Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2011-12-27

Крис Хеджис - "Сълзитe на Газа трябва да са и наши сълзи"

На 27 декември 2008 г. започна войната в Газа. по този повод публикувам едно есе на Крис Хеджис. Крис Хеджис е завършил Харвард. Близо две десетилетия е бил международен кореспондент на „Ню Йорк Таймс“. Автор на няколко книги, сред които „War Is A Force That Gives Us Meaning“, „What Every Person Should Know About War“, „American Fascists: The Christian Right and the War on America“, „Empire of Illusion: The End of Literacy and the Triumph of Spectacle“. Произнася това слово в Ню Йорк, при набиране на помощи за Газа.

"Когато живеех в Йерусалим, имах приятел, който ми довери, че като студент в САЩ е посещавал събития като това, след което за пари е пишел доноси за случилото за израелското посолство. Ще бъде наивно да смятаме, че тази практика е прекратена. Затова на първо място тази вечер аз искам да се обърна към този човек или тези хора, които са дошли тук, за да докладват на израелското правителство.
Искам да им напомня, че те са тези, които стоят в там в тъмното. Ние сме тези, които стоим на светло. Те са тези, които мамят. Ние сме тези, които открито прокламираме своето състрадание и настояваме за справедливост за тези, които страдат в Газа. Ние не се боим да излезем с имената си. Ние не се боим да назовем в какво вярваме. И ние знаем нещо, което, може би, вие усещате с боязън. Както заявява Мартин Лутър Кинг, арката на моралната вселена е дълга, но се извива към справедливостта, и тази арка произлиза от справедливия гняв, който се стоварва върху израелското правителство.
Вие може да имате булдозери, изтребители и хеликоптери, които разрушават къщи на парчета, командоси, които по въжета атакуват кораби и убиват невъоръжени цивилни в открито мори в Газа, може да имате цялата мощ на държава зад вас. Ние имаме само своите ръце, сърца и гласове. Но запомнете това. Запомнете това добре. Вие сте тези, които се страхувате от нас. Ние не се боим то вас. Ни еще продължаваме да работим и да се молим, да протестираме и да разобличаваме, да се борим срещу вашата армия и флот с нищо друго, освен нашите тела, докато не докажем, че силата на морала и справедливостта е по-голяма от тази на омразата и насилието. И тогава, когато Газа е свободна, ние ще простим... на вас. Ще поискаме заедно да разчупим хляба, ще благословим вашите деца, въпреки че вие не събрахте смелост да благословите децата на тези, които са окупирани от вас. И може би това е прошката, може би това е окончателната, непреодолима сила на любовта, която ви обърква до крайна степен.
Тази вечер, вечер, в която някои назовават нещата с истинските им имена, докато други крият имената си, нека и аз назова нещо с точното му име.
Нека изоставим жаргона и евфемизмите, който използваме, за да маскираме човешкото страдание и военните престъпления. „Блокада” значи тежковъоръжени войници, които обграждат плътно палестинските гета и отказват на озовалите се вътре хана или неща от първа необходимост – включително играчки, музикални инструменти, самобръсначки, шоколад, риболовни принадлежности – и провеждат брутална политика на колективно наказание, което е престъпление според международното право. „Оспорвана земя” значи земя, открадната от палестинците. „Сблъсъци” значи, почти винаги, убиването или раняването на невъоръжени палестинци, включително деца. „Еврейски селища на Запдния бряг” значи прилични на крепости съоръжения, служещи като военни предни постове в кампанията за етническо прочистване на палестинците. „Целенасочени убийства” значи убийства без съд и присъда. „Въздушен удар срещу военен обект, в който се произвеждат бомби” значи хвърлянето от голяма височина на тежки бомби, способни да разрушат дори бункери, върху пренаселени квартали, което винаги причинява мнозина ранени и убити, чиито единствен допир с бомба е бил този с произведената в САЩ като наше съучастничество в окупацията и хвърлена от израелските ВВС. „Мирен процес” значи циничният еднопосочен път на смачкването на палестинците като народ.
Това са някои названия. Съществуват и други. В късния следобед на 16 януари 2009 г. два израелски танкови снаряда поразяват спалнята на апартамента на д-р Иззеддин Абуелайш в Газа, убивайки три от дъщерите му – Бисан, Маяр и Ая - и племенницата му Нур. „Аз имам правото да се чувствам ядосан”, заявява той, „но, питам, това ли е правлиният път? Много хора очакват от мен да мразя. Моят отговор е: „Аз няма да мразя.” И роденият в изгнание и раснал в бедност гинеколог продължава: „Кого да мразя? Моите израелски приятели? Моите израелски колеги? Израелските бебета, които съм изродил?”.
Палестинският поет Таха Мухаммад Али пише в поемата си „Отмъщение”:
„Понякога
ми се приисква да извикам на дуел
човека, който
е убил баща ми,
разрушил е къщата ми
и ме е прокудил
по земите чужди
тесни.
Ако ме убие той,
ще си отдъхна;
ако го довърша аз,
ще съм си отмъстил!

Но…
ако в хода на дуела
стане ясно,
че противникът ми има майка
да го чака,
или пък баща,
чиято дясна длан притиска
мястото, където е в гърдите му сърцето,
винаги, когато неговият син е закъснял
и с четвърт час
да се завърне,
аз тогава
няма как да го убия, даже
ако го надвия.

Също…
няма как да го погубя,
ако стане ясно,
че си има той сестри и братя,
дето го обичат
и за него постоянно им е мъчно.
Или ако има си
жена, която да го чака,
и деца,
които не понасят да го няма,
а пък на подаръците му така се радват.
Или ако има той
приятели и близки,
и познати, и съседи,
съкилийници в затвора
и другари в болничната стая,
и съученици
да го търсят
да му кажат „здрасти”.
Ако пък е сам,
отсечен от дървото клон,
без майка и баща,
без братя и сестри,
и без съпруга и деца,
и без приятели, роднини и съседи,
без познати,
без колеги, без другари и връстници,
тогава няма да добавя аз
към горестта на самотата му
страданията на смъртта
ни болката на гибелта –
ще се задоволя
от него поглед да отвърна,
щом по улицата мина покрай него,
убеждавайки се сам,
че и само по себе си
пренебрежението също е
своеобразно отмъщение!”
И ако тези думи значат това да си мюсюлманин, и аз вярвам, че те значат това, наречете и мен мюсюлманин, последовател на Пророка, мир нему.
Американският кораб за Газа ще носи названието „Смелостта на надеждата”. Но това не са думи на Барак Обама. Това са думи на моя приятел преподобния Джеремая Райт. Тези думи бяха заимствани от него. И Джери Райт без страх говори истината, не се притеснява да ни казва да спрем да бъркаме Бог с Америка. „Бомбардирахме Хирошима и Нагасаки, убивали сме много повече от загиналите в Ню Йорк и Пентагона без да ни мигне окото”, казва преподобният Райт. И добавя: „Ние подкрепяхме държавен тероризъм срещу палестинците и чернокожите в Южна Африка и сега ние сме възмутени, защото гадостите, които свършихме навсякъде сега се връщат в нашия собствен двор. Злините, извършени от Америка, се обръщат срещу нея.”
Или по думите на Едуард Саид: „По мое мнение, нищо не е по-осъдително от навика на интелектуалеца да стои настрана и да увърта по отношение трудните въпроси и заемането на принципна позиция, която знае, че е правилна, но е решил да не заеме. Ти искаш да не изглеждаш твърде политичен, страх те от това да изказваш дискусионни мнения, искаш да имаш репутацията на балансиран, обективен, умерен; да бъдеш интервюиран и да се консултират с теб, да бъдеш член на престижни комитети, и да стоиш в рамките на общото мнение; надяваш се някой ден да получиш почетна степен или голяма награда, може би дори да станеш посланик. За интелектуалец тази навици са пар екселанс развращаващи. Ако нещо може да изврати, неутрализира и в крайна сметка да убие страстта в интелектуалния живот, то е именно интериоризирането на подобни практики. Считам, че палестинският е един от най-трудните сред тези въпроси в съвремието ни, доколкото страхът спъва откритото говорене по една от най-големите трагедии в модерната история, ограничава и запушва устите на мнозина, които знаят истината и могат да й служат. Въпреки злословията и клеветите, които всеки, който открито поддържа палестинците и правото им на самоопределение, търпи срещу себе си, истината заслужава да бъде изричана и представяне от смели и съчувстващи интелектуалци.”
И едни от последните думи на Рейчъл Кори до родителите й: „Аз съм свидетел на този постоянен, коварен геноцид и сам наистина уплашена и постоянно моята дълбока вяра в добротата на човешката природа е подложена на изпитание. Това трябва да спре. Смятам, че си заслужава всеки от нас да зареже всичко и да посвети живота си това да спре. Не мисля, че е екстремистко да правим каквото и да е. Аз наистина продължавам да искам да танцувам около Пат Бенатар, да имам гаджета и да се шегуваме с колегите. Но аз също така искам това да спре. Ужас и отчаяние са чувствата, които изпитвам. Разочарование. Разочарована съм от това, че това е реалността в нашия свят и че ние участваме в това. Това въобще не е нещото, което съм искала, когато съм дошла на този свят. Това въобще не е нещото, което хората тук искат, когато идват на този свят. Това не е светът, в който вие с татко сте искали да живея, когато сте взели решението да се родя. Това не е каквото имам предвид, когато погледна езерото Кепитъл и кажа: „Това е светът и аз идва в него.” Аз нямам предвид свят, в който мога да живея комфортно и, възможно е, без никакви усилия, да съществувам в пълно неведение за моето участие в геноцид. Нови силни експлозии някъде наблизо навън. Когато се върна от Палестина, най-вероятно ще сънувам кошмари и постоянно ще се чувствам виновна, че не съм тук, но аз мога да насоча това в повече работа. Пристигането ми тук е едно от най-добрите неща, които съм правила. Затова, когато крещя като луда или ако израелските военни нарушат тяхната расистка практика да не нараняват бели хора, моля ви да ясно да си дадете сметка, че аз съм насред геноцид, който индиректно подкрепям, тъй като моето правителство носи сериозна отговорност за него.”
И ако тези думи, изречени от Джеремая Райт, Едуард Саид или Рейчъл Кори, значат това да си християнин, и аз вярвам, че те значат това – да помниш и приемаш като своя болката и несправедливостта, понесена от други, тогава наречете и мен християнин, последовател на Исус Христос.
А какво ще кажете за онази дълга традиция от еврейски пророци от Йеремия, Исая и Амос до Ханна Аренд, която напомня на света, че след основаването на Държавата Израел, страданието, претърпяно от евреите, не бива да бъде заменено от страдание, понасяно от палестинците; а какво ще кажете за нашите собствени пророци – отхвърлени от обществото като всички пророци – като Ноам Чомски или Норман Финкелщайн; а какво за Ури Авнери или за израелския поет Ахарон Шабтай, който пише в поемата си „Рипин”, посветена на полския град, от който баща му бяга по време на Холокоста:
„Тези същества с каски и в каки,
казвам си, не са евреи
в истинския смисъл на думата. Евреинът
не се кичи с оръжия като с бижута,
не вярва в дулата на оръжията, насочени към целта,
а в пръстите на простреляното дете –
в къщата, в която идват и през която преминават,
не по служба, отвела ги там.
Грубите хора и желязото
той презира по природа.
Той вдига очи е към офицера или войника
с пръст на спусъка, а към справедливостта
и той моли за съчувствие.
Всъщност, той не откраднал земя от хората
и не ги е натикал в лагери.
Гласовете, призоваващи за експулсиране,
изречени от дрезгавия глас на потисника -
са сигурен знак, че евреинът е нахлул в чужда страна
и, подобно Умберто Саба, върви към това да се крие в собствения си град.
Заради гласове като тези, татко
на шестнадесет ти избяга от Рипин със семейството си.
Сега тук Рипин е твоят потомък.”
И ако да бъдеш евреин означава това, а аз вярвам, че означава точно това – то тогава наречете и мен евреин. Наречете всички нас мюсюлмани, християни или евреи. Наречете ни хора, вярващи, че когато един от нас страда, страдаме всички, че ние никога няма да попитаме за кого бие камбаната, тъй като тя бие за всички нас; че сълзите на майката в Газа са и наши сълзи; вярващи, че риданията на окървавените деца в болницата Аш Шифа са ридания и на нашите собствени деца.
Позволете ми да завърша с едно последно назоваване. Разрешете ми да назова тези, които изпращат танкове и бойни самолети да обстрелват бетонните бордеи на Газа, пълни с хора – свити от ужас, без надежда; позволете ми да назова тези, които отказват на децата правото на детство и на грижи; тези, които измъчват и извършват убийства в хотелски стаи в Дубай; тези които отказват храна на гладните, справедливост на потиснатите и замазват истината с официална пропаганда и лъжи на държавно ниво. Нека ги нарека не с техните почетни титли и официални длъжности, но с името, което те сами си заслужиха, обезкървявайки невинните в пясъците на Газа – терористи."

От английски: Мариян Карагьозов
Стиховете от арабския оригинал преведе Мая Ценова
Редакция и помощ: R./


Мой текст, анализиращ политическите събития и предисторията на войната можете да прочете ТУК.

Ако този текст ти харесва, ще ме зарадваш, ако го подкрепиш, кликвайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво!

Няма коментари: