулация, либерализация и приватизация постави началото на днешната криза, която, ако не £ се противодейства политически, може да прерасне в катастрофа.
Идеологическият и политическият банкрут на неолиберализма е явен. Като първа стъпка е необходима фундаментална промяна на икономическото и общественото развитие в посока на едно социално-екологично преустройство. Устойчивото преодоляване на икономическата криза и масовата безработица, на социалната криза и на енергийната и екологичната криза изисква друг вид икономическо устройство, в основата на което не е стремежът към максимална печалба. В тази ситуация ние като леви трябва да представяме ясни алтернативи. На основата на няколко точки ще разгледам най-важните елементи на една лява икономическа програма.


1. Марксистки ориентирани икономисти обръщат внимание, че поради свръхакумулацията на капитал за него възниква необходимостта от стратегии за гарантиране на печалбата. Във връзка с това капиталът залага на:
- проникването на капитала във всички обществени сфери;
- намаляване на заплатите като възможност за увеличаване на печалбата;
-преразпределение в полза на богатите и собствениците на капитал чрез понижаване или премахване на преки данъци върху приходите, които да бъдат заместени чрез косвени данъци като например ДДС;
- разходите по социалната държава да бъдат прехвърлени изцяло върху работещите;
- все повече производства да бъдат преместени в страни с ниско ниво на заплащане или чрез намаляване на заплатите в държавите от ЕС да се увеличи печалбата на собствениците на капитал;
- засилено ограбване на страните от Третия свят, което да се постигне чрез агресивна външна политика на ЕС;
- безогледно рушене на природата чрез прехвърляне на разходите за производство за сметка на екологията.
В рамките на глобалната икономика транснационалните корпорации карат отделните държави да се конкурират взаимно.
Големите концерни диктуват на държавите и регионите своите условия за инвестиции и принуждават държавите да плащат на големите предприятия масивни субсидии като условие, за да инвестират: земята трябва да им бъде предоставена изгодно, концерните изискват данъчни преференции или директни субсидии от ЕС като условие за техните инвестиции.
На тази политика на преразпределение ние трябва заедно с профсъюзите да противопоставим една нова икономическа политика, която да съдържа следните 4 елемента:
• мероприятия за преразпределение в полза на получаващите ниски заплати, които поради ниските си доходи имат необходимостта от наваксваща консумация;
• ниски лихвени ставки за потребление и инвестиции, с което да се насърчат инвестициите;
• държавна антициклична политика на разходите, която да води до повишено потребление и чрез държавни инвестиции да се създадат условия за ефективно увеличаване на потреблението;
• заместване на отделните мерки за насърчаване на инвестиции¬те чрез политика на „социализиране на инвестициите“.
2. Днес вследствие на неолибералната политика работещите са разделени на три групи:
- основен персонал, който все още е подсигурен с тарифни договори и получава относително стабилни и добри заплати;
- периферен персонал и фиктивни подизпълнители, които са принудени да работят със значително по-ниски заплати и по-дълго работно време във фирмите-доставчици или са само временно наети;
- прекериатът (хора в несигурни условия на живот), който е изтласкан в периферните области на икономиката или изцяло е из¬ключен от трудовите процеси.
От това разделение на трудещите следва:
- разделението води до конкуренция на трудещите помежду им. Натиск върху основния персонал оказва периферният персонал.
- засилват се процесите на десолидаризация между трудещите се;
- профсъюзите достигат само до основния персонал и поради това представляват все по-малко трудещи се.

Левите трябва да се застъпват за един обществен проект, в чийто център да са три основни изисквания:
• В основата е трудът. Всеки човек има „право на труд“, което да бъде налагано чрез държавна политика.
• Чрез масивно разширяване на правата на трудещите се, чрез засилване на правата на профсъюзите трябва да се преодолее тенденцията за противопоставяне между трудещите се.
- Следва да бъде засилена защитата от уволнение за работниците.
- Временните трудови договори трябва да бъдат ограничени, по възможност дори забранени.
- Профсъюзите трябва да получат законно гарантиран достъп до всички предприятия.
- Минималното възнаграждение за трудещите се трябва да бъде увеличено. За ориентир може да служи изискването на Европейския съвет минималната заплата да е поне 60% от средната заплата в съответната държава.
- За всички хора трябва да има социално осигуряване, което да гарантира достоен живот.
• Профсъюзите да са основен партньор на Левицата. В рамките на профсъюзите трябва да засилваме левите политики и да се застъпваме за промяна на профсъюзите, за да може те да се превърнат отново в борбени организации за защита на трудещите се.
3. Лявата икономическа политика да атакува причините за икономическата експлоатация и радикално да ги промени:
• Основна предпоставка, за да се постигне намаляване на безработицата и преразпределение на средствата в полза на трудещите се, е съществено съкращаване на работното време при запазване на нивото на заплащане;
• Заедно с профсъюзите е необходимо да се борим за увеличаване на заплатите, което да е значително над нивото на покачване на продуктивността;
• Ние трябва да се борим за нови форми на собственост,
които да преследват четири цели:
- Да се премахне оптимизирането на печалбата като единствена цел на капитала;
- Да се възстанови регулиращата функция на инвестициите, за да може икономиката в отделните държави да се развива равномерно;
- Да се гарантира демократичното право на трудещите се за участие в управление на предприятията;
- Да се одържавят ключови индустрии като банки, застраховки и всички публични услуги.
• Ние трябва да се борим за регулация на икономиката. Затова ни е необходимо:
- Нова международна система за валутна стабилност, която да предотврати съсипването на цели региони от международните борси;
- Да се забрани спекулацията с деривати, валути и хранителни продукти;
- Система за контрол на капиталовите потоци, която да предотврати валутите и цели държави да бъдат изнудвани чрез спекулации или финансови трансфери;
- Система за минимално данъчно облагане в рамките на ЕС, за да се предотврати днешният данъчен дъмпинг;
- Да се въведат минимални социални стандарти, за да се възпре социалният дъмпинг;
- Забрана на данъчните оазиси.

Лява икономическа политика означава да се противопоставим на интересите за печалба на властимащите, за да организираме преразпределение на благата. За това Левицата се нуждае от много сила, смелост за съпротива и интензивно запознаване с политическата икономика. В рамките на лявата икономическа теория има много интересни идеи за конкретни алтернативи на властващата капиталистическа икономическа идеология.

Превод от немски: Иван Аладжов
Текстът е публикуван в сп. "Ново време", бр.11 / ноември 2010 г.

2011-02-05

Декларация на протестиращите на площад "Тахрир", Кайро

Същината на проблема: обещанията на президента и събитията от 2 февруари, сряда

Ние, протестиращите от 25 януари насам, събрани на бдение на площад „Тахрир”, остро осъждаме наглото нападение срещу нас, извършено от наемниците на Националната партия на мястото на бдението ни в сряда, 2 февруари, под прикритието на демонстрация в подкрепа на президента Мубарак. Нападението продължава и в четвъртък, 3 февруари. Съжаляваме, че някои египетски младежи са на страната на изнудвачите и престъпниците, които Националната партия обикновено наема по време на избори и които те агитираха против нас, след като пуснаха множество лъжи, които режимът и неговите медии разпространяват за нас и нашите цели, призоваващи към промяна на политическия режим, която да гарантира на нас и на всички граждани свобода, достоен живот и социална справедливост – цели, които са и на този народ. Поради това искаме да изясним следното:
Първо, Ние сме група египетски младежи – мюсюлмани и християни, преобладаващото мнозинство от нас не принадлежат към политически партии, нито са осъществявали политическа дейност досега. Нашето движение включи и старци и деца, селяни, работници, хора на свободните професии, студенти и чиновници-пенсионери. Нашето движение не може да бъде квалифицирано като платено или марионетка на шепа хора, тъй като милиони се отзоваха на нашите лозунги за сваляне на режима и се присъединиха към нас във вторник в Кайро и в центровете на провинциите и това бе проява, в хода на която не бе отбелязан и един единствен случай на насилие, нападение срещу имущество или посегателство на някого срещу някого.
Второ, Нашето движение бива обвинявано, че се финансира отвън, че се снабдява от САЩ, че е възникнало, инспирирано от „Хамас”, че е под ръководството и организацията на водача на Националното сдружение за промяна Мохамед Барадей, и накрая, но не на последно място, че се направлява от „Мюсюлманските братя”. Самата съвкупност от обвиненията в този им вид доказва, че те са фалшиви. Всички протестиращи са египтяни с ясни и определени национални цели. Протестиращите нямат никакво чуждестранно оръжие или оборудване, както твърдят агитаторите. А широкият отклик, който то среща сред хората, показва, че това са същите цели на масата египтяни като цяло, а не на някоя вътрешна или външна организация или формация.
Трето, режимът и неговите платени медии в лъжи и клевети обявяват, че отговорност за напрежението и нестабилността, на които бяха свидетели египетските улици през последните дни, а оттам – и за щетите, които това нанася на нашите интереси и на интересите на нашата нация и нашата сигурност като цяло, носят протестиращите младежи. Но не мирните протестиращи освободиха престъпниците от затворите, за да създадат атмосфера на плячкосване и мародерство по улиците на Кайро. Не протестиращите наложиха полицейски час, който започва в 3 ч., и прекратиха работата на банките, хлебопекарните и бензиностанциите. Когато протестиращите организираха своята многомилионна демонстрация, тя излезе в най-добра организация и пълен ред и завърши мирно. Не протестиращите убиха през последните дни 300 души, някои от които с бойни патрони, и раниха над две хиляди.
Четвърто, във вторник вечерта президентът Мубарак застана срещу нас, за да заяви, че няма да се кандидатира за следващите президентски избори, ще бъде направена поправка в два члена на конституцията и ще се води диалог с опозицията. А официалните медии ни нападнаха, когато отхвърлихме неговите „отстъпки” и решихме нашето движение да продължи. Искането за незабавно оттегляне на Мубарак не е личен въпрос – в него ние се основаваме на ясни причини, в това число:
Обещанието, че няма да се кандидатира, не е ново. Когато стана президент през 1981 г., Мубарак обеща че няма да се кандидатира за повече от два мандата, за да продължи след това повече от 30 години. Освен това речта не даде никакви гаранции, че няма да се кандидатира синът му Гамал, който до този момент остава член на управляващата партия и може да издигне своята кандидатура в избори, които биха били не под контрола на съдебната власт, тъй като речта изобщо не спомена за промяна в член 88 от Конституцията. Също така според речта нашето движение е заговор на сили, работещи против интересите на отечеството, като че ли да се откликне на исканията на масите е срамно и позорно. Що се отнася до диалога с опозицията, колко пъти през изминалите години режимът е твърдял, че ще проведе диалог, а нещата са приключвали с това, че държавата на Мубарак е продължавала по пътя на тесните интереси на господстващите в нея.
Така се стигна до събитията от сряда, които потвърдиха правилността на нашата позиция. Докато речта на президента обещаваше, ръководителите на неговия режим уреждаха с изнудвачите и представляващите опасност наемници заговора за варварското нападение на площад „Тахрир” с хладно оръжие и коктейли „Молотов”, съпровождани от членове на Националната партия, които стреляха с автоматично оръжие срещу невъоръжените демонстранти, обкръжени на площада, и в резултат на това имаше поне седем убити и стотици бяха ранени, в това число имаше и тежки наранявания, за да се сложи край на нашето национално народно движение и да се създаде предпоставка за запазване на сегашното положение.
Нашето движение е египетско.
Нашето движение е легитимно.
Нашето движение продължава.

Младежите от бдението на пл. „Тахрир”

Превод от арабски: Мая Ценова

2011-02-03

2011-02-01

Европейски депутати и правозащитници са загрижени за разрушенията на палестински блокове в Ерусалим

Според приетата на 29 ноември 1947 г. от Организацията на обединените нации (ООН) Резолюция 181 за разделяне на Палестина се предвижда създаване на две държави – арабска и еврейска, като за Ерусалим се препоръчва статут на corpus separatum под специално международно управление, администрирано от ООН. Анклавът ще бъде в арабската част, а площта му - 1% от цялата територия. След израелско-арабската война от 1948 г. Ерусалим е поделен между Израел и Йордания.
Опитът на Йордания да провъзгласи своя суверенитет над града е признат само от Великобритания и Пакистан, но по-късно Йордания сама се отказва от тези си намерения и обявява, че няма никакви претенции към палестинците и Западния бряг на река Йордан, включително и Източен Ерусалим.
През 1967 г. по време на Шестдневната война Израел окупира града. Оттогава за него важат правилата за окупираните територии на Четвъртата Женевска конвенция.
След окупирането на града от страна на Израел, той прави многократни законови опити да промени статута му, които са незаконни според чл. 49.6 от Четвъртата Женевска конвенция, както и редица промени и сериозни разширявания в границите му, за да може в тях да бъдат включени редица еврейски квартали, което променя демографския облик на града. Като най-тежко нарушение от страна на Израел можем да определим това, че на 30 юли 1980 г., при управлението на крайно десния израелски премиер Менахем Бегин, израелският Кнесет (парламент) гласува фундаментален закон, обявяващ Ерусалим, „цял и повторно обединен”, за „вечна и неделима” столица на Израел. Този закон е в нарушение на редица предходни резолюции на СС на ООН (напр. Рез. 252/21 май 1968 г.; Рез. 267/3 юли 1969 г.; Рез. 271/15 септември 1969 г.; Рез. 298/25 септември 1971 г.; Рез. 465/1 март 1980 г.). След приемането на закона СС приема две нови резолюции, осъждащи всякакви действия по колонизирането и окупацията на Ерусалим и призовава държавите-членки да изтеглят дипломатическите си представителства от Ерусалим (Рез. 476/30 юни 1980 г.). Втората е Рез. 478/20 август 1980 г., приета от СС с 14 гласа „за”, 1 „въздържал се” (САЩ) и 0 гласа „против”, според която няма промяна на статута му и Ерусалим е окупирана територия. Дори най-големият съюзник на Израел - САЩ - не признават анексирането на Източен Ерусалим и поддържат своето посолство в Тел Авив.
Преговорите за статута на свещения град са един от най-спорните въпроси. Позицията на международната общност, изразена например в декларацията на ЕС от 8 декември 2009 г., е Ерусалим да бъде столица и на двете държави.
Опитите на Израел да промени демографската структура на свещения град са трайна практика на израелското правителство. По отношение на Ерусалим виждането на израелския премиер Нетаняху се доближава до това на президента Шимон Перес, според когото „този град никога не е бил нечия друга столица, освен на израелския народ”. Сходно е мнението на председателя на Кнесета Рувен Ривлин, който твърди, че израелският суверенитет над Ерусалим „не подлежи на преговори” и, че „светът трябва да признае суверенитета ни, както и водещото място на евреите в Светите места като наше исконно право.”
На 4 ноември 2009 г. генералният секретар на ООН Бан Ки Мун призова израелските власти да прекратят разрушаването на палестински къщи и разширяването на еврейските селища в окупираните територии.
На заседание на 24 март 2010 г. в Женева в Съвета по правата на човека към ООН, състоящ се от 47 държави-членки, от страна на палестинското представителство, Пакистан от името на организацията Ислямска конференция и Судан от името на африканските държави внесоха проекторезолюция, която беше приета и Съветът осъди строителството на еврейски жилища в Източен Ерусалим и потвърди незаконния характер на израелските колонии в окупираните палестински територии, включително Източен Ерусалим.
Върховният представител на Европейския съюз по външната политика и сигурността Катрин Аштън също осъди израелското решението за извършване на ново строителство.
„ЕС осъжда скорошното решение на израелските власти да разрешат строежи на мястото на бивш палестински хотел в окупирания Източен Ерусалим”, казва Аштън в комюнике.
„Международната общност разгръща всичките си усилия, за да улесни подновяването на преговорите за мир. Изграждането на еврейски заселнически колонии в Източен Ерусалим е незаконно и проваля тези усилия”, добави тя, призовавайки Израел да се откаже от решението.
Израелските окупационни власти са разрушили най-малко 12 палестински постройки, включително две къщи в кварталите Шейх Джарра и Бейт Ханина в Източен Ерусалим през периода от 29 декември 2010 г. до 4 януари 2011 г. се посочва в доклад на Службата за координация по хуманитарни въпроси към ООН (OCHA). В резултат на това петнадесет палестински граждани, включително и седем деца, са останали без дом.
Израелските власти са разрушили и други палестински постройки в предградието Тур, включително селскостопански и складови помещения. Последствията от тези действия са, че най-малко осем палестински семейства от Ерусалим са изгубили своята прехрана. Също така в доклада се посочва, че израелски части са изкоренили над 100 маслинови дръвчета и са конфискували строителни материали.
Израелската правозащитна група „Мир сега” разкри през юни 2010 г. намеренията за строителството на 20 жилища на заселници на мястото на хотел „Шепърд” в палестинския квартал Шейх Джарра. Израелските правозащитници посочиха, че тази стъпка е част от мащабен план за прогонване на палестинците от Шейх Джарра и построяването на цял еврейски квартал на мястото на някогашните арабски жилища. Според плана кварталът ще бъде изолиран с пояс от заселнически домове, който ще отдели и старата част на Ерусалим от околните предградия.
Събитията по разрушаването на хотел „Шепърд” на 9 януари потвърдиха тези опасения.
Хотел „Шепърд” е част от културното и историческо наследство на града. При построяването си хотелът е бил собственост на мюфтията на Ерусалим Амин Ал-Хусейни, в него се е събирало арабското висше общество, както и британски офицери като командващия частите по време на британския мандат ген. сър Евелин Баркър. Впоследствие имотът е иззет по силата на израелския закон за собствеността върху имоти на граждани, които не са в страната, и е продаден на американския милионер Ървинг Москович, наричан „кръстникът на заселническите селища”. На свой ред Москович прехвърля собствеността върху хотела на асоциация „Атерет Коханим”, която е силно заинтересована от насърчаването на строителството на нови еврейски селища. Преди 3 години израелското правителство предостави на същата организация, която няма никакъв опит в земеделието, експроприирана маслинова горичка, като редица наблюдатели тълкуваха това по-скоро като демонстрация, тъй като парцелът се намираше в дипломатическия квартал в Източен Ерусалим, близо до британското консулство и европейските дипломати, акредитирани към палестинската автономна власт.
Говорителят на генералния секретар на ООН Бан Ки Мун – Мартин Несирки, съобщи, че генералният секретар на световната организация осъжда разрушаването на хотела и предупреждава, че подобни действия ще ескалират напрежението между палестинци и евреи и добави, че, за съжаление, не се обръща достатъчно внимание на нарастващото световно недоволство от незаконната заселническа дейност на Израел.
Разрушаването на историческата сграда на хотела бе заклеймено и от палестинския министър на туризма и историческото наследство, Мохамед Ал-Ага, който квалифицира израелските действия като опасен прецедент и крещяща несправедливост спрямо една от най-важните исторически ценности в Ерусалим. В своето изявление Ага добави, че случилото се е част от престъпната израелска политика за разрушаване на всички ислямски забележителности и прогонване на палестинците от свещения град.
Напомняме, че през август 2010 г. Аталла Ханна, митрополит на Севастия и говорител на Православната църква в Ерусалим, оповести декларация, в която обвини общинската окупационна управа на Ерусалим, че е унищожила древни християнски паметници от византийската епоха, открити в района на Айн Карим в града по време на разкопки, извършвани от Управлението на археологическите паметници. Общинската власт в координация с Министерството на туризма строи магазини върху развалините на археологически паметници, разрушени след разкриването им в парцела срещу извора на Дева Мария, смятан за едно от най-свещените места от християните в Палестина и посещаван годишно от около 1 млн. туристи, а районът е обявен за историческа забележителност още от времето на британския мандат. В своя декларация от 29 юли, адвокат Кайс Насир, преподавател по регулационно строително право, твърди, че израелското министерство на туризма и ерусалимската община отказали да съхранят паметниците и да превърнат мястото в археологически обект, отворен за посещение.
В периода от юли 2009 до февруари 2010 г. Управлението на археологическите паметници провежда разкопки на срещуположния парцел на извора на Дева Мария и разкопките показват наличието на водоем с размери около 25 кв. м и дълбочина около 2 м, свързан с три тръби за вода, водещи непосредствено до извора на Дева Мария. Според обяснението на Управлението на археологическите паметници откритите останки представляват цялостна водоснабдителна мрежа на района, която разчита на извора на Дева Мария и на водоема и каналите от времето на Византия – за това се съди по начина на строителство и облицовката на водоема, които са типични за византийската епоха.
Айн Карим е смятан за родно място на св. Йоан Кръстител и неговото семейство, а в него известно време е живяла и Светата Дева.
Израелските власти често са обвинявани от палестинските християнски духовници в опити за заличаване на християнската култура.
За да дадат мирен, невъоръжен отпор на опитите за разрушаване както на християнското, така и на мюсюлманското културно наследство в Ерусалим, палестинските жители на града създават смесен Християнско-ислямски комитет.
Израелското правителство подготвя друго голямо разширяване на заселническите колонии в окупирания Източен Ерусалим. Близо 1400 нови къщи ще бъдат включени в селището Гило, между Витлеем и Източен Ерусалим. Това е най-голямото разширяване на израелските заселнически селища на Западния бряг след обявеното от Израел през март 2010 г. по време на посещението на американския вицепрезидент Джо Байдън ново застрояване с 1600 къщи в Рамат Шломо – квартал на ортодоксални евреи в Източен Ерусалим.
„Няма съмнение, че даването на зелена светлина за това строителство ще „нокаутира” мирния процес с палестинците”, заяви ерусалимският градски съветник Меир Маргалит от лявата партия „Мерец”.
„Гило е неразделна част от Ерусалим. Не може да се спори по въпроса за строежите в този квартал”, от своя страна декларира Илайша Пелег, член на общинския съвет от управляващата дясна партия „Ликуд” на премиера Бенямин Нетаняху.
Палестинският изследовател Джихад Абу Тауила твърди в проучване, озаглавено „Град Ерусалим: изследване върху регионалния конфликт и предложенията за настаняване на заселници”, публикувано на 5 януари, че израелските власти са заграбили 86% от терените в Източен Ерусалим, като по този начин поставят пред свършен факт мирния процес.
Изтекъл в средствата за масова информация вътрешен доклад на европейски дипломати в Ерусалим, повечето от които са генерални консули в свещения град, прави оценка на ситуацията в източните райони на свещения град и квалифицираха развоя на събитията през последните няколко години като негативен, предвид продължаващото строителство на жилища за еврейски заселници, разрушаването на палестински домове и прогонването на палестински граждани, както и неравнопоставеността им по отношение на достъпа до образователни и медицински услуги.
В документа се посочва, че сътрудничеството между правителството и групировки като асоциацията за заселническа дейност „Елад” при археологическите разкопки в предградието Силуан е доказателство, че Израел подкрепя заселническата дейност в Източен Ерусалим.
Европейските дипломати препоръчват на ЕС да бойкотира израелските министерства, разположени от другата страна на т. нар. „Зелена линия” (т.е. на окупираните палестински територии), израелските продукти, произведени на Западния бряг и изграждането на нови заселнически жилища, както и да изготвят черни списъци на заселниците, живеещи в Източен Ерусалим и проявили насилие, които желаят да пътуват в Европа.
Консулите от страните-членки на ЕС предложиха да бъдат назначени международни наблюдатели, които да следят израелските операции, свързани с разрушаване на палестински домове и сгради в източната част на града. В отговор високопоставени израелски политици заявиха, че Израел няма да разреши на европейски наблюдатели да извършват мониторинг върху разрушаването на къщи в източните квартали.
Други сериозни проблеми, пред които са изправени палестинските жители на града, са неравномерното разпределение на субсидиите за различните квартали, като израелските получават неколкократно по-високи суми за инфраструктура, както и това, че палестинците много рядко получават разрешения за строителство.

Текстът беше публикуван в брой 184 на сп. "Обектив" - издание за човешки права на Българския Хелзинкски комитет.