Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2012-01-31

Проф. Васил Проданов - "Легитимация на прехода към втория български капитализъм. Идеологически митове ", част 2

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в катедра „Политическа икономия“ — секция „Философия“, на УНСС.

Оригиналната публикация беше отпечатана в сп. "Ново време", бр. 12, декември 2011 г. Предлаганият тук вариант е със съкращения.
Първата част можете да видите ТУК

Пето. Разрушаване на свободата като икономически възможности и равенство в тези възможности. Държавният социализъм създаде мощна система на безплатно образование, а свободата е на първо място по възможности за развитие на човека — да бъде здрав, да развива и използва своите възможности, да се образова, да има шансове за персонално и професионално израстване, за промяна на своя социален статус. Ако си беден селянин например, да можеш да се изучиш, да отидеш в града, да получиш жилище, да завършиш университет, да станеш лекар, учител, инженер, писател, научен работник и пр., да промениш състоянието си, да получиш допълнително нещо, което ти или твоето семейство сте нямали? За две десетилетия, между 60-те и 80-те години, няколко милиона българи сменят радикално своето положение от селото към града. От страна с предимно основно образование България се нарежда между най-образованите страни в света, има безплатно образование, безплатно здравеопазване, много по-мощна вертикална миграция от всякога преди това в историята си.
Възможно ли е това днес при сриналата се образователна система? Възможно ли е при наличието на бедност, поради която между 20 000 и 40 000 деца годишно са принудени да напускат училище? Богатството също е свобода, защото предполага възможности, но една голяма част от населението няма тази свобода.

Шесто. Разрушаване на свободата и възможностите да оцелееш физически чрез адекватно здравеопазване, независимо че правото на живот е ключово от времето на Лок насам.
От 27. място по индекс на човешко развитие през 1988 г. България се срина на 55. място през 2011 г.
През 1989 г. в страната имаше всеобщо и безплатно здравеопазване на всички равнища. Сега здравеопазването е силно корумпирано, един милион български граждани са без здравни осигуровки, което като относителен дял е повече, отколкото в САЩ. България оглавява европейската класация на отсъствия по болест годишно. Това е гигантска несигурност и гигантска несвобода — несигурността и несвободата на втория български капитализъм.

Идеологемата за рухналите граници в образите на Берлинската стена и „Желязната завеса“
Трябва да се отбележи, че либералното понятие за свобода, в което на преден план се извежда негативната свобода, е тясно свързано с липсата на ограничения и съответно на граници. Докато социалистическата представа е свързана с позитивната свобода, възприе-мана чрез метафората за прокарване на път към бъдещо по-висше състояние. Неолибералната вълна от времето на Рейгън и Тачър насам налага в глобалното идеологическо съзнание навсякъде по света негативно възприятие за свободата като на премахване на стени.
Падането на „Желязната завеса“ и на Берлинската стена е любима идеологема, чрез която с помощта на мощни идеологически апарати, създадени след 1989 г., се легитимира вторият български капитализъм. Реалността зад всички метафори за падащите граници и либерални идеологически възторзи пред рухналата Берлинска стена през 1989 г. обаче е, че днес имаме умножаване на границите. И ако границата е индикатор за несвобода, то значи, че днес сме по-несвободни от всякога. Глобализираният капитализъм е неравновесен и силно конфликтен. Глобалните пазари могат да опустошат цели страни и региони (и България след 1989 г. е типичен пример в това отношение), изсмуквайки от тях квалифицирани кадри и други ресурси.
Всичко това обаче не са нищо друго освен ключови идеологеми на глобализирания капитализъм, заинтересован от премахването на границите, които пречат на глобалната експанзия на капитала. ... Печеливши от това глобализиране на движението на основните елементи на производствения процес — капитал и труд — са глобалните корпорации и световният финансов капитал със съответна транснационализираща се буржоазна класа. В стремежа си за печалба капитализмът разширява своя обхват, излизайки отвъд отделните държави, събаряйки съществуващите силни граници. Чрез свободното движение се изсмукват ресурси — финанси и човешки капитали, от едни региони и се прехвърлят на територии, изгодни за капитала.
На равнището на идеологията обаче тази логика на глобализиране на капитализма се представя като „падане на граници“, „освобождаване“, „свобода“. Премахването на „Желязната завеса“ по същество е неоколониален механизъм за грабеж в условията на постиндустриален капитализъм, опиращ се на ограбване на човешки потенциал ¬— ключовия капитал за съвременния информационен капитализъм. ... Реалният смисъл е разрушаване на ограниченията за движение на капитали и извличане на печалби от всяка възможна територия на съвременния свят.
Глобализацията на капитализма се оказва процес, съпътстван от фрагментация в различни сфери. Бауман отбелязва: „Интеграция¬та и парцелирането, глобализацията и териториализацията са взаимно допълващи се процеси. По-точно те са две страни на един и същ процес — този на световното преразпределение на суверенността, властта и свободата да се действа, задвижен (въпреки че по никакъв начин не е детерминиран) от радикалния скок в технологията на скоростта... Днес сме свидетели на процес на ново световно разслоение, в хода на което се установява нова социокултурна йерархия, нов световен мащаб... Квазисуверенитетите, териториалните деления и сегрегациите по идентичност, за които глобализацията на пазарите и на информацията съдейства и прави „необходимост“, не означава различие на равни партньори. Това, което е свободен избор за някои, се стоварва като жестока съдба върху други.“ (4)
Границите стават все по-проницаеми за трансгранична организирана престъпност, трафик на хора и наркотици, контрабанда и всякакви други опасности.
Улрих Бек е човекът, който може би най-силно реагира теоретически на тази ситуация, въвеждайки две нови категории за описание на съвременните общества. Първата е за глобалното рисково общество, което характеризира една нова епоха на несигурността. Второто особено важно понятие е „плурализация на границите“ от всякакъв вид — между природа и общество, знание и незнание, субект и обект, война и мир, живот и смърт, ние и другите. Това, което е ново, е премахването на пространствените ограничения за капитала и труда в процесите на глобализация. Предходните национални граници отслабват, но на тяхно място се появяват и умножават всички възможни граници, с които да се стигне до сигурността (5). От своя страна Бауман ще отбележи, че „развитата част от света се обвива с предпазната ризница от неангажираност и издига глобална Берлинска стена“ (6).
Продължавайки лицемерно да възпява падането на Берлинската стена като символ на освобождението, капиталистическият свят построи през следващите две десетилетия 24 стени между различни общества и държави, като почти всички са по-големи от Берлинската стена. САЩ, които всяка година триумфално празнуват „падането на Берлинската стена“ и жалят убитите на нея, за да спрат идващата несигурност от Мексико, построиха десетки пъти по-голяма и по-охранявана стена („Тортилена завеса“), на която само за три години са загинали много повече хора. Подобна стена е системата от биометрични данни в документите, необходими, за да пресечеш границата. Същото прави Израел със стена между себе си и Палестина. В Северна Ирландия огромна стена разделя католици и протестанти. Европейският съюз издига границата Шенген между себе си и останалия свят и за да я укрепи, Гърция се кани дори да строи огромен ров между себе си и Турция.
Либералната идеологема е, че тези граници са различни от Берлинската стена, която била израз на освобождение, защото при нея хората отивали отвътре навън, докато тук движението в повечето случаи било обратното — например при „Тортилената завеса“ между САЩ и Мексико се ограничавало движението на латиноамериканци за САЩ. Тук обаче се пренебрегват поне две неща:
- първо, става дума за граници и независимо от посоката на ограничаване те пречат на толкова скъпата на неолибералите „свобода на движение“, под лозунга на която празнуват падането на Берлинската стена;
- второ, неолибералите лицемерно поставят и свалят стените в зависимост от интересите на богатите държави от капитали¬стическия център — границите са отворени за изсмукване на висококвалифицирани кадри, за „brain drain“, и по този начин за ограбване на стотици милиарди долари от останалия свят, докато в същото време те спират бедните и неквалифицираните, отделяйки ги в свое¬образни глобализирани гета зад съответните граници.
Държавите все по-трудно могат да служат като граници за движението на глобалните потоци на капитал като условие за капиталистическо възпроизводство. Резултатът от това е, че фирмите, компаниите, богатите хора поемат тези функции, които трябва да изпълнява държавата — появява се бизнесът с частна охранителна дейност, поставят се технологически прегради пред опитите да бъде накърнена собствеността на частни и корпоративни субекти. У нас в този бизнес са заети около 140 хиляди души, което е повече от държавните полиция и армия, взети заедно. Те охраняват новите стени на хиляди частни обекти в страната. Падналите граници на държавата са заменени с огромно количество нови граници вътре в страната, свързани с охраната на хилядите частни обекти.
Вътре в границите на националните държави възникват разнородни по сигурност пространства — оградени с достатъчно системи за сигурност частни пространства, в които можеш да получиш по-добро обслужване и повече безопасност, за разлика от обичайните публични пространства. В тях е пълно с камери, охранители и охранителни системи, но можеш да бъдеш сигурен за собствеността и децата си, а всякакви просяци, бездомни и съмнителни лица просто не могат да влязат в съответната територия. На мястото на границите на националните държави като територия, на която се предлага сигурност, се появяват защитени анклави на частни пространства за сигурност, достъпни за относително малцинство от избрани. Във всеки град имаме разделение на опасни и сигурни зони.
Богатите, за разлика от бедните, могат да си осигурят материално допълнителна защита срещу рисковете — да ползват по-сигурен транспорт, по-екологична и здравословна храна, по-добри лекарства и лекари, допълнителна защита, своя полиция в затворени специални градчета.
Затворените градове на богатите са с електронни граници спрямо външния свят. Възникват най-напред в Северна и Южна Америка. У нас също се строят специално за по-богати хора. Когато стана президент на България, първият указ, който издаде Желю Желев, беше за премахване на ограниченията за жителството в големите градове и това бе обявено за голямо постижение на свободата. Едно от последствията от това беше появата на гигантски ромски гета край големите градове, в които днес живеят около 450 000 души. По различни данни около една трета от жителите на гетата у нас не излизат оттам и се изхранват от кофите. „Много роми фактически почти не напускат махалата. Във всяко гето, където и да е то, поначало се концентрира разрушителна енергия на омраза към културата на обкръжаващия полис... В тях цари културата на изолираните, отхвърлените, вътрешно непримирима с културата на доминиращите обкръжаващи. В социалнопсихологически план гетото ражда омраза, и то двупосочно — към „гетоизираните“ и към онези, намиращи се извън него.“ (7)
Ерозията на голямата средна класа, създадена при социализма, декласацията на милиони хора, абсолютното обедняване на голяма част от населението доведоха до нова пролетаризация и нови класови граници, противоречия, антагонизми, подсилвани днес от глобалната икономическа криза.
Умножават се нормативните юридическо-административни граници на поведение на хората.
Имаме засилване на границите и нови граници в още едно отношение — нормативните граници, отнасящи се до различни нарушения, свързани с увеличаване на наказанията — тенденцията е към „наказваща държава“, която замества социалната държава според неолибералните теоретици на държавата.
В резултат на това, че всяко дребно нарушение на съответните норми получава жестока санкция, САЩ са страната с най-голям брой затворници, като голяма част от тях работят. Общият им брой днес е около 2 400 000 човека, което е близо с милион повече в сравнение с намиращите се в ГУЛаг на Сталин през 1953 г. Бауман пише: „Броят на хората в затвора или на очакващите присъдата „затвор“ нараства, и то бързо, в почти всяка страна. Почти навсякъде мрежата от затвори се радва на строителен бум. Навсякъде по света се увеличават разходите от държавния бюджет за „силите на реда и затвора — главно за действащи полицейски сили и за обслужването на затворите. Най-важното е, че пропорцията на населението, което е в пряк конфликт със закона и е субект на наказанието „затвор“, нараства с бързо темпо... Рязкото нарастване на наказанието чрез затвор внушава, че има нови големи части от населението, набедени поради едно или друго съображение, че са опасност за социалния ред.“ (8).
САЩ са на първо място в света по брой на затворници — през 1979 г. е имало 230 затворници на 100 000 жители, а двадесет години по-късно, в началото на 1999 г., те са 649 на 100 000. „..Щатът Калифорния, възхваляван от някои европейски социолози като истински рай на свободата, предвижда за разходи по строежа и поддържането на затвори бюджет, който далеч надхвърля цялата сума на щатските фондове, предназначени за всички висши учебни заведения. Затварянето е върховната и най-радикална форма в пространствено ограничаване.“ (9)
Умножават се културно-идеологическите и символните граници. Наблюдаваме процес на формиране на десетки нови граници в идентичностите, противопоставянията, изобретяване на истории и политики на паметта, омраза и конфликти. Антициганските протести, антиимигрантски нагласи, етническите дистанции и у нас, и в Европа са индикатор за тази тенденция. Имаме процеси на десекуларизация и завръщане на нови религиозни граници.
От външния образ на един враг се премина към множеството вътрешни образи на врага.
Броят на политическите уволнения след 1989 г. е много по-голям, отколкото след 1944 г.
Говорят ни, че сега сме „свободни“ поради откритостта на страната. Какво казват фактите? Според статистическите справочници България през 1986 г. е била посетена 7 567 000 чужденци, докато 20 години по-късно, през 2006 г., те са били дори с 18 000 човека по-малко — 7 499 000. През 2009 г. в българските университети са се учили около десет пъти по-малко чужди студенти, отколкото през 1988 -1989 г.
Желю Желев, който е между най-автономните български политици, признава в свое интервю по случай 20-годишнината от 10 ноем¬ври, че свободата всъщност била свобода да можеш да излизаш в чужбина. И малко след това добавя, че в резултат на това излизане в чужбина Западът е успял да отмъкне 300 000 български висшисти и само от това загубите на България са 75 млрд. долара.

Идеологемата за страха преди и липсата му сега
Друг идеологически мит на разграничение на периода преди и сега е този за страха — тогава хората се страхували, а сега не. Реално обаче степента на сигурност тогава е неизмеримо по-голяма. Всъщност днес българинът се страхува неизмеримо повече, отколкото някога. Страхува се да не остане без работа, да не бъде опозорен в медиите, да не бъде ограбен и убит на улицата, да не се разболее при наличието на ужасното здравеопазване, дали ще му стигнат парите да изкара месеца, дали няма да го измамят по телефона, в магазина, на улицата, дали ще може да си плати кредитите. Обществото функционира на основата на феномен, който много изследователи характеризират като „култура на страха“ (10). В едно проучване на в. „24 часа“ се оказва, че да ходиш нощем по улиците на България, се възприема от българина като равностойно на това да преживее земетресение — 75% изпитват страх и от двете. Не са сигурни за живота си 62% от българите, нито дали няма да им отнемат имота — 54%, като и едното, и другото са несравними с нагласите и страховете в предходни периоди. Две трети от българите са били жертви на някакъв обир, 38% — на уличен грабеж, 28% — на телефонна измама, 55% живеят с подозрението, че им подслушват телефона (11).
„Над 1 млн. и 200 хил. българи се тресат от нерви и изпадат в тежки депресии. Това е една шеста от населението на страната ни. Едва 300 хил. се лекуват, останалите не ходят на психолог от неудобство. Голяма част от тях обаче дори не осъзнават, че имат проб¬лем. Това съобщи през април тази година член-кореспондент Мила Власковска по време на Третата национална конференция на Асоциа¬цията на частно практикуващите психиатри в България.
На практика се оказва, че всеки шести българин страда от потискани нерви. Нелекуването им обаче докарва до тежки депресивни разстройства. В 90% от случаите се откриват и симптоми на тревожност, което означава, че са на една крачка от полудяването. По този показател България е на водещо място в Европа. Други 34-70 на сто от пациентите с такова състояние са и със социална фобия. Това означава, че те губят желанието си за контакт със себеподобните, постепенно се изолират, докато съвсем се затворят в себе си. Една част от българите са с депресия, 30-65 на сто имат паническо, а 48 на сто посттравматично разстройство.“ (12)
В доклад на Центъра за изследване на демокрацията от 2011 г. за престъпността в България се отбелязва, че след 1989 г. броят на регистрираните престъпления е четири пъти по-висок на 100 000 човека, отколкото преди 1989 г., но и че това са само половината от реалните, защото около половината не се регистрират — тогава са били около 400 на 100 000 човека, след това „нормалното ниво“, защото имаме и пикове, е било около 1600, а за още толкова не се съобщава (13).
По времето на социализма няма строеж на нови затвори, а сега един от най-големите дефицити в страната е дефицитът на зат¬вори и остро стои въпросът къде да се затварят нарастващото количество осъдени.
В същото време 22 години след началото на прехода България е страната с най-много полицаи на човек от населението в Европа. За една година се подслушват неизмеримо повече хора, отколкото в целите САЩ, а обемът на информация, която се събира за една година, е повече, отколкото за 45 години по времето на социализма. В този смисъл България е много по-полицейска държава в сравнение с предходни периоди и в същото време има много по-неефективна полиция, т.е. тя е много по-престъпна държава. Затова се е появила гигантска частна армия от охранители и всякакви други специалисти по частно предлагане на сигурност. Имаме разделение на бедни и богати по отношение на сигурност¬та и свързаната с нея свобода. Българинът е и по-несигурен за своя живот и по-несвободен.

Бележки:
(3) Вж. Райчев, А. и К. Колев, А. Бунджулов, Л. Димова. „Социалната стратификация в България“, С., ЛИК, 2000, с. 59-60.
(4) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 93.
(5) Бек, У. „Световното рисково общество“, С., „Обсидиан“, 2001.
(6) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 98.
(7) Попов, М. „Затворени и враждебни“, В: „Монд дипломатик“, декември 2005.
(8) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 138.
(9) Бауман, З. „Глобализацията. Последиците за човека“, С., ЛИК, 1999, с. 139, 130.
(10) Вж. Furedi, Frank. „Culture of Fear: Risk-taking and the Morality of Low Expectations“, Cassell, 1997, ISBN 0826476163; Furedi, Frank. „Politics of fear: Beyond Left and Right“, Сontinuum, 2005, ISBN 0826487289.
(11) Вж. Гешакова, Мила. „Българинът ’09: уплашен от апаши, харесва хороскопи“, в. „24 часа“, 28 декември 2009.
(12) Вж. Николова, Силвия. „Депресия налегна 1 200 000 българи“, в. „Монитор“, 27 април 2009.
(13) Тенденции на престъпността в България 2000-2010, С., ЦИД, 2011, с. 18.

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

2012-01-30

Проф. Васил Проданов - "Легитимация на прехода към втория български капитализъм. Идеологически митове"

Васил Проданов е член-кореспондент на БАН, професор, доктор на философските науки. Дългогодишен директор на Института за философски изследвания към БАН. В момента е преподавател в катедра „Политическа икономия“ — секция „Философия“, на УНСС.

Оригиналната публикация беше отпечатана в сп. "Ново време", бр. 12, декември 2011 г. Предлаганият тук вариант е със съкращения.

Идеологически митове
Преходът към втория български капитализъм в резултат на гео¬политическия разпад, свързан с предходната социалистическа система, по всички възможни показатели има катастрофални следствия. Страната бе деиндустриализирана и демодернизирана. По същество бе извършена ликвидация на селското стопанство. Основни социални системи като образование, здравеопазване, наука, сигурност деградираха и са в катастрофално състояние. По комплексния индекс на човешко развитие, чрез който ООН мери равнището на развитие на отделните държави и грижата за човека в тях, България се е сринала от 27. място през 1988 г. на 60. място през 2011 г.
Независимо от това обаче, в масовото съзнание у нас продължава да се налага либералната хегемония за предимствата на днешните реалности, които легитимират съществуващия в България капитализъм.
Благодарение на мощни идеологически апарати, подпомагани и от глобални идеологически машини, съществува либерална идеологическа хегемония. Тя налага съответни идеологически митове, които изопачават реалността, но играят водеща роля в медиите и политическото говорене в страната. Там няма да намерите нито едно сравнително число на основни показатели през 1989 г. и сега. Самата статистика се променя, за да скрие подобни сравнения. Има субективни възприятия от рода на това как имало опашки при социализма или пък Кореком, как сега хората можели повече да пътуват, а тогава по-малко.
Цялата риторика е в стилистиката на схващането за този период като „освобождение“, като идване на „свободата“ след период на несвобода и ограничения. Утвърждават се хегемонни дискурси за „черното минало“ и „свободата“ днес, която обаче има недъзи, защото все още „комунистите“ пречели. ...
Огромно количество средства се изсипаха отвън за поддържане на центрове и издания, налагащи клишета за двете основни сфери на обществото. В икономиката — за неефективността на плановата икономика, за разлика от сегашната (не се забелязва, че по същество сега икономика няма), а в политическата и моралната сфера типично идеологическа реалност е разделението между черното минало и дошлото след него освобождение.

Идеологемата, че пазарът ни прави по-свободни
... Глобализацията все повече отваря държавите за външни въздействия и ги тласка да прехвърлят част от своите функции към наднационални или локални пазарни и непазарни субекти.
Идеолозите на неолиберализма наложиха представата за държавата като основна причина за несвободата и за пазара като инструмент за повече свобода. Пазарът може да бъде и е много по-голям ограничител на свободата и сигурността на човека и социалните групи, отколкото държавата.
Понятието за свобода има множество измерения: негативна и позитивна, индивидуална и групова, политическа, религиозна, икономическа и пр. Негативна свобода е класическото либерално понятие за свобода. Тя означава липса на едни или други външни ограничения за действията на човека и социалните групи. В класически дефиниции за негативната свобода на действие либерални философи като Д. С. Мил заявяват, че свободата се простира дотам, докъдето не се вреди на другия. Във всеки случай така се налагат различни свободи, виждани като липса на различни ограничения — свобода на личния живот, на словото, на придвижване и пр.
Традиционно ляво ориентираните политически философии свързват понятието за свобода с позитивна свобода или с даването на възможности на група или индивиди да определят своя собствен живот, да развиват и реализират своите способности. Тази свобода има няколко основни измерения, свързани с възможностите, които човекът и обществото получават с помощта на образование¬то и науката. Свободата е възможността да действаш със знание за причините и следствията на това, което правиш. Незнаещият, неграмотният, суеверният, манипулираният човек е несвободен. И колкото повече хора обществото държи в такова състояние, толкова повече е несвободата в него. Позитивната свобода означава също способност да постигаш определени цели, да имаш равни шансове с останалите, да притежаваш средства, за да осъществиш целите си.
Колкото по-непазарно е едно общество, толкова по-важни са непазарните, административните, политическите, моралните регулатори върху човешкото поведение. И обратното, колкото по-мощни са пазарните регулатори, контролът на поведението чрез парите, чрез търсенето и предлагането, чрез печалбата, имаме съответно по-малко други регулатори.

Пазарът и парите в едно общество на нарастващо неравенство по отношение на собствеността и доходите водят до гигантско неравенство и във възможностите на различните индивиди и групи. Те могат да бъдат много по-големи ограничители на свободата, но поради своята абстрактност и анонимност да не се възприемат за такива, за разлика от административните, политическите и моралните ограничения, които по-лесно могат да бъдат приписани на съответни субекти.
Възможно е човек да не може да напусне селището, в което живее поради липса на средства, но същото може да се случи и поради ограничения, поставяни от държавата. Възможно е да не може да следва поради липса на средства, но и защото го ограничава държавата. Анонимността на пазара обаче може да му създава илюзията за свобода, за разлика от действията на държавата, които изглеждат като ограничения от идентифицируеми източници на власт.
Бедният човек, който не може да се изучи или да удовлетвори базисни потребности, е много по-несвободен от милионера, който може с пари да купи всеки и всичко. Формално обаче либералното буржоазно съзнание ще представя това като свобода в степента, в която единият и другият са юридически и политически равноправни.
Пазарът като диктатура и ограничение може да бъде и е много по-мощен фактор, отколкото държавата. Държавата на Хитлер например убива 6 милиона души в лагерите между 1933 и 1945 г., но пазарът на глобалния капитализъм само за една година убива пет пъти повече от глад, независимо че земята има ресурси да изхрани всички. През 50-те години държавата у нас можеше да налага определени ограничения за следване на „класовите врагове“, но в момента пазарът на капитализма прави невъзможно каквото и да е образование на 450 000 души, живеещи в гета, да не говорим за хилядите клошари, просяци и едва свързващи двата края.
Степента на възможна свобода например на художествения творец до 1989 г. бе много по-голяма, защото той имаше осигурен максимален потребител... Подобна диктатура (много по-силна от тази например на партийната организация) имаме днес с въвеждането на пазарните ограничения върху подбора на теми и проблеми от страна на учените, тяхната реализация, решения, ориентация. Проектният принцип, освен че се опира на връзки и свои хора, за да получиш съответното финансиране, предполага и определени идеологически и политически граници за финансирането, независимо дали финансиращият декларира, или не това. Особено силно това се вижда например при частните тинк-танкове у нас, които са финансирани главно от САЩ и имат доминиращо неолиберална и проамериканска ориентация.
В държавната научна институция рязко снижават финансирането и искат проектно финансиране, в частната директно ти поръчват какво да правиш, а ако искаш като свободен интелектуалец да създаваш съответна продукция, няма не само кой да я финансира, но и кой да я потребява.
Държавният социализъм е модел на догонваща модернизация чрез затваряне на определен регион от полупериферията на световната капиталистическа система като противодействие на съществуващата преди това експлоатация, извличане на различни ресурси от държавите от центъра на тази система. Обособяването на голям регион дава възможност за концентрация на ресурси и ускоряване на развитието, което именно защото е развитие, предполага рязко увеличаване на свободата на обществото като цяло и на отделните индивиди. В центъра на този социализъм е идеята за позитивната свобода, свързана с даване на колкото се може повече възможности за развитие на човека както чрез образование и наука, така и чрез процеса на модернизация, при който милиони хора получават възможност за вертикална миграция. Премахват се границите, свързани с несвобода, между класи и страти, между града и селото, ръчен и физически труд и пр. От гледна точка на свободата, разбрана като знание, социализмът извършва революция — създава масовото безплатно образование, отделя огромно количество средства от БВП за образование, и то за колкото се може по-качествено образование, създава взривна възможност за вертикална миграция, променяща в позитивна посока статуса на милиони хора.
Говорейки за свобода, нашите новопръкнали се либерали обикновено имат предвид т. нар. негативна свобода, разбрана при това съвсем тясно — като свобода на словото и политически плурализъм, т.е. като формална политическа свобода. Но това наистина е съвсем тясно и неадекватно разбиране за свободата. Да, сега имаш свободата да живееш на улицата, да бъдеш просяк и скитник и никой не ти пречи, докато преди 1989 г. такива категории не съществуваха. Да, до 10 ноември с изключение на Ванга не можеха да се подвизават сегашните хиляди врачки, екстрасенски, астроложки и т.п. Да, сега съществува негативната свобода да не ти пречат да станеш проститутка, и хиляди български момичета стават такива, докато до 1989 г. това го нямаше. Но дали това е реалната свобода и дали в реал¬ната свобода имаме нещо повече?
Свободата е и възможност да се използват от повече хора постиженията на науката и техниката, които за класическите просветители дори са били основната посока за разгръщане на свободата изобщо. Тя е рационален анализ и рационално осмисляне на процесите, което предполага качествено образование и наука. Днес, със срива на образованието, с убийството по същество на науката, с прогонването на най-добрите учени и най-добрите студенти в чужбина, с възхода на хилядите екстрасенси, врачки, магьосници, астролози, нашето общество е най-нерационалното в цялата своя модерна история. В този смисъл то е и най-несвободно, защото колкото по-ирационално е едно общество, толкова по-малко свободно е то.

Как вторият български капитализъм доведе до деструкция на свободата
Няколко са основните посоки, в които започна деструкция на свободата и сигурността:
Първо. Взривно се увеличи несвободата като липса на равенство в икономическите възможности и във възможностите да се възползваш от определена собственост.
Предполага се, че равенството е неотделимо от по-голямата свобода. Резултатът обаче е точно обратният — рязко увеличаване на неравенството, което имплицира и неравенство в свободата и сигурността. Членовете на Политбюро от 80-те години са същински бедняци в сравнение с появилите се след това олигарси. Бедният няма ресурсите да бъде свободен. Там, където цари огромно неравенство по отношение на собствеността, има и гигантско неравенство, и ограничения на свободите на множество хора.
Ако вземем мащабите на икономическото насилие, ще открием, че в периода 1944-1954 г. се извършва одържавяване на собствеността на една немалка част от населението, но тази собственост се използва след това за умножаване и на нейна основа се развива една българска версия на социална държава. Сега става точно обратното — отнема се общодържавна собственост, която е над сто пъти по-голяма, и се разрушава или се превръща в частно притежание на едно малцинство от хората. В резултат над един милион души (съставляващи една десета от населението) по същество насилствено са прогонени от България и загубата на човешки ресурси е по-голяма, отколкото във всички войни, които е водила България преди 1944 г.
Никога в своята история България не е имала толкова просяци и клошари, колкото по времето на „втория си капитализъм“, каквото е положението след 1989 г.

Второ. Идеологемата за свободата на словото. Идеолозите на днешния български капитализъм изтъкват като израз на днешната свобода на първо място свободата на словото. Свободата на словото е подчинена на пазарния механизъм и пазарните интереси, не на истината, а на капиталистическата печалба. Тя зависи от собствеността на медиите и от идеологическите апарати, владени от световния хегемон и богатата част на обществото. От друга страна, чрез нея в „информационното общество“ се произвежда продукция, от която се печели, а не която развива, обогатява, рационализира човека. Затова сензацията, шоуто, скандалът, забавлението са основните механизми на функцио¬ниране на свободата на словото в публичната сфера.
На трето място, свободата на словото е свързана със създаването на основата на големите пари на т. нар. тинк-танкове като идеологически апарати за налагане на съответна хегемонна идеология. Нейните противници може да се опитват да говорят, но нямат инструментите да бъдат чути. А свободата на словото не е просто право да говориш, а възможност да бъдеш чут. Гигантското неравенство днес е неравенство във възможността да говориш и да бъдеш чут. Какво като имат право на свобода на словото клошарят, просякът, едва свързващият двата края, селянинът в българската провинция, лишен от възможност да отиде дори на лекар? Когато правото няма средство да бъде използвано и да въздейства, то се превръща в празна идеологема.

Трето. Има ли смисъл днес лозунгът „Свобода или смърт“?

Свободата в смисъла на лозунга „Свобода или смърт“ се разбира като свобода на суверена — като способност на един народ да се самоуп¬равлява и избира посоката на своето развитие.
Днес България е много по-зависима от ЕС и неговите институции, отколкото някога от СССР. От СИВ не идваха с контролни доклади да ни казват какво да правим в различните системи. Чужди посланици не шестваха по медиите с указания към политици и институции. Нямаше чужди бази на наша територия. Днес, при разделението на богат капиталистически център, полупериферия и периферия, степента на зависимост на малки държави като България е такава, че свободата на избор е параван за все по-голяма зависимост и несвобода.

Четвърто. Деструкция на свободата на движение в социалното пространство.
Социализмът е общество, в което за около три десетилетия 4-5 милиона души смениха своите позиции в социалната йерархия и от селяни ставаха граждани, от деца на семейства без образование или с ниско образование ставаха лекари, инженери, философи, учени. Това е гигантска свобода, получена от огромната част от хората. След 1989 г. масирано се извършва точно противоположният процес ¬— гигантска декласация за милиони хора, т.е. движение надолу в йерархии¬те на заплащането и социалния престиж. Така е с учените, интелигенцията, образованите хора и огромното количество други хора.
Социализмът създаде гигантска „средна“ прослойка от население¬то с определени равнища на потребление и статусни характеристики, опиращи се на фактически всеобщо основно образование, всеобщо достъпно средно образование, гарантирано ниво на здравна защита, високо ниво на мобилност (практически безплатен транспорт), 90% притежаване на недвижима собственост (жилище, вилно място и пр.), високо ниво на културно потребление (много високо дори в сравнение със западноевропейското) (3). Това дава определено равенство във възможностите и свобода на всеки човек поотделно. Днес българското общество е по-неравностойно, отколкото когато и да е било в своята хиляда и триста годишна история ¬— неравно във възможностите, свободата, сигурността. Но там, където има неравенство в икономическите възможности милиони пъти, има и съответно неравенство в свободата милиони пъти. Имаше времена, когато се страхувахме, че България ще се „латиноамериканизира“, днес тя обаче се „африканизира“.

Втората част от текста можете да прочетете ТУК

Ако смяташ, че текстът е съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

2012-01-27

Представяне на книгата "Изследвания по история на социализма в България. Преходът"

Центърът за исторически и политологически изследвания (ЦИПИ) на Националния политически институт “Димитър Благоев” има удоволствието да покани всички, които се интересуват, на представянето на том трети от поредицата "Изследвания по история на социализма в България" - "Преходът".
Представянето ще се състои на 1 февруари 2012 г. (сряда) от 18:00 ч., в новата конферентна зала на Ректората на СУ "Св. Климент Охридски" (входът от ул. “Шипка”, 2 етаж).
Изследването е част от дългосрочен научен проект на ЦИПИ, с подкрепата на Фондация “Фридрих Еберт”. Той започна преди повече от три години и е посветен на историята на социализма в България от края на ХІХ век до наши дни. В рамките на изследователската работа бяха проведени редица кръгли маси, които провокираха интереса на учени от различни академични институции. Всяка от серията дискусии разкри нови въпроси и все още неосветлени периоди, събития и личности, предизвика спорове по широк кръг от теми.
Съставители на настоящото издание са Лиляна Канева, Максим Мизов и Евгений Кандиларов, а редактор на сборника е Таня Турлакова.
Книгата е плод на изследователските усилия на водещи специалисти в областта на политологията, икономиката, социологията, правото и историята, преподаватели в СУ и други университети и изследователи от БАН. Сред тях са проф. Петър-Емил Митев, проф. Нора Ананиева, проф. Пенка Найденова, проф. Георги Карасимеонов, проф. Кръстьо Петков, проф. Васил Проданов, проф. Искра Баева, проф. Катя Владимирова, доц. Антоний Тодоров, доц. Мария Пиргова, доц. Добрин Канев, доц. Начко Радев, доц. Геновева Михова, доц. Максим Мизов, д-р Борис Попиванов, д-р Атанас Владиков и д-р Евгений Кандиларов.
Целият текст на сборника, както и отделните изследвания на авторите ще бъдат достъпни в интернет страницата на проекта на адрес www.bgsocialism.eu, където могат да бъдат намерени и предишните два тома от проекта, както и множество допълнителни материали, документи, снимки и богата библиография по проблемите на социализма в България.

Ако смяташ, че текстът е съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

2012-01-20

Неолибералното настъпление

Преди 30 години във Франция 60% от произведеното се е връщало на хорана на труда под формата на възнаграждения. Днес този процент е паднал на 40. България е страната от ЕС, който се представя най-зле и по този показател. Само 30% от произведеното се връща на трудещите се, докато 70% отиват в ръцете на капитала.
Това обяснява и високата скорост на социално разслоение у нас, което намира най-ярък израз в драматично увеличаващата се в пъти разлика между доходите на най-бедните и най-богатите 20% от населението.
Как така тогава, когато разрушената след войната Европа е произвеждала много по-малко е имало за всички и неравенствата не са били толкова големи, а сега Европа е най-богатият континент, произвеждащ драстично повече стоки и услуги, а за някои не стига? Проблемът е именно в това заграбване на благата от една тясна прослойка от алчни банкери, спекуланти и индустриалци.
Процесът може да бъде описан добре с думите на Франц Мюнтеферинг: „До преди падането на Берлинската стена капитализмът бе поставен в условия на състезание със социализма и тогава, за да надделее, той разви свой социален вариант в цяла континентална Европа. Сега, когато въпросът за съперничеството е решен, капитализмът няма нужда да се прикрива зад социално наметало”.

Още по темата:
1. Волфганг Щреек - "Кризата от 2008 започна преди четиридесет години"
2. Игнасио Рамоне - "Големият скок назад"

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

2012-01-16

Защо инфлацията удря бедните повече от богатите?

Това лято Институтът за фискални изследвания във Великобритания (IFS) публикува свое изследване, в което показа, че представителите на бедните слоеве на населението са по-засегнати от инфлацията, спрямо по-богатите, въпреки, че индексът на общото поскъпване на цените е еднакъв за всички. Причината, накратко, се корени във факта, че най-големи са поскъпванията при храните и сметките за ток, които заемат по-голяма тежест в бюджетите на хората с по-ниски доходи.
Институтът проследява процесите като се връща 10 години назад и установява, че разликата особено се изостря през 2008 и 2009 година. Приемайки официалните данни за равнището на инфлацията във Великобритания, IFS обобщава, че за по-бедните хора тя е била средно 4.3% в периода 2008 - 2010 година, докато за богатите инфлацията в същото това време е била 2.7%.
През последното десетилетие цените на горивата и електроенергията са се увеличили двойно, като по този начин бездната между двете групи - на бедните и богатите - се е увеличила. За храна хората с ниски доходи харчат около 19.6% от заплатите си при 9.4% при богатите. За отопление и ток харчовете са съответно 9.4% при бедните и 4.4% при богатите, което показва, че първите харчат близо два пъти повече за най-поскъпналите стоки и услуги.
Най-тежък ударът на високите цени е бил върху пенсионерите и хората, които живеят на социални помощи, като особено трудни за тях са били последните 3 години. Средногодишната инфлация за пенсионер, разчитащ на социална пенсия, е била 4.6%, докато инфлацията за пенсионер, разчитащ на собствените си спестявания, е била 4.3%.
В същото време от института посочват, че решението на централната банка на Великобритания да свали основния лихвен процент от 5.5% на 0.5% през 2008- 2009 година, се е отразил най-добре отново на богатите.
Онова, за което богатите се оказва, че харчат повече от бедните, са плащанията по ипотеки, където съотношението е 8.7% към 1.7%. В същото време обаче хората с високи доходи харчат повече за отдих и развлечения, което може би обяснява защо от 2000 до 2010 година евтината потребителска електроника като компютри и мобилни телефони отчита драстичен спад като дял в разходите с 23.8%.
В заключение анализаторите от института за финансови изследвания посочват, че резултатите, които разкриват, че инфлацията удря по-тежко бедните и старите хора, трябва да се възприемат като предизвикателство за държавните икономисти. Изследователите намекват за възможностите, които предоставят възобновяемите енергийни източници, с помощта на които зависимостта от изкопаемите горива би следвало да се промени и тежестта на по-високите цени да се демократизира така, че да го няма това голямо разделение между най-бедните 20% от обществото и най-богатите 20%.
Конкретния пример, който анализаторите дават, е с цената на петрола от 2008 година. Когато барел петрол струваше $ 147, това вдигна инфлацията на 4%, а цените на горивата скочиха с 18.9%. За бедните това добави 1.8% върху инфлационното бреме, а за богатите това се отрази с 0.8%.

Източник

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

2012-01-13

Céline Dion - "Because You Loved Me"

2012-01-10

Таха Мухаммад Али - "Отмъщение"

Понякога
ми се приисква да извикам на дуел
човека, който
е убил баща ми,
разрушил е къщата ми
и ме е прокудил
по земите чужди
тесни.
Ако ме убие той,
ще си отдъхна;
ако го довърша аз,
ще съм си отмъстил!

Но…
ако в хода на дуела
стане ясно,
че противникът ми има майка
да го чака,
или пък баща,
чиято дясна длан притиска
мястото, където е в гърдите му сърцето,
винаги, когато неговият син е закъснял
и с четвърт час
да се завърне,
аз тогава
няма как да го убия, даже
ако го надвия.

Също…
няма как да го погубя,
ако стане ясно,
че си има той сестри и братя,
дето го обичат
и за него постоянно им е мъчно.
Или ако има си
жена, която да го чака,
и деца,
които не понасят да го няма,
а пък на подаръците му така се радват.
Или ако има той
приятели и близки,
и познати, и съседи,
съкилийници в затвора
и другари в болничната стая,
и съученици
да го търсят
да му кажат „здрасти”.
Ако пък е сам,
отсечен от дървото клон,
без майка и баща,
без братя и сестри,
и без съпруга и деца,
и без приятели, роднини и съседи,
без познати,
без колеги, без другари и връстници,
тогава няма да добавя аз
към горестта на самотата му
страданията на смъртта
ни болката на гибелта –
ще се задоволя
от него поглед да отвърна,
щом по улицата мина покрай него,
убеждавайки се сам,
че и само по себе си
пренебрежението също е
своеобразно отмъщение!

Назарет
15 април 2006

От арабски: Мая Ценова

Ако стихотворението ти харесва, можеш да го подкрепиш, кликвайки върху бутона на ТопБлогЛог вляво

2012-01-09

Наталия Гергова - "От градини - пустини"

"Части от пустинята Сахара са превърнати в плодородни поля и градини. Не без помощта на български специалисти. Дубай, Абу Даби, изобщо Обединените арабски емирства, които също са създадени върху пустинни земи, сега изнасят плодове и цветя. И Израел превръща пустинята в градина и има най-добрата напоителна система в света при наличието само на един източник на вода - Галилейското езеро.
За Европа поливното земеделие е с ключова роля за икономиката. Има райони, в които липсата на напояване би довела до запустяване на земите, което хората там биха определили като бедствие.
За нас поливното земеделие просто няма значение. То вече дори не ни е нужно. След като през миналата година закриха агенцията по хидромелиорации, вчера министърът на земеделието заяви от парламентарната трибуна, че може да се пристъпи към закриване на "Напоителни системи". Предприятието било губещо и дори за тази година за него вече не са отпуснати никакви пари.
От градините ще правим пустини. Очевидно такава е логиката на властта.
През 1989 г. в България е имало 12 625 000 декара поливни площи. По данни на Министерството на земеделието през 2007 г., когато сушата бе катастрофална за реколтата, в цялата страна са напоявани само 400 000 дка!
Това е резултатът от връщането на земята в реални граници. За няколко години станахме свидетели на разграбването и пълната разруха на една изграждана с десетилетия система от язовири, помпени станции за течащи и подпочвени води, главни и разпределителни канали, подземни тръбопроводи, електрически подстанции и стотици километри електропроводи. И нещо друго - освен с напояване тази система се занимаваше и с отводняване. Така реколта се спасяваше не само от суша, но и от преовлажняване и наводнения. Днес почти всичко е разрушено. И в райони, в които благодарение на хидромелиорациите са отглеждани значителни количества плодове и зеленчуци, земята пустее. Кой не е виждал характерните за последните години разтърсващи български пейзажи с безкрайни редици почернели като въглен мъртви овощни дървета? Или пък някогашни зеленчукови градини, които са превърнати в селски мери, из които пасат предимно кози и по две-три крави? А след обилни дъждове дълго време не стават и за паша, защото се превръщат в блата.
Най-лесно е да се руши. Най-трудно е да съхраниш и да поддържаш вече създаденото. Ако земеделието е приоритет за тази власт, както вече бе заявено, няма да е зле част от парите за магистрали да отидат за възстановяване на поливното земеделие. Или пък може би е далеч по-лесно да купуваме плодове и цветя от Абу Даби и Кувейт или пък отгледани в Сахара, част от която се превърна в градина благодарение на уменията на българските специалисти."

Материалът е публикуан за първи път във в-к "Дума", 02.04.2011 г.

2012-01-06

Хватката на тоталитарната идеология

Често се смята, че идеологията е присъща само на някои режими на управление. Популярно е виждането, че преди 1989 г. у нас сме живели в идеология, докато сега не живеем в идеологическо общество.
Факт е обаче, че всяко общество има своя идеология.
Известният хайделбергски политолог Клаус фон Байме през 1975 г. по повод сравнение между обществата при капитализма и социализма установява, че средствата за социална интеграция в двете обществени форми са редът на приоритетите им обаче е разместен. И при двете системи става дума за организация (обхващащ обществото държавен апарат осигурява превес на решенията на властта и създаденото от държавата право над всички други волеизявления); гратификация (награди, бонуси, привилегии); принуда и, разбира се, идеология. (1)
Понастоящем в по-голямата част от света властта идеологията на пазара и на консуматорството.
Докато при реалния социализъм стремежът на идеологията да насити пространството с явни идеологически послания е по-видим - стенвестници, агиттабла, транспаранти, плакати, манифестации -, то съвременната идеология цели същото, но използва по-перфидни методи. Така например, рекламите са идеология par excellence, но това остава скрито за повечето хора. Нека обаче да цитирам първите две реклами, на които се натъкнах да текат една след друга в най-гледаното вечерно време на произволно взета телевизия: "Открий много нови забавления и ги споделяй!"; "С Х... забавлението е навсякъде, където си!". Това ако не е идеология здраве му кажи! Така изведено, посланието е ясно: "Забавлявай се, забавлявай се до смърт и никога, ама никога не си позволявай да мислиш, четеш, поспреш, разсъждаваш и поставяш под въпрос "забавлението"!!!
Много важно е, че идеологията се стреми да не ти даде възможност да си поемеш дъх и да осмислиш нещата. Ярък пример е понашумял роман, уж посветен на духовното, в който известен духовен учител казва на една от последователките си, че няма минало и бъдеще, а само настоящият миг... (2)
Всико това е блестящо обобщено в едно изречение от италианския интелектуалец (режисьор, поет и писател) Пиер Паоло Пазолини: „Бяха наложени модели, желани от новата индустриална класа, която не се задоволява вече само с консумиращия човек, а смята при това, че други идеологии, извън консумативната, са недопустими.” (3)
Показателен е и друг пример. Наскоро моят приятел И. Атанасов отбеляза, че най-голямото противоречие на 2012. г. е това, че "за нас е много по-лесно да си представим някакъв фантастичен край на света, отколкото края на капиталистическия свят, макар че вторият периодично се самоунищожава пред очите ни, завличайки стотици милиони души със себе си, а когато е жизнен, т.е. растящ, унищожава системно цялата биосфера. Това ни казва нещо за идеологическата хватка, в която се намираме."
За да не позволим катастрофата да завлече и нас, е необходимо да разпознаваме тежката хватка на идеологията около нас...

1. За повече информация вж. Дитер Зегерт, "Лоялност и власт в държавния социализъм - интелигенцията на ГДР като участник в есента на 1989 г.", сп. "Ново време", януари 2009 г., стр. 117 - 120
2. Вж. Елиф Шафак, "Любов", "Егмонт България", 2011 г., стр. 241
3. Вж. Пиер Мюсо, "Берлусконизмът - продължение или край", "Монд Дипломатик" - България, 15.12.2011 г., год. 8, бр. 12 (85), стр. 8

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

2012-01-04

Мързеливи южняци - мит или реалност?

Често можем да чуем обвиненията, че южните европейски нации са мързеливи, което е една от причините за икономическата криза. Натяква се, че гърците са изключително мързеливи, поради което сами са си виновни за кризата. Дали обаче тези обвинения са верни?
Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР или OECD на английски) прави проучване за баланса между работата и личния живот. Сред данните са изследвани средната продължителност на работния ден и процентът служители, трудещи се извънредни часове; процентът на работещите майки, времето, което хората могат да отбелят за себе си или за забавления.
Ако е вярно, че южняците сме мързеливи, имената на нашите държави би трябвало да фигурират в челото на списъка за Европа. Оказва се обаче, че сред първите 12 европейски страни, южна е само Португалия (9. място). Всички останали държави в класацията са западни или северни – Франция (№10), Германия, Швеция, Швейцария, Белгия, Финландия, Холандия, Норвегия, Дания (от 8. до 1. място). (1)
Според друга статистика, ок. 40% от испанците работят и по време на почивката си. Основният мотив, изтъкнат за работат по време на отпуск, е страхът от загуба на работното място. Данните за работа по време на отпуск за Франция са 31,7% и едва 27,2% за холандците. (2)
Сред страните-членки на ОИСР най-дълъг се работи в Южна Корея – 2357 часа годишно (3), но в цяла Източна Азия културата е абсолютно маниашка на тема работа, старшинство, привързаност към фирмата, дълг.
И сега следва голямата изненада! На второ място в класацията е... Гърция!!! Средно годишно се съседите ни работят по 2052 часа, следвани плътно от три страни от Източна Европа – Полша, Чехия и Унгария. Известните като работохолици американци са девети с под 1800 часа.
Най-малко работят във Франция (35-часова работна седмица), както и нидерландците, норвежците и германците. Там, където работната седмица е по-дълга, например във Великобритания, работещите имат сравнително дълъг годишен отпуск. Гърция и Италия са напред в тези класации, но това се обуславя от големият брой самонаети лица. (4)
В такъв случай може би производителността на труда обуславя всичко – по-дългата работа, по-ниските заплати? Разлика в производителността в проценти не може обаче да обясни разлика в заплащането в пъти. Нито пък по-дългият работен ден.
Истината е по-неприятна. Получавайки по-малко пари за същите часове работа като в Западна Европа, хората в южните страни са принудени да работят по-дълго, за да могат да осигурят достоен стандарт на себе си и семействата си. По никакъв начин не желая да противопоставям работниците от по-богатите страни на тези от по-бедните. Опазил Бог! Чудесно е, че синдикалното и работническото движение, както и социалната държава, създадена след Втората световна война, дават на норвежките, немските и пр. трудещи се възможност за отдих, пълноценна почивка и добро заплащане за усилията и труда им. Проблемът е, че жителите на периферията на Европа нямат подобни завоевания или ги загубиха. Социалните и защитни елементи в трудовото и осигурителното ни законодателство – доколкото са запазени - са наследство и остатък от времето преди промените.
Групата южни страни Испания, Италия, Португалия и Гърция, както и Ирландия, получиха обидното име „прасетата” (PIIGS), съставено като акроним от първите букви на имената на държавите на английски език. За кризата, която ги връхлетя, не можем да виним само правителствата или народите на тази страни. Игнасио Рамоне пише в статията си „Големият скок назад”, че „реалната икономика (производствени и обслужващи предприятия) създава в света богатство, изчислено на 45 билиона (45 хиляди милиарда) евро. В същото време във финансовата сфера „пазарите“ движат капитали от 3450 билиона евро. Или 75 пъти повече от това, което произвежда реалната икономика…
В следствие на това никоя национална икономика, колкото и силна да е тя (Италия е осмата икономика в света), не може да устои на координираните атаки, които "пазарите" провеждат от една година насам срещу европейските страни, наричани презрително "прасета"...
Нека пак да подчертая – противопоставям се на изграждането на двойките – „ние” – „те”, „там” и „тук”, но и на стереотипизацията за „мързеливите балканци”. Не мога да се примиря с налагането на тезата, че, да речем, гърците по цял ден пиели кафе и затова сега кризата се стоварва върху главите им... С очите си съм виждал гръцки фермери трудолюбиво да обработват стопанствата си със своите тракторчета, да напояват и поддъжат площите. Също така е факт, че заетите в туристическата индустрия отварят преди най-ранобудните туристи, за да ги посрещнат, и приключават работа далеч след като всички други са си легнали. Също както и гръцките рибари, например...
Просто трябва да умеем да ценим труда – както своя, така и чуждия. Тогава доста неща ще потръгнат.

1. В-к „Дума”, 3 ноември 2011 г., стр. 8
2. В-к „Дума”, 4 август 2011 г., стр. 9
3. Parmy Olson, „The World's Hardest-Working Countries”, „Forbes”, http://www.forbes.com/2008/05/21/labor-market-workforce-lead-citizen-cx_po_0521countries.html, 21.12.2011 г.
4. Пак там

Ако смяташ, че текстът е полезен или съдържа интересна информация, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

2012-01-03

Laura Pausini - "It's Not Goodbye"