Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2011-03-07

Египет след Мубарак

Ралица Трифонова, Мариян Карагьозов

На 25 януари 2011 г., когато се чества празникът на полицията в Египет, групата „Всички сме Халид” организира демонстрация, която роди надеждата, че ситуацията в страната може да се промени особено след тунизийските събития.
Мнозина се запитаха дали ефектът на домино не стана причина египетският народ да излезе на улиците, подобно на събратята си от Тунис, и да потърси сметка на управляващите за тежкото икономическо положение на страната и безперспективността, оставила близо 2 млн. младежи без работа.
Причините за протеста в Египет са разнообразни. Сред тях можем да посочим както икономически и социални, така и политически.
Външният дълг на страната достига невероятните 840 млрд. щатски долара. Египет е твърде чувствителен към цената на хранителните продукти, тъй като страната е най-големият вносител на пшеница в света и е в критична зависимост от световните цени на зърното, които напоследък нараснаха. 40% от 80-милионното население, което нараства с 2% годишно, живеят с по-малко от 2 долара дневно. Множество семейства имат доход от 1000 местни лири на месец – около 125 евро. Твърди се, че едно местно семейство трябва да печели поне двойно повече, за да води нормален живот. [1]
За сравнение на размера на икономическите проблеми в Египет можем да посочим ситуацията в Турция; населението й и това на Египет са приблизително еднакви – около 80 млн. души. Турската икономика по обем обаче е седемнадесета в света, докато египетската – петдесет и втора.
В страната съществуват дълбоки контрасти в развитието на различните райони – туристическите места и други, които са периферни. Също така концентрирането на огромни маси от хора в градовете и възможностите за развитието на земеделие само в няколко ограничени зони допринасят за недоволството на населението.
Сред политическите причини най-важните са липсата на свобода на словото, корупцията на режима и политическите репресии.
Исканията: Според декларация на протестиращите от площад „Тахрир” целта на протестите е промяна на политическия режим, която да гарантира на всички граждани свобода, достоен живот и социална справедливост [2].

Тук възниква един интересен и може би ключов въпрос. Какво значи промяна на политическия режим?
Смяна на Мубарак или коренно преустройство на режима?
Европейската политология борави с понятията „авторитаризъм” и „тоталитаризъм” . Огрубено казано, тоталитаризмът е една от формите на авторитарната държава, характеризираща се с пълен контрол на държавата над всички сфери от живота на обществото, с фактическа ликвидация на конституционните права и свободи, с репресии над опозицията и всеки другомислещ човек. Част от признаците са налице в Египет, но все пак съществува известна свобода на словото, а държавният контрол не е така плътен и не обхваща съвсем всички сфери. От друга страна, за да има тоталитаризъм, е необходима идеология, както и това една партия да се срасне с държавата. Тези белези обаче не присъстват в египетския случай. Същевременно, назоваването на режима „авторитарен” също не е коректно, тъй като не става дума за центриране на режима около личността на Мубарак, а за по-особена система, издигнала го през 1981 г. на власт. От 1952 г. досега Египет е имал трима президенти, като и тримата произлизат от офицерския корпус; въоръжените сили имат респектиращи бюджети, както и участие в редица аспект на живота. Те са сериозен икономически играч, тъй като притежават множество недвижими имоти и стотици компании. Половината министри в кабинета са военни и около 80% от влиятелните губернатори също са от въоръжените сили. Към многобройната армия следва да прибавим и полицейските сили, чиято численост е около 2 млн. души. [3]
По тази причина може би е най-прецизно да говорим за един хибриден тип власт, която със сигурност е основана на насилие, но не притежава всички характеристики нито на тоталитарна система, нито на едноличен режим. В този смисъл паралелите със събитията в Източна Европа от 1989 г. са подвеждащи, защото докато в страните от бившия социалистически блок борбата беше за сваляне на партии, които заявяваха, че управляват в името на социалистическата идея, то при бунтовете в Близкия изток народите искат да свалят авторитарни диктатури, които дори не си правят труда да се крият зад маската на определена идеология.
Проучване на института „Пю” през 2010 г. установи, че огромното мнозинство от египтяните е за демократично управление. [4] Със сигурност не такова обаче е желанието на армията и на цивилната бюрокрация, която е гръбнакът на режима. Те искат смяна на Мубарак, но не и демонтаж на самата система.
Кой стои зад протестите?
Коментатори с най-различни възрастови, идеологически и ценностни ориентации са единодушни, че в основата на бунтовете стоят съвременни млади хора, част от едно урбанизирано, младо, образовано, а оттук и амбициозно, но фрустрирано от безперспективността общество.
При протестите в Египет първоначално на улицата излязоха студенти и млади хора, а по-късно масово се присъединиха работници, жители на бидонвилите в покрайнините, които искат обществени услуги и инфраструктура, болни, недоволни от окаяното състояние на здравните услуги, гражданите, недоволни от състоянието на пътищата и комуналните услуги, както и представители на опозицията.
Протестите нямаха единно ръководство и зад тях стояха различни интереси, но не и партии. Според статия в сп. „Нюзуик”, един от основните активисти – Уаил Гоним – до последно настоява да стои в сянка и да не се афишира като „вожд“, предотвратявайки по този начин и всякакви опити други хора да се опитат да оглавят движението. [5] Наблюдателката Сара Бин Нефиса е категорична, че в Египет опозиционните политически сили са засенчени от социалните протестни движения. [6] От тази липса на изявени политически лидери, комбинирана с отсъствието на ясно заявени идеологически лозунги, които да обединяват протестиращите, можем да направим извода, че събитията в Египет не са идеологическа революция от типа на Октомврийската в Русия през 1917 г.
В Египет също се надигат различни гласове сред протестиращите. Езикът на морала и религията е типичен за социалните движения от най-бедните среди, особено в неофициалните квартали, тъй като това е единственият, с който разполагат. В по-образованите среди, като тези на част от държавните служители и учителите, се говори за справедливост и се набляга на съсловната и строго социалната същност на каузите, защитавани от тях. [7]
Сериозен повод за притеснение у западните и източните съюзници на Египет е дали един от основните политически опоненти на управляващите – организацията „Мюсюлмански братя” – има дейно участие в събитията.
Според първоначалните данни, публикувани на страниците на местния всекидневник „Ал Ахрам”, още на 25 февруари членове на „Мюсюлмански братя” са се смесили с протестиращите, възползвали са се от ситуацията и са хвърляли камъни по сградата на Народното събрание [8]. Няколко факта позволяват сериозно да се усъмним в тази информация.
На първо място, последващите събития показват, че участието на „Мюсюлмански братя” в протестите не е активно.
Нека припомним, че тази организация претърпя сериозни промени от средата на 90-те години на XX век, когато навлезе в политическия живот на Египет. Лидери от „Уасат”, предишни членове на „Мюсюлмански братя”, заедно с няколко реформатори, все още членове на организацията, помогнаха да се инициира Движението за промяна, познато под лозунга „Кифайа” между 2004 и 2005 г. Те работиха заедно със секуларни демократични активисти по създаването на гражданска харта и конституция, като същевременно се подготвяха за времето, в което демократично правителство ще поеме властта в Египет. И ако все пак допуснем, че през последните няколко седмици тези групи са успели да се активизират, но в никакъв случай не можем да твърдим, че организацията „Мюсюлмански братя” е сред инициаторите на протестите, защото движението се мобилизира след 28 януари – няколко дни след като събитията вече бяха започнали. И за разлика от предишни демонстрации, когато членове на „Мюсюлмански братя” държаха екземпляри на Корана и скандираха „Ислямът е решението!”, религиозни символи този път липсваха.
Като се има предвид, че „Ал Ахрам” е официоз, чийто директор Абдулмуним Саид е член на Националната демократическа партия на Мубарак, можем да открием още един аргумент в полза на това, че лидерската роля на организацията „Мюсюлмански братя” е силно преувеличена.
Мнението на Мохамед ел Барадей е, че с „Мюсюлмански братя” може да се работи конструктивно. В тази посока говори и друго. Бившият американски посланик в Египет Франк Рикардоне беше обвинен от страна на републиканците в твърде „меко поведение” и дори във „флирт” с представители на „Мюсюлмански братя” в Египет. [9]
Според самите протестиращи „нашето движение бива обвинявано, че се финансира отвън, че се снабдява от САЩ, че е възникнало, инспирирано от „Хамас”, че е под ръководството и организацията на водача на Националното сдружение за промяна Мохамед ел Барадей и накрая, но не на последно място, че се направлява от „Мюсюлмански братя”. Самата съвкупност от обвиненията в този им вид доказва, че те са фалшиви. Всички протестиращи са египтяни с ясни и определени национални цели. Протестиращите нямат никакво чуждестранно оръжие или оборудване, както твърдят агитаторите. А широкият отклик, който то среща сред хората, показва, че това са същите цели на масата египтяни като цяло, а не на някоя вътрешна или външна организация или формация.” [10]
Най-сериозни притеснения у западните коментатори буди опасението, че протестите са инспирирани от „Мюсюлмански братя”. В позиция, публикувана на 5 февруари 2011 г. на официалния англоезичен сайт на „Мюсюлмански братя”, главният редактор Халид Хамза заяви, че събитията в Египет са революция на египетския народ и в никакъв случай не означава, че е свързана с ислямски тенденции в страната, въпреки всички твърдения и обвинения, описващи я като ислямска. Хамза подчертава, че революцията е мирна и призовава само за реформи и демократична правова държава, че е инициирана от младите хора, нямащи нищо общо с ислямистки групировки, чрез социалните мрежи Facebook и Twitter. Визирайки най-вече Иран и Израел, Хамза разкритикува също и твърденията на „някои страни”, че въстанието е ислямско и платено от страна на иранския върховен лидер аятолах Али Хаменей. [11]
Засега движението няма да се стреми да дойде на власт; официални позиции по отношение участие на организацията на президентските избори липсват. По време на протестите организацията беше само един от многото участници, издигащи искания за демокрация и човешки права. Поучени от това, че международната общност не прие правителството на „Хамас” в Палестина, „Мюсюлмански братя” няма да желае да вземе цялата власт. Друг фактор са и опасенията от вътрешна реакция.
Както пише политологът доц. Антоний Тодоров, „не всички светски политически движения са демократични, вероятно и не всички обърнати към религията движения са недемократични.”
За пореден път се потвърждава становището, че най-добрата рецепта срещу радикализма е премахването на причините, които го пораждат – бедността, западната подкрепа за деспотични режими, стига да поддържат удобен политически курс, нарушенията на международното право от страна на Израел, лицемерието и двойните стандарти на САЩ и ЕС в налагането на демокрация, борбата с тероризма и подкрепата им за различни диктатури.
Сравненията с иранската революция от 1979 г. също са неточни. В свой анализ за „Вашингтон поуст” Фарид Закария пише: „Египет не е Иран по редица важни признаци. Неговото сунитско духовенство не играе никаква върховна или политическа роля, както е в (шиитски) Иран. Може би най-важното е, че сегашният ирански режим не е популярен модел в арабския свят” [13] В ислямския свят няма една-единствена инстанция, чиито разпореждания да са задължителни за всички мюсюлмани.
Реакциите на партньорите
Позицията на Израел:
От страните в региона Израел следи най-внимателно събитията в Египет.
Израелският министър-председател Бенямин Нетаняху нареди на правителството си да се въздържа от коментари по повод събитията в Египет. На 31 януари обаче израелският вестник „Хаарец” предаде, че Нетаняху се е заел да убеди САЩ и Европейския съюз (ЕС) да уталожат критиките си към Хосни Мубарак, за да се запази стабилността в региона, ако и САЩ и неговите съюзници да настояват за дисциплиниран преход [14]. Основното притеснение на Израел беше и продължава да е евентуалното денонсиране на 30-годишния мирен договор между двете страни. Ето защо Омар Сулейман беше най-добрата алтернатива за Израел, тъй като генералът е известен с участието си в преговорите по палестинския въпрос и с дискретно добрите отношения с Израел.
Анализът на „Стратфор” е категоричен: „Правителството на Египет едва ли е в позиция да се конфронтира с Израел, дори и да иска. Египетската армия разчита основно на американско оборудване и не може да функционира, ако американците спрат доставката на резервни части или прекратят договорите, свързани с поддръжката.” [15] След подписването на договорите в Кемп Дейвид между Израел и Египет, доставките на американска военна помощ бяха обвързани с мира между двете държави и са в съотношение 2:1 в полза на Израел. Израелското авиационно превъзходство е смазващо. Синайският полуостров – пустиня, която разделя двете страни – е демилитаризиран.
Това, което всъщност безпокои Израел, са доставките на газ. Израел получава 40% от природния газ, който потребява, от Египет на цени, значително по-ниски от пазарните.
Позицията на ЕС:
Още на 27 януари на страниците на британското посолство в Кайро бе публикувано изявление на Катрин Аштън – върховният представител на Европейския съюз по въпросите на външните работи и политиката на сигурност, в което тя изразява съболезнования към ранените и загиналите в протестите и настоява всички египетски власти да уважават и защитават правата на гражданите си. [16]
Тонът на следващата официална позиция от 3 февруари беше по-настоятелен. В него Катрин Аштън осъди проявите на насилие спрямо протестиращите от страна на египетските сили за сигурност и заяви: „Призовавам египетските власти да поемат истински преход към демократична реформа и да създадат условия за провеждането на честни и свободни избори.” [17]
На 10 февруари, непосредствено след речта на Хосни Мубарак, в която той потвърди, че няма да се оттегли от поста си преди септември, върховният комисар направи следното изявление: „Исканията и очакванията на египетския народ трябва да бъдат удовлетворени. Дисциплиниран и необратим преход към демокрация и свободни и честни избори е общата цел на египетския народ и ЕС. Отмяната на извънредното положение е важна стъпка и трябва да се случи възможно най-скоро. Ще посетя страната възможно най-скоро.” [18]
Египетските власти така и не разрешиха визитата на Катрин Аштън в страната в желанието й да усмири протестиращите. Египетският външен министър се аргументира, че предпочита „в страната да няма никакви външни наблюдатели през този месец”. Това изявление идва след като армията застана зад Мубарак и решението му да остане на поста си до провеждането на избори през септември 2011 г.
Позицията на САЩ:
Интересна е позицията на САЩ, за които Египет е един от основните съюзници в региона на Близкия изток. Именно заради стратегически хармоничните отношения между двете държави се очакваше световната суперсила да бъде сред първите, които да заемат позиция по размириците и сътресенията в арабската държава. Развитието на събитията обаче показа друго. През целия период 25 януари - 11 февруари САЩ са въздържани, дори дистанцирани от случващото се в Египет.
Американският президент разговаря с египетския си колега едва на четвъртия ден от протестите, когато настоява Мубарак да предприеме драстични реформи, за да удовлетвори исканията на египетския народ. Бил Клинтън беше първият американски политик, който взе отношение към събитията още на 25 януари. Именно той въведе термина „дисциплиниран преход” в политическия речник, описващ събитията в Египет от тук нанатък. След като Мубарак съобщи, че няма да се кандидатира за втори мандат, Обама, отново в телефонен разговор, на 1 февруари настоя, че „преходът трябва да започне сега”. Не стана ясно обаче дали „сега” означава, че египетският президент трябва да се оттегли от поста си преди септември. Призивите за предприемането на конкретни стъпки и в следващите няколко дни не съдържаха недвусмисленото искане Мубарак да подаде оставка незабавно. Изненадващо, говорителят на Белия дом Робърт Гибс заяви на 7 февруари, че САЩ „не избират политическите лидери на другите държави”, но няколко дни по-късно Белият дом оказа натиск върху Омар Сулейман за това, че не е настоял Мубарак да подаде оставка веднага. По същото време започна да се наблюдава и раздразнение у САЩ, които застанаха зад новоназначения вицепрезидент Омар Сулейман, но не одобряваха неясния обем правомощия, делегирани му от Хосни Мубарак. Повод за разсъждения е дали недоволството беше продиктувано от желанието на САЩ именно Омар Сулейман (който несъмнено е удобна фигура както за САЩ, така и за Израел) да стане наследник на Мубарак, или от продължаването на египетската криза, която предизвика и сътресения в цените на петрола.
Според Дейвид Игнейшъс от „Вашингтон поуст” причината за това може да е фактът, че след 11 септември 2001 г. борбата с тероризма стана главната мисия на ЦРУ. За да събира информация за Ал Кайда, американското разузнаване се нуждае от добри отношения с арабските си колеги. Но за да запази тези отношения, понякога агенцията се въздържа да се намесва в работите на съответната държава. САЩ разчитат на това техните съюзнически служби в съответните страни да ги уведомят какво става. Особено в Египет властта изпитва параноичен страх, че представители на чужди разузнавания могат да се срещнат с местните опозиционни дейци. [19] Това би могло да е едно от обясненията защо и САЩ бяха изненадани от развоя на събитията.
Какво беше постигнато и какво следва:
На 11 февруари, малко след 18:00 часа местно време, от ефира на Египетската национална телевизия Омар Сулейман съобщи, че Хосни Мубарак е подал оставка и предава властта на Върховния съвет на въоръжените сили на Египет.
В своя декларация от 11 февруари Върховният съвет на въоръжените сили на Египет обяви, че извънредното положение ще бъде отменено, „когато текущите обстоятелства приключат”.
На 13 февруари Върховният съвет отмени конституцията и разпусна парламента с обещанието нова конституция да бъде одобрена с референдум и военните да управляват 6 месеца или докато решат, че са готови да проведат президенстки и парламентарни избори. На 15 февруари беше сформиран екип от 8 души, които да пренапишат конституцията за 10 дни, преди тя да бъде предложена на референдум за одобрение. Тези действия бяха придружени от стачки на работниците, които, въпреки призивите на военните да се върнат на работните си места, продължиха да настояват за подобряване на условията на труд и възнаграждението си. Двама служители от сектора „Сигурност” бяха уволнени за участието им в решението да се открие огън по протестиращите срещу Мубарак по време на продължилите 18 дни протести.
Мнозина анализатори спекулират около това дали в крайна сметка протестиращите са постигнали онова, заради което излагаха на опасност живота си в продължение на седмици. Някои твърдят, че целта е била единствено свалянето на президента Мубарак, без да се променя режимът, в който доминираща роля играят военните. Тази цел, според същите автори, съвпада и с притесненията на армията, провокирани от желанието на Мубарак да определи за свой наследник сина си Гамал, чиито отношения с въоръжените сили в никакъв случай не могат да се определят като топли. Тогава остава въпросът защо само броени минути след новината за оставката на Мубарак тълпата от площад „Тахрир” скандираше „Съборихме режима!”?
Ако надеждата за промяна е обвързана с отстраняването на Хосни Мубарак от президентския пост, то можем да сметнем, че протестиращите са постигнали успех и насърчаването от страна на САЩ и ЕС е дало резултат. Дали свободите ще бъдат възстановени, дали социална справедливост ще бъде осъществена и дали икономическото положение на Египет и на онеправданите му граждани ще се подобри – на всички тези въпроси отговор ще даде близкото бъдеще. Безспорно е едно – в момента голямата отговорност се пада на военните, в чиито ръце е властта до провеждането на избори.


Ралица Трифонова е магистър по „Международни отношения” от СУ „Св. Климент Охридски”, в процес на придобиване на бакалавърска степен по „Арабистика” в СУ „Св. Климент Охридски”, автор на изследване „Какво признание следва да получи Европа от арабското обществено мнение за политическата и икономическата си подкрепа за палестинците?” в рамките на стажантска програма в Центъра за стратегически изследвания към Йорданския университет, Амман, Йордания. Владее английски и арабски, ползва френски и испански.

Мариян Карагьозов е завършил Националната гимназия за древни езици и култури, семестриално завършил „Право" в СУ „Св. Климент Охридски" и „Ориенталистика" в НБУ. Владее английски, ползва турски и руски. Член на Дружеството за ООН - България, автор на статии в периодичния печат.


[1] Максим Швейц, „Русский хлебный бунт в Египте”, http://www.rosbalt.ru/2011/02/02/815435.html, 22.02.2011 г.; на български език - ТУК
[2] Декларация на протестиращите от площад „Тахрир”, 04.02.2011 г., превод от арабски език: Мая Ценова.
[3] Фарид Закария, Egypt's real parallel to Iran's revolution, http://www.fareedzakaria.com/home/Articles/Entries/2011/2/7_Can_Obama_get_it_right_on_the_economy_2.html, 22.02.2011 г.; на български език ТУК
[4] Пак там.
[5] The Facebook Freedom Fighter, http://www.newsweek.com/2011/02/13/the-facebook-freedom-fighter.html, 18.02.2011 г.
[6] Сара Бен Нефиса, "Египет – обхванат от треската в региона", http://bg.mondediplo.com/article694.html, 20.02.2011 г.
[7] Пак там.
[8] http://www.ahram.org.eg/423/2011/01/25/27/60260.aspx, 24.02.2011 г.
[9] http://www.orientbg.info/analizi/riccardone.html, 18.02.2011 г.
[10] Декларация на протестиращите от площад „Тахрир”, 04.02.2011 г., превод от арабски език: Мая Ценова.
[11] http://www.ikhwanweb.com/article.php?id=27963&ref=search.php,%2020.02.2011%20%E3, 01.03.2011 г.
[12] Антоний Тодоров, "Демократичното възраждане и ислямът", 20.02.2011 г.
[13] Фарид Закария, Egypt's real parallel to Iran's revolution, http://www.fareedzakaria.com/home/Articles/Entries/2011/2/7_Can_Obama_get_it_right_on_the_economy_2.html, 22.02.2011 г.; на български език ТУК
[14] Black, Ian, Egypt protests: Israel fears unrest may threaten peace treaty, Monday 31 January 2011, http://www.guardian.co.uk/world/2011/jan/31/israel-egypt-mubarak-peace-treaty-fears, 24.02.2011 г.
[15] Stratfor, Egypt: The Distance Between Enthusiasm and Reality, http://www.stratfor.com/weekly/20110213-egypt-distance-between-enthusiasm-and-reality?utm_source=GWeekly&utm_medium=email&utm_campaign=110214&utm_content=readmore&elq=90287ef4cc4e4997adf9e62c6616e874, 14.02.2011 г.
[16] Statement from Catherine Ashton on events in Egypt, 27 January 2011,
http://ukinegypt.fco.gov.uk/en/news/?view=News&id=540668782, 24.02.2011 г.
[17] Statement by the EU High Representative Catherine Ashtonon the situation in Egypt, Brussels, 3 February 2011, A 040/11, http://www.consilium.europa.eu/uedocs/cms_data/docs/pressdata/EN/foraff/119105.pdf, 24.02.2011 г.
[18] Statement by the EU High Representative Catherine Ashton on the situation in Egypt, Brussels, 10 February 2011, A 050/11, http://www.consilium.europa.eu/uedocs/cms_data/docs/pressdata/EN/foraff/119254.pdf, 24.02.2011
[19] David Ignatius, „In the Middle East, a Catch-22 for the CIA”,
http://www.washingtonpost.com/wp-dyn/content/article/2011/02/09/AR2011020904531.html, 22.02.2011 г.

Текстът беше отпечатан в бр. 185 на сп. "Обектив" на Български хелзинкски комитет

Ако този текст ви допада, ще ме зарадвате, ако кликнете върху бутона на TopBlogLog!

2 коментара:

Ангел Игов каза...

Поздравления за сериозния анализ. Още е много рано и трудно да се каже дали режимът е паднал и какво точно ще правят военните. Но някои стъпки изглеждат обнадеждаващи, Ел Барадей също ги похвали, че се движат в правилна посока. Всичко е възможно.

Мариян Карагьозов каза...

Благодаря за поздравленията от интелигентен човек като теб!
Много мразя журналистическото клише, че "времето ще покаже", но, да, в случая то като че ли е подходящо, всякакви варианти са възможни.
Поздрави!