Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2015-03-31

Защо Турция не бе избрана отново за непостоянен член на Съвета за сигурност на ООН?


През ноември и в началото на декември 2014 г. Турция беше домакин на няколко знакови посещения – на американския президент Джо Байдън, на папа Франциск и на руския президент Владимир Путин. От своя страна турският премиер Ахмед Давутоглу посети съседна Гърция. Тази напрегната външнополитическа програма до известна степен засенчи гласуването в Общото събрание на Организацията на обединените нации (ООН) за избор на непостоянни членки на Съвета за сигурността на организацията, в което Турция беше кандидатка. Става дума за попълване на две места от квотата на „Западноевропейски и други държави“ за периода 2015-2016 г. По традиция от Студената война в тази група влизат и съюзници на Запада като Австралия и Нова Зеландия. Последната си оспорваше местата с Турция и Испания.
Участието в работата на Съвета за сигурност, дори и като непостоянен член, издига авторитета на всяка държава, тъй като единствено неговите резолюции имат обвързващ характер и са задължителни за изпълнение от другите страни-членки. Само Съветът за сигурност може да одобрява използване на сила или на ограничителни мерки. Включването на дадена страна в него й дава възможности да внася резолюции по определен от нея дневен ред, да бъде защитник на определени позиции и интереси.
Надежди на Турция даваше изключително силното й представяне на вота през 2008 г. (152 гласа от 193), с което спечели място в Съвета за сигурност за периода 2009-2010 г. Дори и предния ден преди тайното гласоподаване турските официални лица бяха оптимистично настроени, включително и външният министър Мевлюд Чавушоглу, който, за да лобира в подкрепа на кандидатурата на страната си, даде прием в известния и скъп нюйоркски хотел „Уолдорф Астория“.
Тази година обаче нещата не се развиха благоприятно за нашата южна съседка. Нова Зеландия получи още при първото гласуване 145 гласа, т.е. над необходимото мнозинство от две трети и стана първата избрана страна. Турция спечели 109 гласа. Анкара постигна резултат от 73 гласа на втория тур в тайното гласуване, които обаче паднаха дори до 60 гласа в третия кръг, докато Испания увеличи подкрепата и получи 132 гласа – малко над необходимите й 129.
Причините са немалко на брой и от различно естество.
При избирането на Турция на 17 октомври 2008 г. нейни конкуренти бяха Австрия (която беше избрана с малко над 130 гласа) и Исландия, която загуби гласуването с 83 получени гласа. Испания и Нова Зеландия бяха по-сериозна конкуренция от малкия северен остров. На следващо място, в периода 2006-2008 г. тогавашните външни министри на Турция А. Гюл и Али Бабаджан проведоха силна и мощна кампания, за да лобират за турската кандидатура, в рамките на която посетиха над 150 страни! Понастоящем дори и само заради липсата на достатъчно време такава впечатляваща кампания не можеше да бъде проведена.Мнозина дипломати бяха изненадани от турския ход да кандидатства за място в Съвета за сигурност толкова скоро, което е необичайна практика в ООН. Опитният турски дипломат Волкан Вурал, бивш турски постоянен представител в ООН (1998 – 2000 г.), смята, че при това положение шансовете са били „едно на милион“.
Освен това, през 2008 г. турската политика на „нулеви проблеми със съседите“ беше в своя зенит. Тогава страната се радваше на отлични отношения с Латинска Америка, Близкия изток, африканските и балкански страни. Това не се отнася напълно за настоящата ситуация, което може да бъде проследено по отделните региони.
За разлика отпреди шест години, тази година Латинска Америка и Карибският регион не гласуваха за Турция.
Турското правителство обяви 2006 г. за година на Латинска Америка и Карибите в Турция. Постепенно се развиваха три основни оси на сътрудничество са между Турция и страните от този регион:
1. политико-стратегическа
2. търговско-икономическа
3. културна
Всичко това благоприятства за благосклонното отношение към турската кандидатура в ООН през 2008 г., но сега съперник на Турция беше Испания и испаноезичните страни съвсем очаквано подкрепиха своята бивша метрополия, с която ги свързват дълбоки икономически, обществени, човешки и културни връзки.
Руският експерт Екатерина Чулковская пише, че през 2008 г. Турция се възползва от подкрепата на многобройните африкански страни в ООН и от 53 африкански страни, 51 подкрепиха Турция. В тази връзка Вурал посочва, че мрежата на ислямския проповедник Ф. Гюлен благодарение на своите училища, болници и социални институти имаше много силни позиции в страните на юг от Сахара. След корупционния скандал от 17 декември миналата година, движението на влиятелния духовник, който живее в САЩ, и управляващата в Турция Партия на справедливостта и развитието са в открита война. Това не позволи на турските държавници да се възползват от лобиране в тяхна полза от такъв влиятелен съюзник.Турция претърпя някои неудачи и в едно от най-важните направления на външната си политика – западното. Вота „против” от страна на Турция при предното й участие в Съвета за сигурност по резолюцията за иранската ядрена програма и острата критика срещу Израел във връзка с войната срещу Газа, накараха редица западни наблюдатели да си задават въпроса дали Турция не обръща гръб на Запада. На следващо място, обвиненията, че Турция е разпалвала войната в Сирия и мълчаливо подкрепя някои радикални групи, доведоха до загуба на доверие в Анкара като надежден съюзник сред някои западни столици. Отделен въпрос е, че в сирийската криза невинните, ако изобщо има такива, са твърде малко и често можем да чуем едри разбойници да призовават „Дръжте крадеца“.
По отношение на Балканите непремерени изказвания на турски официални лица на най-високо ниво във връзка с Косово се отразиха и на отличните до този момента отношения със сърбия. Все пак, измерението, в което влошаването на отношенията със съседите е най-видимо, е ситуацията в Близкия изток.
В три ключови близкоизточни държави – Египет, Сирия и Израел – Турция няма посланици заради влошените отношения.
Отношенията с Израел започнаха да се влошават заради критичните изказвания на турски официални лица по повод изралеското отоншения спрямо палестинците и след серия от по-малки дипломатически скандали достигнаха своята най-ниска точка след щурма от страна на израелски командоси в международни води срещу флотилия с международни активисти, превозваща помощи за Газа. При атаката на 31 май 2010 г. бяха убити девет турски граждани.
След като президентът Мубарак беше свален от протестите и властта малко по-късно беше поета от представители на движението „Мюсюлмански братя”, Турция беше един от основните поддръжници на новия египетски президент Мухаммад Мурси.
Редица негови грешки и поляризирането на египетското общество доведоха до намеса на военните в политическия живот през лятото на миналата година. (Тогава) турският премиер Ердоган не се поколеба многократно да определи случилото се като „преврат” и в резултат турско-египетските политически и икономически отношения силно пострадаха. Саудитска Арабия, Кувейт и Обединените арабски емирства обаче отпуснаха 12 млрд. долара на новата власт на ге. Ал-Сиси. Турция и Катар подкрепяха различни от саудитските фаворити и в сирийската криза, така че освен влошаване на турско-египетските, станахме свидетели на замръзване и на турско-саудитските отношения. И Кайро, и Рияд активно лобираха срещу турската кандидатура за неспостоянен член на Съвета за сигурност.
Турската активност за сваляне на Башар ал-Асад породи опасения сред някои малки страни с могъщи съседи за тяхната стабилност. Заплахите за прилагане на сила са значим поврат в наблюдаваната само преди няколко години „десекюритизация“ на турската външна политика, изразяваща се в изоставяне опирането на военна мощ, залагане на дипломатическите мерки и „меката сила“, както и подход за мирно разрешаване на международните конфликти чрез преговори и посредничество.
Сирийската политика на Анкара доведе до разминавания и с други важни регионални фактори като Иран и Ирак.
Намеквайки за популярната в Турция през 90-те години теза за войната на Турция на „два и половина фронта“ (срещу Гърция, Армения и „половинката“ фронт на ПКК), турският журналист Бурак Бекдил иронизира, че понастоящем има съюз на две и половина държави в Близкия изток, а именно Турция и Катар и недържавния играч Хамас. Същевременно списъкът с недоволните от турската политика е много по-дълъг: „Иран, Ирак, Сирия, Ливан, дискретно Йордания, Израел, Обединените арабски емирства, Египет, както винаги Кипър, вече и Тунис, също така дискретно Мароко и Алжир, някои от фракциите в Либия.“
Повечето наблюдатели приемат, че, за съжаление, в последните години Турция направи крачки назад по пътя на демократизацията. В предното десетилетие икономическите успехи, съчетани с постиженията в демократизацията, бяха изтъквани като важна част от „турския модел“, който турските държавници активно промотираха сред арабските страни. Тези крачки назад в свободата на словото и потушаването на протестите в парка „Гези“ например също не влияеха положително на турските шансове за избиране в ООН.

Неофициалният лозунг на турската кампания, че „Светът е по-голям от пет“ (петте постоянни членки) и настояванията на Ердоган за реформа на Съвета за сигурност, не печелеха симпатии сред тези значими международни играчи, което вероятно също е оказало известно влияние.

Разбира се, турският икономически, военен, демографски и не на последно място – дипломатически - потенциал остава огромен. Турция ще продължи да бъде важен играч в политиката и енергетиката (както доказват последните развития около газопровода „Южен поток“) на няколко региона (Черноморския, Източното Средиземноморие, Каспийския, Близкия изток). Въпреки това несъмнено се налага Анкара да преосмисли някои свои позиции и отново да заложи на подхода на сътрудничество и равноправно партньорство с конкретните страни, а не на едностранни опити да наложи дадена политика.



Текстът за пръв път беше публикуван в сп. "Дипломатически спектър".



Ако статията ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2015-03-26

Язвителни и мъдри афоризми на М. Жванецки

По-долу предлагам една малка подборка афоризми на известния съвременен руски сатирик Михаил Жванецки.

За живота
Оптимистът вярва, че живеем в най-добрия от всички възможни светове. Песимистът се бои, че това действително е така.

Искаш всичко и веднага, а получаваш нищо и постепенно.

"В началото бе Словото..." Съдейки по това как се развиват събитията по-нататък, словото е било непечатно. 

Мъдростта невинаги идва с възрастта. Понякога възрастта идва сама.

На рождения си ден разбираш колко много ненужни вещи има на света.

Чистата съвест е признак на лоша памет.

Щастлив край няма. Ако е щастлив, значи не е край.

Ако спориш с идиот, то, най-веротяно, същото прави и той.

Животът е кратък. И трябва да умееш: да си тръгваш от лош филм; да захвърляш слаба книга; да оставяш лошия човек. Такива има много.

Обществени
Нашата свобода напомня светофар, на който едновременно светят и трите светлини.

Никой не може да ни обърка пътя - на нас ни е  все едно къде отиваме.

За хората 
Във всяка голяма личност има дребен шрифт.

Тъй като да мислиш е трудно, заради това хората съдят.

Всеки човек е ковач на своето щастие и наковалня на чуждото.

У едни полукълбата са защитени с череп, у други - с гащи.

Истинската самота - когато вечер си говорите със себе си и не Ви разбират.


Ако публикацията ти харесва, можеш да я подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2015-03-25

Разговор с д-р Николай Михайлов за оптимизма и надеждата

Подготвен съм за думи, които ще имат полемичен характер. По въпроси, които са скрити, не стават предмет на разговор и даже на осъзнаване. Срещата е озаглавена "За оптимизма и надеждата". Оптимизмът по светски и надеждата по християнски. Не страня от това противопоставяне на оптимизъм и надежда. Защото съм дълбоко убеден, че има какво да се каже за тяхното несъвпадение.
Апология на оптимизма е нелепо нещо, защото човекът е естествено обнадеждено същество, съгласете се. Човекът е жив и направо казано се наслаждава на това обстоятелство. Той иска да пребъде, да живее, а не да приключи курса бързо, да катастрофира в средата на дните. Има такава молитва, както помните - "Не ме изтръгвай от средата на дните". Така се и поздравяваме - "Да си жив и здрав". Впрочем единственото пожелание на голям духовен празник. Сякаш имаме неудържима тенденция да сведем въпроса до телесното здраве. Макар пожеланието за здраве да съдържа и дълбочина, защото етимологията на латинската дума Sanus означава също "цял" и "свят". Здрав е светецът, а грешникът е болен, но не задължително знае това. Даже по правило не го знае. И в това е максимумът на човешкия грях.
В тая късна либерална цивилизация въпросът за надеждата и оптимизма се поставя остро, защото витае едно впечатление за изчерпаност на тази цивилизация, а оттам и за едно засекретено, стаено униние. Това униние по парадокс прави хората някак си изтерзано и невротично бодри. Оптимистични на невротична почва, тъй да се каже. Прекалено ободреният човек е подозрителен.
В историята има няколко отговора на фундаменталния въпрос за смисъла на човешкото благополучие. На какво човекът може да разчита? Това пита Кант: на какво може да се надяваме, при положение, че сме смъртни? И при положение, че страданията са победители и не можем да ги избегнем?
Отговорите са синхронно налични във всеки исторически етап. Те се живеят и днес като начин за справяне със злото изобщо. Депозирани в културно-историческата ни памет и усвоима през нашето, както се изразява Юнг, колективно несъзнавано. Ще им направя кратка характеристика.

Прозрението на Гаутама
Източната духовна традиция изпитва радикално съмнение в това, че този живот си заслужава. Тя е решително срещу видимия свят на илюзиите. Срещу това, което те наричат "света на Майа". Според будистката традиция желанието твори илюзорен свят и произвежда страдание. Справянето със страданието е справяне с желанието - това е прозрението на Гаутама под едно дърво. Млад принц, който е шокиран от откритието, че в този свят има старост, болести, смърт. В едно мълниеносно прозрение си е дал сметка, че това е един катастрофирал под знака на илюзията свят. Съноподобен, неистински.
Страданието обаче е реално. Изходът е само един, наречен Нирвана, което значи "угасване". Угасване тъкмо на желанието. Което означава и на човешката индивидуалност, защото желанието индивидуализира. Всички в будистка перспектива са илюзорни същества, доколкото са индивидуализирани и през цикъла на техните безконечни прераждания ще трябва да угаснат в покоя на Нирвана.
Това е много радикално. Няма друго учение, което поставя този въпрос с такъв екстремен радикализъм, че да дисквалифицира сътворения свят и мястото на човека в него. Това е метафизически, мистически нихилизъм - съвсем откровено може да се нарече така. На Запад това умозрение се съдържа във философията на Шопенхауер, който е европейският и тъй да се каже - дежурен - песимист. Прозрял, че волята произвежда страдание, както е и в източната традиция, на която той е адепт. Самият той добре устроен буржоазно и като един европейски човек угрижен за битовото си благополучие. Такъв тип противоречия са чести между рода на песимистите. Казвам го, за да допълня, че човешкото същество не може да се успокои в такова себепредателство, в такова разпиляване на подаръка да е жив, в такава метафизически безотговорна дисквалификация на живота като зло. Библията в своите първи страници казва, че във всеки творчески ден на Господа Бога се твори добро. И ние имаме инстинкт и усет, че да си жив в сътворения свят е благо, а и освен всичко - красота.

Опитът на стоицизма
Елитаристката древногръцка позиция на стоицизма - тя е вторият начин за справяне със страданието. Стоицизмът казва: достойнството на човека е в неговата разумност. В разума на човешкото същество, координиран с космическия разум, с Логоса, като структура на битието изобщо. Когато човекът избере собствената си разумност, той господства върху страховете и желанията. Когато човек е в болница, извънредно зле и както се казва на български "бере душа", ако е стоик по дух, той мобилизира собствения си разум да господства върху страха. Стоикът е горд, във вътрешно равновесие, безметежност на духа и едно безразличие, дошло като директива на разума. Това е много горда позиция. Тя е достъпна за малцина, елитаристка е. Стоиците са хора горди, които гледат отгоре надолу треперещия от страх плебс.

Епикур и смъртта
Ето още един опит за овладяване на страданието - на епикурейците. В някакъв смисъл оптимизмът е епикурейска идеология. Епикур има виртуозността да си даде сметка, че ако човек има благоразумие и специфичен такт да балансира между възможностите да консумира наслаждение, има всички основания да мисли, че ще си спести страдания и че ще си сервира удоволствия. Епикур казва следното: на всяка цена човек трябва да се освободи от страха. Защото страхът е интимният тиранин на човека. Какъв е източникът на човешкия страх? Смъртта и боговете, казва Епикур. Смъртта е самоочевидно плашещо събитие: защото е край, който се преживява по непредвидим начин - може би болка, може би ужас, може би не. Но когато сме живи, смъртта я няма, а когато тя дойде, нас няма, казва Епикур. Следователно смъртта не съществува, бъдете спокойни. И второ - да се освободим от мисълта за боговете. Боговете, твърди Епикур, са оттеглени в своя свят и не се интересуват твърде от простосмъртния, не са реваншистки настроени и няма да ни пресрещнат в бъдеще с претенции за наказание заради провиненията ни. Затова, не се бойте, съветва ни той - наслаждавайте се.

Изпитанието на пазара
Самото Просвещение е в основата си епикурейско - Господ не присъства, човекът разполага с технологията и научното развитие, за да реализира земно щастие за максимален брой хора. Това настроение е демократично по радикален начин. То се обявява основно през революциите - френска и американска: че всеки би могъл да бъде всичко и да постигне всичко. Записано е в Конституцията на Америка и представлява класическата страна на либерализма.
Доколкото обаче всеки е призван да бъде всичко и да постигне всичко, очакванията са масовизирани. Ръст на очакванията означава и ръст на съперничество. Ръст на съперничество означава стремеж към цели, които не могат да бъдат постигнати от всички, но са желани от всички. Това подготвя света на фрустрацията, света на разочарованията. Живот под тиранията на този референтен образ на успеха. Масово сме под знака на изпитанието, наречено, ако щете "пазар". Понеже нашата ценност е свързана с нашето пазарно осъществяване. Ние сме своеобразна стока, която трябва да се продаде - дума груба, но подходяща за това, което наричаме "себеосъществяване". Икономическият бяс, конкурентният бяс... За да съществува тази илюзия, е необходима бодрост, трябва да бъдем нормативно оптимистични. Оптимист е човек, който приема регламента на този свят: свят фундаментално еманципиран от първопринципа на Битието, от Господа Бога. Свят, който живее с крайно подозрителния лукс да няма над себе си никаква инстанция, с която да се съобразява.
Когато Хамлет научава, че неговият баща е отровен през ухото от неговия чичо, той произнася трикратно думата "Ужас." Един млад, много надарен датски принц. Ранен от злото, талантливо ранен от злото. Тук има съответствие с Гаутама. "Ужас, ужас, ужас"... Олга Седакова, великолепна руска поетеса, казва: "Ако Хамлет би живял днес и научи това, което е научил тогава, той би отишъл на психотерапевт". Няма да преживее никаква метафизична криза, никакво духовно потресение, той ще медикализира въпроса като въпрос на тревога, болка, изпитание на нещо, което трябва да бъде овладяно по технически начин от специфичната професия, която аз представлявам. И това е така. Всички ние сме във властта и в аурата на либералната идея. Ние живеем този либерален свят сякаш той е веднъж завинаги даден и е стриктно съответстващ на човешката природа.
Оптимизмът ни е основан върху наивно прогресистката вяра, че този свят върви от добро към по-добро или от лошо към по-добро. Либерална утопия... Свети Симеон Нови Богослов казва нещо удивително: "Всички ние се намираме в жестока прелест". Жестока прелест! "Прелест" означава - ние сме илюзорни съзнания. Значи също - ние сме в утопия. Утопията е да мислим, че това ще продължи дълго. Да бъдеш християнин и да мислиш, че тази атеистична антропоцентрична цивилизация може да пребъдва, без да завърши с апокалиптичен финал, с катастрофа, е илюзия в драстично противоречие с вярата, а и със здравия разум.
Християните са в режим на меко гонение. Много дискретно. Защото не е нужно, както казва един, главите им да бъдат отсичани сега, защото те просто са направени излишни от тази пропаганда и от слепотата, в която се намираме. Ако ние сме клакьори на тази наивна либерална утопия, тогава сме паднали жертва, ние сме неутрализирани, ние сме това, което се нарича "тесто на погибелта".

Църквата е в капан
Дори църквата като човешка институция е в либерален капан. Римският първосвещеник е на път да легализира хомосексуалните актове.
Папа Франциск, с който ние вече не сме скарани - ни най-малко, доколкото споделяме общата либерална вяра - вече е направил достатъчно и предстои да бъде направено допълнително за поощряването на хомосексуалната любов. Знаете ли как се проверява степента на заразеност с това, което нарекох аз либерална религия. С едно тънко предварително съгласие тези неща да не бъдат мислени с раздразнение и да бъдат отхвърляни радикално. В края на краищата става дума, както казваше една политичка, която аз познавам, за любов. Църквата традиционно обича грешници, а защото ги обича, им прощава греха. Сега църквата обаче отрича греха. Преди грешникът е прощаван, сега грехът е прощаван. Защото църквата се държи като институция в пазарна среда - тя догонва клиенти. Тя не се стреми към обръщане на отделния човек в катастрофата на неговия измъчен духовен живот. Папа Франциск, изключително популярен човек, е поп икона, обичан от вярващи и невярващи, и особено от невярващи, защото той ги поощри да бъдат това, което са. Каза така: "Бъдете лоялни на собствената си съвест". И толкова. Църквата разпродава собственото си наследство - тя вече не е това, което трябва да бъде - говоря за римската. Руската православна църква не казва да правим това и никога няма да го направи, надявам се аз. Няма данни, че това може да се случи в обозримо бъдеще. Което радва сърцето ми много силно.

Надеждата е битка
Като четем Псалтира, ще разберем мащабите, силуета, контурите на злото. Псалтирът е екзорзист на илюзиите, екзорсист на демоничното извращаване на съзнанието. "Да възкръсне Бог и да се разпръснат враговете Му." Напомня ни, че винаги сме в режим на духовна война. Псалтирът е милитаристична поезия, в максимален смисъл на думата, поезия на битката. Духовна битка. Затова се пее от монасите. Надеждата е в осъзнаване на духовните реалности и спазването на препоръката на Йоан - "Изпитвайте духовете дали са от Бога".
А никоя добродетел не е сама за себе си. Надеждата е невъзможна без Вяра, Вярата е невъзможна без Любов. Надеждата е естественото състояние на християнина, неговата устременост към Бога в акт на доверие. Един казва: "Аз нямам никаква философия. Моята философията е философията на една старица, която шепне молитви в ъгъла на храма, облегната до стълб". Всичко в това шепнене е молитва. Има голямо различие в човешките дарования, но в йерархиите на големите дарования, тази старица е на върха. Вярата е тайна. Господ Бог е стъпил някъде на гърдите или може би още в утробата на майка ти. В Псалма се казва - "От ложесната на майка ми си ме познал." В християнството има радостнотворен потрес, който идва от радикалното освобождаване от състезанието за земната тор. И този потрес е достъпен, защото Господ Бог е близо до всеки един от нас. Тази близост създава християнската радост. Доброволно поетия кръст, споделен с Господа Бога, защото на кръста е увиснал сам той в самата невинност. През целия пост има една устременост към Осмия ден на творението. Към навечерната светлина, към тихата светлина. Нищо бодро, никаква втурнатост за постигане на себеосъщестяване. Затова апостол Павел казва: "За да поживеем тих и спокоен живот в благочестие". Но когато отстояваш истината, казва румънският старец Арсений, кървиш. Не е дадено на християнина в историята да живее без кървене. Защото то е метафора на разкъсаното сърце. Ние всички трябва да страдаме - апостол Павел е казал това. Страдание е нещо, което не можем да си спестим.
Този оптимизъм, за който говорим през цялото време, представлява отказ от страданието. Лекува го с медицина, а вината - с психотерапия. С позитивното мислене, за което мнението ми е негативно. Защото проповядва, че човешкото щастие е по-скоро проблем на самовнушението, на мантрата. "Добре е, добре е... ще стане все по-добре. Застани в поза лотус. Бъди веган. Яж само определени храни, за да живееш вечно." Това е нарцистична патология. Има такива момчета и момичета, които могат да бъдат различени по начина на пазаруване. Те имат магазини, в които влизат с позитивно мислене за храни, които ще ги освободят от лоши мисли. Преминават сутрин, по препоръка на Дийпак Чопра, в медитация. Това тръгна от реформистките ашрами на Запад и представлява голяма индустрия.
Християнинът не се занимава с позитивно мислене, а е човек, който се сражава с помислите. Един казва така: християнската задача е да преобразуваш завистта във възхищение. Ако човек го постигне - вече е в преддверието на светостта. Спасен е. Щастието трябва да бъде приветствано, да не поражда завист.

За кича
Казвате, че тези старици, които по празниците ги снимат телевизиите, показвайки как говорят за здраве, палят свещи, са църковен кич...
Не зная дали са кич. Кичът са тия, които ги снимат. И ги прожектират така натрапчиво. Това е великият кич. На кичозната пропаганда. Те самите, ако обърнат камерата към себе си, ще произнесат не кичозни, а драматично безобразни неща най-вероятно. Естетическата претенция е законна, но е малко елитаристка. Горко на този, който живее с такъв тип естетическа взискателност в църквата. Ще го боли много. Има това естетическо несъвършенство, за което говорите. Аз лично имам голям протест срещу шума в църквата, срещу бърборенето.Една такава битова, малко кухненска работа.
В последна сметка обаче няма да е лошо и да се пострада естетически. Това е голям принос, лична нафора - да отидеш там и да се измъчиш от безобразието и докато се мъчиш, да кажеш - аз съм по-безобразен от това безобразие по повод на което се мъча, защото се мъча от него. А това са хора и не е лошо тия хора, дори и толкова безобразни, да имаш за тях въображението, че и те са дълбоки човешки същества. Вижте, съгласен съм с вас, но горко ни, ако не се справим с тая работа. Има либерален кич, има консервативен кич, има кич на тези, които знаят, че има либерален и консервативен кич, има такива, които са без кич - кич на безкичовите - въобще кичът е повсеместен, всички сме в него.
Питате ме - как да обичаш ближния, ако не ти е интересен. Е, да. Хората се обичат по-лесно, когато са си интересни, затова се женят един друг. И после съжаляват... Какво да правим. У Паскал има следното изречение - колкото по-талантлив човек и по-дълбок е, толкова повече хората му изглеждат различни. Колкото по-посредствен е, толкова повече му се струват еднакви. Ако всички ни се виждат едни и същи, това е упрек към собствената глава и собственото сърце. Трябва да се внимава... Лекар съм, срещал съм много хора, зная какво е там. Виждал съм светица в една възрастна неграмотна жена. Със сериозен здравословен проблем, а и самотна. Обстановката: беднота в панелен блок, галоши на прага, лоша миризма... А после видях един щастлив човек. Не знае да се моли, но ходи по водата. Тази жена ми каза: моля се Бог да ме събуди, преди да ме прибере. Да ме предупреди, защото искам да съм будна. Иска будна да си отиде от тоя свят, на среща с Бога... Разказа ми житието си - беше житие на свят човек в центъра на София. Мъжът й починал, с каруци бягали от бомбардировки и тя сама сега, духовно жива, бодра, моли се на Господ да я събуди. Да ме предупреди - така се изрази. Може би някакви такива неща биха укротили и острото ни чувство за несъвършенство на църквата, към която принадлежим, и на народа, към който принадлежим.

Православие.БГ покани за лекция д-р Николай Михайлов, психиатър и магистър-теолог. Предложеният тук материал е със съкращения.

Ако публикацията ти харесва, можеш да я подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2015-03-22

Издълбаната планина на Джон Гришам

"Най-ужасно беше чакането - неизвестността, безсънието, режещата болка в корема." С това изречение започва последният роман на Джон Гришам. Началото ни хвърля в хаоса на Манхатън след краха на "Лиман Брадърс" и фондовата борса, когато сривът се разпространява като зараза и огромни финансови компании рухват като кули от карти. Това, разбира се, се отразява и на техните подизпълнители - големите юридически кантори, които започват уволнения на стотици служители.
Така се запознаваме със Саманта - главната героиня в "Планината Грей". авършила престижен университет, с обещаваха кариера, нейната фирма й предлага възможност да замине за една година като стажант без заплащане в една от няколкото предложени правозащитни или екологични неправителствени организации. Така Саманта се озовава в малък провинциален град дълбоко в дебрите на планината Апалачи - район на добивни индустрии, дървосекачи, стоманолеярни, разруха и отчаяние.
В нейната служба за правна помощ юридическата е съчетана по-скоро с работата и на социален работник, тъй като това е единственият шанс на бедните хора в района (почти няма други) да получат някаква правна консултация.
Все пак обаче най-големият кошмар на района са въгледобивните компании,  които се сдобиват със суровината чрез открития метод. Проблемът обаче е, че въглищата са на около сто метра под земята. За да се стигне до тях, първо се използват тонове експлозиви и огромни екскаватори, загребващи по 150 кубични метра пръст. Тя или се транспортира наблизо с камиони, или директно се изрива с булдозери и фадроми в близките долини. Огромните земни маси пръст обаче затлачват деретата и долините. Вследствие на това потоците изчезват. За последните 20 години в Апалачите по този начин са били загубени 1600 (хиляда и шестстотин) километра притоци. Въздухът се замърсява с прах, а подпочвените води - с други отрови.
Въглищата се копаят с вагери и товарят на камиони, които ги превозват по стръмни планински пътища, съдействайки за тяхното разбиване. Тежките камиони, спускащи се надолу, често предизвикват и автомобилни катастрофи.
За около 2 години от планината се свалят 200-250 метра. Човекът успява да измени релефа и надморската височина! За компаниите калкулацията е 3 млн. тона въглища х 60 долара на тон.
Минните компании копаят въглеща докато има, после обявяват фалит, за да избегнат всякакви искове и произтичащите от тях плащания. После се появяват на друго място с доказани залежи под ново име.
Хищническото отношение на големите компании към природата води и до обзелесяване (за въгледобива дърветата не са ценен ресус, а пречка). Така, когато се излее проливен дъжд, се случват наводнения и се активират свлачища. Това Ви е познато от България, нали?
Немалка част от работата на адвокатите в тези райони е да представляват пациенти със заболяването пневмокониоза - професионалното заболяване на миньорите и служителите на въгледобивните компании. Предизвиква се от продължителен контакт с въглищен прах. веднъж проникнал, той не може да бъде отстранен и се натрупва.
Четирима от всеки десет изследвани миньори страдат от някаква степен на болестта, а 10% от миньорите с 25-годишен стаж - от по-тежката й форма. Най-тъжното е, че с адекватни мерки болестта може да бъде силно ограничена или дори напълно премахната.
Поради възможностите да наемат тълпи от високоплатени адвокати, които познават като материалните закони, така и процесуалните (процедурите), големите компании често се измъкват от плащане на обезщетения за болестта и незначителен процент от болните получават обезщетения, което отказва другите да търсят правата си.
Разбира се, романът е вълнуващ съдебен трилър, показващ интересни неща от амариканските съдебни зали, а не толкова мрачен, колкото може да си помисли човек от настоящия отзив.
Освен това, има намесен и млад и красив адвокат, който претърпява самолетна катастрофа. Брат му, негов приятел и Саманта са твърдо решени да разкрият дали катастрофата е умишлена или случайност. Дали ще успеят и какво друго ще открият, Ви оставам да научите сами.

Ако публикацията ти харесва, можеш да я подкрепиш, като кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.