Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2012-02-27

Защо държавата не трябва да финансира частните училища

Сайтът euinside инициира дебат във връзка със спорното предложение в новия проектозакон за училищното образование, който в момента се обсъжда, държавата да финансира частните наред с държавните училища и детски градини.
Аргументите "за" можете да прочетете ТУК.
Аз бях поканен да защитя тезата "против". Можете да прочетете текста по-долу:

"Малко предистория. Евентуалното приемане на тази разпоредба би била втората стъпка, насърчаващата приватизацията на общественото образование у нас.
Първата беше инициираната от министър Даниел Вълчев реформа, която въведе в сила
делегираните бюджети – бяха премахнати колективните договори и всички преподаватели сключват индивидуални, а всяко училище се конкурира с останалите училища. Целта беше да се подобри качеството, като училищата, които предлагат по-високо ниво, да привличат повече деца и да получават повече пари. В крайна сметка, подобряване на качеството не видяхме, но заради изискването във всяко образователно заведение да учат определен минимум деца, редица училища, предимно в малки и отдалечени населени места, бяха затворени.
Редно е да се отбележи, че това не е първият опит за въвеждане на принципа “парите следват ученика”, известен още като „ваучерна система”. Лансираната от десни икономисти идея е стара и първият опит за налагането и у нас беше иницииран през декември 2007 г. от Асоциацията на частните училища. Сега обаче лобистите на идеята предпочетоха да останат в сянка и законопроектът е подготвен от МОНМ.
Привържениците на предложения принцип „парите следват ученика” изтъкват няколко аргумента – такава система съществува на „Запад”, „Да не делим децата” и „Таксите ще паднат, образованието ще стане по-достъпно, ще се повиши конкуренцията и качеството”.
На първо място, само в някои от развитите страни тази система е приложена, като при това резултатите са доста спорни (например в Швеция). Швеция и България имат някои прилики – в скандивнавската страна съществуват географски отдалечени, изолирани райони, които са по-бедни в сравнение с други индустриални части на страната. И в България съществуват такива региони, с разликата, че местата със стабилен поминък се свеждат основно до София, Пловдив и Варна. Със сигурност можем да утвърдим, че един беден шведски регион е многократно по-богат от един беден български. След като е безспорно, че дори в Швеция въвеждането на предложената и у нас система радикално влошава образованието за по-бедните, е „логично да очакваме, че в България тази приватизация ще се покаже откъм най-лошата си страна.” (Валери Найденов, „Започва училищната приватизация”)
Също така, трябва да се отчитат и някои съответни особености в страните, в които въпросната система е приложена. Например в Холандия има епархийски училища и учениците в тях получават държавно финансиране, но тези училища не са „частни” в смисъла, който влагаме в тази дума в България. Редом с това, в страните, в които тази практика се прилага, съществуват и определени условия към частните образователни институции.
Ако холандският образователена механизъм постига по-високи резултати от българския, това едва ли се дължи на ваучерите – по-логично е да мислим, че е благодарение на факта, че Холандия е много по-развита и богата страна от България и че в нея се отделят значително повече финансови средства.
В Англия ваучерите бяха въведени от Маргарет Тачър и отменени по-късно като неуспешен експеримент. Друг негативен пример е Южна Америка, където още дълго ще се преодолява негативното наследство от приложените на практика неолиберални реформи и съветите на Световната банка, в резултат на което държавните училище западнаха. В Чили ситуацията ескалира до масови ученически и студентски бунтове през 2011 г.
Аргументът „да не делим децата” е класическа техника за манипулация, апелираща към чувствата, а не към разума. Кой нормален човек би искал да дели децата? Въпросът обаче е, че не обществото, а техните родители (при това в повечето случаи напълно съзнателно и целейки именно това) са ги отделили. Несправедливо е чрез данъци да бъдат подпомагани предприемачески проекти, каквито са и частните училища – най-малкото, защото това противоречи на пазарната логика и изкривява конкуренцията, тъй като частните училища биват субсидирани от повече източници, отколкото държавните. Нелогично е да се твърди, че богатите са дискриминирани – по правило те имат много по-широк достъп до образователни възможности, както и знания и умения как да отстояват правата си. Докторантът по философия Ивайло Атанасов смята, че защитниците на идеята натякват, че имотните са дискриминирани, защото скъпото частно образование не се субсидира от държавата, но никога не споменават, че частните училища дискриминират по социален признак всички граждани, които не могат да си позволят таксите им. А Конституцията на Р България е категорична – „Всички граждани са равни пред закона. Не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или имуществено състояние.” (чл. 6, ал. 2).
Също така, държавата вече непряко подпомага частните училища и детски градини, осигурявайки безплатни учебници и вървящите с тях учебни тетрадки и други помагала.
Както пише журналистът Калин Първанов, „В интерес на истината, децата отдавна са разделени. Най-малкото, защото Асоциацията на частните училища разполага със солидно лоби във всички власти. Докато много от държавните училища отдавна са оставени на произвола на съдбата.” (Калин Първанов, „Искам си ваучерите! Или за частните държавници и държавните частници”, сп. "Ново време", януари 2008 г., http://kalinpurvanov.blog.bg/politika/2010/04/29/quot-iskam-si-vaucherite-ili-za-chastnite-dyrjavnici-i-dyrja.536469)
На следващо място, не е сигурно, че таксите ще паднат. Дори главният секретар на министерството на образованието Красимир Вълчев призна публично този факт. По сметките на поддържниците на идеята, ако има намаляване, то би снижило таксите с ок. 25%, т.е. вместо средната такса сега от 5000 лв. годишно – таксата би била ок. 3700 лв. годишно (http://rightoknow.blogspot.com/2012/02/6.html). Това също е непосилна сума за огромен процент от населението (по данни на БНБ 75% от българските домакинства имат в сметките си в банките спестявания до 1000 лв.)
По-вероятно е обаче да предположим, че таксите няма да паднат, а просто ще бъде максимизирана печалбата. Т.е. с „образователните ваучери” се крие схема, в която обществото финансира децата на богатите, които могат да си позволят да учат в частни училища, за сметка на родителите, които не могат да си позволят да плащат високи такси. Зад говоренето за абстрактна свобода се крие свободата на бизнеса и на богатите да разпределят разходите на цялото общество, докато една тънка прослойка се облагодетелства и приватизира печалбите. Или както гласи принципът на великия комбинатор Остап Бендер - „Системата – над всичко: всяка обществена копейка трябва да влезе в моето лично счетоводство.”
Трето, видно е, че и в момента, без допълнителни субсидии, частните училища поминуват твърде добре, въпреки някои оплаквания от тяхна страна, че таксите не стигали. Повечето частни училища в момента ползват сградния фонд на държавни или общински заведения. Елементарна сметка показва, че заплащаният изключително скромен наем, консумативите – ток, вода, парно, училищни пособия -, разходите за учителски заплати, данъци и осигуровки се покриват от таксите само на няколко деца, а всички останали са чиста печалба.
Не е ясно какво означават призивите на радетелите за т. нар. „публично-частно партньорство” в образованието, но на мен ми хрумва версия – със средства от бюджета държавата да построи сграда за училище, върху която частното училище само ще закове собствената си табела. Тези страхове не са преувеличени, доколкото съществуват идеи собствеността върху някои училищни сгради да бъде сменена – от неотчуждаема публична държавна собственост в общинска, което е и първа стъпка към продажба, приватизация и пр.
Ако бъде последователни и прилагаме пазарната логика докрай и в този случай (застъпниците за проектозакона настояват за повече пазарни механизми и конкуренция), след като таксите не са им достатъчни и не могат да издържат на конкуренцията, се налага или да обявят несъстоятелност, или да се реформират, както гласи модерното клише.
Вече цитираният Калин Първанов сполучливо пародира идеята, довеждайки я до нейната логична крайност – щом „парите следвата ученика” чрез ваучер, всеки, който кара автомобил и не се възползва от градския транспрот, да си поиска ваучера за гориво от държавния бюджет; всеки, които не желае МВР да се грижи за сигурността, да си вземе ваучера и да го вложи в частна охранителна фирма.
Влизането в сила в този вид на проектозакона ще доведе до влошаване на образованието за повечето хора. В социологията отдавна е забелязан т. нар. „ефект на Матея”, според който се натрупват предимства, като всяко малко предимство води до постигане на следващо, докато други хора, например от социално по-уязвими слоеве не могат да се възползват от добрите шансове. Така те стават още по-бедни по омагьосания кръг – бедните родители не могат да осигурят образование на децата си, което ги обрича на още по-голяма бедност.
Аргументите за конкуренцията, която частните училища предизвикват, също са спорни. Самият аз съм получил бакалавърска степен и от частен университет, затова от личен опит мога да заявя за съществуваващата сред част от обучаващите се в частни образователни институции нагласа за всепозволеност, тъй като „си плащам”. Докато в университета това е попритъпено, в частните училища не е така – големите такси, които учениците заплащат, правят огромен процент от собствениците на тези училища склонни да си затварят очите за пропуски в подготовката или дисциплината. Разбира се, съществуват и няко иприятни изключения. Също така, важно е да се уточни какво се има предвид под „качеството” на образованието – дали става дума за изграждането на мислещи хора със способност да анализират или „качеството” се свежда до това какво е продаваемо. По отношение този разпад на класическите науки и приоритизиране на приложните пред фундаменталните науки вследствие на проникването на пазара, наблюдаван на много места по света, могат да бъдат прочетени чудесните аргументи на проф. Уенди Баун от статията й във в-к "Култура" „Десет аргумента срещу приватизацията на Калифорнийския университет”.
Често пъти като алтернатива беше изтъквана Финландия. В случая със северната страна, през 90. години тя преживя най-тежката си криза за последните стотина години. Измъкването стана чрез мощна струя държавни инвестиции в образование и здравеопазване. Днес Финландия е в челото на всички класации и индекси, вкл. и прочутата PISA (Programme for International Student Assessment – Международна програма за оценка на учениците). Дори и в най-отдалечените кътчета на страната класовете са малки, обучавани в свръхмодерно оборудвани класни стаи, с достъп до най-новите информационни технологии. Към този често цитиран пример бих искал да добавя още едни. Това е Турция. В южната ни съседка държавата инвестира изключително сериозни суми в образование и се наблюдава бум на висшето образование. Вложенията в образованието са и една от важните предпоставки за икономическия ръст от последното десетилетие „край Босфора”. Да, но там съществуват и редица частни университети, биха възразили някои. Така е, но повечето частни ВУЗ са като колежи – обучават в пъти по-малко студенти от държавните институти, в ограничен кръг специалности и далеч не са толкова престижни. Съществуват и няколко частни университета, които предлагат световно ниво и в които равнището на таксите е сравнимо с това на Запад. Разликите с България по отношение на достъпа на студенти от семейства със скромни материални възможности са поне три:
1) - самите университети предлагат множество стипендии;
2) – стипендии, осигурени от множество компании, фирми и частни холдинги
3) – стипендии, осигурявани от религиозни и благотворителни фондации.
Мария Иванчева пише: „През 2011 г. арабската пролет и американската есен пренасочиха медийното и общественото внимание към борби с по-широки искания за структурни промени и социална справедливост. На този фон като че ли е време да помислим доколко новото глобално поле на образование допринася за или се противопоставя на нарастващата стратификация и несигурност в световен мащаб.” („Революционна алтернатива в глобалното поле на висшето образование? Случаят на Венецуелския боливарски университет”)
Със сигурност предложението ще доведе до постепенно увеличаване на неравенството и ще намалее социалната мобилност в обществото и образованието ще се превърне в механизъм за възпроизводство и задълбочаване на социалните неравенства – „който се ражда беден, умира глупав”. Подобен сценарий - с оглед нерешената ромска интеграция - ще има тежки, да не кажа катастрофални последици за цялото общество и за държавата. Освен етнизация, подобна мярка би засилила и регионализацията на бедността, т.е. тези идеи са потенциална мощна бомба с часовников механизъм.
Нарастването на броя на необразовано население, невключено в обеществото, крие редица рискове – нарастване на престъпността, натоварване на социалните системи, спад в данъчните приходи на държавата, намаляване на БВП на глава от населението поради ниската производителност на труда и др.
Всеки трябва да е наясно, че щом пести от образование, тогава ще се наложи да даде тези пари десетократно за социални и помощи за безработни, полиция и армия, след като крайният резултат е формирането на огромна неграмотна и необразована маса."

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

2012-02-20

Скритите причини за гръцката криза

В предния текст, посветен на Гърция, видяхме, че някои от най-разпространените митове за гръцката криза са неверни.
Причина не е гръцкият мързел, тъй като според статистиката гърците работят много повече от германци, холандци и пр. и разполагат с малко свободно време, научихме, че страната е жертва на атаки на финансовите пазари и че гръцкият дълг е резултат от сделки, случили се заради щедри подкупи, дадени от западни компании, както и заради финансови спекулации.
(Можете да прочетете цялата статия ТУК).
Нека сега проследим още няколко аспекта.
Игнасио Рамоне пише: „Какво наричаме „пазари“? Това е едно цяло от инвестиционни банки, застрахователни компании, пенсионни и спекулативни фондове (hedge funds), които купуват и продават основно четири вида активи: валути, акции, държавни бонове и дериватни продукти.
Тази агресия е ръководена от самите европейски банки, от европейските застрахователни компании, от европейските спекулативни фондове, от европейските пенсионни фондове, от европейските финансови учреждения, които управляват спестяванията на европейците. Те притежават основната част на европейския държавен дълг. И те са които, за да защитят (на теория) интересите на клиентите си, спекулират, увеличават лихвите на задлъжнелите държави до такава степен, че ги изправят на ръба на фалита – така е с Ирландия, Португалия и Гърция. Естествено това наказва гражданите, които трябва да понасят мерките за икономии и бруталните промени, прилагани от европейските правителства, за да успокоят „пазарите“-лешояди, т.е. собствените си банки…
Тези учреждения освен това се снабдяват лесно с пари от Европейската централна банка при лихва от 1.25% и после дават тези пари назаем на Испания или Италия при 6.5% лихва… Оттам идва прекомерното и скандално значение на трите големи оценъчни агенции Fitch Ratings, Moody’s и Standard & Poor’s, тъй като от оценката, която поставят на една страна, зависи лихвата, която тя плаща, за да получи заем от пазарите. Колкото по-ниска е бележката, толкова по-висока е лихвата.
Тези агенции не само често бъркат, както в случая с високорисковите ипотечни кредити събпрайм (subprimes), от които тръгна сегашната криза, но играят и една отвратителна, порочна роля в сегашния контекст. Тъй като е очевидно, че всички планове за икономии, преустройство и орязвания на бюджета в еврозоната означават спад на растежа, тези агенции използват това и намаляват оценката на страните. Последствията са, че трябва да се плати повече за изплащане на дълга. А нужните пари ще дойдат от ново орязване на бюджетите. В това кръгово движение икономическата дейност и перспективите за растеж ще спаднат неминуемо и агенциите отново ще намаляват оценката…
Този адски цикъл на „военна икономика“ обяснява защо колкото повече правителството в Гърция увеличаваше бюджетните ограничения и налагаше желязни икономии, толкова по-драстично положението се влошаваше. Жертвите на гражданите бяха напразни.” (1)

След поредното споразумение между кредиторите и гръцкото правителство, новите заплати ще са около 500 евро в страна, в която цените на храна, горива и услуги са сред най-високите… Орязванията в последните две години достигнаха повече от половината средна заплата.
При население от 10 милиона 4000 души дневно губят работата си...
„Така пазарите постигнаха, каквото искаха – представителите им да се качат на власт пряко, без да минават през избори. Както Лукас Пападимос, министър-председател на Гърция, така и Марио Монти, председател на Съвета в Италия, са банкери. И двамата по един или друг начин са работили в американската банка „Голдман Сакс“, специализирана в поставянето на свои хора на ръководни места.” (2) Неговият колега от „Монд дипломатик” Серж Алими го допълва: „Това не са аполитични специалисти, а хора от десницата, членове на Тристранната комисия, известна с критиката си към прекомерната демокрация в западните общества.” (3)
Рамоне продължава: „Тези технократи трябва да наложат, каквото и да струва това в социален план, в рамките на една „ограничена демокрация“, мерките, които искат пазарите – още приватизации, още ограничения, още жертви. Мерки, които някои политици не посмяха да приложат, защото са непопулярни.” (4)
Стивън Фоли изказва своите притеснения от процеса на замяна на демократично избрани политици с представители на лобито на банката "Голдман Сакс". (5) В същия дух говори и Кристофър Букър от в-к "Дейли телеграф" - избраните лидери биват "заменени от технократи, на които може да се има доверие, че ще изпълнят заръките на Брюксел."
Той продължава "новият гръцки премиер Лукас Пападимос беше човекът, който първо, докато управляваше централната банка на Гърция, подправи данните, за да може Гърция да влезе (противно на правилата) в еврозоната, а след това бе възнаграден с висок пост в Европейската централна банка. Марио Монти пък беше направен бързешката пожизнен сенатор, за да придобие квалификацията за поста министър-председател.” (6)
В заключение отново ще си позволя да се позова на Рамоне:
„Европейският съюз е последната територия в света, където бруталноста на капитализма е смекчена от политиката на социална закрила. Това е т. нар. Държава на благоденствието. Пазарите вече не я понасят и искат да я смажат. Тази е стратегическата мисия на технократите, които идват на власт, благодарение на една нова форма на взимане на властта – финансовият държавен преврат, който представят като съвместим с демокрацията…
Малко е вероятно технократите от тази „следполитическа ера“ да успеят да преодолеят кризата. Ако решението беше техническо, вече щеше да е преодоляна. Какво ще стане, когато европейските граждани установят, че жертвите им са били напразни и че рецесията продължава? Какво ниво на насилие ще достигнат протестите? Как ще се поддържа редът в икономиката, в съзнанието на хората, на улицата? Ще се установи ли тристранният съюз между икономическата, медийната и военната власт? Ще се превърнат ли европейските демокрации в „авторитарни демокрации“?” (7)

1. Игнасио Рамоне, „Големият скок назад”, http://bg.mondediplo.com/article836.html
2. Пак там
3. Серж Алими, „Граждански хунти”, http://bg.mondediplo.com/article832.html
4. Игнасио Рамоне, „Големият скок назад”, http://bg.mondediplo.com/article836.html
5. Stephen Foley, „What price the new democracy? Goldman Sachs conquers Europe", "Independent”, превод на български на http://mkaragyozov.blogspot.com/2011/12/blog-post_08.html
6. Кристофър Букър, „Архитектите на Ес не са целели това да бъде демокрация”, "Дейли телеграф", превод на български на http://e-vestnik.bg/13176/arhitektite-na-es-ne-sa-tseleli-tova-da-bade-demokratsiya/; също и Мариян Карагьозов, „Демократичен ли е ЕС”, http://mkaragyozov.blogspot.com/2011/12/blog-post_12.html
7. Игнасио Рамоне, „Големият скок назад”, http://bg.mondediplo.com/article836.html

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

2012-02-18

Валери Найденов - "Минималната държава удави Южна България"

"След като 20 години изповядваме идеята за "минимум държава", нека сега не се оплакваме, че България вече не може да мине и най-елементарен стрес тест. Ту язовирите, ту първият сняг, ту дигите по Дунава, коритата на реките, армейските складове, железниците, пощите, съдът, МВР, еврофондовете, та дори бракът и семейството - все по-често и по-често нещо се разваля, чупи, гърми, залива и убива хора. Все едно живеем в разпадаща се сграда и настъпва моментът, в който е по-здравословно да се изнесем в горска землянка.
Според мен това нарастващо състояние на аварии в държавата не е заслуга нито на управлението на Борисов, нито пък на Станишев и така нататък назад по веригата. Политиците също са жертви на взривоопасната идея, която обяви държавата за нещо излишно, дори вредно и следователно трябва да се ампутира до възможния минимум.
Вече няма невъзможни аварии. И всичко, което е възможно, се случва. През 80-те хората казваха на майтап, че градим "разбития социализъм".
Сега обаче няма майтап - ние изградихме разбития капитализъм.
Последният хит е, че г-н Борисов обеща да събаря язовирни стени.
Няма да ги укрепва, ще ги събаря, но първо ще изпразни язовирите за всеки случай. И е прав, положението е наистина пожарникарско. Абсурдно, но напълно логично. Падащите керемиди на държавната сграда вече убиват населението, по-добре е да я бутнем.
Ако нещо отлага тоталния колапс, това е смаляването на България. Днес тя се управлява 3 пъти по-лесно, отколкото преди 22 години. Изчезнаха три четвърти от огромните промишлени комбинати, с които едно време мачкахме самочувствието на съседите си. Изчезнаха амбициозните проекти и строежи, технологиите, модерното земеделие.

Представете си какво щеше да се случи, ако заводите бяха още тук и някой можеше да им включи шалтера. Веднага щеше да се чуе експлозия, да се вдигне пушек, сега България вече е скромна туземна общност, която ликува като дете на всеки 2 километра магистрала, платени с европейски пари и построени от турски компании.което държавата ще рухне в Черно море. Защото да включиш онези мощности към днешния управленски капацитет, е все едно да закърпиш магистрален електропровод с шнур за ютия.
Погледнете огромния билдинг на ИПК "Родина" на Цариградско шосе. Днешната държава търси приватизатор, който да обещае, че ще го събори.
Преди 22 години сградата бе завършена и отвън, и отвътре, оставаше само да се вкарат мебелите. Но щом дойде на власт, правителството на Ф. Д. започна първата чистка на комунистите от стопанското управление. А в стопанското управление нямаше други освен комунисти. То и в СДС нямаше, но това е друг въпрос. Сред първите уволнени бе и директорът на ИПК "Родина", човек, завършил полиграфия в чужбина, с над 20 години кариера в печатарството. На негово място дойде един химик от БАН, който нито беше стъпвал в печатница, нито ръководил хора. Обаче верен другар от два месеца. Тогава пътниците в автобусите започнаха всяка сутрин да забелязват, че по фасадата на билдинга се отварят нови и нови дупки - изчезва алуминиевата дограма. Вътре пък изчезнаха мокетите, жиците, крановете, колекторите и така нататък, и така нататък, докато днес събарянето вече е неизбежно. Вижте тази сграда и мислете за България.
Преди 22 години 90 на сто от хората, които имаха капацитет да ръководят, членуваха в БКП. Щом идеологията ги обяви за враг, те пък взеха, че се обидиха и си тръгнаха, като взеха със себе си и част от държавата.
Не е никак случайно, че днес ни управлява един от обидените и напусналите.
Но той не е само това. Г-н Борисов е и един от лидерите на най-могъщия нов частен бизнес в България. Сега у нас има около 180 хиляди частни охранители, повече от Българската армия в най-боеготовните й години. Основната фунция на държавата, узаконеното насилие, отдавна е приватизирана. Много ясно, че ще ни управлява професионален охранител. А това, че е дипломиран пожарникар, е изключително ценно в обстановката на постоянни аварии. Борисов е точният човек на точното място, стига сте мечтали за философ или оперен певец.
Така че деконструкцията на държавата започна с две кадрови чистки. Първата бе при Ф. Д., втората - при Виденов. Той пък обяви война на "хората на Луканов" - на практика цялата висша стопанска бюрокрация, било то частна или държавна. Всички си спомняме как завърши и този експеримент във финансов план. Но да помислим за бедствието при кадрите. След 1997 г. всякакъв административен опит бе обявен за престъпление и управлението напълно се лумпенизира.
След като се разгониха опитните администратори, дойде време за нова идеология, която по принцип отхвърля държавата като съзнателен елемент. Тя е лош стопанин, приватизация до дупка. Да вземем за пример проблемите на БДЖ. В България има хиляди изградени специалисти, висши учебни заведения, доценти, доктори, професори по железопътен транспорт. Но когато трябва да се изработи стратегия за спасяването на БДЖ, тя се възлага на филиално НПО, като например Института по пазарна икономика, в който млади хора без никакъв реален опит и никакво понятие от железници прилагат скрижалите на официалната утопия, наречена "либертарианство".
За който не е осведомен ще кажа, че либертарианството е класически анархизъм, но десен. Ако Батюшка Махно беше воювал за белогвардейците, щеше да е либертарианец и Айн Ранд щеше да напише роман за него.
Та каква идея може да роди едно анархистко НПО, освен "приватизирай и закривай"? Няма значение за какъв сектор става дума. Може да са железници, може да са болници, може да са язовири, рецептата е същата - приватизирай, закривай, събаряй.
Това е все едно да лекуваш болните само и единствено чрез ампутация. Боли го дроб - режеш. Боли го крак - режеш. Боли го глава - режеш. Това се случва пред очите ни с България.
Днес държавата си е "аутсорснала", кажи-речи, цялата мозъчна дейност. Ако трябва да сметне 2 х 2 = 4, държавата възлага експертизата на някакво НПО, което ще отговори, че резултатът е три. Защото важното е да се правят икономии.
След 22 години радикални реформи, днес вече заседнахме в хронически "нереформиран сектор". Тутурутките по телевизията, които коментират обществената реалност, са се влюбили в това кухо заклинание. То ги спасява от несвойствени умствени напъни. Болниците не лекуват, щото не са реформирани. Пенсиите също не са реформирани. Семейството също не се е реформирало, а футболът ни става жертва на нереформирани фолкпевици.
Ако утре на Витоша изригне вулкан, то ще е, защото планината не е реформирана и не е приватизирана навреме, а си я кара като при Тодор Живков.
Що е лумпен? Лумпенът е човек, който не е на мястото си. Онова моме, което беше си фалшифицирало дипломата, за да управлява фонд "Земеделие", е класически пример.
Но не в дипломата е проблемът
Когато един доктор по философия консултира строежа на планински каскади, той също е лумпен. Един химик от БАН, който се събужда управител на печатница за 100 милиона долара, също е лумпен. Всеки младеж, който без никакъв управленски опит изведнъж стане министър, е именно лумпен, маргинал, овчарчето Калитко, назначено за капитан на "Титаник" от чичо си. В момента по държавните върхове са се разположили предимно лумпенбюрократи, докато класическите бюрократи треперят в ужас.
В далечното минало и аз като всеки журналист не обичах бюрокрацията. Днес обаче виждам, че без нея всичко се разпада. Но пък и лесно ли е да създадеш майстор бюрократ? То и майстор дърводелец не се става за по-малко от 5 години. Кой ни излъга, че компетентен държавен администратор може да бъде всеки любим племенник или всяка палава девойка?
Лесно е да събориш държавата, трудно е да я изградиш. Но преди дори да започнем да я градим наново, първо трябва да построим държавата в главите си. Там, в българския обществен мозък, първо започнаха да падат язовирните стени."

"168 часа", 13.02.2012 г.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

2012-02-16

Какви са истинските причини за кризата в Гърция?

Често можем да чуем обвиненията, че причините за кризата в Гърция са мързелът и опърничавостта на жителите й, както и големите социални разходи. Това обаче не е вярно.
Първо, гръцкият мързел е мит! Организацията за икономическо сътрудничество и развитие обединява най-развитите страни в света – ЕС – 15, Австралия, Япония... В последните няколко години сред страните-членки на ОИСР най-дълго се работи в Южна Корея. На второ място в класацията за най-много отработени часове е... Гърция!!! За миналата година средно годишно съседите ни са работили по 2109 часа, като за сравнение немците се трудят средно малко над 1400 часа. Тези данни показват, че не гръцкият мързел е причината за кризата. (1)
Гърците не са и сред първенците по много свободно време. Миналото лято ОИСР направи проучване за баланса между работата и личния живот. Проучени са средната продължителност на работния ден и процентът служители, трудещи се извънредни часове, процентът на работещите майки, времето, което хората могат да отделят за себе си или за забавления. Колкото по-ниски са първите две цифри и по-висока третата, толкова по-добър е балансът – хората разполагат с повече свободно време. Гърците въобще не са сред първите 12 нации, разполагащи с много свободно време. (2)
На второ място, проблемът не е и в ниската производителност на труда или големите социални придобивки. Япония и САЩ са на върха в класациите по трудова производителност, висока пенсионна възраст, но на глава от населението се пада също толкова голям държавен дълг, колкото на обикновения грък. Другите държави, които кризата порази тежко, напр. Испания, Италия, Ирландия, вече са с далеч по-орязани социални придобивки – как тогава икономиите ще изкарат Гърция извън порочния кръг? (3)
На възражението, че икономиите нямат алтернатива следва да се възрази, че ако действително живеем в плуралистично общество, не може да съществува социално явление без алтернатива. Също така, бих могъл да си послужа с думите на Игнасио Рамоне, че ако спрем да вярваме в това едни друг, по-добър свят да е възможен, това значи да дойдат кошмарите.
Ако обаче проблемът не е мързелът, стачките или социалните придобивки на гърците, то тогава откъде идва гръцкият дълг?
От една страна, южната страна все още носи дълг, натрупан от военната хунта (1967-1974 г.) – през този период той нараства 4 пъти. Важна роля за новия дълг имат военното лоби в страната, подкрепено от Германия и Франция, което настоява за закупуване на скъпа бойна техника, а също така и западни фирми, раздавали подкупи за сключване на сделки с тях, като напр. немският концерн „Сименс“, който бе уличен в раздаване на подкупи в размер на 1 млрд. евро, за да спечели поръчки за оборудване на гръцките железници и метростанции, за цифровизиране на националния телеком, за болнична техника и за системата за сигурност за олимпиадата през 2004 г., която така и не влезе в употреба. (4)
Огромният процент обаче, ок. 90%, е от държавни облигации. А държавните облигации не са точно дълг, те са инвестиционни механизми, търгувани свободно на пазара на ценни книжа. С други думи, това са залози с пари, при които може да се печели или да се губи и в това има голяма разлика. МВФ и Световната банка действат като финансови посредници, осигурявайки чрез своите кредити и лихви по-големи гаранции за плащане на инвеститорите от страните, в които те инвестират. Целта на инвеститорите, разбира се, е да си върнат вложеното. Но понеже частните инвеститори нямат никаква гаранция, че страните, в които те инвестират, ще постигнат очакваната печалба и плащането ще се осъществи, те са подвластни на опасностите от залагането. И възможността да им бъде заплатено се ограничава до част от печалбата, без да се разпростира до националното богатство на страната, в която инвестират. И за да постигнат гаранции, че ще им бъде платено, тяхната цел е частната спекулация да бъде превърната в публичен дълг, пише Педро Олаля. Това именно прави от създаването си МВФ чрез получаване на съгласието на определени политици. По тази причина сега, заради конвертиращия ефект на МВФ, Гърция вече не дължи пари директно на частните спекуланти, а на други страни, което прави по-трудно неизплащането. (5)
Към Гърция може да бъде приложена концепцията в международното право за „омразния дълг“, според която един народ не трябва да плаща дългове, натрупани против интересите му, подобно на договор, подписан под принуда.
А какви тогава са истинските причини за проблемите на юг от България?
Гърция е жертва на атаките на финансови спекуланти. Реалната икономика (производство и услуги) създава в света богатство, изчислено на 45 билиона (45 хиляди милиарда) евро годишно. В същото време във финансовата сфера „пазарите“ движат капитали от 3450 билиона евро, т. е. 75 пъти повече (6). 50% от тези пари осъществяват движението си през офшорни компании, като така успяват да избегнат данъците и да поддържат пълна анонимност на собствениците им. В следствие на това никоя национална икономика, колкото и силна да е тя, не може да устои на координираните атаки, които „пазарите“ провеждат. Така онези, които държат финансовия контрол в света, завладяват политическата власт посредством създаването и експлоатирането на дълга. Всичко това поставя и въпроса за демокрацията, тъй като, когато икономическите и финансовите сили завладеят изцяло политическата власт, ще изчезне политиката като упражняване на суверенитет и е възможно „властта на народа” да се превърне в химера, заменена от власт на банкерите и притежателите на дълга.
Необходимо е всички да проявим солидарност с Гърция, защото там се решава не фалитът на една държава, а бъдещето на демокрацията.

1. http://stats.oecd.org/Index.aspx?DatasetCode=ANHRS
2. В-к „Дума”, 3 ноември 2011 г., стр. 8
3. Максим Проданов, "Омразният дълг на Гърция", http://ruslantrad.com/2011/06/30/omrazniyat-dalg-na-gartsiya/
4. Пак там
5. Педро Олаля, „Думи, отправени от Атина”, сп. „Ново време”, бр. 12/2011 г., http://novovreme.com/index.php?option=com_content&view=article&id=4827&Itemid=66, 14.02.2012 г.
6. Игнасио Рамоне, „Големият скок назад”, http://bg.mondediplo.com/article836.html

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

2012-02-15

Кеворк Кеворкян - "Да гушнеш историята"

В-к "Преса", 13.02.2012 г., стр. 1, 16-17

"Преживях голямо притеснение тия дни. Младенов и хората му от Външно министерство настинали, понеже зъзнали 30 минути на минус 15 градуса, докато чакали Хилари - по сака, понеже се пошегували с тях, че и тя щяла да слезе от самолета по сако.
Разбира се, Бойко щеше да я чака със скиорската си шапка, за която го упрекна една специалистка по протокол - и това прави разликата между него и хората му. Но това между другото. Въпросът е друг - как ще съхрани Историята този несъмнено героичен епизод.
Човек неизбежно се сеща за посрещането на първия български княз Александър Батенберг преди 133 години - нашите го чакат на пристанището във Варна, издокарани с фракове и цилиндри, а онзи слиза, облечен с националната ни носия, с калпак и потури... Все сме на същата изходна позиция - полунаведени, с леко смъкнати потури.
Всъщност Хилари ни направи голяма услуга - ако се беше забавила още 30 минути, Бойко трябваше да търси нов външен министър на мястото на Младенов, който щеше да бъде първият дипломат в света, загинал от измръзване при изпълнение на служебните си задължения. Но не при дипломатическа совалка при пингвините в Антарктида - а на софийското летище. На Младенов му върви все на героични приключения - в Афганистан талибаните не успяха да го уцелят, докато беше военен министър. И един български генерал не успя да го екзекутира, докато си бъбреха на софийското летище, а на онзи храбрец пистолетът му изпадна от джоба. Сетне, може би за да го спаси от собствените му генерали, Бойко прати Младенов във Външно - а сега може да го върне обратно във Военно, за да го спаси вече от протоколните му крайности. А пък за външен министър е готов Аню Ангелов -той има подходящ за дипломацията език. Много беше забавен, когато обясняваше, че язовирът, който удави село Бисер, не е техен, понеже в армията не били рибари.
Тия дни излъчиха филма "Фрост/Никсън" (по Кино Нова), който нашите политици трябва да гледат 100 пъти, за да проумеят как един голям политик говори направо на Историята. Освен това, ако имат време, могат и да схванат колко алчни са те за дребни милувки.
Петър Стоянов, например, сякаш изпитва някакво детинско удоволствие да се прегръща, с когото му падне - наскоро го правеше с Настася Кински. Лакомници за някаква троха от славата, така изглеждат понякога нашите политици. Пак Стоянов сякаш претендира да има нотариален акт върху спомени за Клинтънови - Бил и Хилари. И обикновено много загадъчно казва: "Абе, знам и други работи, и други работи за Бил, ама не му е времето." И кога ще настъпи това време? Може би, когато останалите свидетели вече са в небесните пасбища, като покойният Николай Добрев примерно.
Не мога да си представя обаче Желю Желев да разказва как са се усамотили с кралицата в някой килер в Бъкингам и тя му казала: "Гледай сега, Жельоу, ще ти доверя нещо." Или пък как М. Тачър го дръпнала настрани в резиденцията на българския посланик на "Хайд парк гейт", за да се посъветва за нещо си. Англичаните са смели хора, обаче и те се смущават от българската предприемчивост. Виждал съм една невероятна снимка, правена е в същата резиденция - готвачът на тогавашния ни посланик Станчов е гушнал Тачър, а тя изглежда толкова смаяна и уплашена, сякаш току-що е загубила фолклендската война. Нашите политици са като този готвач - в техните спомени всичко е преувеличено, все са гушнали някого, а много често и самата История.
Преди дни проследих усилията на "Преса" да успокои истините за събитията от 4 февруари 1997 година. И си казах, че е време сериозните вестници да прибягват до очните ставки. Полемиката - този велик жанр - особено когато е задочна, вече е безпомощна пред нашите вироглави и въртеливи политици, неспособна е да се справи с тяхната бъбривост, с нежеланието им да изслушват опонента си и истински да полемизират, а не само да се надвикват. Очната ставка е по-подходяща - и да се лъжат, поне ще доставят по-голямо удоволствие на публиката. "Преса" трябва да събере Първанов и Стоянов - и най-после истината за 4 февруари 1997 година да си отдъхне. Сега я теглят в две различни посоки и от това страда Историята. Това е много удобно за нашите първенци - всеки от тях пише своята си част и затова вече никой никому не вярва.
Би било забавно да си представим как ще бъдат представени след още 10 години събитията от онази сакрална дата. П. Стоянов, при присъщата му любезност и словохотливост, вероятно вече изобщо няма да си спомня за Първанов и Добрев. Той ще се изживява като бащата на българската демокрация, на българската революция, дори на българските две революции и изобщо на Българското Нищо.
Първанов пък, особено ако успее да вземе връх над Станишев, което ще бъде спасително за БСП, вероятно ще бъде по-великодушен и ще си спомня по-ясно за ролята на Добрев - голямата фигура в ония събития. Сега толкова пресметливо се е свил, че си спомня главно за себе си.
Дребнавите самогероизации на този или онзи са смешни. Ето една друга сметка на Времето. Каквото и да е станало през февруари 1997-а, 4 години по-късно "десните" бяха изметени позорно от властта, 8 години по-късно съществуваха номинално, 12 години по-късно бяха едно посмешище, а 16 години по-късно изобщо няма да ги има. През всичкото това време уж победените на онзи 4 февруари се чувстваха от удобно по-удобно, както впрочем се чувстват и сега.
Истината за онези събития - така, както е съхранена от българските медии, е доста по-различна от тази, която се продава "юбилейно" днес. Тогава никой сериозен наблюдател не се е съмнявал, че БСП дава на опонентите си властта на тепсия.
Така. Сега да отида до архива си и да видя какво са писали по онова време централните вестници. Помнят ли все още политиците какво са споделяли тогава и къде е истината всъщност - в изреченото тогава или в по-късните им разкази.
Вестнин "Демокрация" от 5 февруари 1997-а публикува изявление на Стоянов, направено минути след връщането на мандата от Добрев. Стоянов му благодари за това.
Пак там четем: "По обяд Добрев донесе два плика на президента." Съобщава се също, че "Добрев помолил президента да не издава още указа, че е приел мандата, а да свика Консултативния съвет по национална сигурност". По-късно Стоянов казва пред ликуващите хора, че това е "победа за онова консенсусно начало, за което винаги е пледирал".
Отново в "Демокрация": "Добрев заявил на своите, че не иска да се цапа с кръв... и когато отиде при президента, ще върне мандата."
Николай Добрев многократно потвърждава това - и никой не го опровергава по онова време.
Всички медии говорят за две папки. (Макар че днес Стоянов вече е забравил за това.)
Например, в обзора на "24 часа", озаглавен "Македонският номер": "Две папки били занесени на Стоянов. Едната с проектокабинета, а другата - с официалния отказ на БСП от мандат. И Добрев направил македонския си номер, извил ръцете на Стоянов, като му казал - Избирай кое от двете. Президентът отвърнал, че сам не може да вземе това решение и затова свикал Консултативния съвет." Стоянов изобщо не опровергава тази информация - нито тогава, нито през изминалите 15 години.
На 5 февруари десницата свиква "Митинг на победата" по повод върнатия от Добрев мандат. Според Йордан Соколов отказът на Добрев е "по-голяма победа дори от тази през 1989 година". (Когато бъдещите херои на десницата също са само наблюдатели.) Според Иван Куртев отказът на Добрев е нещо като "бутане на българската Берлинска стена".
"Всичко стана така, както го искахме" - казва Костов на митинга. Той обещава, че никога повече няма да има комунисти във властта, и по този повод отваря на площада бутилка шампанско. И познава.
В "Демокрация" Анастасия Мозер благодари на Добрев за доблестното му поведение.
През януари 2002 г. в прощалната си реч Стоянов е доста лаконичен в описанието на "революцията" от 4 февруари 1997 г. Ако ролята му е била чак толкова значителна, той нямаше да ни спести хвалебствията си.
През 2007 г. пък Първанов дава пространни интервюта по повод 10-годишнината и никой не възразява срещу интерпретациите му.
Днес, пет години по-късно, сме свидетели на задочни разправии - обаче вяли и по същество презрителни към Историята. В замяна на това като разказвачи охотно се изявяват някакви мишки - например една нещастница, понеже подскачала на площада пред парламента, вече се изживява като човек, който е правил историята. Главните действащи лица обръщат гръб на истината и я оставят на мишките.
В наскоро излезлите диалози между Умберто Еко и Жан-Клод Кариер (издателство "Ентусиаст") срещнах следното твърдение на Еко: "Колекционирам единствено книги, където има нещо сгрешено или лъжовно. А това доказва, че въпросните книги не са неоспорими свидетели. Но дори да лъжат или заблуждават, от всяка може да се получи някаква информация за миналото."
Думите на Еко могат да бъдат приети като игра на един могъщ ум. Но някои хора ни принуждават и ние така да колекционираме близкото минало - с оспорими, сгрешени или направо лъжовни свидетелства."


Ако постингът ти харесва, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

2012-02-14

Gatos enamorados


Честит 14. февруари!!!

2012-02-13

Cher - Dov'e L'Amore

2012-02-07

Най-голямата заплаха за националната сигурност

Най-голямата заплаха за българската национална сигурност не е нито Гърция, нито Турция, както бихте могли да си помислите. Не е дори и безхаберието ни по ромския въпрос. Заплахата носи непроизносимото име КРДОПБГДСРСБНА. Иначе казано - Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия. Алиас - Комисията по досиетата.
Основанията за едно такова схващане на най-малкото следните.
1. Рискът за хора, работили за България
Хората, които са осъществявали някакви отношения с представители на българското външнополитическо разузнаване, и са поели някакви ангажименти към родината ни, са застрашени от разкриването на имената на водещите им офицери и щатни служите на българското разузнаване, които са ги вербували.
Вече имаше няколко странни смъртни случая на такива хора в съседни страни. Естествено, от страна на българските служби реакция не можеше да има, защото това би означавало потвърждаване на връзката с тези хора и потенциално би могло да доведе до още по-тежки последици.
2. Намаляване на вероятността за бъдещо сътрудничество
При това положение, малцина биха искали да си сложат главата в торбата да сътрудничат на българските разузнавателни органи, при положение, че може в някакъв момент на някого в България да му хрумне да извади имената на хората, с които въпросният агент или информатор, е работил...
3. Комисията е безкрайно неефективна и скъпа
По-голямата част от състава на Комисията са хора, които не са доказани професионалисти в нищо. Работата им там им осигурява високи заплати, семинари в престижни курорти и пр. привилегии. Напомням, че бюджетът на Националната разузнавателна служба (НРС) за последните няколко години е съвсем малко по-висок от този на Комисията-с-непроизносимото-име - 19 млн. за НРС срещу 13 млн. за Комисията в една от миналите години; 16 млн. лв. за НРС за 2012 г., малко е намален и бюджетът на Комисията.
Оказва се, че един от гарантите за националната сигурност има същия бюджет колкото основната заплаха...
Повечето хора, които наскоро бяха обявени като причастни на ДС, вече са били обявявани в други списъци. Логично е да търсим хората, занимаващи се с външна политика, в няколко отрасъла - журналисти-международници, МВнР. Хора, които са проверявани като депутати веднъж, биват проверявани втори път по друга линия и др. недомислия.
4. Съставът на комисията
Председателят на комисията Евтим Костадинов е кандидатствал в школата в Симеоново, неприет. Интересно от психологическа гледна точка би било да се изследва защо говори с такъв пламенен ентусиазъм срещу ДС! Друг от членовете, който има сериозно медийно присъствие, е Валери Кацунов. За съжаление, за дългата му научна кариера списъкът с публикациите му не е респектиращ – няколко учебника в съавторство и двадесетина статии и участия в конференции. Не бих искал да влизам в махленския стил, но в историческите среди Кацунов има всякаква друга репутация, но не и на сериозен учен. Членки на комисията не крият своите десни убеждения и симпатии към десницата, което също поставя под въпрос безпристрасността и обективността на работата им.
Преглеждал съм предговора на един от сборниците, издание на Комисията, и се хванах за главата. Авторката на въпросния предговор квалифицираше като свързани със заплахата от ислямския тероризъм палестински групировки от 60. и 70. Години като НФОП, Фатах и други, чиято идеология е коренно противоположна на ислямизма – тя е смес от светски арабски национализъм и лява идеология.
Толкова за нивото на "експертите" там...
Сега съгласни ли сте с мен коя е най-голямата заплаха за българската национална сигурност?

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво.

2012-02-06

10 статуса от "Фейсбук"

Александър Симов пръв въведе практиката да публикува в блога си свои статуси от "Фейсбук". Идеята ми хареса, затова подбрах 10 мои статуса, които не са злободневни и имат по-голяма актуалност и „трайност”, но пък и не съм ги развил в отделни публикации.
Приятно четене и дано експериментът ви хареса :)) И, разбира се, най-хубавият е накрая :))

България е единствената страна, в която новоизбран парламент на два пъти се открива и от представители на политическа формация, сътрудничила на нацистите по време на Втората световна война. И пак само у нас реституцията беше всеобхватно икономическо искане, без да бъдат изключени дори забогателите от спекула и придобиване на безценица на имоти на евреи, пострадали по Закона за защита на нацията, пак по време на Втората световна война.

През 1990 г. спестяванията на български граждани в ДСК бяха над 20 млрд. лв. - нещо немислимо днес за преходната ни действителност, в която 98% (без преувеличение) от хората имат до 1000 лв. в сметките си...

У нас бяха приватизирани 1100 предприятия. В Чехия 90% от приватизираните предприятия работят и до днес, в България този процент е 15. Ако приемем, че всяко такова предприятие е давало работа на 1000 души, то 1100 по 1000 е равно на 1 милион и сто хиляди работни места. 15% от 1100 е под 200 предприятия. 200 по 1000 души значи 200 000 заети. Разликата до милион и сто хиляди днес са безработни, емигрирали или дори починали от недохранване, лошо здравеопазване и условия на живот.

ACTA е само още един етап в процеса по разделяне на обществото според достъпа до информация. Във време, когато знанието е най-важната предпоставка за успех и средство за производство, неоторизираният достъп до знание ви прави престъпници. Когато възможността да се създава се цени толкова високо, е естествено да се правят опити това право да бъде монополизирано и защитено със заплаха от репресии. В този смисъл, ACTA е само инструмент за разделяне на хората на можещи и знаещи, от една страна и обикновени престъпни невежи от друга.
(От блога на Пейо Попов)

Известната канадска журналистка Наоми Клайн пише, че в момента най-голям дял от износа на САЩ съставлява не промишлените стоки, дори не и оръжието, а продуктите на авторското право и на развлекателната индустрия. Освен мощно икономическо лоби, тя осигурява и зрелищата, които стават все по-необходими при постоянното намаляване на хляба. Именно заради тези крупни печалби се подготвя АСТА.

По повод назначението на Стефан Тафров за посланик Велизар Енчев ни напомня, че когато през 2004 г. разкриха подслушването на мисиите на ООН българският представител Тафров заяви, че микрофоните не му пречат, защото той нямал тайни от американските партньори. Също така, през март 2003 г. той бе посланик в ООН и непостоянен член на Съвета за сигурност. Следвайки указанията на външния министър Соломон Паси, с решаващия глас на Стефан Тафров САЩ наложиха своята теза, че не трябва да се изчаква докладът на оръжейните инспектори на ООН и започна войната в Ирак.

Дори и в периодите на най-жестока експлоатация на работниците по време на „дивия” капитализъм все пак материална култура се е създавала, докато ние от 1990 г. насам само рушим.

Според последните общоевропейски изследвания, които бяха отразени от медиите, качеството на живот у нас е по-лошо в сравнение със страни, които не са Европейския съюз, като ни изпреварват дори Сърбия, Черна гора и Албания.

Днес в супермаркет от голяма верига една баба не си взе рестото от 2 стотинки – смятам, че това е дълбоко неправилно поради ред причини. Ето няколко от тях: стар трик в маркетинга е цените на стоките да завършват на 0.49, 0.95 или 0.99 стотинки. След като стоката е оценена на толкова, значи търговската верига е на печалба и при тази цена. Освен това, средно взето, във всеки супермаркет има поне по няколко каси, което, умножено по сто клиенти дневно на всяка каса, които не си вземат рестото, умножено по няколко десетки обекта в цялата страна, значи че месечено от невземане на ресто 1 стотинка българските баби подаряват на богатите и най-често чужди собственици на веригата между няколко хиляди до няколко десетки хиляди лева. (1 каса по 100 клиента с 1 стотинка дневно – 1 лв. дневно. 5 каси – 5 лв на ден. По 30 дни – 150 лв. По 50 магазина – 7500 лв.)

Европейското Русе и хилядолетният Пловдив, революционните Копривщица и Папагюрище, възрожденска Трявна, балканските Тетевен и Троян, люляковият Ловеч с твърдината и Вароша, старопрестолно Търново и манастирите край него, Созопол и Несебър, белият Балчик и Асеновград с крепостта и параклисите, Сопот с вкусната планинска вода, омайният Мелник, Казанлък на розите и траките - мислите ли, че може да има нещо по-прекрасно от България?


Ако постингът ти харесва, ще ме зарадваш, ако го подкрепиш, цъквайки върху бутончето на ТопБлогЛог вляво :))

2012-02-03

Michel Teló - "Ai Se Eu Te Pego"