Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2012-10-31

Десет статуса от "Фейсбук" - IV

Както вече имах повод да споделя, Алекс Симов пръв даде идеята да събираме и публикуваме някои статуси от най-голямата социална мрежа, които са актуални не само в момента на пускането им там.
Едно ги и новите десет броя.

"При такова грандиозно количество "експерти" по "радикален ислям" и "национална сигурност" сред журналистите и коментиращите се чудя как въобще е възможно да се случи атентат в България, както и колко луд трябва да е всеки радикален ислямист, че да дойде у нас. :))))) Редките адекватни коментари се губят сред общата врява..."

"Освен езика, от който превежда, не е лошо, когато преводачът знае добре и български :)))"

"Твърда мастиленосиня релефна корица, матова хартия, изискан шрифт - четенето на "Beyond Chutzpah" на Norman Finkelstein е не само интелектуално, но и физическо удоволствие!"

"Давам ти го, даскале, стори го човек!" - честит професионален празник на всички преподаватели!"

"Иван Хаджийси и завършил право и философия. Автор на книги и студии, които го правят народопсихолог-класик и един от основоположниците на българската социология.
След като се записва доброволец за участие във войната срещу Германия, на 4 октомври 1944 г. на кота 807, връх Висока чука, при Власотинци, Сърбия, интелектуалецът е пронизан от куршумите на стрелците от елитната хитлеристка SS-дивизия „Принц Ойген”.
Вечна слава и поклон!"

"Изучете България, за да я обикнете". Това всъщност не е соц.-лозунг, а са думи на Алеко Константинов. Струва ми се уместно да ги споделми днес, на Международния ден на туризма. (Не, това не е някакъв нов спам, 27 септември наистина е този ден :))"

"Един добър лаф на полк. Славчо Велков от днешната конференция за арабския свят: "Кадафи беше свален с реЗолюция, не с реВолюция". Така че не бъркайте нещата :)))"

"Най-добрата книга на български език за..." Да, най-добрата, но единствено поради липсата на друга..."

"Някога хората бяха умни, а телефоните глупави. Сега е обратното."

"Факт е, че на изложението „Произведено в България” през 2012 доминират стоки, с които страната се представя и на Всемирното изложение в Париж през 1900 – розово масло, мед, ракия..."

"Сетих се за пореден път, че Джон Гришам е автор на няколко страхотни романа... Само "Ударът" и "Време да убиваш" да беше написал, пак му стигаха..."

Защо статусите са единадесет ли? Ами да проверя броите ли като четете :) Последният статус е бонус заради редовните читатели :)

Част 1
Част 2
Част 3

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2012-10-26

Имаме ли право да цензурираме класиците?

Тази година се навършват 190 години от рождението на Добри Чинтулов.
Нека напомним - роден и учил в Сливен, след това в Одеса, завръща се в родния си град, за да стане учител, будител, борец за църковна независимост, автор на патриотични стихове, които са се разпространявали тайно чрез ръкописни преписи, песнопойки и пр.
Тъй като в едно списание прочетох за годишнината, това ме накара да се поровя из творчеството на възрожденеца. Тогава обаче установих, че в момента повечето от най-емблематичните му песни се пеят с променен или направо изопачен текст!!!
Включително и хорът на Българското национално радио ги изпълнява не по оригиналния текст.
Разбирам, че в съвременната епоха не е политически коректно да се пеят стихове като "да си пролеем вси кръвта,
да си добием волността
от нашите тирани,
неверни мюсюлмани!".
Факт е, че, най-меко казано, това не е пример за особена толерантност по съвременните стандарти. Но ние нямаме право да редактираме класиците или просто текстовете от миналото. Те са такива, каквито са. Те са свидетелство, извор за епохата си и не е редно да ги изкилифещваме както ни харесва.
Нека да се разберем - аз самият като ориенталист познавам добре и симпатизирам на културите на Изтока; имам приятели турци, араби; неведнъж съм критикувал глупави изцепки на партии от типа на "Атака". Това обаче не ми пречи да бъде коректен към историята и към изворите. Съвременниците обаче не можем да редактираме със задна дата Възраждането.
В интервю за в-к "Култура" по повод годишнината от Бълканските войни на въпросите за това има ли неща, които не се осветляват в учебниците и за неудобните въпроси, проф. Иван Илчев, историк, отговаря така: "миналото трябва да остане в учебниците. Сега периодично има призиви от нихилистично настроени историци: „Дайте да не се занимаваме с този проблем, защото той създава проблем в отношенията ни със съседите“, „Дайте да не се занимаваме с онзи проблем, защото...“. Действително, не трябва да се фокусираме върху конфликтите. Но не трябва в никакъв случай и да ги прикриваме. Не трябва едната страна в тези конфликти да се прави, че тези конфликти ги е нямало, а другата да изостря вниманието си върху тях. Нещата трябва да се правят заедно – така, както ги направиха Германия и Франция след Втората световна война. Иначе се оказваме в едно положение на самокастриране. За да се чете историята заедно - затова се правеха тези периодични комисии още от 70-те години между балканските държави - между министерствата, които оглеждаха учебниците по история. И постепенно с преговори отделните страни махаха най-крайните оценки." (Източник)
Пледирам за същото - нека не призоваваме "По 5 на нож" днес, защото това е абсурдно; но нека имаме и самочувствието да не променяме словото на Вазов, Ботев, Каравелов, Чинтулов.
Вероятно и двете реакции са резултат от едно и също - липсата на самочувствие и хипертрофираното самочувствие са огледални образи на едни и същи психични процеси.

Ето и най-емблематичните текстове на Чинтулов:
"Вятър ечи, балкан стене"
"Къде си вярна, ти любов народна?"
"Стани, стани, юнак балкански"


Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2012-10-24

10 статуса от "Фейсбук" - част III

Както вече имах повод да споделя, Алекс Симов пръв даде идеята да събираме и публикуваме някои статуси от най-голямата социална мрежа, които са актуални не само в момента на пускането им там.
Едно ги и новите десет броя.

"Чудя се защо интелигентни и хубави жени, съответно мъже, могат да си падат по рошави калъфи или хора със сексапил на математическо уравнение... Не, просто не е честно и природно справедливо, затова ми обяснете защо???"

"Подложени сме на истински тормоз от тъпни - от кифлите сутрин през двата клонинга на "Господарите", обер-идиотщината "Пълна лудница", неоосманистката боза по Доган-Пеевски-хабер-ТВ, та чак до недоразуменията, които необезпокоявано шестват уикенда по основните станции целодневно. Редките изключения не променят общия фон."

"Открийти своето минало навреме, срокът му на годност изтича.
Милорад Павич

"Да си човек значи да даваш на хората най-доброто от себе си."
Антон Дончев, "Време разделно"

"От обикновените граждани се иска да проявят разбиране, че да се запълни финансовата дупка от няколко милиарда в социалното осигуряване е абсолютно невъзможно, но също така те трябва да проявят разбиране, че да се запълни финансовата дупка от няколкостотин милиарда на банките, "изгорели" при финансови спекулации, е абсолютно необходимо."
Ален Бадиу, съвременен френски философ

"Най-тъпото е когато разни идиоти/тки превръщат и свестните жени/мъжи в кучки и цинички/циници като им разбиват сърцата...

"Което си е вярно, е вярно. Поздравления за нашите специални служби и за премиера Борисов, че въпреки свирепия натиск от Нетаняху, още не са "клекнали" и приели израелската версия за атентата. При липса на доказателства, те отказват да изрекат "Хизбулла" е виновна". Всички се надяваме истината скоро да излезе наяве."

"Правото, както е известно, има граници. То не дава защита срещу нахалство, лошо възпитание или, не дай Боже, глупост..."

"Разглеждах няколко списания от рода на "Наш дом", "Идеален дом" и пр., които една позната си купува. Знаете ли какво ми направи впечатление - в никоя от тези нови и общо-взето доста луксозни къщи не се виждат нито книги, нито рафтове, лавици, етажерки или библиотеки за книги!!!"

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2012-10-22

Историята на Хобсбаум

Във връзка със смъртта на Ерик Хобсбаум британският вестник "Гардиън" подготви компилация от цитати от книгите му по някои теми като историята, комунизма, джаза и др.
Предлагам Ви подбор и превод на някои от тях. Оригиналът на публикацията можете да видите ТУК.

За историята
„Историческата памет вече не е сред живите. Разрушаването на миналото или поне на социалните механизми, които свързват нечий съвременен опит с този на по-ранните поколения е една от характеристиките и един от мрачните феномени на края на 20. в. Повечето млади мъже и жени в края на столетието израстват посред постоянно траещо сега, настояще, страдащо от липса на органическа връзка с общественото минало. Това прави историците, а техният занаят е да помнят това, което останалите забравят, много по-важни в края на второто хилядолетие отколкото когато и да било преди. Но поради изтъкнатите причини те трябва да бъдат нещо повече от прости хроникьори, хора, които припомнят или компилират, въпреки че това също са важни техни функции. През 1989 г. всички правителства и външни министерства в света щяха да спечелят от семинар, посветен на мирното съществуване след двете световни войни, урок, който те явно са забравили.”
"The Age of Extremes", "Little Brown", 1994 г.

За комунизма
„Месеците в Берлин ме превърнаха в комунист за цял живот или най-малкото в човек, чийто живот би загубил своята същност и значимост без политическия проект, към който аз бях привързан като ученик, въпреки че този проект се провали зрелищно, и, както зная сега, е бил обречен да се провали. Мечтата на Октомврийската революция все още е жива някъде в мен, така както изтритите текстове очакват да бъдат възстановени от експертите, скътани някъде на хард-диска на компютъра.”
"Interesting Times", "Little Brown", 2002 г.

За варваството и прогреса
Преди 1914 г. единствените данни, извън астрономията, измервани в милиони, са били населението на страните и индустриални и финансови статистики. След 1914 г. обаче ние започваме да измерваме броя на жертвите в подобни мащаби – жертвите дори от локални войни (Испанската, Корейската, Виетнамската), а най-големите дори в десетки милиони; броя на принудително преселените или изпратени в миграция (гърци, немци, бежанците в индийския суб-континент, кулаците), избитите при геноциди (арменци, евреи), да не говорим за починалите от глад или епидемии. Не можем да обясним тези милиони с нарастването на броя на населението в нашия век, тъй като много от тях се случват и в райони с не чак толкова бързо нарастване на населението. Хекатомби от този размер са далеч отвъд въображението на 19 в. и тези, които наистина се случват намират място в свят на назадничавост и варваризъм извън обхвата на прогреса и „модерната цивилизация” и са били със сигурност обречени да се отдръпнат пред лицето на универсалното, ако не нееднакво, превъзходство. Жестокостите в Конго и Амазония, скромен по съвременните стандарти, толкова шокират епохата на империите – засвидетелствано в „Сърцето на мрака” на Джоузеф Конрад – просто защото показват регреса на цивилизования човек назад към диващината. Състоянието на отношения, към които ние сме привикнали, в които мъченията отново стават част от полицейските методи в страни, гордеещи се с дългата си традиция на цивилизованост, няма просто да отблъснат дълбоко политическото мнение, но може да бъде оправдано, считано за ново изпадане във варварство, които е отишло срещу всеки наблюдаем исторически тренд на развитие от средата на 18. столетие насам.
След масовата катастрофа от 1914 г. и нарастването на варварството става интегална и очаквана част от цивилизования свят толкова много, че маскира продължаващата и поразителен напредък на технологиите и на човешкия капацитет да произвежда и дори на неопровержимите подобрения в човешките социални организации в много части на света, докато стане невъзможно тяхното пренебрегване по време на гигантския напредък на икономиката по време на третата четвърт на 20 в. Материалното развитие на по-голямата част от човечеството, да не забравяме и познанията на човека и контрола му върху природата, и желанието да виждаме историята на 20. в. като прогрес е наистина е по-силно, отколкото е било през 19. в. Въпреки милионите загинали европейци, оцелелите се оказва, че са много повече, по-високи, по-здрави и дълголетни. И повечето от тях живеят по-добре. Причините защо имаме навика да мислим нашата история като прогрес са очевидни. Но дори и тогава, когато проресът през 20. в. е най-малко възможно да бъде отречен, предвижданията сочат не продължаване на възхода, а възможността, може би дори неизбежността, на катастрофа: друга, още по-смъртоносна световна война, екологична катастрофа, триумф на технологиите, правещ света необитаем за човечеството или каквато там форма кошмарът взема. Ние бяхме научени от опита на нашето столетие да живеем, очаквайки апокалипсис.
"The Age of Empire", "Little Brown", 1987 г.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2012-10-17

Жан Зиглер - "Нигерия - фабриката на омразата"

Жан Зиглер е роден на 19 април 1934 г. в Швейцария в консервативно семейство. Завършва висше образование в Берн и Женева и придобива докторска степен по право и социология. Започва работа в ООН. В началото на 60. години е изпратен като експерт на световната организация в бившата белгийска колония Конго (Заир). Гладът и репресиите, на които става свидетел там, завинаги преобръщат мирогледа му.
Работейки като експерт към ООН (специален докладчик по правото на храна (2000 - 2008 г.) и вицепрезидент на консултативния комитет към Съвета по правата на човека (2008-2012.) и професор по социология в Женева и Сорбоната, той пише редица критични към неолибералната глобализация книги. Част от текстовете му са преведени и на български (вижте ТУК, ТУК и ТУК).
Мотото му е:
"Да информират, да осветляват действията на властимащите - в това се състои най-важната задача на интелектуалеца!"


По-долу Ви предлагам превод на част четвърта от книгата на швейцарския учен "Омразата към Запада".

"І. "Кръстниците" от Абуджа
Самолетът от Европа се приземи в Абуджа към полунощ. Столицата на Нигерия е разположена на 600 м. на морското ниво на просторно, скалисто високо плато в географския център на страната. През януари, сезонът на харматана, африканският североизточен пасат, температурите по това време на нощта достигат до 30 градуса по Целзий. Въздухът е сух. Горещ вятър се носи над черните гранитни пирамиди на платото.
Международното летище, сграда от бетон и оранжево стъкло, е почти безлюдно. Пиер Хелг, интелигентният и изключително деен посланик на Швейцария в Нигерия, ме очаква на изхода. От летището до първото предградие на столицата има петдесет километра.
Нощта е тъмна, топла и изпълнена с хиляди сенки, които се движат от двете страни на магистралата. Полетът от Амстердам бе девет часа. Непрекъснато задрямвам от умора в колата.
В Мабуши, най-крайното северно предградие на столицата, Пиер Хелг ме буди. „Погледнете само!” Стотици камиони, пътнически автобуси, трактори, ученически автобуси, пътни машини и всевъзможни други моторни превозни средства стоят наредени край пътя. Задръстването изглежда безкрайно. Превозните средства се придвижват напред в тъмната нощ с темпото на охлюв, сантиметър по сантиметър. Отпред в далечината се вижда единствената бензиностанция, потънала в неонова светлина. Стотици изтощени шофьори от всички краища на страната примирено чакат да им дойде редът. „Такава е картината от Севера до Юга, от Лагос до Кано, от Ибадан до Майдугури и Енугу” се обръща посланикът към мен. „Навсякъде шофьорите прекарват по-голямата част от нощта в чакане, с несигурната надежда да напълнят резервоара си с бензин...”
Не го разбирам добре: да съществува хроничен недостиг на гориво в страна, която е осми по големина производител на петрол в света и най-големия на Африка! Това струва на икономиката й ежедневно милиони работни часове.
През 2008 г. Нигерия изнесяше средно по 2,6 милиона барела суров петрол на ден. В същото време тя внася по-голямата част от преработените петролни продукти, които са необходими на стопанството й.
Трите рафинерии на страната в Порт Харкурт, във Вари и в Кадуна са извън строя. В 2006 г. бяха похарчени над един милиард долара за техния ремонт. Без никакъв резултат.
Страната разполага с над 5000 км. петролопроводи. Срещу най-важните от тях, и най-вече от Сулейя към Вари, от Порт Харкур към Енугу и от Порт Харкур към Атлас Кове, редовно се извършват саботажи. Магистралата при Мабуши, първото предградие по пътя ни, е затворена. Ние завиваме по една тъмна улица към центъра на града. И изведнъж разхвърляни по асфалта камъни ни принуждават да намалим скоростта, след това да ги заобикаляме в слалом. В светлината на фаровете пред нас изплува отряд полицаи в износени тъмносини униформи и с автомати „Калашников” в ръка - "Националната полиция на Нигерия".
Дипломатическата кола минава без проблеми. Но от лявата ни страна, край канавката, която служи на жителите на околните колиби за канализация, са спрели три транспортни коли, които до горе са натоварени с краставици, домати, жам-корени, сладки картофи, корени от маниока, фасул и чакат да бъдат проверени. Край нас минава японска кола, шофирана от бял. Той намалява скоростта, спуска страничното стъкли и хвърля шепа нейра (нигерийската валута) на земята. Полицаите се нахвърлят върху нея.
Африканските шофьори на транспортните коли в замяна на това ще чакат още дълго, може би часове, докато се спазарят за откупа за преминаване.
„Около Абуджа има дузини такива контролни заграждения” ми обяснява Пиер Хелг. „В цялата страна те са сигурно десетки хиляди. Тук, на платото, хората отглеждат зеленчуци, ананаси, портокали. И още на разсъмване ги продават на пазара във Вуце или Гарки. Но заради полицейските заграждения цената на стоката им се удвоява, понякога става четири или пет пъти по-висока преди да стигне до пазара. Полицаите получават твърде нередовно заплатите си и трябва да ги разбираме. Те също хранят семейства.”
Абуджа е град, който практически е точно толкова скъп колкото Токио, Женева или Ню Йорк. На 8. хиляди квадратни километра на федералната провинция са разположени стотици малки селскостопански селища, ферми за оглеждане на говеда, зебу и птици, зеленчукови и овощни насаждения. Тяхната продукция се оскъпява значително преди да достигнат пазарите на Гарки или зоните 1 и 2 на Вуце заради полицейските шайки по пътищата. Резултатът от това е: доходите на селяните, на градинарите и животновъдите в тази провинция остават мизерно ниски, а потребителите от Абуджа плащат за стоките крайно високи цени.
„Националните полицейски сили на Нигерия” наброяват сто и четиридесет хиляди мъже и жени. Техният девиз е: „Serve and protect.” На практика това изглежда съвсем другояче. Вестниците се оплакват: „Пропускателните пунктове служат за това да се изнудват шофьорите за пари...” Полицейските засади по пътищата, изнудването по междуградските шосета и в градовете са достигнали до непоносими размери. И други престъпления са на сметката на полицията: отвличанията, грабежите и убийствата също нарастват.
Корупция се вихри по всички нива на йерархията. Най-високият чин в националната полиция е генералният инспектор. Предпоследният човек, заемал този пост, беше арестуван и изправен пред съда. Имуществото му (най-малко намиращата се в Нигерия част) беше конфискувано и той бе осъден да върне на държавата сумата от 132 милиона долара... Неговият наследник е Ехиндеру Сънди. Той се е нагърбил с херкулесовската задача да превърне ордата от крайпътни разбойници в орган за защита на населението.
Още половин час път в жегата на харматана и нашата кола завива по великолепна алея от кралски палми. На входа на парка щателно ни проверяват частни охранители, млади мъже в безупречни униформи, след което спираме окончателно пред разкошния портал на хотела „Транскорп-Хилтър”.
Дворецът принадлежи на „Транскорпорацията на Нигерия”, която от своя страна е собственост на фамилията на генерал Олусегун Обасаньо, президентът на републиката.
Разположен под сивото небе на североизточния пасат „Харматан”, град Абуджа представлява хаос от радиални изходни артерии и концентрични булеварди, административни сгради и офис-небостъргачи, разкошни вили с басейни, гаражи, поддържана тревна площ, охранителни камери, всичко скрито зад непристъпни огради, банки-дворци, казарми, хиподруми, парадни площади, огромни джамии с позлатени куполи... Погледът среща и църкви, една катедрала, луксозни хотели и ресторанти. В централната част на града преобладава сивият бетон. А в крайните райони - необозрими квартали на мизерията. Ламарината и шперплатът, измазаните с глина колиби там се обитават от анонимното множество дребни чиновници, гладуващи безработни, бедни семейства и домашни прислужници.
Столицата се разпростира на площ от 250 квадратни километра. Колко хора живеят там? Най-вероятната оценка е към три милиона. И всяка седмица се увеличават с нови мигранти.
Пейзажът на Абуджа е великолепен, с неговите остри скални образувания, които се издигат от черната пустош на платото. Редки дървесни видове, много храсти, двете реки Усама и Гуара разнообразяват монотонността на скалистата гледка. По време на дъждовния период хълмовете се покриват с килим от свежа трева и светещи с багрите си цветя.
Решението да се премести столицата на федералната държава от Лагос точно в средата на страната на платото Джос бе взето 1976 г. от правителството на генерал Муртала Мохамед. В основата на тази идея бе заложено намерението да се изгради нова столица, която „да олицетворява единството и величието на нацията”. Но не правете грешката да я сравнявате с градовете Бразилия или Чандигарт: и помен няма да откриете от почерка на един Нимайер или Льо Корбюзие.
Абуджа е град-кошмар. Арогантността на грандоманските постройки от сив бетон е съкрушителна. В нигерийската столица намира израз цялата мощ и презрение на военните режими от 1966 г. насам към обикновенните хора. Агресивната им манифестация е изразена в самонадеяните небостъргачи и кули, в невъобразимия лукс на вилите, в безкрайните мръсни бедняшки квартали от покрайнините на града. Арогантността е превърната в Абуджа в камък.
Комуникацията между „централните зони" - официалното название на правителствените квартали и жилищата на принадлежащите към елита слоеве - и морето от бедни поселения в отдалечените градски райони е затруднена, а транспортът - проблематичен.
До октомври 2006 г. мотопеди и мототаксита осигуряваха превозването на работниците и тълпите от безработни, отправили се да търсят случайна работа. Но през 2006 г. министърът, отговарящ за провинцията, с указ забрани мототакситата. Причината: замърсяват околната среда и вдигат много шум. Решението на министъра беше да се заменят с автобусни линии.
Малка подробност: транспортното дружество, което притежава монопола ежедневно да превозва десетки хиляди хора от периферията към центъра на града и обратно, е собственост на близък роднина на министъра.
Планът Абуджа да стане столица на Нигерия е породен от болезнения, но понятен страх от разпад на страната. За да бъде разбран този страх, е необходимо да направим кратко връщане към недалечното минало.
В нощта на 30 септември срещу 1 октомври 1960 г. историята на Нигерия отбеляза дълбока промяна. В полунощ беше обявена независимостта й. Море от хора изпълни улиците на Лагос. В пристанищесто недалече от там последните войници на британския гарнизон се качваха на корабите си. От стотици хиляди гърла звучеше:
"Нигерия, Нигерия,
Нигерия от днес е свободна"
Ннамди Азикиве, интелектуалец от етноса ибо с необикновена харизма и ясна, стратегическа представа за бъдещето, става първи президент на независимата държава. Незабавно той трябва да се заеме с един неотложен проблем: предотвратяване разпадането на страната на Север и Юг, да избегне конфронтацията между мосюлмани и християни. Зрее заплахата за братоубийствена война между основните народности на страната.
Азикиве въвежда федералното устройство на Нигерия, което понастоящем я разделя на 36 провинции.
На площ от почти един милион квадратни километра, на която е разположена страната, живеят могъщи етноси: фулани, хауса, ибо и други, носители на велики културни традиции, символично изкуство и религиозно наследство; те са горди със своята народностна памет и държат на своята идентичност. Освен това, страната се населява и от още над двеста по-малки, но също тъй настояващи за запазване на своята идентичност етноси. За да се ограничат междуплеменните конфликти и хегемониалните амбиции на големите племенни групи, както и за закрила на малцинствата, решението за федерализиране на страната беше напълно разумно.
През 1966 г. законното правителство стана жертва на първия военен преврат, който постави началото на поредица от военни диктатури, които изпразниха от съдържание федералните институции.
Човекът, който остави най-силен отпечатък през последните двадесет години, е генерал Олусегун Обасаньо, произхождащ от племето йоруба, християнин с англикански традиции. Кариерата му започва като командир на федералните войски по време на войната с Биафра; затварян и измъчван е по време на диктатурата не произхождащия от Севера Сани Абаха; държавен глава от 1999 г. до 2007 г. И днес той още е могъщият човек в страната.
Независимо от 70. си години, този мъж излъчва истинско удоволствие от живота и хищна склонност към властта. Той е красноречив и с холеричен темперамент. Зад тесните му очила погледът му излъчва интелигентност, жизненост и чувство за хумор. Най-често носи шарена шапка, напомняща по форма на фригийска шапка, широка кафява или с цвят охра туника и сандали, украсени с традиционните мотиви на владетелите на племето йоруба. Срещал съм се с него, той е забележителна личност.
Хунтата на военните „кръстници” на мафията наподобява на басейн с акули. До 2005 г. ген. Обасаньо, наред с функциите на глава на правителството, заемаше и поста на министър на петролодобива. Тогава другите акули го принудиха да разсекрети приходите на страната от черното злато. А те са значителни. Според пресмятания на парижкия „Льо Монд” през последните четиредесет години нигерийските „кръстници” са прибрали в касите си 352 милиарда долара, което е 4 пъти повече от сумата, която западните държави отделиха в същото време като официална помощ за развитие на всички страни от Черна Африка. По време на десетилетието от 1997 г. до 2007 г. годишните приходи на Нигерия (съответно и на „кръстниците” на петролната мафиа) от газ и петрол нарастнаха до 10-12 милиарда долара.
Нигерия днес е осмият по големина производител на петрол в света (за 2008 г. експортът е 2,6 милиона барела на ден. Запасите й се оценяват на 36 милиарда барела (3% от световните залежи). Запасите от газ се предполага, че възлизат на 5200 милиарда куб. метра (2,9% от световните залежи). Добивът на петрол се извърша на основата на изключително доходни за чуждестранните компании договори (Production Sharing Agreements - PSA). Компаниите поемат всички предварителни разходи по сондиране и проучване на нови периметри, експлоатационните разходи, транспорта, пласимента. След това те делят разходите и приходите с държавата. Но това разделяне става след приспадане на амортизациите на всички инвестиции, направени от компаниите. Този метод на договаряне е особеност за Африка и не се прилага нито в Средния изток, нито в Европа или Северна Америка. Според ориентировъчни оценки държавата в крайна сметка получава от 30 до 50% от продажната цена на петрола. Но нито правителството в Абуджа, нито петролните компании са склонни да обявят точните клаузи на договора Production Sharing Agreements - PSA.
Под мотото „Разкрийте какво плащате!” международната неправителствена организация „Global Witness” („Глобални свидетели”) от години се опитва да издейства прозрачност на печалбите от петролните и газовите компании. Напразно. Световната банка, която през 2007 г. извърши различни проучвани в газовия и петролодобивния сектори в икономиката, грижливо се пази да публикува данни за резултатите.
Нигерийския петрол определено е с по-високо качество от този на Средния изток. Преди всичко, залежите са по-плитки и параметрите му позволяват по-евтина преработка. Неговото ниско съдържание на сяра е неоценимо предимство за работещите извън африканския континент рафинерии, които трябва да удовлетовряват все по-строги екологични изисквания.
Нигерийската армия е обществена групировка с голяма заплетеност и нищожна прозрачност... Тя е изключително корумпирана и пропита с крайно патриотично самочувствие. Въпреки че е постоянно раздирана от бурни личностни и традиционни междуетнически и религиозни конфликти, нейното върховно командване само в един единствен път е било разединено: през 1967 г., когато богатите на петрол югоизточни провинции напуснаха федерацията.

V. Кървава следа в делтата
Реката Нигер има най-голямата делта на света, по-голяма от тази на Амазонка, Ганг и Брамапутра. Заема площ от над 70 000 кв. км. от континенталната суша, крайбрежието, заблатени брегове, лагуни, мангрови гори и острови.
Делтата се населява от 27 милиона души от най-различни културни и професионални общности - земеделци, скотовъдци, рибари, търговци, моряци, петролни работници, главно от етногрупите ибо, огони, ибибио, иджав, екои, мбембе, итсекири и урхобоан. Територията на делтата е разделена между 8 от 36. федерални провинции: Абиа, Аква, Ибом, Делта, Едо, Ондо, Ривърс, и Крос Ривърс.
Делтата произвежда повече от 90% от валутните приходи на Нигерия.
Залежите на делтата и континеталния шелф се експлоатират от многобройни трансконтинентални газови и петролни концерни. Най-големият сред тях е „Roуal Dutch Shell Group”. Тя притежава в морето и на сушата над 1000 петролни кладенци и над 6000 км петролопроводи.
„Шел” е когломерат от над 1700 различни, работещи на всички континенти филиали. 60% от тях са собственост на холандската „Roуal Dutch Shell”, а 40% на британската „Shell”, отговаряща главно за транспорта и търговията. Двете компании работят заедно по целия свят от 1903 г. Те притежават редица дъщерни дружества.
Теоретично петролът и газта принадлежат на нигерийската федерация, която отдава правото за търсенето им на чужди частни компании.
В Нигерия „Shell” упражняват правата си чрез четири различни предприятия:
„Shell Petroleum Development Company” контролира област от над 30 000 кв. км. в делтата, 6000 км тръбопроводи, 90 периметъра за добив на петрол, 73 помпени станции и двата най-големи експортни терминала на островите Бони и Форкадос. В добивните съоръжения, в лабораториите, офисите и хотелите-платформи работят 4500 чужденци и 20 000 местни сътрудници на фирмата.
„Shell Nigeria Exploration and Production Company” се е специализирала в проучването и експлоатацията на морските находища. Благодарение на свръхмодерната си техника това дружество от 1999 г. разработва и добива петрол от находища, които са отдалечени на над 120 км от брега и се намират на 1000 до 1100 м дълбочина под водата. Само петролният периметър Бонга, обхващащ 60 кв. км., през 2008 г. достигна добив от 225 000 барела петрол и 150 милиона стантдартни кубически фута (СКФ) газ на ден.
„Shell Nigeria Oil Products Limited” извършва производство и разпространение на различни петрохимически продукти, от дизел до авиационно гориво.
Свят ми се завива като чета годишния отчет на различните по-нови „Shell Nigeria”- компании. Всяка от тях е акционер в други петролни и газови дружества, участва в джойнт-венчъри и поддържа бизнес отношения с невероятна юридическа сложност. И въпреки това такова четиво показва кои са най-важните партньори на „Shell” в делтата на Нигер: „Тотал”, „Сън Ойл”, „Ексон Мобил”, „Бритиш Петролиум” и „Бритиш Газ”.
На сондажите се добива петрол. Едновременно с него обаче излиза и газ. Той съдържа опасни за човека отрови. В правовите държави филтрите са задължителни: с тях газът се очиства, преди да постъпи в атмосферата. В Съединените щати всяко нарушение на тези предпазни разпоредби се наказва с глоби, достигнащи до сто милиона долара.
В Нигерия обаче газът от делтата се изгаря на края на високи комини. Ден и нощ горят тези факли, гигантски огнени стълбове, издигащи се до небето. Напълно безнаказано.
Американски изследователи смятат, че петролните полета на нигерийската делта изхвърлят в атмосферата повече въглероден двуокис, отколкото всички останали петролодобивни райони на земята, взети заедно.
Също е положение и с петролните утечки, неконтролирано изпусканият петрол в природата, който нанася вреди на 27-милионното население на делтата. Такива течове могат да се получат по две причини: или поради грешки в експлоатацията на сложните добивни съоръжения на трансконтиненталните компании или поради материални дефекти. Петролните загуби при подобни аварии нямат никакво значение за компаниите. За хората и животните, за растенията и питейната вода те обаче имат катастрофални последствия.
През 1989 г. петролният танкер „Ексон Валдез” се разцепи след като се натъкна на скала край бреговете на Аляска и предизвика най-голямата екокатастрофа в САЩ. За същата година от течовете в Нигерия в природата се изля четири пъти повече петрол в сравнение с катастрофата на "Ексон Валдез". Числата са впечатляващи. Според отчета на неправителствената организация „Environmental Rights Action” (ERA) през 2005 г. бяха регистрирани 51 утечки, за 2006 г. - 38, а в 2007 г. - 36.
Навсякъде в делтата се вее белият флаг на „Shell” с прочутата жълта мида в червено оконтурване. Това изразява могъществото на компанията. Но в очите на гладуващите селяни и рибари, на тяхните жени и деца този флаг е символ на потисничество и арогантност. Защото селското стопанство линее и палмите се задушават от черните облаци дим, идващи от горящите факли.
Непрестанно се появяват пробиви в петролопроводите с катастрофални последици за подпочвените води. В залива на Бони и в Ривър Стейт крайбрежният риболов е вече далечен спомен.
Така преследващите печалба транснационални петролни концерни разрушиха живота на милиони нигерийски рибари, земеделци, скотовъдци и градинари.
В замърсените с петрол мангрови гори загиват и маймуните. Корозията от плискащите се маслени килими в пристаните разяжда рибарските лодки. Небето е черно. Чувствителната екосистема на делтата - една от най-богатите, но и най-уязвимите на планетата - се разрушава.
Днес в делтата бушува една от най-кървавите, но и най-скрити войни на света.
Най силният клон на въоръжената съпротива, "Освободителното движение за делтата на Нигер" (ОДДН) има значителна военна сила. Неговите няколко хиляди бойци разполагат с бързи скутери, въоръжени с тежки картечници. Тези бойци, които носят маски на лицата си и спазват строга анонимност, произлизат от народа иджав, най-многобройната етническа група в делтата. Най-известните нападения в провинциите Байелса и Ривър, централните области на територията на иджав, бяха извършени от 2007 до 2009 г.
ОДДН притежава ефективна осведомителна мрежа и добре функционираща комуникационна система, базирана основно на сателитни телефони.
Практически във всички градове и села на делтата бойците на ОДДН могат да разчитат на логистичната подкрепа на населението, която е също толкова тайна и ефективна като използват безбройните скривалища, които не могат да бъдат разкрити от полицията и въоръжените отряди. Ежедневието на делтата е белязано от убийства, въоръжени нападения и сблъсъци.
От къде са всичките тези бързоходни скутери "Зодиак", автомати, сателитни телефони, минохвъргачки, мини, картечници и ракети? Чрез многобройни вземания на заложници ОДДН успя да натрупа значителни финансови средства. Със сигурност движението ги използва за подкупване на служителите и на елитните военни части, изпратени за тяхното преследване и за покупка на най-модерни оръжия от техните офицери.
Отделните петролни компании също водят ожесточена конкурентна борба помежду си за получаването на нови лицензии за добив на петрол и за подновяване на старите. Ето защо не е изключено някои от тях тайно да финансират една или друга група на ОДДН и да я снабдяват с оръжие.
Един пример: март 2007 г. Бойци от ОДДН нападнаха важни съоръжения на италианската компания „Аджип”. След кратка схватка с охранителния й персонал и с бързо изпратените на мястото нигерийски войници, бойците взривиха петролопровода и производството на „Аджип” спадна с 67 000 барела на ден. Бяха отвлечени и множество инженери.
Друго движение - „Бригади на мъчениците” - е още по-загадъчно от ОДДН. То не е свързано с определен етнос. По тази причина то притежава всички характерни черти на надкласово разнообразие (в него воюват висшисти рамо до рамо с рибари) и на класическо освободително движение. То се позовава на интелектуалец на име Алхаджи Муджахид Докубо Асари. През 2006 г. той призова към „тотална война”. Малко по-късно той беше арестуван от специалните части на армията в едно скривалище в квартира в Лагос. От тогава нищо не се знае за него.
Големият пожар в съоръженията на „Shell” в югоизточната част на делтата през март 2007 г. е дело на „Бригадите на мъчениците”, а също и атентатът срещу главния петролопровод на компанията, който води към устието на р. Опобо, на ок. петдесет километра югозападно от Порт Харкур. Тези две нападения принудиха „Shell” да намали дневното си производство на 187 000 барела.
Политика на изпепелената земя, прогонване на нападателите - на тази програма на полицейските бригади не й липсва решителност.
През един хубав януарски ден на 2007 г. в Кула, град в провинцията Ривър, се състоя събрание на традиционните племенни владетели. При настъпване на тъмнината сградата беше обкръжена от млади хора с маски и въоръжени с автоматични пушки. Те проникнаха в тържествената зала, застреляха дузина от присъстващите висши лица и раниха мнозина други.
„Бригадите на мъчениците” обвиняват традиционните владетели, че проподядват подчинение на различните народности в делтата, оклеветяват съпротивата и, още по-лошо, сътрудничат с „чуждестранните потисници”.
Въоръжената съпротива става от година на година все по-смела, по-ефективна. Например: на разсъмване на 14 май 2009 г. маскирани бойци от ОДДН нападнаха и завладяха презокеанския кораб „The Spirit” и взеха 15 чуждестранни заложници.
През една юнска нощ на 2008 г. въоръжени с тежки картечници бързоходни катери на ОДДН атакуваха петролната платформа „Бонга” на „Shell” на стотина километра от брега, отвлякоха състава й и я взривиха.
Нигерийското правителство обяви в свое комюнике от юни 2009 г., че саботажните актове на нелегалните групи в делтата струват на бюджета по 8 милиарда найрас, около 39 милиона евро на ден.
Не всяка съпротива в делтата е свързана с насилие. Това се доказва от съдбата на писателя Кен Саро Вива.
В петък, 10 ноември 1995 г., рано сутринта централният затвор на Порт Харкур беше огрян от розовата зора. Войници на нигерийската армия нахлуха в килиите на Кен Саро Вива, тогава на петдесет и четири години, и на още осем други затворници. Те бяха брутално събудени, оковани с белезници на ръцете и изведени на двора на затвора. Там ги чакаха бесилките. Един след друг бяха обесени осем млади хора.
Последен бе екзекутиран Кен Саро Вива.
Деветте убити бяха от народа огони. Кен Саро Вива беше международно известен писател. Като убеден защитник на природната среда той бе организирал мирно протестно движение за опазване живота на народа огони. Беше информирал европейската и американската преса, беше писал до Европейския парламент, до ООН, до Организацията за африканско единство. Напразно. Генерал Сани Абаха удави мирната демонстрация в кръв.
Три дена след колективната екзекуция от Порт Харкур, на 13 ноември 1995 г. Нигерия бе изключена от Британската общност. Всички западни страни отзоваха посланниците си от Абуджа.
Не бе изминала и една година и всичко се върна в старите си релси. Ген. Сани Абаха отново бе приет в кръга на полезните и затова почитани държавни глави. Той почина през юни 1998 г. по време на една оргия в Асо Рок, вероятно от свръхдоза кокаин. По данни на нигерийското министерство на правосъдието частта от неговото богатство, складирано в Швейцария, възлиза на 1,8 млрд. долара.
За милиони африканци Кен Саро Вива си остава Мартин Лутър Кинг на делтата. Неговата защитна реч пред съда в Порт Харкур обикаля цяла Нигерия. Това е пример за двойния морал на парламентарната демокрация под маската на военните режими: купих си я съвсем свободно на DVD в павилиона на хотела „Хилтън” в Абуджа, където бях отседнал.
Словото е изключително умерено. Обръщайки се към ръководството на фирмата „Shell” той казва: „Колкото по-богати сте, толкова повече се издигате над закона... Добивът на петрол превърна моята страна в безмерна пустош; въздухът е отровен с изпарения от метан, въглеродни окиси, сажди, избълвани от факлите, които от тридесет и три години по двадесет и четири часа на ден горят газовете си в непосредствено съседство до жилищни райони. Земята на огони е е опустошена от киселинни дъждове, от петролни и газови изливи. Мрежата от петролопроводи, която покрива обработваемите земи и селата на огони, е заредена със смъртоносна опасност... За нас смъртта е нищо, ние ще победим”.
Убийството на Кен Саро Вива по-късно беше възмездено. Неговият син подаде в един нюйоркски съд обвинение срещу „Shell”. Обвинението е за съучастничество на „Shell” с режима на ген. Абаха и основано на закон от 1789 г., който позволява всяко нарушение на човешките права, извършено някъде по света, да бъде предадено на американски съд, ако някоя от засегнатите страни има връзка със Съединените щати. След дългогодишен процес във вторник, 9 юни 2009 г., „Shell” призна своята вина и сключи със семейството на обесения писател споразумение за обезщетение от 15,5 млн. долара.
Насилието, на което е подложено цивилното население на делтата, е една непрекъсната поредица от стрес и ужас. Членовете на сформираните от нигерийските „кръстници” специални отряди на „Joint Task Force” се държат като варвари, изнасилват, ограбват и тероризират населението на селата и бедните квартали, които нападат.
Най-омразни са командосите от „River State Internal Security Task Force”. Дори „Shell” осъжда понякога извършените от тях престъпления.
Световната общественост рядко узнава за тези изстъпления. Понякога има и изключения. Такова е например клането в Одиома от 2006 г.
Гръцкият кинорежисьор Йоргос Авгерополус даде в своя филм „Мръсният петролен бизнес в делтата” думата на оцелелите в кървавата баня. Нигерийските реактивни самолети прелетяли най-напред в бръснещ полет над Одиома. След това се завърнали, за да унищожат с ракети жилищата на традиционните вождове. Към обяд пристигнал с камиони и батальон на „River State Internal Security Task Force”. Войниците му разтрелвали всички бягащи по улиците. Тези, които успели да се скрият в жилищата си, са били изгорени живи в тях. При настъпване на нощта оживелите прибрали сто и две мъртви или тежко ранени деца под десет години.
Какво бе престъплението на хората от Одиома?
С мирни демонстрации, окупации и писмени протести пред службите в Абуджа и Порт Харкур те протестирали срещу новите сондажи на концерните, които са били проектирани върху техните обработваеми земи.
„Task Force” е поставила ултиматум: „Или освобождавате полетата за сондиране, или ще ви третираме като хора извън закона”. След изтичане на срока на улиматума Одиома е била обявена за възстанал град и разрушена.

VІІ. Лицемерието на неоколониализаторите. Мизерия насред богатство
В Нигерия Западът е изправен пред един проблем: системата на обществено устройство, изградена на основата на злоупотребата с власт и корупция на „кръстниците” на мафията, която система е виновна за ужасяващата мизерия на по-голямата част от населението в тази иначе една от най-богатите не само в Африка държава.
Нека се запознаем най-напред с нищетата в Нигерия.
Средната продължителност на живота в страната е 45 години.
Над 70% от 140-милионното й население живее в условия, които Световната банка определя като „екстремна бедност”. Те трябва да преживяват с по-малко от 1 долар и 25 цента на ден.
54% от нигерийците страдат от постоянно и тежко недохранване. Едно на всеки 10 деца умира преди да е навършило 5 години.
От над 15 години Програмата на ООН за развитие (UNDP) изчислява Индекса за човешко развитие (Human Development Index - HDI) за оценка степента на развитие на отделните страни, който включва следните критерии: образование, здравеопазване, снабденост с питейна вода, политически свободи, ефективна защита на човешките права, покупателна способност, процент на постоянно недохраненото население, смъртност на новородените и на родилките, опазване на околната среда и пр.
Нигерия постоянно се нарежда след последните страни в световната класация. През 2006 г. са подложени на оценка 177 страни. Нигерия зае 159. място. В тези данни няма грешка: осмият по големина производител на петрол в света принадлежи към двадесетте най-бедни страни на планетата ни.
Половината нигерийци са неграмотни. Само 64% от децата в училищна възраст ходят на училище. Дори и първоначалното образование е платено. Таксите за записване в училище, стойността на учебниците и на задължителната ученическа униформа надхвърлят финансовите възможности на много семейства.
Както почти във всички страни от Черна Африка населението и на Нигерия е много младо: 45% са под 15 години. Нарастването му е с 2,4% на година.
80% от селяните притежават самостоятелно или в сдружение земеделска земя, която е в изобилие в страната: 58% от нея пустее. И въпреки това публичните субсидии за земеделие и производството на храни са практически равни на нула. Торовете са на непосилни цени. Селската механизация в повечето райони е непозната. Банковите кредити за земеделие, скотовъдство и риболов са недостъпни, освен при местните лихвари, които вземат като гаранция цялата реколта и отдават заеми срещу баснословни, от никого неконтролирани лихви. Ето защо Нигерия внася по-голяма част от потребяваните храни.
Нищетата се съпътства от нарастваща престъпност. Отвличането на деца и продажбата им в чужбина на педофилски мрежи е доходно занимание за многобройни престъпни групировки... Годишно стотици нигерийски деца изчезват в Европа.
Олусегун Обасаньо, „възроден християнин” като Джордж У. Буш, приключи втория си мандат като управляващ страната през април 2007 г. Запитан от журналсти с кое постижение най-много се гордее, рафинираният политик от племето йоруба отговори на "Financial Times": „Гордея се с броя милиардери, който се дължи на моето управление, и с моята механизирана птицеферма край Лагос".
„Кръстникът” от йоруба съжаляваше само за едно. Кое е то?
Може би за убийственото недохранване, което ликвидира народа му? Или за детския паралич и маларията, които ежегодно убиват десетки хиляди деца? Или пък за пълният хаос в здравеопазването и земеделието?
Грешка! Съвсем не!
След осемгоишен престой начело на държавата „кръстникът” се измъчва от далеч по-благородни терзания на съвестта. Нека чуем неговите собствени думи: „Това, което най-много ме мъчи, е въпросът защо не успяваме да вкараме един поне нигериец в десетката на най-богатите хора на света? Защо другите успяват, а ние - не?... Кое е по-добро на олигарсите, или както и да ги наричат, в Русия, Китай или Индия, от нашите?...”
С прагматизъм „Financial Times” констатира: „Изглежда, че нововъзникналата господстваща класа в Нигерия е нечувствителна към страданията на бедните, въпреки че те са много повече от нея.”
Изглежда, че при тази комбинация от алчност и мизерия, опасенията за сигурността на инвестициите при възможни размирици всред господата от „Шел”, „Бритиш Газ”, „Ексон” или „Тотал” са напълно оправдани.
За щастие, тези филантропи имат верни приятели във Вашингтон. За всяка по-значителна ивестиция в южното полукълбо Световната банка поема нещо подобно на застраховка тип „Пълно каско” срещу народни възстания.
„Кръстниците” от Абуджа са прибрали от обявяването на независимостта своите 352 милиарда петродолара и не желаят да инвестират в земеделието, здравеопазването, образованието, в строежа на болници? Има опасност от бунтове? Вярно, но не се плашете! Световната банка покрива рисковете.
Световната банка е най-голямата институция в системата на ООН, която има за задача да подкрепя и финансира държавни проекти за развитие на най-бедните страни на света.
Но в Нигерия (както и в други страни от бедния Юг, намиращи се под диригентската палка на Запада) действителността е малко по-друга. Световната банка тук неприкрито стои в услуга на господарите на концерните, т. е. на частната икономика на Запада.
Тя успокоява техните страхове, финансирайки един социален минимум, предназначен да смекчи народното недоволство. Световната банка е най-тясно свързана с концерните и частните банки на „Уолстрийт” и от основаването си през 1944 г. до сега тя непрекъснато се управлява от американци.
Положението е напълно абсурдно. Повечето африкански страни южно от Сахара живеят в страхотна бедност. Нигерия обаче е много богата. И когато Световната банка насочва парите, предвидени за развитие към Нигерия, тя служи по този начин на господарите на петрола, като отказва елементарна помощ на безбройните бедни страни.
А това представлява върхът на лицемерието и демагогията."

Източник
Подбор и превод: инж. Любен Аладжов
Биографичната справка, линковете и редакцията на превода направи на полза на читателите в лето господне 2012 г. пишещият тези редове.

Други статии на български от проф. Жан Зиглер:
"Когато оризът стане финансов продукт" - в-к "Льо Монд Дипломатик"
"Ловът на роби" - сп. "Ново време"
"Глад и дълг: масови убийци" - в-к "Свободна мисъл"

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог вляво.

2012-10-13

Barry White - "Can´t get enough of your love, babe"

2012-10-08

Дъг Сондърс - "10 западни мита за мюсюлманите"

В новата си книга „Митът за ислямската вълна” аз описвам някои широко разпространени на Запад лъжливи представи за мюсюлманската емиграция. Според мен, както по-рано е било с евреи и католици, мюсюлманите днес са възприемани като хора, неспособни да се интегрират в обществото, като бързо възпроизвеждаща се общност и изповядващи религия, която е по-скоро идеология на завоеванието, отколкото вяра. С помощта на най-съвременните данни се опитвам да покажа доста по-малко тревожната истина за новопристигащите.
Нека разгледаме 10 разпространени мита.

Мит 1 - мюсюлманите имат най-висок коефициент на раждаемост и ще завладеят света с броя си
Преди две поколения изглеждаше, че ислямските страни са обречени на нарастване на населението, неподлежащо на контрол. Говореше се за някаква специфична ислямска раждаемост от 5 деца средно на жена и гора от минарета по света.
Днес е очевидно, че ислямът не е директно свързан с нарастването на населението. В Иран, единствената в света ислямска теокрация, през 1980 г. едно средностатистическо семейство има около 7 деца, а сега 1,7 – ниво, по-ниско от съответоно за Франция или Великобритания. Друг пример са Обединените арабски емирства с 1,9 деца на семейство или Турция, която е управлявана от набожни мюсюлмани от 10 години – 2,15. Подобна е ситуацията и в Ливан, въпреки нарастващото влияние на “Хизбула”: 1,86 деца на семейство – т. е., населението на държавата намалява (това ниво е по-ниско от нивото за възпроизводство).
Навсякъде по света мюсюлманското семейство от 4,3 деца през 1995 г. пада на 2,9 към 2010 г., а до средата на века се очаква спад на тази стойност дори под нивото на растеж на населението (2.0) и преминаване към характерния и за Запада размер на семействата. Това е ясен знак за модернизационната и светска вълна, която премина през ислямските общности, дори тези, управлявани от ислямистки партии.

Мит 2 - имигрантите-мюсюлмани ще ни удавят

Хората смятат, че броят на мюсюлманските имигранти нараства експоненциално, но това не е така.
Подобна илюзия създават данните, сочещи, че раждаемостта сред имигрантите е дори по-висока, отколкото в родните им страни. Работата е там, че повечето имигранти раждат децата си скоро след като пристигнат – те са млади, а в родните им страни раждаемостта се разпределя статистически върху цялото население. Също така, статистиката понякога е некоректна, защото взема броя на децата в семейството и го умножава по броя години, в които жената може да ражда, като така се получават резултати, по-високи от действителните.
В действителност, размерът на семействата на имигрантите мюсюлмани бързо се превръща в подобен на размера на западните домакинства – дори по-бързо от еврейските или католическите имигранти в своето време. Във Франция и Германия мюсюлманите са с 2,2 деца на семейство, малко над средното равнище в тези държави. Докато пакистанските имигрантки в Англия имат средно по 3,5 деца, то техните дъщери вече имат само по 2,5. По цяла Европа разликата в раждаемостта между мюсюлмански и немюсюлмански семейства е паднала от 0,7 до 0,4 и продължава да се изравнява.

Мит 3 – мюсюлманите ще станат мнозинство в Европа

Вече има достатъчно на брой представителни проучвания за Европа, които показват, че прирастът на мюсюлманското население се забавя и дори ако темпове на имиграция останат същите, към средата на века хората в Европа, изповядващи исляма, ще са 10% – в момента те са 7%. Но докато това се случи, както вече се спомена, мюсюлманските семейства ще са статистически еквивалентни на европейските семейства.

Мит 4 – мюсюлманите в САЩ ще са доминиращата група, която не е интегрирана
Въпреки истеричната реторика на американската крайна десница, мюсюлманите в САщ са много скромна група, при това – много добре интегрирана, въпреки че 70% от американските мюсюлмани са първо поколение имигранти, а 70% са пристигнали в Америка дори след 1990 г. В САЩ броят на мюсюлманите понастоящем е едва 2,6 милиона. Очаква се до 2030 г. това число да нарасне до 6,2 милиона или 1,7% от американското население, т.е. изповядващите исляма ще са наравно с евреите и хората, принадлежащи към епископалната църква. Въпреки че са ново пристигнали, интересно е да се отбележи, че в Америка мюсюлманите са икономически проспериращи и високо образовани. Те са на второ място след евреите по образованост, като 40% от мюсюлманите имат полувисше образование (колеж), спрямо средно 29% при американците.

Мит 5 – мюсюлманските имигранти на Запад споделят същите виждания като мюсюлманите в Близкия изток и Пакистан
Всъщност, възгледите им драстично се променят след имиграция. Например, 62% от американските мюсюлмани казват, че може да се намери начин Израел да съществува и да бъдат уважавани правата на палестинците – процент, много близък до този на американците, смятащи това – 67% - и твърде далеч от резултати в Близкият Изток. Там с подобно твърдение биха се съгласили едва 20% до 40%.
Подобни са и резултатите, когато американски и германски мюсюлмани биват запитани дали толерират хомосексуализма – съответно 39% и 47% са отговорили положително. Сравненo с данните от повечето ислямски страни, където процентите са под 10, това е голяма разлика. Още повече, с всяко ново имигрантско поколенние, процентите на приемане на западните ценности нарастват.

Мит 6 – Мюсюлманите в Америка са лоялни повече на своята религия, а не на страната си
Наистина, в Америка 49% от хората, изповядващи исляма, се определят като „първо мюсюлманин, а после американец” и 47% от тях твърдят, че посещават джамия в петък. Ако се сравни това с американските християни, проличава, че възгледите на хората са много сходни – 46% от християните поставят принадлежността към вярата на първо място и държавата на второ (при евангелистите този процент нараства дори до 70!), а 45% от тях ходят на църковните служби всяка неделя.
С други думи, мюсюлманите приемат религиозните навиците на хората около тях в държавата, в която са. Това много силно се наблюдава във Франция, където 1/5 от мюсюлманите са атеисти, а едва 5% посещават редовно джамия – точно толкова, колкото и френските християни.

Мит 7 – мюсюлмани от бедните страни заливат Запада
На практика най-населените и бедни мюсюлмански страни „произвеждат” най-малко имигранти, при това много малко от тях се насочват на Запад. Мюсюлманите съвсем не са най-многобройната група имигранти, дори и в страни, които са разположени близо до мюсюлмански страни. Примерно взето, в Испания едва 13% от имигрантите са мюсюлмани, останалите идват от испаноговорящи страни отвъд Атлантика. Във Великобритания 28% от имигрантите са мюсюлмани.

Мит 8 – Мюсюлманските имигранти мразят приелите ги общества

Фактите сочат, че всъщност имигрантите са много по-доволни от нови си живот и светски институции, отколкото населението като цяло. 84-90% от мюсюлманите в Америка са доволни от живота си (75% от американците заявяват същото). Дори и в квартали, където джамията е била поругавана 75% отмюсюлманите заявяват, че това е „отлично” или „добро” място за живеене.
83% от британските мюсюлмани са горди да бъдат британски поданици – срещу 79% от британците; 31% от мюсюлманите са съгласни с твърдението, че най-добрите дни на Великобритания са в миналото й, но подобно мнение се споделя от 45% от британците.

Мит 9 – Мюсюлманите на Запад одобряват тероризма

Докато 8% от американските мюсюлмани смятат, че използването на сила срещу цивилни е „често или понякога оправдано”, ако каузата е справедлива, при американците от друга вяра процентът е 24%. Подобна е обстановката и в европейски страни като Алнглия, Франция и Германия, където процентите на мюсюлманите и немюсюлманите, вярващи, че “атаките на цивилно население са морално оправдани”, са много сходни, с разлика до 1%. Това никак не е учудващо, предвид, че 85% от жертвите на ислямският тероризъм са мюсюлмани.

Мит 10 – най-разпространеното бебешко име във Великобритания е Мохамед

Това е вярно, но не означава това, което си мислите. Сред детските имена има моди, освен това името Мохамед има 12 варианта и то е давано на почти всички бебета на родители мюсюлмани, независимо от истинското им име; също така нараства и броят на бели родители англо-саксонци, които дават неанглийско име на децата си.

Източник

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог вляво.

2012-10-05

Последна почит за Ерик Хобсбаум

На 1 октомври тази година на 95-годишна възраст издъхна Ерик Хобсбом. Британецът е може би най-известният историк в света. Книгите му са превеждани на десетки езици – от европейските през хинди та чак до китайски и виетнамски.
Всичко започва през 1914 г., когато Леополд Хобсбаум от лондонския Ийст Енд среща младата виенчанка Нели Грюн и се оженва за нея в Цюрих. Ерик се ражда 3 години по-късно, през 1917 г., в Александрия, Египет.
След войната семейството се установява във Виена. Цари разруха и те с мъка успяват да свържат двата края. В автобиографията си Хобсбаум пише как през една мразовита февруарска вечер на 1929 г., когато Ерик е единайсетгодишен, баща му, завръщащ се „от поредното си разочароващо ходене до града в търсене как да припечели или откъде да заеме пари”, пада и умира от инфаркт пред входната врата. По-малко от година по-късно майка му хваща туберкулоза; след месеци на неуспешно лечение по болници и санаториуми тя умира през юли 1931 година. Синът й е едва на четиринайсет години.
Ерик е изпратен да живее при леля си в Берлин, където попада във водовъртежа на драматични политически събития, свързани с възхода на нацистите, борбата срещу тях и края на Ваймарската република. Младежът се включва в дейността на младежката организация на Комунистическата партия в Германия. През януари 1933 г. той узнава от заглавията по вестникарските будки, че Хитлер е станал канцлер.
Тъй като имат британски паспорти и роднини в Лондон, Хобсбаум и по-малката му сестра са изпратени в Англия. Само за две години извънредно надареният умствено Ерик се справя с прехода към англоезичното образование и спечелва стипендия, позволяваща му да следва история в Кингс Колидж, Кеймбридж. Неговия университетски наставник казва, че той е бил най-умният студент, на когото е преподавал, но след това добавя: „Всъщност не може да се каже, че съм му преподавал – това беше невъзможно. Ерик знаеше вече всичко”.
Оттам започва неспирният му възход в британския елит – с удивителни постижения на изпитите и с приобщаването му към Апостолите, самоизбиращото се „тайно общество” на кеймбриджските студенти (сред чиито членове преди него са били Витгенщайн, Бъртранд Ръсел, Кейнс).
След войната политическите възгледи на Хобсбаум забавят формалното му изкачване по стълбицата на английската академична кариера; ако не беше членството му в комунистическата партия, той вероятно още съвсем млад щеше да оглави най-престижни катедри. Въпреки това, от 1947 г. преподава в лондонския университет Бъркбек.
Неговият интелектуален кръг са други блестящи учени-марксисти като Кристофър Хил, Е. П. Томсън (изключително известен британски социален историк, работещ в секторната социална история), Реймънд Уилямс (автор на прочутото изследване „Култура и общество”), Рафаел Самуел, Родни Хилтън и др.
Списанието „Минало и настояще”, в което той активно участва, запознава учените на Острова с идеи от чужбина. В работата си Хобсбаум поставя акцент върху социално-икономическите сили, които променят света. По негово време движението в историческата наука, акцентиращо върху широките обяснения, икономическите причини и социалните последствия, вместо върху политическият наратив, е радикално и ново – във Франция подобни промени налага групата “Анали” на Марк Блох. Както отбелязва Тони Джуд, „В днешния историографски пейзаж тази линия изглежда очевидна.”
С всяка нова книга националната и международната му известност расте, като за това допринася и неговият стил – едновременно чист и ясен, и блестящ.
Многоезичен, освен немски и английски, владеещ и френски, италиански и испански, Хобсбаум се интересува от различни социални процеси и явления в Новото време и е автор на над 20 книги. Негов колега казва, че, изглежда, той се интересува от всичко. Широчината не предполага задълбоченост, но Хобсбаум блестящо опровергава това становище.
Най-известните негови трудове остават тези от серията му „The Age of...”, която започва с „The Age of Revolution: 1789-1848”, издадена през 1962 г., последвана от „The Age of Capital: 1848-1875” (1975 г.) и The Age of Empire: 1875-1914” (1987 г.). Тези три книги проследяват т. нар. „дълъг 19. в.” – от Френската революция до началото на Първата световна война. Четвъртият том, „The Age of Extremes: 1914-91” (публикувана през 1994 г.), пък разглежда годините, известни като „краткият 20. в.”.
През последните години кариерата на Хобсбом бе коронясана с всевъзможни отличия: той чете лекции по целия свят, притежава многобройни почетни степени и е кавалер на ордени.
Въпреки напредналата си възраст, интелектуалецът работеше до последно. Сред последните му две книги са „Globalisation, Democracy and Terrorism” (2007 г.) и „Как да променим света”, защитаваща идеята, че обясненията на Маркс продължавата да са актуални, още повече в контекста на банковия колапс от 2008-10 г. Когато книгата бе публикувана, Хобсбаум беше на 94 г.
Освен историята, другата негова страст беше джазът.
Често разпитван за това, че не напуска Британската комунистическа партия до разпускането й след колапса на СССР, Хобсбаум обяснява: „не исках да скъсам с традицията, която беше моят живот, и с начина ми на мислене от онова време” и добавя „мечтата на Октомврийската революция все още е жива някъде в мен”. Човек неволно изпитва уважение към този отказ да се подчиниш на мейнстрийма, защото става дума за личност, която правеше чест на елита с присъствието си в него, но чийто избор до последния му дъх остана на страната на хората.
По повод на Съветския съюз Хобсбаум заявява: „Каквито и да бяха слабостите му, самото му съществуване доказа, че социализмът беше повече от една мечта”. Въпреки това, космополитният изследовател се старае да не си позволява пристрастията му да замъглят неговата преценка и затова е категоричен в интервю за „Обзървър” – „В момента е много важно да имаме историци, при това критично мислещи историци, много по-важно отколкото когато и да било преди”.
Хобсбаум приключва автобиогарфията си вдъхновяващо: „Нека не се разоръжаваме, дори в неблагоприятни времена. Социалната несправедливост все още трябва да бъде заклеймявана, борбата срещу нея трябва да продължи. Светът няма да стане по-добър от само себе си”.
Интелектуалният принос и влияние на Ерик Хобсбаум трудно могат да бъдат надценени. Дори и негови политически опоненти като Найъл Фъргюсън признават качествата на Хосбаум като „наистина страхотен историк”, чиито творби се характеризират „с впечатляващ обхват, задълбочено познание, елегантна аналитична яснота, емпатия към „малкия човек” и любов към разказвания детайл”, а Тристрам Хънт обощава: „Хобсбаум беше не просто един от най-блестящите учени-маркисти, но той беше великан от Просвещението, чиято загуба остава всички нас обеднели.”

Неговото интервю за Маркс, студентските бунтове, новата левица и... още много други неща можете да прочетете ТУК.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2012-10-04

Слово на проф. Иван Илчев при откриването на учебната година в СУ

Уважаеми господин Министър-председател,
уважаема госпожо Министър,
уважаеми господин Министър,
уважаеми гости,
драги колеги,

Университетът, ако е добър университет, не може да загърбва големите теми, които вълнуват обществото. Ако се съди по медиите и изявите на политиците, през последната година една от тях са пътищата и магистралите. Та затова днес, макар и съвсем кратко, ще говоря за пътища и магистрали.
Преди малко повече от век американският писател О. Хенри публикува разказа "Пътищата, които си избираме". Вие, млади колеги, които за първи път прекрачвате прага на тази зала и сте се скупчили по стълбището, водещо към нея, сте избрали своя път. Пожелавам ви да го следвате неуморно и да постигнете целите, които сте си поставили. Но не забравяйте - пътищата са много и човек е свободен да промени своя избор.
Наскоро нашият министър каза, че образованието е приключение. Съгласен съм с него. Бих добавил, че да работиш в тази област е и лудост и мазохизъм.
Ние, вашите преподаватели, май сме луди.
И искаме да ви помогнем.
Пътят, който сте поели, ще ви отведе в държава на духа, която опитваме да направим различна от държавата, в която иначе живеем, държава без чалга, държава, в която уважаваме постиженията на предходниците си и опитваме в рамките на възможностите си да надграждаме над тях.
Не очаквайте университетът да е пътят към богатството, той е път към истината. Винаги ще мержелее в далечината и никога няма да я стигнем.

Преди 1989 г. твърдяха, че принадлежността към работническата класа е по-важна от образованието. Сега внушават, че не образование и интелект са нужни, а хитрост, пресметливост.
Пожелавам ви да не отстъпвате от пътя на интелекта!
Английският автор Тери Пратчет, създал "Света на диска" пише за "невидимия университет". Въпреки някои недоброжелатели, университетът, в който поемате своя път, е ясно видим. И не само в България, но и в Европа, и в света.
Поздравявам ви, колеги, защото ставате студенти в единствения, за съжаление, български университет, който присъства достойно в две от най-важните световни класации за висши училища! Който е на първо място сред държавните университети у нас в 22 от двадесет и двете професионални направления, в които обучава и които са обхванати от рейтингите. Който е в горните 3 процента на двадесетте хиляди най-добри университета в света. И пред него няма нито един университет, който да е финансиран по-зле.
Питам в колко важни за обществото ни области сме в горните 3% в света.
От вас зависи да влезем в горните 2 процента. Това е пътят, който ни води към Европа 2020. Не случайно нашите възпитаници нямат никакви проблеми да продължават обучението си в най-добрите европейски университети, а нашите доктори да работят в най-престижните европейски и световни изследователски центрове. Само в Съединените щати към 150 възпитаници на Софийския университет са професори в американските университети, в НАСА. Така че небогата България дава своя дял, за да могат богатите Съединени щати да бъдат на първо място по качество на висшето образование в света.
А това, че сте студенти именно в Софийския университет, означава, че сте избрали не просто път, а широка магистрала, която вече век и четвърт свързва България с Европа.
Поздравявам колегите, които работят, за да стане това възможно. Тези, които миналата година добавиха към 26-те млн. лв. държавна субсидия, пряко предвидена за вашето образование, допълнителни 21 млн. лв. от проекти - национални и европейски. Тези, чиито нови спечелени проекти за повече от 11 млн. лв. подписах през изтеклите две седмици. Вярваме, че и правителството ще поеме по този път и ще защити правото да имаме отделна Оперативна програма за образование и наука. Защото само така можем да постигнем интелигентен растеж и общество, здраво стъпило върху знанието. Това е твърдото становище на Академическия съвет на Софийския университет. Това е твърдото становище на БАН. Това е твърдото становище на Съвета на ректорите. Извинете ме за нескромността, но ние отговаряме за образованието и науката в родината ни. Защото усилия, разпилени между различни министерства, ще родят разпилени резултати. Възползвам се от присъствието на министър-председателя тук, за да призова правителството да следва тази магистрала, защото не аз, а Джон Фицджералд Кенеди казва, че най-добрата магистрала към прогреса е образованието.
Ние, обаче, понякога създаваме проблеми на политиците. Като невидимите професори от невидимия университет на Пратчет сме трудно видими за масите. Нашият продукт често не може да се пипне, не може да се снима, не може да се покаже по телевизионните канали. Пред него не реват възторжени тълпи по стадионите.
Това, което създаваме, е трудно да се пипне, но дълго след като изчезват и последните следи от пътищата, построени от римляните, остават плановете на Витрувий, идеите на Цицерон, на Сенека, на св. Августин. И те осветяват пътя на обществото ни напред.
Не очаквайте някой тук да ви кара да учите като в училище - пълнолетни сте и трябва сами да избирате в какво ще инвестирате - в чалга и дискотеки или в интелект. Това, което ще опитаме е да ви предложим, е най-доброто от това, което ние самите знаем и умеем.
Не очаквайте преподавателите да ви налеят интелект. "Професорът прилича на земеделец...казва преди век и половина възрожденецът Селимински. - Та както развитието на сеитбата не зависи от желанието на земеделеца, но от почвата, така и приетите идеи се развиват и култивират от желанието на ученика..."
Виновни сме пред вас, млади колеги, защото не ви даваме много примери, които да следвате. И като общество, и като преподаватели.
Убеждават ни, че трябва да търсим само печалбата. Но за университетите голямата печалба е пътят към истината. Само така тласкат напред цялото човечество.

На празник се правят наричания. Та и аз ще го сторя.
Бъдете свободни!
Свободата е заразителна.
Бъдете тревожно свободни, а не спокойно управлявани.
Не вярвайте, когато ви казват, че асансьорите не работят заради петстотинте години турско робство. Не работят заради нас самите. Запретнете ръкави, оправете ги!
Не бъдете черногледи, макар черногледството да е на мода, а вярата в самите нас да минава за отживелица.
Не обръщайте внимание на удобните етикети, които искат да ви натрапят от всички страни, мислете сами.
Не гледайте озъбени света.
Не се оплаквайте, че народът ни е малък, правете каквото можете, хората в него да са повече.


Пътищата ще ви заведат до далечни страни. И по границите ще показвате паспорта си, на който са изобразени знаковите за България културни паметници, които ни създават самочувствието на европейци - Казанлъшката гробница, Свещари, Боянската черква, Рилският манастир. Единственият сред тях, който е от новото време, е зданието на Софийския университет. Същото, което години наред поддържаме от държавната субсидия за вашето обучение и вашите такси, защото средства за него се оказва, че няма. Ще четете във втората по големина и най-голяма научна библиотека у нас, също национален паметник на културата, за която държавата не отпуска нито стотинка. А три години вече, въпреки даденото ни разрешение, ние не вдигаме студентските такси. Защото вярваме, че обществото трябва да полага максимални усилия да създава високообразовано поколение, което ще му се отплати щедро.
Но нека завърша оптимистично с думите, които обикновено изричам на този ден. След години, когато ви питат къде сте учили и вие отговаряте: "В университета", никой няма и да понечи да ви пита в кой университет. Защото за българина, Университетът с главна буква е Софийският университет "Св. Климент Охридски", вашият и нашият университет.
Честита ви новата учебна година, в която тържествено ще отбелязваме век и четвърт от началото на строителството на една от най-успешните магистрали на българския дух.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2012-10-02

Слово на доц. Пламен Митев при откриването на учебната година в ИФ

Уважаеми колеги,
Драги студенти!


По поръчение на Деканското ръководство откривам тържеството, посветено на началото на учебната 2012/2013 година и приветствам всички първокурсници на Исторически факултет с „Добре дошли!” в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.
Днес родната Алма Матер посреща своите нови студенти за 125-и път и ние с гордост можем да отбележим, че през всичките тези изминали години от далечния 1 октомври на 1888 г., историята е била и е сред онези области на знанието, които са давали облика на българското висше образование. Преминавайки през различни етапи в своето развитие, днешният Исторически факултет отдавна си е извоювал признанието на институция с общонационално значение. В нашите аудитории са преподавали такива ярки български учени като Васил Златарски и Петър Ников, Гаврил Кацаров и Богдан Филов, Христо Данов и Иван Дуйчев, Христо Гандев и Димитър Ангелов, Николай Генчев, Александър Фол, Илчо Димитров, Милчо Лалков, Георги Бакалов. Сред възпитаниците ни през последните десетилетия се открояват пък почти всички най-известни и най-способни български историци, археолози, архивисти, етнолози.
Терзанията и съмненията, преживени около кандидатстудентските изпити са вече отминали и сега за всички Вас, изпълнени с очаквания и любопитство, започва един нов, дългоочакван, непознат и примамлив етап от Вашия живот. И дали през следващите четири години ще получите това, към което сте се стремели, ще зависи колкото от нас – университетските ви преподаватели, толкова и от Вас – нашите нови студенти. Искрено се надявам да не останете разочаровани, а след завършването на висшето си образование да получите желаната професионална квалификация и с достойнството на знаещите и можещите да се гордеете, че сте възпитаници на българската Алма Матер. Уверявам Ви, че цялата колегия на Исторически факултет ще направи всичко по силите си за да Ви предложи възможно най-добрата подготовка в областта на избраната от Вас специалност. Неслучайно, откакто Министерството на образованието провежда рейтингово проучване на университетите в България, ние заемаме първо място сред сродните факултети от цялата страна.
Постигнатите успехи не ни главозамайват, а и ние си даваме ясна сметка, че за да отговорим на предизвикателствата на съвременното висше образование, трябва да продължим да се развиваме напред, усвоявайки опита на по-напредналите европейски страни. И в изпълнението на тази отговорна мисия ние ще разчитаме и на Вас, защото какво е един университет без своите студенти? Кому са потребни празни аудитории и самовлюбени кабинетни учени? Само с Вашата помощ, с Вашия стремеж към по-високо знание, с Вашата непримиримост към собствените ни слабости и пропуски, ще можем да съхраним най-доброто от вече постигнатото и заедно да градим новото, различното, модерното. В това отношение не Ви обещавам лесни и безгрижни студентски години, защото точно върху Вас ще падне най-вероятно тежестта на поредните промени, които Факултетът предстои да осъществи, за да запази мястото си на водещ и общонационален център на историческото образование у нас. И още нещо.
Заниманията с отминали епохи, със стари и по-нови цивилизации са ни научили да бъдем критични и обективни, затова няма да Ви заблуждаваме, че след 4 години, с дипломата ни в ръка, успехът и материалното благополучие ще Ви споходят бързо.
Родните ни медии ще Ви убеждават в обратното и ще Ви чертаят светли бъднини, но истината е по-различна и по-горчива. Истината е, че днешна България не е държавата, за която мечтаеха и се бореха предците ни – Вашите и нашите бащи и деди. Управлявана от некадърни, алчни и корумпирани политици, днешна България е сред най-бедните и най-нещастни държави в Европа. Трудът на знаещия и на можещия не се цени, а разни недообразовани особи се представят за елит на нацията.
Какво друго прочее може да се очаква от страна, чийто премиер води класацията за най-добър футболист, а шумно представяна за ВИП персона дама твърди, че столицата на ЕС е Англия?
В писанията на един интелектуалец от ХХ век открих три съвета: 1) Светът се управлява от младите, които са остарели; 2) Ти виждаш нещата и питаш „защо?“, а аз мечтая за неща, които никога не са били и питам „защо не?“; 3) Идеалите са като звездите – ако не можем да ги достигнем, поне можем да се ориентираме по тях.
Вярвам в достоверността на тези мъдри разсъждения и затова от сърце Ви призовавам – Бъдете настоятелни, последователни и не се оставяйте на апатията и на безразличието. Не се задоволявайте с посредствеността и с голите обещания! Не робувайте на авторитетите! Вярвайте в силите и възможностите си! Не се предавайте пред трудностите и не се отчавайте от първите си неуспехи! Не си създавайте кумири измежду самообявилите се за съвременни строители на демократична България, защото те все още не са ни дали нужните доказателства, че са заслужили подобна чест! Отстоявайте академичната свобода и защитавайте достойнството на Софийския университет! Защото, уверявам Ви, ние, Вашите преподаватели, ще направим всичко по силите си, за да съхраним традициите на Университета и да продължим да изпълняваме заветите на онези наши предци, които съградиха този храм на българщината и на духовността!

На добър час и успешна учебна година!

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог вляво.