Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2011-12-27

Крис Хеджис - "Сълзитe на Газа трябва да са и наши сълзи"

На 27 декември 2008 г. започна войната в Газа. по този повод публикувам едно есе на Крис Хеджис. Крис Хеджис е завършил Харвард. Близо две десетилетия е бил международен кореспондент на „Ню Йорк Таймс“. Автор на няколко книги, сред които „War Is A Force That Gives Us Meaning“, „What Every Person Should Know About War“, „American Fascists: The Christian Right and the War on America“, „Empire of Illusion: The End of Literacy and the Triumph of Spectacle“. Произнася това слово в Ню Йорк, при набиране на помощи за Газа.

"Когато живеех в Йерусалим, имах приятел, който ми довери, че като студент в САЩ е посещавал събития като това, след което за пари е пишел доноси за случилото за израелското посолство. Ще бъде наивно да смятаме, че тази практика е прекратена. Затова на първо място тази вечер аз искам да се обърна към този човек или тези хора, които са дошли тук, за да докладват на израелското правителство.
Искам да им напомня, че те са тези, които стоят в там в тъмното. Ние сме тези, които стоим на светло. Те са тези, които мамят. Ние сме тези, които открито прокламираме своето състрадание и настояваме за справедливост за тези, които страдат в Газа. Ние не се боим да излезем с имената си. Ние не се боим да назовем в какво вярваме. И ние знаем нещо, което, може би, вие усещате с боязън. Както заявява Мартин Лутър Кинг, арката на моралната вселена е дълга, но се извива към справедливостта, и тази арка произлиза от справедливия гняв, който се стоварва върху израелското правителство.
Вие може да имате булдозери, изтребители и хеликоптери, които разрушават къщи на парчета, командоси, които по въжета атакуват кораби и убиват невъоръжени цивилни в открито мори в Газа, може да имате цялата мощ на държава зад вас. Ние имаме само своите ръце, сърца и гласове. Но запомнете това. Запомнете това добре. Вие сте тези, които се страхувате от нас. Ние не се боим то вас. Ни еще продължаваме да работим и да се молим, да протестираме и да разобличаваме, да се борим срещу вашата армия и флот с нищо друго, освен нашите тела, докато не докажем, че силата на морала и справедливостта е по-голяма от тази на омразата и насилието. И тогава, когато Газа е свободна, ние ще простим... на вас. Ще поискаме заедно да разчупим хляба, ще благословим вашите деца, въпреки че вие не събрахте смелост да благословите децата на тези, които са окупирани от вас. И може би това е прошката, може би това е окончателната, непреодолима сила на любовта, която ви обърква до крайна степен.
Тази вечер, вечер, в която някои назовават нещата с истинските им имена, докато други крият имената си, нека и аз назова нещо с точното му име.
Нека изоставим жаргона и евфемизмите, който използваме, за да маскираме човешкото страдание и военните престъпления. „Блокада” значи тежковъоръжени войници, които обграждат плътно палестинските гета и отказват на озовалите се вътре хана или неща от първа необходимост – включително играчки, музикални инструменти, самобръсначки, шоколад, риболовни принадлежности – и провеждат брутална политика на колективно наказание, което е престъпление според международното право. „Оспорвана земя” значи земя, открадната от палестинците. „Сблъсъци” значи, почти винаги, убиването или раняването на невъоръжени палестинци, включително деца. „Еврейски селища на Запдния бряг” значи прилични на крепости съоръжения, служещи като военни предни постове в кампанията за етническо прочистване на палестинците. „Целенасочени убийства” значи убийства без съд и присъда. „Въздушен удар срещу военен обект, в който се произвеждат бомби” значи хвърлянето от голяма височина на тежки бомби, способни да разрушат дори бункери, върху пренаселени квартали, което винаги причинява мнозина ранени и убити, чиито единствен допир с бомба е бил този с произведената в САЩ като наше съучастничество в окупацията и хвърлена от израелските ВВС. „Мирен процес” значи циничният еднопосочен път на смачкването на палестинците като народ.
Това са някои названия. Съществуват и други. В късния следобед на 16 януари 2009 г. два израелски танкови снаряда поразяват спалнята на апартамента на д-р Иззеддин Абуелайш в Газа, убивайки три от дъщерите му – Бисан, Маяр и Ая - и племенницата му Нур. „Аз имам правото да се чувствам ядосан”, заявява той, „но, питам, това ли е правлиният път? Много хора очакват от мен да мразя. Моят отговор е: „Аз няма да мразя.” И роденият в изгнание и раснал в бедност гинеколог продължава: „Кого да мразя? Моите израелски приятели? Моите израелски колеги? Израелските бебета, които съм изродил?”.
Палестинският поет Таха Мухаммад Али пише в поемата си „Отмъщение”:
„Понякога
ми се приисква да извикам на дуел
човека, който
е убил баща ми,
разрушил е къщата ми
и ме е прокудил
по земите чужди
тесни.
Ако ме убие той,
ще си отдъхна;
ако го довърша аз,
ще съм си отмъстил!

Но…
ако в хода на дуела
стане ясно,
че противникът ми има майка
да го чака,
или пък баща,
чиято дясна длан притиска
мястото, където е в гърдите му сърцето,
винаги, когато неговият син е закъснял
и с четвърт час
да се завърне,
аз тогава
няма как да го убия, даже
ако го надвия.

Също…
няма как да го погубя,
ако стане ясно,
че си има той сестри и братя,
дето го обичат
и за него постоянно им е мъчно.
Или ако има си
жена, която да го чака,
и деца,
които не понасят да го няма,
а пък на подаръците му така се радват.
Или ако има той
приятели и близки,
и познати, и съседи,
съкилийници в затвора
и другари в болничната стая,
и съученици
да го търсят
да му кажат „здрасти”.
Ако пък е сам,
отсечен от дървото клон,
без майка и баща,
без братя и сестри,
и без съпруга и деца,
и без приятели, роднини и съседи,
без познати,
без колеги, без другари и връстници,
тогава няма да добавя аз
към горестта на самотата му
страданията на смъртта
ни болката на гибелта –
ще се задоволя
от него поглед да отвърна,
щом по улицата мина покрай него,
убеждавайки се сам,
че и само по себе си
пренебрежението също е
своеобразно отмъщение!”
И ако тези думи значат това да си мюсюлманин, и аз вярвам, че те значат това, наречете и мен мюсюлманин, последовател на Пророка, мир нему.
Американският кораб за Газа ще носи названието „Смелостта на надеждата”. Но това не са думи на Барак Обама. Това са думи на моя приятел преподобния Джеремая Райт. Тези думи бяха заимствани от него. И Джери Райт без страх говори истината, не се притеснява да ни казва да спрем да бъркаме Бог с Америка. „Бомбардирахме Хирошима и Нагасаки, убивали сме много повече от загиналите в Ню Йорк и Пентагона без да ни мигне окото”, казва преподобният Райт. И добавя: „Ние подкрепяхме държавен тероризъм срещу палестинците и чернокожите в Южна Африка и сега ние сме възмутени, защото гадостите, които свършихме навсякъде сега се връщат в нашия собствен двор. Злините, извършени от Америка, се обръщат срещу нея.”
Или по думите на Едуард Саид: „По мое мнение, нищо не е по-осъдително от навика на интелектуалеца да стои настрана и да увърта по отношение трудните въпроси и заемането на принципна позиция, която знае, че е правилна, но е решил да не заеме. Ти искаш да не изглеждаш твърде политичен, страх те от това да изказваш дискусионни мнения, искаш да имаш репутацията на балансиран, обективен, умерен; да бъдеш интервюиран и да се консултират с теб, да бъдеш член на престижни комитети, и да стоиш в рамките на общото мнение; надяваш се някой ден да получиш почетна степен или голяма награда, може би дори да станеш посланик. За интелектуалец тази навици са пар екселанс развращаващи. Ако нещо може да изврати, неутрализира и в крайна сметка да убие страстта в интелектуалния живот, то е именно интериоризирането на подобни практики. Считам, че палестинският е един от най-трудните сред тези въпроси в съвремието ни, доколкото страхът спъва откритото говорене по една от най-големите трагедии в модерната история, ограничава и запушва устите на мнозина, които знаят истината и могат да й служат. Въпреки злословията и клеветите, които всеки, който открито поддържа палестинците и правото им на самоопределение, търпи срещу себе си, истината заслужава да бъде изричана и представяне от смели и съчувстващи интелектуалци.”
И едни от последните думи на Рейчъл Кори до родителите й: „Аз съм свидетел на този постоянен, коварен геноцид и сам наистина уплашена и постоянно моята дълбока вяра в добротата на човешката природа е подложена на изпитание. Това трябва да спре. Смятам, че си заслужава всеки от нас да зареже всичко и да посвети живота си това да спре. Не мисля, че е екстремистко да правим каквото и да е. Аз наистина продължавам да искам да танцувам около Пат Бенатар, да имам гаджета и да се шегуваме с колегите. Но аз също така искам това да спре. Ужас и отчаяние са чувствата, които изпитвам. Разочарование. Разочарована съм от това, че това е реалността в нашия свят и че ние участваме в това. Това въобще не е нещото, което съм искала, когато съм дошла на този свят. Това въобще не е нещото, което хората тук искат, когато идват на този свят. Това не е светът, в който вие с татко сте искали да живея, когато сте взели решението да се родя. Това не е каквото имам предвид, когато погледна езерото Кепитъл и кажа: „Това е светът и аз идва в него.” Аз нямам предвид свят, в който мога да живея комфортно и, възможно е, без никакви усилия, да съществувам в пълно неведение за моето участие в геноцид. Нови силни експлозии някъде наблизо навън. Когато се върна от Палестина, най-вероятно ще сънувам кошмари и постоянно ще се чувствам виновна, че не съм тук, но аз мога да насоча това в повече работа. Пристигането ми тук е едно от най-добрите неща, които съм правила. Затова, когато крещя като луда или ако израелските военни нарушат тяхната расистка практика да не нараняват бели хора, моля ви да ясно да си дадете сметка, че аз съм насред геноцид, който индиректно подкрепям, тъй като моето правителство носи сериозна отговорност за него.”
И ако тези думи, изречени от Джеремая Райт, Едуард Саид или Рейчъл Кори, значат това да си християнин, и аз вярвам, че те значат това – да помниш и приемаш като своя болката и несправедливостта, понесена от други, тогава наречете и мен християнин, последовател на Исус Христос.
А какво ще кажете за онази дълга традиция от еврейски пророци от Йеремия, Исая и Амос до Ханна Аренд, която напомня на света, че след основаването на Държавата Израел, страданието, претърпяно от евреите, не бива да бъде заменено от страдание, понасяно от палестинците; а какво ще кажете за нашите собствени пророци – отхвърлени от обществото като всички пророци – като Ноам Чомски или Норман Финкелщайн; а какво за Ури Авнери или за израелския поет Ахарон Шабтай, който пише в поемата си „Рипин”, посветена на полския град, от който баща му бяга по време на Холокоста:
„Тези същества с каски и в каки,
казвам си, не са евреи
в истинския смисъл на думата. Евреинът
не се кичи с оръжия като с бижута,
не вярва в дулата на оръжията, насочени към целта,
а в пръстите на простреляното дете –
в къщата, в която идват и през която преминават,
не по служба, отвела ги там.
Грубите хора и желязото
той презира по природа.
Той вдига очи е към офицера или войника
с пръст на спусъка, а към справедливостта
и той моли за съчувствие.
Всъщност, той не откраднал земя от хората
и не ги е натикал в лагери.
Гласовете, призоваващи за експулсиране,
изречени от дрезгавия глас на потисника -
са сигурен знак, че евреинът е нахлул в чужда страна
и, подобно Умберто Саба, върви към това да се крие в собствения си град.
Заради гласове като тези, татко
на шестнадесет ти избяга от Рипин със семейството си.
Сега тук Рипин е твоят потомък.”
И ако да бъдеш евреин означава това, а аз вярвам, че означава точно това – то тогава наречете и мен евреин. Наречете всички нас мюсюлмани, християни или евреи. Наречете ни хора, вярващи, че когато един от нас страда, страдаме всички, че ние никога няма да попитаме за кого бие камбаната, тъй като тя бие за всички нас; че сълзите на майката в Газа са и наши сълзи; вярващи, че риданията на окървавените деца в болницата Аш Шифа са ридания и на нашите собствени деца.
Позволете ми да завърша с едно последно назоваване. Разрешете ми да назова тези, които изпращат танкове и бойни самолети да обстрелват бетонните бордеи на Газа, пълни с хора – свити от ужас, без надежда; позволете ми да назова тези, които отказват на децата правото на детство и на грижи; тези, които измъчват и извършват убийства в хотелски стаи в Дубай; тези които отказват храна на гладните, справедливост на потиснатите и замазват истината с официална пропаганда и лъжи на държавно ниво. Нека ги нарека не с техните почетни титли и официални длъжности, но с името, което те сами си заслужиха, обезкървявайки невинните в пясъците на Газа – терористи."

От английски: Мариян Карагьозов
Стиховете от арабския оригинал преведе Мая Ценова
Редакция и помощ: R./


Мой текст, анализиращ политическите събития и предисторията на войната можете да прочете ТУК.

Ако този текст ти харесва, ще ме зарадваш, ако го подкрепиш, кликвайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво!

2011-12-24

Иван Аладжов - "Бедност и фасади"

"Човек, като чете новини от последните дни, може да остане с впечатлението, че живеем в една наистина просперираща, нормална държава. То не бяха хвалби за бъдещи стотици километри магистрали, за рекорден в Европа ръст от 475% на търговски площи за м.г. у нас, за желязна фискална стабилност. Расте и броят на собственици на яхти и луксозни лимузини. Дори вчера се оказа, че неграмотен ром притежавал кола за стотици хиляди.
В това цунами от заливащи ни бодряшки съобщения се вписват и последните данни на БНБ. Според тях за последните 12 месеца сме спестили 2,832 млрд. лв. - средно по 7,76 млн. на ден. Което означава, че всекидневно всеки заделя по около левче и търчи да го внесе в най-близката банка. Така само през февруари българските домакинства са спестили 244 млн. лв. Съответно и печалбите на финансовия сектор вървят нагоре. Само за миналия месец те са скочили повече от двойно - на 87 млн. лв.
Тук обаче неминуемо възниква въпросът кои хора са въобще в състояние на пестят. И възможно ли е наистина средностатистическият българин да пести, при положение че получава заплата от малко над 600 лв., т.е. той разполага с по около 20 лв. на ден, за да живее? А тази оскъдна сума дори намалява на средно 8 лв. дневно за пенсионерите и за безработните, ако въобще получават помощи. Коя част от тези мизерни средства, с които трябва да вегетира една немалка част от населението, при вече европейското ниво на цените у нас, може да спести човек? От кое по-напред от жизнено необходимото за оцеляването му да се лиши обикновеният гражданин в тази държава, за да влезе в статистиката на спестяващите? От скъпото и некачествено здравеопазване ли, от лекарства ли, от отопление или от залъка си...?
А че има и спестяващи, е безспорно. Но кои са те? Има една много тънка прослойка от 100 най-богати българи, които са притежавали през м.г. 12 млрд. лв., равно на 17% от БВП на страната. Те със сигурност пестят много, купуват си и скъпи яхти, и луксозни лимузини, и приказни имения у нас и в чужбина. След тях има и втори ешелон на богатите, които могат също да си позволят да пестят. Доходите на 20% от най-заможните у нас са 6 пъти по-високи от доходите на тези 20%, които са на дъното на социалната стълбица и вегетират на прага на бедността с около 200 лв. на месец. Има и каста на живеещи сравнително добре - това са хората със заплати над средностатистическата. Да речем, че това е родната средна класа. Но те днес вместо да харчат парите си, пестят все повече, защото са несигурни за бъдещето си. Което пък е индикация за това, че кризата не се възприема като отминала, както се опитват да ни втълпят медиите и правителството.
Всичко това говори за тежка социална сегрегация и икономическа ситуация в България. И малко вероятно е спестяванията да са направени от обикновените граждани на тази страна. По-голямата част от въпросните повече от 2,8 милиарда лв. са отишли по сметките на имащите вече всичко.
А водопадът от привидно положителни съобщения е част от стратегията за управление на една потьомкинска държава, зад изкуствената фасада на която няма почти нищо реално."

Материалът е публикуван за първи път във в-к "Дума", 01.04.2011 г.

2011-12-22

Клод Жакен - "Борсови уволнения не съществуват"

През сепетември 1999 г., при подем в курса на борсата, ръководството на "Мишлен" приветства 20-процентното увеличение на печалбата си за полугодието и... уволнява 7500 души. Операцията е обяснена с борсата...
Факти като този повдигат въпроса съществуват ли "борсови уволнения"? Интерес обаче представлява дали всички проблеми могат да бъдат обяснени с властта на финансите над реалния капитализъм? Ако допуснем, че конкурентната икономика би могла да се отърве от тези "финансови недостатъци", дали би станала по-добродетелна?
Редица големи предприятия не са котирани на борсата, но това не значи, че нивото на социална защита в тях е по-високо.
Просто между защитата на акциите, нивото на изплащаните дивиденти, процента на печалбата, запазването на пазарните дялове, конкуренцията на цените, прехвърлянето на разходи за заплати към маркетинга не съществува никаква Велика китайска стена. Не са от едната страна порочните финанси, а от другата (съмнителните) добродетели на конкуренцията. Става дума за икономика, доминирана от конкуренцията, за битка между компаниите за подялба на пазарите и добавената стойност.
Трябва да бъде приложен универсалният принцип - работещите, създаващи богатствата, да не плащат сметката на борбата за разпределението им, която компаниите водят на техен гръб.

Клод Жакен е експерт към синдикални организации във Франция
Със съкращения, по материали от "Монд дипломатик" - България.

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

2011-12-19

Игнасио Рамоне - "Големият скок назад"

СЪВСЕМ ясно е, че в Европейския съюз няма политическа воля, която да се опълчи на пазарите и да реши кризата. Досега жалките действия на европейските управници се приписваха на огромната им некомпетентност. Но това (правилно) обяснение не е достатъчно, особено след скорошните „финансови държавни преврати“, които в Гърция и Италия сложиха край на определено виждане за демокрацията. Очевидно е, че не става въпрос само за посредственост и некомпетентност, а и за активно съучастничество с пазарите.
Какво наричаме „пазари“? Това е едно цяло от инвестиционни банки, застрахователни компании, пенсионни и спекулативни фондове (hedge funds), които купуват и продават основно четири вида активи: валути, акции, държавни бонове и дериватни продукти. За да придобием представа за гигантската им мощ, е достатъчно да сравним две числа – всяка година реалната икономика (производствени и обслужващи предприятия) създава в света богатство (БВП), изчислено на 45 билиона (45 хиляди милиарда) евро. В същото време във финансовата сфера „пазарите“ движат капитали от 3450 билиона евро. Или 75 пъти повече от това, което произвежда реалната икономика…
В следствие на това никоя национална икономика, колкото и силна да е тя (Италия е осмата икономика в света), не може да устои на координираните атаки, които „пазарите“ провеждат от една година насам срещу европейските страни, наричани презрително „прасета“ (PIIGS contries), т.е. Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания [1].

Най-лошото е, че тези „пазари“ не са някакви екзотични сили, дошли от далеч (както бихме могли да си помислим), за да нападнат нашите любезни местни икономики. Не. Мнозинството от „нападателите“ са нашите европейски банки, същите, които с нашите пари европейските държави спасиха през 2008 г. С други думи, не са американски, китайски, японски или арабски фондове, атакуващи масирано някои страни от еврозоната. Атаките идват главно отвътре. Тази агресия е ръководена от самите европейски банки, от европейските застрахователни компании, от европейските спекулативни фондове, от европейските пенсионни фондове, от европейските финансови учреждения, които управляват спестяванията на европейците. Те притежават основната част на европейския държавен дълг [2]. И те са които, за да защитят (на теория) интересите на клиентите си, спекулират, увеличават лихвите на задлъжнелите държави до такава степен, че ги изправят на ръба на фалита – така е с Ирландия, Португалия и Гърция. Естествено това наказва гражданите, които трябва да понасят мерките за икономии и бруталните промени, прилагани от европейските правителства, за да успокоят „пазарите“-лешояди, т.е. собствените си банки…
Тези учреждения освен това се снабдяват лесно с пари от Европейската централна банка при лихва от 1.25% и после дават тези пари назаем на Испания или Италия при 6.5% лихва… Оттам идва прекомерното и скандално значение на трите големи оценъчни агенции Fitch Ratings, Moody’s и Standard & Poor’s, тъй като от оценката, която поставят на една страна [3], зависи лихвата, която тя плаща, за да получи заем от пазарите. Колкото по-ниска е бележката, толкова по-висока е лихвата.
Тези агенции не само често бъркат, както в случая с високорисковите ипотечни кредити събпрайм (subprimes), от които тръгна сегашната криза, но играят и една отвратителна, порочна роля в сегашния контекст. Тъй като е очевидно, че всички планове за икономии, преустройство и орязвания на бюджета в еврозоната означават спад на растежа, тези агенции използват това и намаляват оценката на страните. Последствията са, че трябва да се плати повече за изплащане на дълга. А нужните пари ще дойдат от ново орязване на бюджетите. В това кръгово движение икономическата дейност и перспективите за растеж ще спаднат неминуемо и агенциите отново ще намаляват оценката…
Този адски цикъл на „военна икономика“ обяснява защо колкото повече правителството в Гърция увеличаваше бюджетните ограничения и налагаше желязни икономии, толкова по-драстично положението се влошаваше. Жертвите на гражданите бяха напразни.
Дългът на Гърция днес е спаднал до нивото на боновете боклук.
Така пазарите постигнаха, каквото искаха – представителите им да се качат на власт пряко, без да минават през избори. Както Лукас Пападемус, министър-председател на Гърция, така и Марио Монти, председател на Съвета в Италия, са банкери. И двамата по един или друг начин са работили в американската банка „Голдман Сакс“, специализирана в поставянето на свои хора на ръководни места [4]. И двамата са членове на Тристранната комисия.
Тези технократи трябва да наложат, каквото и да струва това в социален план, в рамките на една „ограничена демокрация“, мерките, които искат пазарите – още приватизации, още ограничения, още жертви. Мерки, които някои политици не посмяха да приложат, защото са непопулярни.
Европейският съюз е последната територия в света, където бруталноста на капитализма е смекчена от политиката на социална закрила. Това е т. нар. Държава на благоденствието. Пазарите вече не я понасят и искат да я смажат. Тази е стратегическата мисия на технократите, които идват на власт, благодарение на една нова форма на взимане на властта – финансовият държавен преврат, който представят като съвместим с демокрацията…

Малко е вероятно технократите от тази „следполитическа ера“ да успеят да преодолеят кризата. Ако решението беше техническо, вече щеше да е преодоляна. Какво ще стане, когато европейските граждани установят, че жертвите им са били напразни и че рецесията продължава? Какво ниво на насилие ще достигнат протестите? Как ще се поддържа редът в икономиката, в съзнанието на хората, на улицата? Ще се установи ли тристранният съюз между икономическата, медийната и военната власт? Ще се превърнат ли европейските демокрации в „авторитарни демокрации“?

Бележки под линия

[1] Абревиатурата PIIGS се образува от първите букви на Португалия, Ирландия, Италия, Гърция и Испания, а английската дума pigs означава прасета.
[2] В Испания например 45% от държавния дълг се държат от испанските банки, а две трети от останалите 55% – от финансови учреждения от Европейския съюз, което означава, че 77% от испанския дълг е в ръцете на европейци и само 23% – на чужденци, извън Европейския съюз.
[3] Най-високата оценка е ААА, която в края на ноември имаха само 9 страни в света – Австралия, Австрия, Канада, Дания, Финландия, Франция, Обединеното кралство, Швеция и Швейцария. Оценката на САЩ беше намалена през август на АА+. Оценката на Испания днес е АА-, като на Япония и Китай.
[4] В САЩ например „Голдман Сакс“ успя да настани Робърт Рубин за финансов министър на президента Бил Клинтън, а Хенри Полсън – на същото място в кабинета на Джордж Буш-младши. Новият президент на Европейската централна банка Марио Драги беше също вицепрезидент на „Голдман Сакс“ за Европа от 2002 г. до 2005 г.

Източник: "Монд Дипломатик" - България
Превод - Венко Кънев

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

2011-12-12

Led Zeppelin - "Stairway to Heaven"


Защото е нещо нежно...

Демократичен ли е ЕС?

На пръв поглед дори въпросът дали ЕС е демократичен буди недоумение. Съюзът обединява някои от родните страни на демокрацията, страни с ниска корупция и традииции в парламентаризма.
Засега ще оставя настрана дебатите има ли нужда от разширяване на демокрацията и замяна на представителната демокрация с такава на прякото участие на гражданите и доколко е демократична система, в която се конкурират няколко големи партии със сходни спонсори и медии, които прокаравта интересите на собствениците си, а не обществения интерес.
Във въпроса си имам предвид по-скоро дали ЕС като съюз функционира демократично.
Автори с различни политически убеждения са обезпокоени от някои тенденции.
В статията си „Граждански хунти” директорът на световната група „Монд дипломатик” Серж Алими пише: „Чрез шантаж за фалит и страх от хаос двама бивши банкери – Лукас Пападемос и Марио Монти, взеха наскоро властта в Атина и Рим. Това не са аполитични специалисти, а хора от десницата, членове на Тристранната комисия, известна с критиката си към прекомерната демокрация в западните общества.
През изминалия ноември френско-немското „ръководство“ на Европейския съюз, Европейската централна банка (ЕЦБ) и Международният валутен фонд (МВФ) – „тройката“ – реагираха гневно, когато гръцкият министър-председател Георгиос Папандреу обяви референдум в страната си. Той беше привикан в Кан между две сесии от Срещата на върха, в която неговата твърде малка държава не участва, принуден да чака, за да бъде приет, смъмрен публично от Ангела Меркел и Никола Саркози, които са съотговорни за задълбочаването на кризата, след което трябваше да се откаже от своя референдум и да подаде оставка. Неговият наследник, бивш зам.-председател на ЕЦБ, реши начаса да разшири правителството в Атина с една крайно дясна формация, недопускана до властта още от падането на гръцките полковници през 1974 г., без „тройката“ да прояви каквато и да било особена емоция от това.” (ТУК.

В предния текст, който публикувах (можете да го прочетете ТУК), Стивън Фоли изказваше своите притеснения от процеса на замяна на демократично избрани политици с представители на лобито на банката "Голдман Сакс". В същия дух говори и Кристофър Букър от в-к "Дейли телеграф" - избраните лидери биват "заменени от технократи, на които може да се има доверие, че ще изпълнят заръките на Брюксел."
Той продължава "новият гръцки премиер Лукас Пападимос беше човекът, който първо, докато управляваше централната банка на Гърция, подправи данните, за да може Гърция да влезе (противно на правилата) в еврозоната, а след това бе възнаграден с висок пост в Европейската централна банка.
Марио Монти пък беше направен бързешката пожизнен сенатор, за да придобие квалификацията за поста министър-председател.
Дори и известните проевропейски журналисти Джеймс Ноти и Джон Хъмфрис от програмата “Тудей” на Би Би Си най-сетне да започнат да питат дали ЕС е демократична институция."
Според Букър „първоначално идеята възниква през 20. год. у двама висши представители на Лигата на нациите (Общество на народите) – Жан Моне и британеца Артър Солтър - под името Съединени щати на Европа, като те ще се управляват от правителството от неизбрани технократи като тях самите. За тях две неща са анатема: национални държави с право на вето (което те са видели как разрушава Лигата на нациитe) и всяка необходимост да се консултират мненията на хората при избори.
Както Ричард Норт и аз показваме в нашата книга „Голямата измама” (The Great Deception) тази своя идея Моне вкарва в сърцевината на „проекта” от 50. год. нататък, моделирайки своето „правителството на Европа” от същите четири институции, съставлявали Лигата на нациите - комисия, съвет на министрите, парламент и съд. Така, стъпка по стъпка през десетилетията, технократската мечта на Моне се осъществи.
Най-драматичният пример, който привеждаме в нашата книга, е от 1990 г., когато Маргарет Тачър стана най-голямото препятствие за следващата стъпка в техния пълзящ държавен преврат - Маастрихтският договор, който създаваше Европейския съюз и единната валута.
След атака срещу нея на заседанието на Европейския съвет през октомври 1990 г., тя бе надгласувана с 11 към едно и капанът беше заложен. Съюз между евроелита, воден от Жак Делор, и нашите тори “еврофили”, оглавявани от Джефри Хау и Майкъл Хезълтайн, я свали след няколко седмици.
Те се отърваха от главното политическо препятствие пред продължаващия марш на своя проект също толкова безмилостно, както впоследствие отхвърлиха настрана всичките референдуми, които изразяваха възраженията на французи, холандци и ирландци към тяхната Конституция.
Единственото нещо, което никога не е имало място в техния велик дизайн, е демокрацията.” (ТУК)
Някои биха възразили, че това са недоволните приказки на вечните евроскептици - британските консерватори.
В такъв случай, нека да дадем думата на един от най-сериозните живи интелектуалци на Европа - Юрген Хабермас. Немец, левичар, заклет еврофил.
"Европейският проект не може да продължава повече като занимание на елита", твърди той. И допълва, че под натиска на пазарите и кризата властта се изплъзва от ръцете на хората и преминава към управляващи структури със съмнителна демократична легитимност.
Хабермас смята, че несъмнено става дума за държавен преврат, отдавна подготвян от технократите.
Той вижда пред себе си една Европа, в която държавите са управлявани от пазарите, а експертите на ЕС имат огромно влияние върху формирането на правителства. Иначе казано, изобщо това е една Европа, обърната нагоре с краката. ("Юрген Хабермас: Технократите извършиха преврат в Европа", http://www.dnevnik.bg/sviat/2011/12/05/1218107_jurgen_habermas_tehnokratite_izvurshiha_prevrat_v/, 07.12.2011 г.)
Аз не съм против ЕС. Против съм липсата на демокрация в ЕС.

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

2011-12-08

Стивън Фоли - "Каква е цената на новата демокрация? "Голдмън Закс" завладява Европа"

Докато обикновените хора се тревожат за икономии и работни места, в коридорите на властта в еврозоната става впечатляваща трансформация.

Възлагането на управлението на технократи, които не са избрани от народа, отмени обичайните правила на демокрацията и може би самата демокрация.
Европейската централна банка (ЕЦБ), друг ключов играч в драмата със суверенните дългове, е управлявана от друг бивш служител на „Голдман Закс”, а „възпитаниците” на инвестиционната банка господстват в коридорите на властта в почти всички европейски държави, както правеха в САЩ през финансовата криза.
До средата на миналата седмица европейското подразделение на Международния валутен фонд (МВФ) също бе ръководено от човек на Goldman - Антонио Борхес, който подаде оставка по лични причини.
Напомняме, че прякорът на банката е „Сепията вампир”.
В книгата си „13 банкери” Саймън Джонсън, бивш икономист на МВФ, твърди, че в навечерието на финансовата криза „Голдман Закс” и другите големи банки са станали толкова близки с правителството, че САЩ на практика са били олигархия.
По отношение Европа авторът отбелязва, че тук „има един споделен светоглед между политическия елит и банкерите, споделен комплекс от цели и взаимно заздравяване на илюзиите”.
Това е Проектът „Голдман Закс”. По-просто казано - силна прегръдка с правителствата. Всеки бизнес иска да придвижи напред интересите си пред регулаторните органи, които биха могли да го притиснат в ъгъла и чрез политиците, които биха могли да предоставят данъчни облекчения, но банката вече е отвъд обикновените лобистки усилия.
Goldman е на разположение, за да предостави на правителствата консултации и финансиране, да изпрати хората си на държавни служби и да размаха възможността за доходна работа пред хората, излизащи от правителствата. Проектът предвижда създаването на толкова дълбок обмен на кадри, идеи и пари, че вече става невъзможно да се посочи разликата между обществения интерес и интереса на „Голдман Закс”.
Марио Монти е сред най-известните икономисти на Италия, прекарал е по-голямата част от кариерата си в академичните среди и научни институти, но „Голдман Закс” започва да се интересува от него, когато Берлускони го изпраща в Европейската комисия през 1995 г.
Първо като еврокомисар за вътрешния пазар, а след това като комисар по конкуренцията, той е вземал решения, които биха могли да позволят или провалят сделки за придобивания и поглъщания, по които банкерите на Goldman са работили или са осигурявали финансирането. По-късно Монти председателства комисия по банките и финансовата система в италианското министерство на финансите, която определя финансовата политика на страната.

С тези връзки изглежда напълно нормално „Голдман Закс” да го покани да се присъедини към съвета й от международни консултанти. Над двадесетте международни консултанти на банката действат като неофициални лобисти, защитаващи интересите й пред политиците, които регулират дейността й. Сред консултантите е и Отмар Исинг, който като член на управителния съвет на германската централна банка Bundesbank и ЕЦБ е сред архитектите на еврото.
Може би най-известният бивш политик в банката е Питър Съдърланд, главен прокурор на Ирландия през 80. год. и също бивш еврокомисар по конкуренцията. Сега той е неизпълнителен председател на подразделението на „Голдман Закс” за брокерски дейности във Великобритания, „Голдман Закс International”, а преди колапса и последвалата национализация бе и неизпълнителен директор на Royal Bank of Scotland.
Да се събират политици с добри връзки след оттеглянето им от правителствата обаче е само половината от Проекта. Другата част е да се изпращат „възпитаниците” на „Голдман Закс” в правителствата. Подобно на Монти, Марио Драги, който пое президентския пост на ЕЦБ от 1 ноември, е бил част от националното правителство и част от „Голдман Закс”. Той е бивш член на Световната банка (СБ) и управляващ директор в италианското министерство на финансите преди да се посвети за три години на поста управляващ директор на „Голдман Закс” International (между 2002 и 2005 г.), след което става президент на италианската централна банка.
Драги е следван от противоречива репутация заради счетоводните трикове, прилагани от Италия и други държави от периферията на еврозоната, които преди десетилетие се опитаха да се промъкнат във валутния съюз. Чрез използване на комплекс от деривати Италия и Гърция успяха на понижат видимия размер на държавния си дълг, който според европейските правила не трябва да бъде над 60% от брутния вътрешен продукт. А умовете зад някои от тези деривати са мъжете и жените от „Голдман Закс”.
Брокерите на банката разработиха редица финансови сделки, които позволиха на Гърция да събере пари и да намали бюджетния си дефицит в краткосрочен план срещу връщане на сумите след известен период. При една от сделките „Голдман Закс” прехвърли финансиране от 1 млрд. долара на гръцкото правителство през 2002 г. в операция, наречена валутен крос суап (Cross currency swap). От другата страна на сделката, работейки в National Bank of Greece, бе Петрос Христодулус, който е започнал кариерата си в „Голдман Закс” и сега е сочен за ръководител на гръцката агенция за управление на държавния дълг.
Лукас Пападимос, назначеният нов премиер на правителството на националното единство в Гърция, по това време е технократ, управляващ централната банка на страната. Goldman твърди, че намаляването на дълга, постигнато чрез суаповите сделки, може да бъде пренебрегнато от гледна точка на правилата на еврозоната, но изразява известно съжаление за тези операции.
Когато въпросът за стандартите за прозрачност бе повдигнат при изслушването на Марио Драги пред Европейския парламент за поста президент на ЕЦБ, банкерът заяви, че не е участвал в суаповите сделки от страната на министерството на финансите, нито от страната на „Голдман Закс”.
Според сегашното единодушно становище в еврозоната, за разлика от Гърция, кредиторите на по-големите страни като Италия и Испания трябва да получат изцяло дължимите суми. Тези кредитори, разбира се, са големите европейски банки, а доброто им състояние е основна грижа на политическите лидери.
“Бившите ми колеги в МВФ тичат наоколо, опитвайки се да обяснят спасителни планове от 1,5-4 трилиона евро, но какво означава това? Означава стопроцентно да се спасят кредиторите. Това е друг вид спасяване на банките, подобно на това от 2008 г. Механизмът обаче е различен, този път всичко става на равнище държави, а не на равнище банки, но основната причина е същата”, отбелязва Саймън Джонсън.
Финансовият елит е толкова сигурен, че банките ще бъдат спасени, че някои залагат на този изход. Джон Корзин е бивш главен изпълнителен директор на „Голдман Закс”, който миналата година се върна на Уолстрийт след близо едно десетилетие в политиката и пое контрола над историческата компания MF Global. Той заложи 6 млрд. долара от парите на компанията, че по италианските държавни облигации няма да бъде обявен дефолт.
Когато миналия месец залогът бе оповестен, клиентите и търговските партньори решиха, че е твърде рисковано да правят бизнес с MF Global и компанията се срина за броени дни. Това бе един от десетте най-големи фалита в историята на САЩ.
Смъртната опасност е, че, ако Италия спре да плаща задълженията си, то банките кредитори могат да станат неплатежоспособни. “Голдман Закс”, която е инвестирала над 2 трилиона долара в застрахователни книжа за задълженията на страни от периферията на еврозоната, няма да остане незасегната, особено ако част от тези 2 трилиона долара се окажат свързани с банки, които фалират.
Никоя банка, особено “Сепията вампир”, не може лесно да разплете пипалата си от пипалата на своите партньори. Това е обяснението за спасителните планове и мерките за икономии.

С незначителни съкращения.
Оригиналът можете да видите тук:
Stephen Foley, "Independent",
"What price the new democracy? Goldman Sachs conquers Europe"

Смяташ, че текстът е интересен? Ще ме зарадваш, ако кликнеш на бутончета на ТопБлогЛог вляво :)

2011-12-04

Пенсионна възраст

В момента в България правителството иска да наложи увеличаване на възрастта за пенсиониране, като един от използваните аргумент в подкрепа на идеята е увеличаването на годините работа и в Западна Европа.
Винаги обаче има едно "но"... В нашия случай те са няколко.
В развитите западни страни пенсионната възраст ще се увеличава постепенно. Така например, във Франция е предвидено промените да бъдат постепенни и да продължат до 2030 г.! Подобно е и положението в Германия. Реформата беше анонсирана през 2006 г., като още оттогава се знаеше, че от 1. януари 2012 г. възрастта ще нараства с по 1 месец годишно, така че предвидената пенсионна възраст от 67 години ще бъде постигната година по-рано, отколкото френската реформа - т.е., в 2029 г.
Също така, работната седмица в редица страни в ЕС е и по-къса - между 35 часа (Франция) до 38 часа. В България формално е 40. В редица предприятия - и доста повече, направо наследство от епохата преди индустриалната революция - 10, дори 12-14 часа. Става дума за отрасли като шивашката, обувната и други промишлености.
Разликите не свършват до тук. в Западна Европа условията на труд и отдих са значително по-добри.
За средната продължителност на живота едва ли си струва да говорим надълго и нашироко. Поради лошите условия на живат, неуредиците в здравната и пенсионната система, средната продължителност на живота в България е 69,5 год. Наскоро данните от статистиката в Германия, че средната възраст, на която умират германците с ниски пенсии, се е понижила от 77,5 години през 2001 г. до 75,5 през 2010 г., предизвикаха шок и изненада. Оказва се, че дори и бедните немски пенсионери живеят значително по-дълго от българските си "колеги"... Не бива да се пропуска и фактът, че пак в Германия средната възраст, на която умират пенсионерите, получавали доходи над средните, обаче се е увеличила от 82,5 г. на 84,4 г. за същото десетилетие.
Според вица идеалната жена за министър Дянков е с мерки 90/60/90 - жена на 90 г., с 60 год. трудов стаж и 90 лв. пенсия. В заключение обаче се оказва, че вицът май не е никакъв виц...

Ще ме зарадваш, ако кликнеш на бутончето на ТопБлоглог вляво :))

2011-12-03

Murray Head - "One Night in Bangkok"