Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2013-08-30

Как САЩ и Турция се съгласиха на компромис по руския план за Сирия?

Публикувам този превод на анализ от края на май 2013 г. като начин да видим как изглеждаше ситуацията в сирия преди няколко месеца и да видим доколко съществуват определени прилики и разлики между ситуацията тогава и действията на международните фактори в онзи момент и случващото се сега. Въпросът, разбира се, е, че сега подготовката за военен удар е значително по-напреднала, но все пак властите в ДАмаск не са се отказали от участие в конференцията Женева - II.

Айдоган Ватандаш

Посещението на турския министър-председател Реджеб Тайип Ердоган във Вашингтон (в средата на май т. г.) беше индикатор и доказателство, че Турция е значим партньор в Близкия изток, където американските интереси бяха сериозно застрашени.
Въпреки това е трудно да повярваме, че турските очаквания ще бъдат удовлетворени. Преди да тръгна от Турция, Ердоган ясно заяви, че ще окаже натиск върху американския президент Барак Обама да предприеме по-агресивни действия спрямо Сирия, създавайки забранена за полети зона в северната част на страната и дори евентуална военна интервенция. По време на съвместна пресконференция в Белия дом Обама се опита да изясни, че САЩ няма да осигурят разрешението на кризата, за което Турция настоява. Причината, поради която Хакан Фидан, ръководителят на Националната разузнавателна организация (МИТ), придружаваше Ердоган във Вашингтон беше той да представи наличните доказателства, според които режимът на Башар ал-Асад е използвал химически оръжия. (Според данните на Карла Дел Понте от комисията на ООН обаче химическите оръжия през май са били използвани от опозицията) Преди това президентът Обама нееднократно е заявявал, че употребата на химическо оръжие „би променило играта“ и представлява „червена линия“ за САЩ, но изглежда, че той политически не е готов да бъде убеден.
„Както заявих и по-рано, ние видяхме доказателства за използване на химическо оръжие в Сирия. За нас е много важно да се убедим, че сме способни да придобием повече конкретна информация за това какво точно се случва там“, поясни американският държавен глава.
Като резултат от срещата с администрацията на Обама, Турция смекчи позицията си по отношение на договорената с посредничеството на САЩ и Русия международна конференция за Сирия, срещу която първоначално възразяваше. (Много добър анализ за т. нар. конференция Женева – II можете да откриете в ТУК). Как се случи това смечкаване? Как така и американците, и турското правителство в края на краищата се съгласиха с руския план за Сирия? В действителност съществуват редица причини за този компромис, но основната е нежеланието на Обама да се намеси в сирийския конфликт. Той изтегля американските части от Ирак и се подготвя да направи същото съвсем скоро и в Афганистан.
От друга страна, Обама се натъква на някои вътрешни проблеми, които го карат да отделя по-малко внимание на сирийския конфликт.
Със сигурност някои могат да твърдят, че всъщност категоричната и неотстъпчива руска позиция спрямо САЩ и Турция, както по отношение на разузнаването, така и на политиката, е довело двете правителства до компромис.
Един от най-големите руски страхове по отношение евентуална смяна на режима в Сирия е нарастването на въоръжени екстремистки движения в близкоизточната страна и в целия регион, които могат да доведат до още по-голям хаос и проблеми със сигурността (вътре в самата Русия).
Атентатът срещу Бостънския маратон доказа, че американската разузнавателна общност не работи добре по отношение посрещането на заплахата от набиращия сили вътрешен тероризъм. Обратно, руската разузнавателна общност показа капацитет да осигури предупреждение за възможен терористичен акт дори и в САЩ. Предупреждавайки през 2011 г. ФБР за Тамерлан Царнаев, заподозрян за бостънския атентат, руските разузнавателни служби дадоха на своите политици безпрецедентна възможност да склонят на компромис американските си колеги. Председателят на конгресната комисия по разузнаване Майк Роджърс нееднократно твърдеше, че, ако руснаците бяха споделили пълните оперативни данни за Царнаев с ФБР, най-вероятно взривът в Бостън би бил осуетен.
Поради тази причина президентът Обама към този момент е 100-процента сигурен, че неговият руски колега Владимир Путин има възможност да предвижда бъдещи терористични актове в САЩ и дори да ги предотвратява, ако желае.
В допълнение, турските тайни служби, изглежда, осъзнаха, че са сгрешили в преценката си за силата на сирийския режим.
В интервю с Чарли Роуз през февруари 2012 г. руският посланик в ООН Витали Чуркин изтъкна, че сирийският конфликт ще трае години, докато турските управляващи вярват, че падането на Асад е близко и е „въпрос на дни или седмици“.
Информацията е истинско оръжие само ако знаеш как да я използваш. „Разузнаване“ не е просто събиране, анализиране и съобщаване на информация, свързана с националните стратегически цели, но също така и използване на информацията в процеса на вземане на политически решения и тяхното изпълнение. Трябва да анализираме този политически процес като част от цикъла на разузнаване. Провал на разузнаването не е само заради проблеми при събирането или анализа на информация, но също така и заради големи проблеми в процеса на политическо вземане на решения. По отношение САЩ и Турция – това е, което се случи във връзка със Сирия до този момент.

Айдоган Ватандаш е разследващ журналист и автор, който живее и работи в Ню Йорк.

Източник: http://www.todayszaman.com/news-315997-how-did-us-turkey-compromise-on-prospective-russian-plan-for-syriaby-aydogan-vatandas-.html

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2013-08-28

Революцията от 30 юни в Египет: фалшива бременност

В момента в няколко арабски страни се наблюдават политически вълнения. Сред тях можем да посочим Тунис, Египет, Сирия, Ирак, Ливан. Най-важни обаче са кризите в Сирия и Египет. Египет е най-голямата и една от най-влиятелните арабски държави, поради това реших да предложа на читателите на блога няколко анализа за военния преврат. Първият беше на Акрам Белкаид ("Ужасният урок Египет"), който заема балансирана позиция. Сега публикувам превод на анализ, който е против преврата и подкрепя "Мюсюлмански братя" (въпреки че признава техните грешки) и ще завършим със статия, посветена на египетската либерална средна класа, като по този начин ще представим няколко различни гледни точки.

Д-р Мохсен Мох`д Салех

Събитията от седмиците, последвали военния преврат в Египет, показват, че т. нар. „Революция от 30 юни“ не е нищо повече от „фалшива бременност“.
Всъщност, в светлината на актуалните събития, случилото се на 30 юни не е нищо друго, освен демократична деволюция, връщане назад на процеса на реформи и промени в арабския свят, и дори опит за ново установяване на власт на остатъците от режима на Мубарак и силите на „дълбоката държава“ (група от дълбоко вкоренени политически и бюрократични сили с извънредно голяма власт), макар и в нова форма.
Без съмнение протестите от 30 юни, с широка база и масови, отразяват разочарованието на широки слоеве от египетското общество от политиките на президента Мохамед Мурси и „Мюсюлманските братя“. Протестите очертават и провала на „Братството“ да си сътрудничи с други политически сили, с които да създадат национална мрежа, за да защитят революцията от януари 2011 г. и нейните придобивки.
Тъкмо напротив, протестите хвърлят светлина върху успеха на режима на Мубарак да изкове алианс с военните, както и с либерални, националистически и леви сили, които изпитват недоверие към ислямистките групи по принцип и „Мюсюлмански братя“ в частност. Този алианс не споделя никакви общи разбирания, освен желанието си да свали Мурси и да попречи на ислямистите да контролират изпълнителната власт.
Твърденията, че протестите от 30 юни са втората фаза от революцията от 25 януари или ново народно въстание, съдържат много неистини и изопачавания на истината. Тук предлагаме пет критерия, за да проверим верността на тези изводи.

Първо, по отношение „революционния критерий“ трябва да отбележим, че дефиницията на народна революция включва въставане срещу тираничен корумпиран режим чрез широко народно участие. Протестите от 30 юни и преврата, който ги последва, беше революция срещу демократичен режим и президент, избран прозрачно и в съответствие с конституцията, който беше свален със сила. Тези събития също така доведоха до суспендиране на конституцията, която беше одобрена на референдум с над 2/3 от гласовете, както и разпускане на демократично избраната Шура. Не може да се говори и че става въпрос за продължение на революцията от 25 януари заради това, че протестите не са насочени към корумпираните представители на „дълбоката държава“.
30 юни не беше революционно движение, то доведе единствено до преврат, който възкреси враговете на революцията от 25 януари (2011 г.). В действителност, след преврата много министерски постове бяха дадени на хора от режима на Мубарак, като ислямистите (включително и фракции като Ан-Нур, които подкрепиха преврата) бяха елиминирани от всички правителствени постове. Нещо повече, на малки партии, част от Фронта за национално спасение, бяха дадени множество министерски позиции – много повече, отколкото имаха ислямистите при администрацията на Мурси.
От друга страна, ако вземем предвид народния критерий, ще забележим, че протестите от 30 юни изразяват позициите на големи групи египтяни, но не отчитат нагласите на също толкова големи части от обществото, което води до разделяне и поляризация в държавата, за разлика от консенсуса, който революцията от 25 януари въплъщаваше.
Поддръжниците на военния преврат бяха принудени да преувеличават броя на хората, участващи в протестите. Цифрите от няколко до няколко десетки (30) милиона, които се цитират, не могат да бъдат подложени на никаква обективна преценка и бяха използвани да осигурят фалшива легитимност с помощта на мощни вътрешни и външни медийни апарати.
Когато достойни за доверие организации като BBC поискаха да потвърдят данните за 30 млн. протестиращи, те не можаха да намерят доказателства за това от никой достоверен източник. Дори и източниците от египетската армия отрекоха твърдението, че това число се е появило в тяхно изявление. Дискусия между експерти със съдействието на „Ал-Джазира“ доказа отвъд всякаква сянка на съмнение, че броят на протестиращите в Египет на 30 юни в национален мащаб не превишава, като максимум, 4 млн. души. Това значи 4,5% от населението на страната или 8% от имащите право на глас. С други думи, това, което наблюдаваме, е повече медиен трик, отколкото обективна реалност.
Същият подход трябва да приложим и по отношение твърденията на движението „Tamarrod“ (Въстание), че са събрали 22 млн. подписа в подкрепа на искането за импийчмънт на Мурси и предсрочни президентски избори.
Не съществува независима инстанция, която да провери имената и бройката и да удостовери тяхната валидност.
Междувременно поддръжниците на преврата не обръщат внимание на претенциите на „Tajarrod“ – контракампанията в подкрепа на Мурси -, че са събрали 26 млн. подписа – число, което също подлежи на доказване, но най-малкото обезсмисля твърденията (на подкрепящите преврата) за представителност и консенсус.
Тези, които защитават преврата, игнорират факта, че в модерните плуралистични демокрации народната мобилизация като средство за действие е изместена от избирателните урни като по-честен, точен и прозрачен механизъм.
Ако силите от 30 юни бяха толкова уверени в размера на своята народна подкрепа, защо те не изчакаха 2 или 3 месеца, когато щях да се състоят изборите за Народно събрание и съвета Шура, за да докажат твърденията си в честни и свободни избори, в които щяха да са осигурени всички гаранции, за които те настояват?
Ако използваме третият критерий, а именно „монопол върху прилагането на сила“ е един от изключителните прерогативи на държавата, в демократичните държави военните и силите за сигурност са под контрола на цивилната демократична държава, това, което се случи в Египет противоречи на тази формула
и е стъпка встрани от демокрацията. Армията се постави над държавата и демократичната система и се самоназначиха за арбитри между политическите сили.
30 юни върна страната в епохата на военните преврати, явление, което в миналото беше познато в много страни в Азия, Африка и Латинска Америка. Армията зае страната на една партия срещу друга; постави се над разделението на властите и в момента основаването на политическите партии, изборите и изградените конституционни институции са изпразнени от форма, доколкото всичко зависи от прищевките на генералите и техните интереси.
Съществуват данни, че позицията на военните в подкрепа на протестиращите не е просто съвпадение с народната воля, а е била планирана предварително в координация с „Tamarrod“ и други партии, настояващи за импийчмънт на Мурси, за да се гарантира успеха на преврата и осигури гражданска подкрепа за него.
Четвъртият критерий е морално-етичен, свързан с демократичния процес и мирната смяна на властта и е срещу практики, които разрушават демократичния процес и нуждата да се даде на управляващата партия шанс да реализира програмата си.
Националистите и левите и либералните движения претърпяха редица изборни провали и се оказа, че липсва масова подкрепа за тяхната реторика. Впоследствие тяхното разочарование от демократичната игра ги доведе до форма на съюз с остатъците от режима на Мубарак и армията. Стигна се дори до там, че симпатизантите на тези сили оправдаха потъпкването на свободите, затваряне на телевизии и кланетата, извършени пред щаб-квартирата на Републиканската гвардия и Рабаа, суспендирането на конституцията и разпускането на конституционните институции. Оказва се, че обвиняваните в тероризъм и екстремизъм ислямисти са тези, които днес демонстрират уважение към конституционната легитимност, мирното предаване на властта и прозрачния демократичен процес.
Петият критерий са външните отношения, които са свързани с ролята на Египет в арабския свят, региона и международните отношения. Навярно превратът прави опит да върне Египет в парадигмата на външна политика, която съществуваше по времето на Мубарак, заличавайки редица постижения на революцията от 25 януари по отношение отчитането на волята на хората във външната политика. В тази връзка възникват три важни въпроса.
Първият касае арабското измерение
, най-вече ролята на държавите от Персийския залив, враждебни на „политическия ислям“, които се безпокоят „Арабската пролет“ да не ги засегне. Те подкрепят преврата както финансово (Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства и Кувейт дадоха 12 млрд. долара след успеха му), така и медийно чрез медии, свързани с някои от заливните режими.
Превратът беше придружен и от незабавното налагане на някои санкции на Ивицата Газа, паралелно с разрушаването на подземните тунели за снабдяването й и затварянето на граничния пункт Рафах и свирепа медийна кампания срещу Хамас.
Сходна кампания се развихри и срещу сирийците, живеещи в Египет, които наброяват ок. 200 000 души, в комбинация с мерки, забраняващи влизането в Египет на сирийци без предварително получена виза. Накратко, революцията от 30 юни засили т. нар. лагер на умерените в арабския свят, накърни позициите на палестинската съпротива, но и наложи санкции на сирийската революция.
Второто измерение е свързано с Израел, доколкото Тел Авив не крие голямото си задоволство да види демократичния процес в Египет прекъснат, сложен край на ролята на „политическия ислям“ и военната власт възстановена. Израел счита, че събитията в Египет поставят край на страницата, наречена „Арабска пролет“; Шимон Перес, президентът на Израел, призова израелските официални лица да се въздържат да изразяват публично задоволството си от преврата, за да не затрудняват водачите му и да предизвикват неодобрението на египтяните. Според изтекли от израелска страна сведения, лидерите на преврата са ги предупредили три дни предварително за готвената акция. Според израелския ежедневник „Маарив“ в израелската армия (водът на преврата ген. А.) Сиси е наричан „гений“ и „герой“, а пък според „Middle East Monitor“ израелския посланик в Египет Сиси е „национален герой за всички евреи в Израел и по целия свят“. Тези изказвания означават не толкова възхищение от Сиси, колкото изразяват омразата и страха от „политическия ислям“ и потенциалната му роля срещу Израел.
Третият ключов момент е свързан със САЩ и подкрепата му за преврата. Някои доказателства сочат, че американците предварително са знаели и са подкрепили преврата, въпреки че в началото изглеждаха неутрални и, в съответствие с изявленията си, в подкрепа на демокрацията. Впоследствие обаче те се въздържаха да нарекат случилото се „преврат“, не призоваха за възстановяване на конституционния ред и не спряха временно помощта, изискване за доставянето на която е демократичен режим на власт.

В заключение можем да кажем, че демонстрациите от 30 юни бяха използвани от военните като лост за проваляне на демократичния процес и прекъсване движението напред на Арабската пролет. Ентусиазма на младежите и разочарованието на някои национални сили от бавния ход на демократичния преход и трудните икономически условия беше използвано, за да даде оттенък на правдоподобност на преврата. Опортюнизмът на левите и либералните политици също беше използван, доколкото те се стремят да скрият твоята слаба популярност зад защитата на армията.
Наблюдаваме надигане срещу всички придобивки на 25 януари и „фалшива бременност“, което ще проличи скоро, откривайки пътя за нова, истинска народна революция.

С малки съкращения

Д-р Мохсен Мох`д Салех е директор на ливанския център за стратегически изследвания „Зайтуна“

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2013-08-25

Ужасният урок Египет

Акрам Белкаид
17 август 2013 г.

Ден след ден Египет върви към гражданска война. Това е основната последица от свалянето на президента Мохамед Мурси от военните през юли. Това беше ужасно решение. Кой сериозно вярваше, че „Мюсюлманските братя“ и техните поддръжници ще приемат преврат без да реагират? Решавайки да арестуват първия в историята на Египет демократично избран президент, военните допуснаха голяма грешка. Това застраши единството на страната и отвори кутията на Пандора, която ще бъде трудно да бъде затворена. И, противно на твърденията на доста египетски „демократи“ – някои от които станаха дори патетични в опитите си да оправдаят преврата – на първо място отговорността за кръвопролитията срещу седящите стачки в подкрепа на Мурси лежи не на плещите на лидерите на „Мюсюлмански братя“, а а на тези, които дадоха заповедта да бъде открит огън.
Моята цел не е да защитавам действията на Мурси или „Братството“ и определено не желая да промотирам агиографските текстове за Мурси, които се разпространяват в интернет. Този човек допусна значими грешки. „Ръстът“ му не отговаряше на мисията му и той не осъзна, че разделя и поляризира хората. Най-важното е, че той не разбра важната си роля да защити демократичния преход към политика на откритост, отколкото да управлява само в угода на своите привърженици. Но независимо от това какви са грешките му, той със сигурност не заслужаваше да бъде хвърлен в затвора без съдебен процес.
За нас е важно, като подкрепящи демократизацията в арабския свят, да заемем ясна позиция срещу това, което се случва в Египет. Независимо дали ни харесва или не, „Мюсюлмански братя“ са ключов играч в египетския политически живот. Убиването на хора няма да реши никакви проблеми, тъкмо напротив. Кървавата баня срещу протестите на „Братя“ е срамна и е сериозно престъпление. Протестите са реакция срещу политическата криза, създадена от военните и тези, които ги подкрепят; като такава политическа реакция протестите трябва да бъдат решени чрез политически компромис и по мирен начин.
Съвсем ясно е, че египетските военни имат други цели. От началото на лятото те желаят да кръстосат шпаги с ислямистите. Може би генералите се чувстват способни да ликвидират „Мюсюлмански братя“. Може би те са решили да пожертват хора в името на „защитата“ на Египет. Може би те имат предвид алжирския опит, който казва, че политическият ислям може да бъде победен единствено чрез сила (Вероятно военните изобщо не си задават въпроса за това каква ще бъде цената). Или пък навярно египетските военни нямат стратегия, но са достатъчно уверени във възможността си да възстановят реда. Или поне в способността си да установят железен ред в Египет.
Железен ред: натам Египет е тласкан. Кръвта иска кръв и насилието по улиците води до установяване на военно положение и диктаторска власт.
Наивни са тази египетски демократи, които подкрепят преврата срещу Мурси, защото мислят, че (ген. А.) Сиси и неговите приятели ще им дадат широк достъп до реалната власт. Да, със сигурност те могат да имат някаква второстепенна роля, защото светът няма да приема хунта в пълния смисъл на думата. Както по времето на Мубарак, официално ще бъде прогласена демокрация. Но, както всички знаем, както по времето на Мубарак, ще съществуват червени линии, пазени да не бъдат пристъпени със заплахата от затвор, както и други характерни за диктатурите проблеми.
Какво можем да направим за Египет и за египтяните? Може да звучи наивно, но е важно да продължим да настояваме за спокойствие и помирение. Досегашните опити за посредничество са се провалили? Те трябва да бъдат повтаряни отново и отново. Разбира се, трудно е да се разчита на арабските страни, някои от които – да погледнем към Арабския полуостров – потриват доволно ръце заради провала на прехода „след-Мубарак“. Какво САЩ и Европа искат да направят? Какво ще направят? Известно е, че само Вашингтон може да упражни натиск върху египетските военни, който да ги накара да преговарят. Ще го направи ли Америка? Едно нещо е сигурно - никой, дори и Израел, няма интерес Египет да се превърне в страна, обхваната от огън и залята в кръв.
Случващото се в Египет трябва да накара тунизийците сериозно да мислят за последиците от забавянето на техния собствен демократичен процес. Както поддръжниците, така и противниците на партията „Ал-Нахда“ трябва да наблюдават хаоса в Египет, за да знаят какви грешки да избягват. Може би това ще бъде по-полезно от съветите и предупрежденията, които хората в Тунис получават от своите алжирски съседи. Алжир преживя ужасяваща гражданска война през 90-те години; поради това в момента точно те изпитват сериозни трудности да убедят тунизийците в нуждата от благоразумие и национален диалог. Това обаче са двете условия за засилване на гражданския мир. Понякога те са безценни, както египтяните откриват понастоящем.

Акрам Белкаид е колумнист на Le Quotidien d'Oran. Сътрудничи и на Le Monde Diplomatique и Afrique Mediterranée Business. Автор е на няколко книги, сред които Retours en Algérie и Entre Arabe Aujourd’hui.

Източник: http://www.aucegypt.edu/gapp/cairoreview/Pages/articleDetails.aspx?aid=411

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2013-08-11

Митрополит Хана за ситуацията в Близкия изток

В България по покана на Центъра за близкоизточни изследвания е Теодосий (Аталла Хана) – митрополит на Севастия в Православната църква на Йерусалим – най-старата християнска и православна църква в света.
Основна тема на дадената от Негово Високопреосвещенство на 9 август 2013 г. пресконференция беше положението на християнското население в контекста на „арабската пролет” и по-специално – в Сирия.
В тази връзка директорът на Център за близкоизточни изследвания д-р Мохд Абуаси подчерта, че това, което в началото беше борба на един народ за демокрация, след две години се оказа заговор срещу цяла държава и война, водена от терористични групировки, които използват ислямистки лозунги, а техните цели се пресичат с интересите на някои западни държави, както и на САЩ и Израел, за свалянето на режима на Башар ал-Асад. Тревожното в случая, без да защитаваме или нападаме този режим, е, че със западното „демократично” оръжие се убиват християни и в хода на военните действия бяха унищожени цели християнски села и църкви.
Негово Високопреосвещенство Аталла Хана акцентира върху няколко важни въпроса, засягащи религиозната толерантност и предизвикателствата пред Близкия изток, породени от експлоатирането на религията за политически цели.
В този контекст той определи Йерусалим като духовна, хуманитарна и национална столица на палестинците и отбеляза, че градът пази светите места на трите монотеистични религии – християнство, ислям и юдаизъм и, съвсем естествено, би трябвало да е символ на братска обич и мирно съжителство. За съжаление действителността е друга и за да се промени, е необходимо да бъдат премахнати всички прояви на несправедливост спрямо целия палестински народ в Йерусалим, където палестинците са третирани като чужди в собствените им домове, където са родени и израснали. Градът е поверен на всички и никой няма право да каже, че той е само негов и на никого другиго. Негово Високопреосвещенство призова всички духовници от трите монотеистични религии да сътрудничат помежду си, за да прекратят насилието и радикализма и накърняването на човешкото достойнство. Всички вярващи по света трябва да обърнат поглед към Палестина и нейните рани и болки, всички християнски църкви – да полагат повече усилия за палестинската кауза.
След като отправи поздрав от името на палестинския народ по случай избирането на новия български патриарх Неофит, митрополит Аталла Хана потвърди, че много събития по света изискват от Църквата да заеме позиция, защото ролята й не се ограничава до молитвите, затворени между четири стени. Той изрази надежда Българската православна църква да изпълни функцията си в защита на човешките права и положението на угнетените и страдащите по света. В Библията се казва: „Ако имаш светилник, не го крий, а го постави на видно място, за да огрее и онова, което е около теб.”
По повод ситуацията в Близкия изток, Негово Високопреосвещенство поясни, че в някои случаи насилието и убийствата се извършват от името на религията, а тя няма нищо общо. На прицел е единството на арабските народи, които в продължение на векове са живели във времена на религиозно единение. Когато ценностите на съвместното съжителство бъдат разрушени, на тяхно място идват религиозното разделение, насилието и изолацията. Всички знаем какво се случи в Ирак, който беше известен със своето единство, а днес е държава, в която се убива заради религиозна принадлежност. Един милион християни са напуснали страната през последните десет години. Това е загуба за Ирак и Близкия изток. Същото се случи и в Египет, и в Палестина, където политиката на окупатора след войните от 1948 г. и 1967 г. прогони мнозина палестинци от домовете им, сред тях и християни.
Днес най-голямата трагедия на разединението се случва в Сирия, където са атакувани както мюсюлмански, така и християнски духовни лица, а също така и обекти на поклонение и на двете религии. Крайни организации извършват кланета на религиозна основа. През последните две години повече от 60% от сирийските християни са напуснали страната. Бяха заклани по изключително грозен начин християнски свещеници, изгорени бяха църкви, цели християнски села бяха изселени. Преди няколко дни в „Youtube” беше разпространено видео с екзекуцията на християнски свещеник – акт, който показва, че извършителите му са хора без религия, без морал и без съвест. Това видео сякаш има за цел да сплаши християните в Близкия изток и да ги накара да се замислят да се изселят от региона.
Двама православни митрополити – Булус ал-Йазиджи и Йохан Ибрахим – бяха отвлечени близо до Алепо от група, близка до ал-Каида. (Можете да видите позицията на Център за близкоизточни изследвания по темата.)
Негово Високопреосвещенство без колебание определи турското правителство като пряко отговорно за живота на двамата митрополити, защото те бяха отвлечени в регион, близък до турско-сирийската граница, и изрази своята увереност, че Турция има връзка с този случай, както и с всички убийства и прояви на насилие в Сирия, защото контрабандата на оръжие се осъществява през нейната граница със знанието и улеснения от страна на турските власти. Митрополит Аталла Хана предположи, че това, което дразни Турция, е сирийският модел на мирното съжителство между религиите и затова атакува всички умерени сили, които призовават за братство, национално единство и мир.
Именно затова той призова България да застане на страната на Сирия, защото тя се противопоставя на организиран тероризъм в името на религията и всяка цивилизована страна трябва да я подкрепи в борбата й срещу него. Ако тероризмът постигне успех в Сирия, ще се пренесе и на други места. Не е за вярване как някои западни и европейски държави подкрепят т. нар. сирийска опозиция, при положение че знаят, че тези пари се използват за въоръжаване на радикалните групи, които рушат и убиват християни.
Негово Високопреосвещенство сподели, че е посъветвал американските официални представители да не говорят вече за опазването на християнските малцинства, защото те са убивани и прогонвани именно с американски средства, и постави логичните въпроси: „Дали няма план Близкият изток да бъде изпразнен от християни?”, „Защо някои европейски държави подкрепят фундаменталистки организации в арабските страни за сметка на единството на народите и за сметка на присъствието на християните в региона?”, „Кой печели от това да няма християни в Близкия изток?”
Виждаме, че някои държави, начело със САЩ, подкрепят управлението на „Мюсюлмански братя” в Египет, вместо да застанат на страната на египетския народ, който не иска религиозна, а светска демократична държава.
Някои правителства улесняват по всякакъв начин онези християни от Сирия, Ливан, Йордания, Египет и др., които са решили да напуснат родните си места, ако може завинаги. Някои от посолствата, които все още функционират в Дамаск, редовно са в контакт с християните там и ги подканват да напуснат Сирия.
Негово Високопреосвещенство завърши с призива мюсюлманите и християните да се съберат заедно, за да превърнат Близкия изток в оазис на мир, обич и братство, далеч от насилието и радикализма.
Напомняме и за събитието в понеделник, за което входът е свободен.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2013-08-05

Протестите - опит за равносметка

Традиционният спад на всякаква активност през август логично доведе и до отслабване на градуса на политическо напрежение в страната.
Въпреки заканите през септември протестите да бъдат подновени с още по-голяма енергия (с тръби и павета, забрана и съд за всички членове на БСП, ДПС, „Атака” и ГЕРБ, изцепи се един), вече се появиха някои анализи какви са последиците от протестите в този първи рунд.
Първо конспективно представям някои точки, които ми се струват важни и по които ще развия аргументи по-долу.

Обществено-политически последици
- Постигнато (оставка на Пеевски) и непостигнато (оставка на целия кабинет)
- Разделяне на протеста и обществото, връщане в 90. години
- „Оглушаване” - Хората оглушаха селективно – чуват мнението само на „своите” и са абсолютно глухи за мнението на „другите”.
- „Оглупяване” – емоциите взеха връх над разума; рязко падна нивото на критично мислене и то се проявява само към аргументите, статиите и мненията на „другата страна”, каквото споделят „нашите” е безусловната и непогрешима истина.
- Възраждане на клеймото „комунисти” като опит около това знаме да бъде сплотена десницата
- Прокарване на разделение между протестите февруари и сега
- Не се роди ясна алтернатива и политическа промяна едва ли може да се очаква скоро
Негативни икономически последици



Обществено-политически последици
- Постигнато и непостигнато

Протестът още в първите дни извоюва целта, заради която започна – Д. Пеевски не стана шеф на ДАНС. Втората идея обаче – оставка на правителството не се случи.
Интересно е да се поразсъждава в плоскостта, че първите няколко дни на протеста, когато хората бяха обединени от обща кауза и възмущение, протестът постигна целта си, а когато започна опитът за неговото овладяване и насочване в определена посока, той не сполучи.
- Разделяне на протеста и обществото
Отново се появи разделение на обществото на две части; на мода отново излязоха забравени лозунги като „червени боклуци”, като обществена атмосфера сме върнати в началото на 90. години.
За това колко всъщност недемократично и антилиберално е делението на „млади и способни” срещу „грозни и тъпи” вече писах ТУК.
Интересен детайл е, че сред читателите на „Дума”, които в мнозинството си се самоопределят като леви хора, процентът на висшистите е около два пъти и половина по-голям от средния за страната. (ТУК)
В първите дни на протеста със сигурност там имаше различни хора. Вероятно е факт, че и понастоящем в хепънингите по жълтите павета участват люде с различни мотивации. Проблемът обаче е, че разликите се заличават и действията на всички са насочени в общото русло. То може да бъде направлявано от едно агресивно малцинство и да обслужва интереси, независимо от искреното желание или убеждение на участниците в процеса.
Още Хегел е писал за тази ирония, при която поставената цел силно може да се различава от постигнатия резултат.
В протестите може би все още има едно пренебрежимо малцинство леви хора, които, според техните оценки, протестират за нормалност и за по-лява политика. Както обаче Ал. Симов писа вече, генералната цел зад протестите е друга. Става дума за целенасочен опит да бъде дискредитирана идеята за ляво управление по принцип; идеята, всеки, които се обяви, че мисли по различен начин и не подкрепя протестите, да бъде сатанизиран, заклеймен и натикан в ъгъла, при това със запушена уста. В момента не наблюдаваме атака срещу олигархията, а атака срещу БСП. Това е първата стъпка от много прост и ясен сценарий - атака срещу всяка идея за лява политика. БСП трябва да бъде изолирана, разцепена и/или маргинализирана. Вече дори започнаха конструирания на една бутикова левица, „която на изборите да взема гласовете на разочарованите, но никога да не проведе основната битка на всяка левица по света - промяна на икономическото статукво.” (А. Симов ТУК)
Целта, разбира се, е закрепване за поне две поколения напред на съществуващите икономически реалност, т.е. на олигархията, срещу която протестите се обявяват, че борят. Ако този сценарий бъде реализиран, ще има няколко последици – реализиране на иронията на историята, за която говори Хегел, но по-лошото е, че цената ще плащаме всички ние.
Тук не става дума за това аз какво мисля за БСП – мога да я критикувам за много неща, а за обективната идеология зад протестите и атаките срещу социалистическата партия.
В момента България не разполага с почти никаква промишленост или пък сериозно земеделие. Демографската катастрофа е реалност, а социалният капитал на страната е все по-влошен. Най-катастрофалното развитие е превръщането на страната ни в територия, която не разполага със своя икономическа зависимост, контролирана от няколко олигарси със съмнителен произход на капитала, неразполагаща с никакви съпротивителни сили. Една голяма лява партия, колкото и дясно да е ръководството й, колко и близка да е до олигархията, винаги е заплаха за едно подобно положение.
- „Оглушаване” - Хората оглушаха селективно – чуват мнението само на „своите” и са абсолютно глухи за мнението на „другите”.
- „Оглупяване” – емоциите взеха връх над разума; дори и интелигентни хора се поддават на първосигналните си реакции. С пълна сила действа правилото, че интелигентността на тълпата е равна на коефициента за интелигентност на най-глупавия й участник, разделен на броя на участващите в тълпата. Рязко падна нивото на критичното мислене на огромен процент от политически активната публичност. Критичност се проявява само към аргументите, статиите и мненията на „другата страна”, каквото споделят „нашите” е безусловната и непогрешима истина.
- Клеймото „комунисти” – наричат БСП и неучастващите в протеста „комунисти”. Така „Позитано” се оказва критикувана от десетилетие, че не е достатъчно лява, а същевременно други наричат БСП „комунисти”, въпреки че тя няма нищо общо с комунистите като идеология, документи, програми, но и по-важно – като управленска практика, елит (никой в ръководството на БСП не счита себе си за комунист) и практическо поведение.
- Разделението между протестите февруари и сега. Тогава протестите не били за ценности, а за хляб. Ако хлябът и социалната справедливост не са ценности, то какво е?
- Не се роди ясна алтернатива и политическа промяна едва ли може да се очаква скоро. Първо, и на децата е ясно, че ГЕРБ отчаяно се нуждаят от избори, за да спрат процесите на разпад на партията. Борисов иска да не бъде разследван. Скандалите с Цветанов, Фидосова, тефтерчето на Златанов, отцепването на регионални структури са обективни процеси. В една своя статия Иван Бакалов анализира изолацията на ГЕРБ (ТУК). Анализът му е точен, защото ГЕРБ е партия, която беше създадена, за да функционира във властта и може да съществува само във властта, чрез властта и за властта.
Реформаторският блок няма за момента сериозно присъствие. Любен Обретенов в „Сега” посочи кадровите, идейни и организационни слабости на тази крехка спойка). Формацията не може да разчита на сериозен изборен резултат. Правят се сметки за съставяне на коалиция между ГЕРБ, „реформаторите” и евентуално НФСБ, ако влезе в парламента. Няма обаче гаранция, че те ще имат мнозинство.
Електоратът на ДПС е относително постоянна величина, БСП в момента е силно сплотена. Ако отново имаме управление на ДПС и БСП, отново ли ще имаме протести и избори през 2 месеца, докато „правилните” не ги спечелят ли?
Икономически последици
- Хотелите в София са празни, редица предприятия регистрират загуби заради транспортни и логистични проблеми; потрошеното държавно и общинско имущество само в нощта на протеста се оценяват на поне 30 000 лв.
Очакваме вторият рунд на този политически сблъсък през есента.

Ако текстът ти харесва, можеш да го подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.