Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2011-05-30

Премиера на книгата "Монолози за Газа"

Под патронажа на Посолството на Държавата Палестина
Форумът за арабска култура
и Столична библиотека

Ви канят на премиерата на изданието

„Монолозите на Газа”

на 7 юни 2011, вторник, от 18,00 ч.
в Клуб-кафето на Столична библиотека,
София, пл. „Славейков” № 4

Блокадата на Газа е наложена от Израел на Ивицата Газа след парламентарните избори през 2006. Особено строги ограничения наложи Израел през 2007 г., включвайки забрана или ограничаване вноса на гориво, електроенергия и много стоки, между които кетчуп, оцет, бисквити, пилета и месни продукти, детски играчки, забрана на риболова на повече от 2 мили от брега, затваряне на граничните пунктове между Ивицата Газа и Израел.”
Такъв примерен текст бихте прочели, ако потърсите справка за т.нар. „блокада на Ивицата Газа”. Бедата не е, че нещо в тези думи е невярно, изопачено или преувеличено. Бедата е там, че и в тези редове, написани на сухия език на статистиката и историята, отсъстват обикновените хора – такива като нас, с техните човешки съдби, с техния живот – дарен им еднократно, неповторим и болезнено крехък.
Международната културна инициатива, озаглавена „Монолозите на Газа”, е подета от палестинската Театрална формация „Ищар” с идеята за символичен пробив в блокадата на Ивицата Газа. „Монолозите на Газа” са автентични свидетелства на деца от Газа, разказващи за своя житейски опит преди и по време на войната, която израелската окупационна армия води срещу Газа в края на 2008 – началото на 2009 г. „Монолозите” са опит на тогава 12-15-годишни палестински момичета и момчета да анализират сами своите най-съкровени преживявания, чувства и мисли, които неизменно остават скрити за медиите и оттам – за страничния наблюдател.
Театрално студио „Ищар” се свърза с младежки организации от цял свят с идеята монолозите да бъдат представени по всички краища на света в един и същи ден – на 17 октомври 2010 г. Тогава децата на Газа се събраха на брега на своето окупирано море, написаха думите си върху листове хартия, сгънаха от листовете лодки, платноходки и корабчета и ги пуснаха да отплават в открито море. Хартиената флотилия нямаше как да бъде прихваната, обстрелвана и потопена като подозрителен обект. Натоварена със страданията и надеждите на децата на Газа, тя доплава до 50 града от 36 страни, където я очакваха техни връстници – деца от арабските държави, Зимбабве, Великобритания, Испания, Гърция, Кипър, Норвегия, Швеция, Италия...
Със съдействието на Националния дворец на децата в София и българските деца посрещнаха флотилията, чуха гласовете на палестинските деца, пресъздадени на български език от студенти от СУ „Св. Климент Охридски” – членове на Форума за арабска култура. Сгъваха лодки и корабчета от листове хартия с текстовете на палестинските деца и рисуваха своите надежди за свобода и мир в Палестина, за свобода и мир за децата по целия свят.
В тази книжка ви предлагаме текстовете на „Монолозите на Газа”, надявайки се тяхното послание да достигне до колкото може повече деца и възрастни, готови да подкрепят надеждите на децата от Газа да имат своето бъдеще наравно с всички хора по земята.
По време на войната между Израел и Ливан през 1982 г., на 19 август, на извънредно заседание на Общото събрание на ООН, „ужасено от големия брой невинни палестински и ливански детски жертви на израелската агресия“, Световната организация реши всяка година на 4 юни да се отбелязва Международен ден в защита на децата, жертви на агресия (resolution ES-7/8). Целта на деня е да изрази съпричастност с болката на децата, жертви на физическо, психическо или емоционално насилие. Този ден потвърждава ангажимента на ООН за защита на правата на децата. По тази причина ние избрахме да представим книжката, която току-що излезе, на 7 юни 2011 г.

Форум за арабска култура

Ако постингът ти харесва, смяташ, че е интересен или пък съдържа полезна информация, можеш да го подкрепи, кликвайки върху бутона на ТопБлогЛог вляво!

2011-05-25

Аз и Палестина

На 14 и 15. май израелците празнуват създаването на Държавата Израел през 1948 г. Палестинците обаче отбелязват този ден като национална катастрофа (Накба), тъй като не е създадена палестинска държава, както е предвидено в плана на ООН за разделяне, а стотици палестински селища са заличени от лицето на земята и 700 000 палестинци се превръщат в бежанци.
По тази причина на 14 май, събота, от 20:00 в Дом на култура "Средец" се проведе събитие, посветено на арабските протести и отбелязването на Накба.
Дорейд Ал Хафид от Асоциацията на европейските журналисти говори за социалните медии и арабските протести. Аз бях поканен да споделя своите впечатления от пътуването си до Палестина преди време. Предлагам ви записки от краткото слово, което произнесох.
„Уважаеми дами и господа,
скъпи приятели,
благодаря ви за вашето присъствие тук тази вечер.
Аз имам приятната и трудна задача да говоря за Палестина днес. Задачата е приятна за мен, но и трудна, тъй като тук присъстват палестинци, които носят палестинската рана ежедневно в сърцето си. Това, което мога да направя аз, обаче е да разкажа на българите, които днес са с нас за Палестина.
За мен Палестина, по думите на покойния Махмуд Даруиш, гласът на Палестина, трябва да е „земята, където небесните послания са най-близо до хората”, „земята, която трябва да е земя на мира и любвта”, но, за съжаление, там сме свидетели на окупация вече повече от 60 години.
Човек се сблъсква с окупацията още от софийското летище, където е подлаган на разпити и проверки от служителите на израелската авиокомпания, но това впечатление се затвърждава на място, когато човек види стената, контролните постове. Несправедливостта е ясно видима, когато лъскавата и добре осветена израелска магистрала се замени с един видимо по-неосветен и беден град - Рамалла. Въпреки това, тази земя ме посрещна с приветливото „Marhaba! Taste the olives and smell the jasmine!” на мобилния оператор.
Пътувал съм на различни младежки проекти и обмени, затова мога да заявя, че този в Палестина, в който взех участие, беше най-добре организираният. Казвам това не защото съм поканен да говоря на „палестинско събитие”, а защото е истина.
Най-силно впечатление обаче ми направиха две неща.
Едното беше посещението ни в университета „Бир Зейт” близо до Рамалла. Порази ме фактът, че всички се стремят да получат добро образование, да бъдат компетентни и адаптивни. „Знанието е сила”, довериха ми палестинските студенти. В ситуация, в която израелската армия във всеки един момент може да разруши дома ти например, единственото, което никой не може да ти отнеме, са твоите знания и умения. „Може да не ядем, да не пием, да не пушим, но трябва да учим” – това беше всеобщото убеждение.
Второто нещо е много особено. Всеки, запознал се със силата на палестинците да се борят и устояват, изпитва потребност постоянно да говори за това. Забелязах този факт, когато аполитичните хора от един български ансамбъл за народна песни и танци се завърнаха от турне в Палестина, и бяха изключително поразени от видяното мъжество.
Бих могъл дълго да говоря за вълнението, което като православен християнин изпитах от посещението си в Ерусалим или пък в православния клуб в столицата на палестинската автономия – Рамалла; за Витлеем, където църквата, издигната над мястото, на което се е родил Иисус, и джамията лежат една срещу друга - делят ги петдесетте метра на площад "Мангер"; за нищетата на бежанските лагери или пък за селището Билин, прочуто с храбрата си съпротива срещу Стената на апартейда, но може би е по-добре да се опитаме да обобщим.
Окупацията цели да дехуманизира палестинците, но, неусетно и за самия окупатор, потисничеството му дехуманизира и самия него.
Дълго време не можах да открия отговора на въпроса защо израелските войници те карат да се чувстваш всеки миг заподозрян за всичко и отговорът за мен дойде наскоро с мисълта на афроамериканския писател Елтън Фекс: „Карат те да се чувстваш виновен, защото те самите имат чувство за вина”.
Ако човек бъде изолиран и отчужден, ще се превърне в същество, лишено от надежда и бъдеще. Събирайки се тук днес, ние изразяваме своята подкрепа и солидарност с въжделенията на палестинския народ. Утре на много места по света други хора ще излязат, за да подкрепят палестинците.
Благодаря за вниманието!”

Ако постингът ти харесва или пък смяташ, че е интересен, можеш да го подкрепиш, кликвайки върху бутона на ТопБлогЛог вляво!

2011-05-21

Близкоизточният конфликт - а сега накъде?

На 20.05.2011 г. в СУ „Св. Климент Охридски” се проведе научна конференция под надслов „Израело-палестинският конфликт – а сега накъде?”. Съорганизатори бяха Центърът за източни езици и култури и посолството на Държавата Палестина у нас.
Участие взеха известни фигури от академичния ни живот. Предлагам ви резюмета на изнесените доклади.
Пръв говори арабистът проф. Йордан Пеев.
Според него, епохата на Студената война се характеризира с неприлагане или частично прилагане на решенията на ООН. По мое мнение обаче в този пунк становището на проф. Пеев трябва да бъде коригирано, тъй като този факт не се е променил и до сега.
Професорът маркира голямото значение за конфликта на брошурата „Еврейската държава” на идеолога на модерния еврейски национализъм Теодор Херцел и декларацията Балфур, довели до масирана емиграция на евреи към Палестина.
Идеята за разделянето на земята й за пръв път е лансирана в известния доклад на британската комисия на лорд Пийл от 1936-37 г. В доклада се изтъква, че арабите са 1 000 000 души, а евреите – 400 000. Въпреки че англичаните ги виждат като твърде различни, двата народа всъщност са близки – едните казват „шалом алейхем”, а другите „селям алейкум” – и конфликтът между тях не е неразрешим.
Решението за разделяне на Палестина е взето на 29.11.1947 г. с резолюция 181 на ООН. За еврейска държава са предвидени 14 000 кв км., за арабска – 11 100, а Ерусалим е обявен за международен град.
След обявяването на независимостта си на 14.05.1948 г. Израел веднага е признат от великите сили. Отговорът на този акт е избухването на Първата арабо-израелска война, наречена още Палестинска. Войната завършва с победа на Израел, като той завзема повече от половината от територията, определена за арабската държава. Нарушена е резолюция 181, тъй като Ерусалим става владение на новосъздадената държава. Възниква въпросът за бежанците – около 750 000. Месец по късно, пред декември, се приема друга резолюция с номер 194, съгласно която бежанците имат право да се завърнат по родните си места или да бъдат компенсирани с пари от израелската държава. Приемането на Израел за член на ООН е обвързано с признаването от негова страна на тези резолюции.
Проблемът за бежанците и днес е една от основните спънки в решаването на конфликта.
През 1956 г. Израел, заедно с Великобритания и Франция, напада Египет.
До средата на 60-те години арабските страни все още мислят, че могат сами да решат въпроса с присъствието на Израел в региона. Дотогава съществуват различни палестински съпротивителни движение, но през 1964 г. се създава Организацията за освобождение на Палестина, която обединява различни палестински съпротивителни движения. Според устава на ООП Палестина е част от великото отечество на арабите. Според израелските твърдения, това е отричането на правото на съществуване на Държавата Израел като държава.
След своята изненадваща атака на 5. юни 1967 г., с която започва т. нар. Юнска или Шестдневна война, Израел завзема територията на цяла Палестина. Дотогава съществува арабската непремиримост към създаването и съществуването на Държавата Израел и непризнаването й. След тази дата става обратното – от позиция на силата Израел отказва да признае правото на палестинския народ на самоопределение. Щом се отрича решението за самостоятелното съществуване на две независими държави, признати от ООН, Израел подкопава и легитимността на собствената си екзистенция, базирана на резолюциите на световната организация.
Този пункт от словото на проф. Пеев може би също заслужава един от задълбочен критичен прочит. Още от самото създаване на Държавата Израел та до наши дни редица израелски официални лица, равини, политици и пр. са отказвали не просто правото на палестинците на самоопределение, а дори и не са ги считали за хора. Израелските лидери наричат палестинците „четирикраки животни”, „хлебарки”, „скорпиони”, „змии”. Един от равините, лидер на дясната ултраортодоксална партия „Шас”, казва: „Защо искате от мен да ги наричам хора, когато те в най-добрия случай са скорпиони?”. В този смисъл това едва ли е последица само от войната през 1967 г.
Изказването на проф. Пеев приключи с израелската непримиримост към създаване на Палестинска държава и създаването на различни пречки, по пътя към осъществяването на международното решение.
Думата взе посланикът на Алжир Ахмад Буташ за кратко изказване, който засяга един-единствен въпрос - Арабската мирна инициатива. На общоарабската среща на най-високо равнище, проведена в Бейрут през 2002 г. тази инициатива е предложена и гласувана единодушно. Същността й е да предложи на Израел пълно признаване, нормализиране на отношенията и създаване на дипломатически връзки с всички арабски страни, в замяна на което Израел да признае Палестинска държава.
Арабската мирна инициатива от 2002 г. потвърждава на решението от срещата в Кайро през 1996 г., което е в същия дух. Заслужава си да напомним също така и подобна инициатива от 1982 г., приета на срещата на държавните глави на страните от Лигата на арабските държави в гр. Фес, Мароко.
През 2007 г. в Риад на друга среща на арабските страни се препотвърждава арабската мирна инициатива. През декември 2007 г. Четворката за Близкия изток (ЕС, ООН, Русия и САЩ) също подкрепят арабската мирна инициатива. Тя среща одобрението и на генералния секретар на ООН Бан Ки Мун.
Специалният пратеник на САЩ за региона Джордж Мичъл заявава официално намеренията на кабинета на Обама да включи арабската мирна инициатива и осъществяването й сред приоритетите в политика на САЩ за Близкия изток. До днес няма обаче никакъв напредък към мира и това се дължи на поведението на Израел, който не е дал никакъв официален отговор.
Следващато изказване беше на г-н Пламен Цолов, арабист и главен референт за Палестина от Министерството на външните работи на Република България. Той отбеляза, че вече повече от 60 години не са изпълнени решенията на ООН за съдаване и признаване на две независми държави върху земята на Палестина и петте мащабни войни от 1948 до 1982 г. не успяват да разрешат конфликта по насилствен път.
Днес има нова заплаха да мира, ако прекратените през септрември миналата година мирни преговори не бъдат въстановени. България традиционно поддържа добри връзки и с двете страни - заради спасените 50 000 български евреи и заради стотиците палестински студенти, завършили образованието си у нас.
Още през 1948 г. България признава Израел, а след като на 19. Палестински национален съвет на 15 ноември 1988 г. в Тунис е обявена независимостта на Палестина, през ноември 1988 г. България я признава.
Официалната българска позиция е, че конфликтът трябва да бъде разрешен чрез преки преговори, при спазване на резолюциите на ООН и постигнатите до този момент договорености, като целта е създване на фактическа, жизнеспособна и независима палестинска държава в границите от 1967 г., която да живее в мир и добросъседски отношения с останалите страни в региона. Затова България подкрепя и арабската мирна инициатива, която е шанс и протегната ръка към Израел и Израел трябва да се възползва от този шанс.
На 5 и 6 май Министерството на външните работи на Република България организира инициатива SofiaPlatform, в което взеха участие правителствени и неправителствени организации, като целта беше организациите, организирали арабските протести, да се запознаят с опита на Източна Европа. Чрез това събитие България доказа солидарността си с настъпващите необратими промени и изграждането на граждански общества в арабските страни и за разрешаване на проблемите между Израел и Сирия и Израел и Ливан.
В съответствие с позицията на ЕС българската страна също така не приема изграждането на колониални селища в палестинските земи и ги счита за незаконни според международното право, както и многократно призовава Израел да преустанови изграждането им.
България подкрепя вътрешнопалестинското споразумение зад обединяващата фигура на президента Махмуд Аббас и подкрепя изграждането на палестинските независими и демократични интитуции.
Преговорният процес не може да се бави безкрайно.
Вдигането на блокадата от ивицата Газа е наложително. Хуманитарната криза там е в разрез със спазването на човешките права. ЕС има конкретна програма за пълно сваляне на блокадата, която гарантира и сигурността на Израел.
В конференцията със свое изказване участва и о. р. полк. Славчо Велков, експерт по тероризъм и преподавател в няколко висши училища. Той се спря на реалностите до този момент и на перспективите оттук нататък. Ключовата дума в ситуацията на място е окупацията с всички произтичащи от това последствия – хуманитарни кризи, незаконни селища, чек-пойнтове, разделителна стена, чести конфликти, кръв и жертви.
Международният съд ежегодно напомня на Израел, че той е окупатор и към окупираните палестински територии следва да се прилага Четвъртата Женевска конвенция за защита на цивилното население. Че става дума за окупация е официално признато от ООН с редица нормативни документи.
Така заради стената и незаконните селища, от 27 000 кв. км, каквото е територията на историческа Палестина, днес за палестинците е останала под 1/5 – ок. 5000 кв. км. Същевременно палестинците имат численост, която е напълно достатъчна за независимост - в региона и по света те са повече от българите. Около 1,5 милиона палестинци живеят в Газа на територия, сравнима с тази на столичния квартал Люлин; ок. 2,5 млн. са палестинците на Западния бряг; ок. 1,5 млн. – в Израел; в Ливан, Сирия и Йордания са около 4,5 милиона, а по света живее още ок. 1 млн., т.е. всичко ок. 11 млн.
Завършилите в България палестинци не са няколкостотин, както беше споменато, а са около 3000 и са се реализирали добре - в момента в палестинското правителство има двама министри, които са български граждани, както и шестима депутати, множество лекари, журналисти, държавни служители, инженери.
Палестинският народ заслужава да има собствена държава и да живее свой независим живот. Според наличните данни Палестина ще бъде призната от около 25 европейски държави, включително и България, в границите от 1967 г.
Реалностите в региона трябва да бъдат приети като такива и палестинска държава ще има, заключи Велков.
Важно уточнение, което той направи накрая, беше за терминологията. „Нека правим разлика между отричане на (правото на съществуване на) Държавата Израел и непризнаване на Държавата Израел, защото отричането носи радикален характер.”
Последното изложение бе на д-р Ахмад Ал-Мадбух, посланик на държавата Палестина отбеляза, че тази година се навършват 63 години от палестинската национална катастрофа Накба и 44 години от Ан-Накса, пълното окупиране на палестинските земи от Израел през 1967 г. През 1988 г. палестинците приемат исторически компромис да създадат държавата си на 22 % от цялата територия или наполовина на земята, определена през 1947 г. за нея. За палестинците остават Газа и Западния бряг. Въпреки това, Израел построява стената на апартейда, при чието окончателно завършване ще бъдат откъснати още 60% от територията на Западния бряг. В израелските затвори продължават да гният над 6000 палестински политически затворници, много от които жени и деца. Продължава строежът на колониални селища, като броят им се е удвоил от началото на преговорите през 1990-те години. Конфискацията на палестински земи продължава, както и евреизирането на Ерусалим. „И въпреки непрестанните репресии, ръката ни остава протегната към тях”, каза д-р Ал-Мадбух.
Посланикът коментира постигнато вътрешнопалестинско споразумение. То е още една крачка към мира. Това споразумение, (също като споразумението от 2007 г. – б. м., М. К.) потвърждава, че ООП е единствен и законен представител на палестинския народ и че преговорите са прерогатив на ООП, а не на палестинската национална власт, която е само една от институциите, работещи в рамките на ООП.
Според него месец септември е знаменатемен поне в три отношения. Тогава изтича 2-годишният срок за доизграждане на независимите институции на Палестинската държава, който правителството на д-р Салям Фаяд си постави. Според оценка на Световната банка и органи на ЕС отпреди 1 месец тези институции в Палестина функционират дори по-добре, отколкото в някои признати държави-членки на ООН.
В края на миналата година Квартетът за Близкия изток определи срок, който също изтича през септември, за подновяване и завършване на преките преговори между израелци и палестинци, като условие за това, поставено не от палестинците, а от международната общност, е спирането на строежа на заселнически селища на окупираните територии. 14 от 15. Страни-постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН, както и други 154 държави подкрепиха резолюция, призоваващ Израел да спре строежа на колонии.
През септември 2010 г. пред Общото събрание на ООН американският президент Обама заяви, че се надява на следващата сесия през септември 2011 г. да види Палестина свободна държава. През септември 2011 г. палестинците няма да обявят едностранно независимост, а ще дадат възможност на ООН да се произнесе по този въпрос.
За сравнение може да се посочи, че през 2007 г. палестинците разчитаха почти 100% на външна помощ, докато днес този процент е ок. 40%. В този смисъл, днес институциите на Палестина съществуват и единственото, което липсва, е прекратяването на окупацията и изтеглянето на израелската армия.

Ако смятате, че този текст е интересен или пък съдържа полезна информация, защо не кликнете върху бутона на ТопБлогЛог вляво? :)

2011-05-13

Amr Diab - "Tamally maak"

Катеричко

Metallica - "Nothing Else Matters"

2011-05-08

Ивайло Груев, Канада - "Какво се случи с България", част 2

Първата част на текста можете да прочетете ТУК

"Днес младото поколение на България е изправено пред сериозна здравна криза: в повечето гимназии продажбата на твърди наркотици е почти всекидневие и не е санкционирана. В много случаи това става със знанието на полицията, която изглежда неспособна да предприеме ефективни мерки.
Между 1992 г. и 1996 г. зависимоста от наркотици сред населението нараства с 50% на година. През 2009 г. наркоманите са повече от 100 000. 40 000 са зависими от хероин и почти всички са младежи.
За сравнение: През 1990 г. общият брой на наркоманите е... 1300. През 1990-а е имало по-малко от 100 наркомани извън столицата. Общото увеличение на наркоманите през преходния период е...10 000%.
Според Европейския център за наблюдение употребата на наркотици 12 000 са сега зависимите от хероин само в София.
Подобно на други страни в България проблемът с наркотиците е тясно свързан с появата на един друг емблематичен за демократичния преход феномен, непознат преди 1989 г. - проституцията.
Факторите за експлозията на това явление са дълбоката и продължителна икономическа криза, те повлияха силно негативно върху двете ключови институции, отговарящи за социализацията на децата: семейството (броят на разводите е 43%) и държавната образователна система, която бе умишлено занемарена.
Данните от Центъра за демократични проучвания сочат, че 18 000 - 21 000 български проститутки работят в Европа, главно във Франция, Италия, Испания, Белгия, Холандия и Гърция.
Според техни данни българските проститутки в чужбина заработват между 1,3-2,7 милиарда американски долара, което е равно на 3,6 - 7,2% от БВП (данни от 2006 г.). Такъв внушителен процент е характерен единствено за страните лидери в традиционна секс-индустрия от Югоизточна Азия, като Тайланд и Южна Корея.
Animus, организация, която се бори срещу нелегалния трафик на хора, смята, чe всяка година от България нелегалният трафик за секс-индустрията възлиза на 10 000 жени.
Проучване на финансираната от ЕС мрежа Теmрер, изнася, че след влизането на България в ЕС тя се превръща в третия най-голям износител на проститутки в Западна Европа. Подобни сведения бяха публикувани през 2007 г. в доклада, озаглавен "Организирана престъпност в България: пазар и тенденции", спонсориран от ЕС и американското Министерство на правосъдието, където бе посочено че "Данните от Германия и Холандия, отнасящи се до секс-трафика, повдигат много важен проблем: как е възможно една малка страна от 8 милиона души (България) да има абсолютен числов израз, подобен на този на Русия, със 150 млн. население, или Тайланд - 65 милиона, и Украйна - 48 милиона, и да изпреварва страни като Полша и Румъния, с два и три пъти по-многобройно население".
Приемливо обяснение на този не твърде енигматичен въпрос може да се намери в данните от доклада за развитие на ООН, които адептите на неолибералния подход в България, настоящият политически елит, чуждестранните съветници и ментори, както и българските медии удобно предпочитат да не коментират. Според Индекса за човешко развитие United Nations Human Development Programe (UNHDP), през 1989 г. България заема 26-о място в света, през 2005 г. тя е вече на... 86-о място.
Нека хвърлим поглед върху разпределението на националното богатство по време на преходния период според индекса "БВП на глава от населението". ("GDP per capita")
В доклад на ООН за 2006г. България се нарежда на 96-о място след Доминиканската република, Гренада и Белиз!
Само много малка част от населението, или по-точно 457 милионери, са със стандарт, доближаващ се до този на петролни магнати, докато останала част от нацията все по-трудно свързва двата края. Съществува причинно-следствена връзка между появата на новата класа на набързо забогателите милионери и общия климат на нехайно, "либерално отношение към правосъдието и законността." Ярък израз на този проблем е дългият списък на поръчкови убийства на известни български бизнесмени. От падането на комунизма през 1989 г. в България са извършени над 150 показни, поръчкови убйиства, главно в София.
Засега има само един осъден. Сред убитите са: бивш министър-председател, бизнесмени, висши военнослужещи, градски съветници, собственик на футболен отбор, директор на крупно предприятие (Атом Енерго - една от най-големите енергйини компании), известни адвокати, журналисти, банкери, бивши елитни атлети, трафиканти.
Българската нация - намаляваща или изчезваща?
Драстично спадащият жизнен стандарт и бедност (30% от българските домакинства са квалифицирани като бедни), висока безработица, растящо социално неравенство, криза в здравеопазването, толерирано беззаконие, силно намалени възможности на младото поколение за професионален растеж и финансова сигурност е един отровен коктейл, който безсъмнено се отразява на здравословното състояние на българската нацията. Ако се спрем на друг основен индикатор, отчитащ здравословното състояние на дадено общество - "продължителността на живот", по време на тоталитарния период България се нареждаше между едни от първите страни в света.
През 1979 г. по този показател тя заемаше 19-о място. А през 2010 г. спада до шокиращото 115-о място, след... Ивицата Газа, Суринам и Тайланд (данни - ЦРУ, Световна книга на фактите).
Според доклада за развитие на ООН, социалната цена на прехода в Българиа е една от най-тежките в Централана и Източна Европа (UNDP 2004). Днес България е в най-долната класация между страните от света - на 175-о място по раждаемост, далеч под "нивото на обновяване на нацията " от 2,2 деца. Естественият прираст е отрицателен, - 10,9 на 1000 души (което означава, че днес има около 109 смърти на всеки 100 раждания) и е най-ниският, регистриран в следвоенна Европа.
Световната здравна организация смята, че към 2050 г. населението на България ще достига едва 5,8 милиона, което означава загуба на 3 милиона души от 1986 г. нататък.
В "Българската демографска криза: Основни причини и някои краткосрочни последствия" проф. Росен Василев от Държавния университет на Охайо задава следния въпрос: "Какво доведе до такова обезкървяване на нацията, което може да се сравни единствено с това на страни, претърпели природно бедствие, глад или война? Няма съмнение, че влошаването на демографското състояние на страната не е нищо по-малко от национална катастрофа. И вече е ясно, че този спад на населението е икономически и социално детерминиран".
Нека да обощим. Прилагането на радикалната неолиберална икономическа и социална политика докара българската нация до демографски колапс, който според Bloomberg News нарежда България на 4 място сред страните с най-бързо намаляващо население. Според доклад на Eurostat, България е на 1-во място по отрицателна демографска тенденция и се очакава да загуби, грубо, около 1/3 от настоящия брой на населението си през следващите 40-45 години. Тези и други данни говорят, че сред страните от Източна и Централна Европа България преживя една от най-злокачествените социално-икономическа "ретрогресии" през преходния период.
Някои могат да изтъкнат аргумента, че демокрацията, свободата и универсалните човешки права имат своята цена. Да, това е така. Но донякъде! Да се борим за установяването на политически и граждански права, да живеем и дишаме в демокрация: това бе реториката на трубадурите на "демокрацията" през периода след 1989 г. Така ли се оказа наистина? Тогава за тях би трябвало да бъде изненадваща информацията, че Freedom House нарежда България на 45-о място по спазване на граждански и политически свободи след страни като... Мали, Папуа, Нова Гвинея, Тайланд и Намибия (извори: Freedom House, Freedom in the World 2000-2001, New York: Freedom House, 2001).
Rнституционизираните сираци в България са 24 000.
Осъзнавам, че посоченото в тази статия е мрачно, но това са фактите, които някои изследователи определят като социални явления, водещи до "национална катастрофа". Целта на този текст е да стимулира една открита, честна и интелектуално откровена дискусия. Разбира се, множество теми и въпроси не бяха засегнати - един от тях е преднамереното "обезглавяване" на българския културен елит - основен компонент в непрестанните усилия да се променят националните ценности и националната идентичност на българския народ. Но да се надяваме, че читателите ще запълнят тези празноти."

Тук предлагам съкратена версия на пълния текст, който бе публикуван във в-к "Дума" на 01.04.2011 г.
Ако одобрявате този текст, можете да го подкрепите, кликвайки на бутона на ТопБлогЛог вляво.

2011-05-06

Ивайло Груев, Канада - "Какво се случи с България"

"Изброяването на постиженията на демократичния преход би трябвало да започне с т.нар. кадифен преврат ("velvet coup") на 10 ноември 1989 г., който свали режима на Тодор Живков, както и с "Библията на неолибералния проект" - така наречената "Пътна карта за България", подготвена от американските икономисти Ричард Ран и Роналд Ът от Американската търговска камара, довел до амбициозния и детайлен (повече от 500 страници) документ, наречен "Проект за икономически растеж на България". В този проект са предписани серия от икономически и политически решения: масова приватизация на държавните предприятия, кооперативните стопанства, банките, средните и малки предприятия. "Пътната карта" изцяло промени не само българската икономика, но и би било правилно да се каже, българското общество като цяло.
Съдържанието на "Пътната карта за България" бе всичко друго, но не и специфично за условията на нашата страна. То копираше изцяло предписанията на МВФ за Латинска Америка и Азия, преди избухването на "Азиатския грип" от 1997-1998 г. И резултатите бяха идентични: двойно увеличение на външния ни дълг, обезценяване на националната валута, масова безработица, стремително снижаване на жизнения стандарт и масово навлизане на чужд капитал. Ясно е, че България не избегна "усмирителната риза" на Програмата по структурни промени (SAP- Structurally Adjusted Programs). Повече от 90% от капитала на българските банки е в ръцете на чуждестранни собственици, което заедно със същественото увеличаване на "чужестранния дълг към БВП" от 100% на 167% доведе до драматичен трансфер на капитали от една периферна икономика към центъра на световната икономиката.
Приватизацията, проведена от Костов и МВФ, бе извършена по подобен хищнически модел. Едно от най-важните предприятия на националната икономика - "Кремиковци", бе продадено за стотинки: най-голямата компания за металообработване с почти 10 000 служители, бе продаден за един лев (70 цента) и сега е в процес на препродажба, този път за сумата 650 000 000 американски долара. Повече от 2500 държавни предприятия бяха продадени при 60-70% под пазарните им цени.
Може би най-радикална бе промяната в селското стопанство: реституцията на земята елиминира аграрно-промишлените комплекси, които осигуряваха на страната водещо място в СИВ включително огромния пазар на СССР в областа на износа на селскостопански стоки; докато днес България е вносител на основни хранителни продукти. И това не е чудно, като се има предвид политиката на масова приватизация на земята или по-точно унищожаването на хиляди хектара плодородна обработваема земя едновременно с унищожаването на парка от 40 000 трактора и 10 00 комбайна. Обширни части от българските селски райони бяха изоставени и множество общини фактически - обречени. Подобна бе и съдбата на милиони глави добитък. По сведения на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие през последните години вносът на основни хранителни продукти в страната се е увеличил двойно. През 2010 г. България се нарежда на... 133 място в света по индикатора аграрен растеж след държавите като Руанда, Суринам и Монголия (данни на Food and Agriculture Organization of the United Nations (FAO), 2011).
Държавният монопол в сектора на образованието - политика, която съществува от раждането на модерна България още от 1878 г., трябваше да бъде унищожен! Предложеното решение бе да се създаде двустепенна система от държавни училища и елитни частни училища (платени). Според доклад на ЮНЕСКО от 2006 г. частните училища са дефинирани като "места за социализация на бъдещия икономически елит, като по този начин те се превръщат в естествен стимул за "социална стратификация и диференцияция на обществото, модел на социализация, какъвто държавните училища не могат да предложат." Което на обикновен език означава "социално изключване", тоест реминисценция на социалния дарвинизъм, чиято дефиниция (по Оруел) е, че "някои животни са по-равни от другите". Какви са тогава шансовете на останалите 90% български младежи в съвременния силно конкурентен трудов пазар?
Статистиките са повече от показателни
По време на "зрелия социализъм" България неотменно се нареждаше на едно от първите места по процент на грамотност на населението в листата на ООН. Днес данните показваат, че България е слязла от 15-о през 1990 г. . до 48 място през 2009 г.... след Самоа, Тринидат и Того.
Един от ключовите индикатори na United Nations Human Development Programme UNHDP, който оценява статуса и качествата на националнoтo образовaние, е "разходи за образованието", базирани на проценти от БВП.
Според този индикатор България се нарежда на 95-о място.. след Сиера Леоне, Коморос и Бурунди!
В доклад от 2006 г. на българското Министерство на образованието и науката бе публикувана информацията, че 100 000 деца изобщо не посещават училище.
Според информация на ЮНЕСКО от 2008 г. в България 30 000 ученици годишно прекъсват училище.
41% от анкетираните родители нямат средства да осигурят дрехи и храна за децата си и 30% от тях твърдят, че нямат достатъчно пари за тетрадки и учебници.
Бедността е причината за напускане на училище, посочват половината от анкетираните учители и повече от 2/3 от социалните работници.
Въпросът е каква е съдбата на тези 100 000 деца? Отговорът на този въпрос разкрива друга мрачна страна от съвременната социалната реалност."
Следва...

Тук предлагам съкратена версия на пълния текст, който бе публикуван във в-к "Дума" на 31.03.2011 г.
Ако одобрявате този текст, можете да го подкрепите, кликвайки на бутона на ТопБлогЛог вляво.

2011-05-03

Разбирателство



2011-05-01

Христо Смирненски - "Първи май"

Да спрат фабричните комини
и всеки черен труд да спре,
и туй намръщено море
от морни роби и робини
да озари и приласкай
усмивката на Първи май!

Зората пурпурна вестява
смъртта на тягостната нощ
и новий ден с всевластна мощ
горите тъмни озарява.
И всеки негов лъч сияй
с победний зов за Първи май.

О, морни бледолики братя,
камбанен зов лети над вас,
вестяващ онзи светъл час
когато в огнена разплата
победата ще увенчай
пламтящий меч на Първи май.

Когато в черните грамади
на рухващия кървав храм
ще изградим сред дим и плам,
сред трупове и барикади
с тържествен химн на Първи май
очаквания земен рай...

Да стихнат трепетните грижи,
о, морни братя и сестри,
и отдих свят да зацари
в прихлупените мрачни хижи.
И нека в тях да засияй
усмивката на Първи май!

Ако стихотворението на Смирненски ти харесва, можеш да кликнеш на бутона на ТопБлогЛог вляво.