Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2015-04-26

Борислав Градинаров - "Общите блага (commons) и бъдещето на капитализма"

1. Идеята за общите блага (commons)
Понятието „общи блага“ е натоварено със солиден смислов багаж. Още Платон и Аристотел са се занимавали с този въпрос. Тези идеи са модифицирани и облечени в други изразни форми в съчиненията на Св. Августин, на Тома Аквински и по-късните мислители.
Общият смислов контекст е, че общото благо, независимо дали ще се разглежда в политико-етичен, в теологически, или в икономически смисъл, е понятие, отнасящо се до нещата, които засягат всички.
В правото опитите да се регламентират общите блага се свързва с император Юстиниан, който въвежда понятието „res communis“ за обозначаване на благата, които следва да се ползват общо и равноправно, за разлика от „res publica“ (публичните блага) — това са благата, които следва да са публична собственост.
Както става с много идеи и понятия, формулирани отдавна, и към общите блага, но вече натоварени с друг, съвременен и доста по-конкретен смисъл, интересът започва да се възражда. Особено активно по тази тема работи Дейвид Болиър, който е създал документален филм с много факти и информация по въпроса (1).
През 2009 г., когато световната финансова криза е в разгара си, двама икономисти получават Нобелова награда. Единият е Оливър Уилямсън от университета „Бъркли“, а другият — Елинор Острьом, от университета на Индиана. И двамата получават наградата за изследвания, свързани с регулацията на стопанските дейности. Уилямсън получава отличието за своя „анализ на икономическото управление, особено за границите на фирмата“ (2).
По-интересен е обаче другият лауреат, и то по две причини. Първата е, че за пръв път в историята на Нобеловата награди за икономика, тя се връчва на жена. И втората е, че Елинор Острьом е оценена за работата си по управлението на общите блага (commons) чрез институции­те, които местните общности сами създават. Това е нещо, което не се вписва нито в общата мисловна нагласа да се превъзнася свободният пазар, схващан като самоподдържаща се равновесна система, нито пък в институционалната практика на централизираните етатични регулации.
Елинор Острьом (1933—2012 г.) започва свои­те изследвания върху механизмите, по които отделни локални общности управляват общите си ресурси, още през 60-те години на миналия век, след като защитава докторат по философия в Калифорнийския университет в Лос Анжелис. Книгата, с която успява да направи пробив в изследването и разбирането на общите блага, е „Управление на общите блага: Еволюция на институциите за колективно действие“ (3). В нея тя обобщава многобройни емпирични изследвания от САЩ, Азия и Африка за това как местни общности се справят с управлението на своите общи ресурси — рибни запаси, гори, езера, вододайни зони и др. На основата на тези изследвания Острьом доказва, че когато хората си сътрудничат при ползването на общите ресурси, вместо да следват своя егоистичен интерес, съумяват да създадат алтернативни на официалните институции, които се справят далеч по-успешно с управлението на тези ресурси, отколкото би могло да се очаква. Изводът, който може да се направи от нейните изследвания, е, че е възможно да се изградят алтернативни на познатите до момента модели за управление на общите блага и за справяне не само с локалните, но и с далеч по-всеобхватни проблеми, като глобалното затопляне, оптималното ползване на ограничените природни ресурси, както и на споделянето и развитието на знанието ни.

2. Същност на общите блага (commons)
В повече публикации, посветени на общите блага, под това понятие се разбират ресурси, предмети, услуги и др., които се управляват от общността, която ги е създала или ги владее и служат на всички от тази общност.
Както може да се предположи, дискусиите са провокирани от неолибералната мантра за тоталната приватизация и сериозните социални кризи и конфликти, до които води нейното практическо осъществяване. Публичната собственост върху предмети и ресурси за ползване от всички или от болшинството от гражданите, според съвременната западноевропейска правна доктрина, не е идентична със собствеността на отделния индивид. Когато правителствата разпродават на частни лица публична собственост, това е равносилно на разпореждането с вещ, която не е тяхна, а само им е поверена да я управляват.
Дори ако съществуват необорими аргументи, че частната собственост върху едно публично благо (или ресурс, който до момента е бил публичен) е категорично по-удачна, пак остава нерешим един ключов въпрос. Той е да се изнамери механизъм, по който да се разпределят приходите от подобна приватизация справедливо между всички, чието благо е продадено. Това обаче е практически неизпълнимо и никога не става. Няма приватизация, която да не е обвързана с корупционни схеми и пряко или косвено да не облагодетелства лицата, които предприемат тези действия или се облагодетелстват от тях.
Към това можем да добавим още едно утежняващо обстоятелство. Според преподавателя по сравнително международно право в Hastings College of the Law към Калифорнийския университет, Уго Матей, „либералната конституционна традиция предпазва частния собственик от държавата, като постановява, че при отнемане на собственост му се полага обезщетение. В същото време няма никакво юридическо и още по-малко конституционно положение, което да предпазва общностните блага от неолибералната държава, когато тя ги прехвърля в частния сектор.“ (4) Когато се предприема действие за разпореждане с общите блага в частен интерес, е равносилно на тяхната загуба завинаги. „Веднъж отчуждени, повредени или унищожени, пише Матей, общите блага вече не съществуват за общността. Те не могат да бъдат възпроизведени, а възвръщането им е трудно — било от настоящото поколение (ако осъзнае какъв слуга-злодей си е избрало с мнозинство), било от бъдещите поколения, които не могат да бъдат обвинявани за този избор, направен не от тях.“ (5)
По много черти приватизацията на общите блага и на публичната собственост се покрива с характеристиките на първоначалното натрупване на капитали през ХVI в. в Англия, за което Томас Мор възкликва: „Овцете изядоха хората“.
Случващото се през втората половина на ХХ в. и началото на ХХI в. вече има други характеристики. Сега става дума за поне видимо законно действие. Но по същество то не се различава от заграбването на общинските земи през ХVI в. с тази разлика, че се присвояват общи блага, изградени чрез средствата от данъчни отчисления на много поколения и които би трябвало да служат на всички и за в бъдеще. Това са инфраструктурата (пътища, водопроводи, електропроводи и др.), а също и публични ресурси и услуги като телекомуникациите, културните артефакти, училищата, болниците, дори затворите.
Един от непрекъснато припомняните аргументи от либерално-капиталистическата държава за правото й да се разпорежда с общите блага се съдържа в есето от 1968 г. на американския биолог Гарет Хардини „Трагедията на общите блага“. В него Хардини заявява, че ако споделяте едно пасище с много други собственици на стада, никой от тях няма да има рационална причина да ограничи доброволно своето ползване на общия ресурс. Всеки ще пасе колкото може повече добитък на въпросното пасище, а това в крайна сметка ще доведе до преексплоатацията и унищожаването му, което ще е една „трагедия“. Оттук и решението, според Хардини. Единственият начин да се предотврати тази „трагедия“ е чрез режима на частна собственост и пазара.
Само че, както отбелязва Дейвид Болиър, Хардини „не описва общите блага. Той описва сценарий, в който няма ограничения за употребата на земята, никакви правила за управлението и никаква общност от потребители. Но това не са общи блага. Това е режим на отворен достъп.“ (7) Общите блага „имат ограничения, правила, мониторинг на употребата, наказания за паразитиращите и социални норми. Общите блага изискват общност, желаеща да изпълнява ролята на стюард на даден ресурс“ (8). Следователно на общите блага следва да се гледа не като на предмети, ресурси, сфери, които са ничии и всеки може да черпи от тях колкото си иска, а като на блага в единство с общността, която ги създава и/или ползва, и със социалните норми, които определят правилата за достъп до тях.

2.1. Природни общи блага
Под това понятие се разбират всички онези предпоставки, условия, среда, без които е невъзможно както оцеляването ни като индивиди, така и съхраняването на човешкия вид. Това са: въздухът, слънчевата светлина, водата, почвеният слой, растителният и животинският свят, горите, генетичното разнообразие, а с напредъка на индустриалната цивилизация в такива се превръщат полезните изкопаеми, екологичните блага (незамърсена и здравословна природна среда, разнообразие­то на животинските видове, опазването на биологичния интегритет и недопускане на изкуствено предизвикани малформации у човека и животните и т. н.).
Природните общи блага имат тази особеност, че са генетично и функционално независими от човека, макар техният вид и количество да се влияе от човешката дейност. Те са ограничени по количество. Една част от тях са невъзстановими, а друга част имат обективно зададени темпове на възстановяване. Така например нефтът се е образувал от органични фосили под въздействие на топлина и сравнително високо налягане в земните пластове основно през два периода за последните 650 млн. години. Той е невъзстановим ресурс и неговото изчерпване би поставило пред сериозни изпитания човешката цивилизация, каквато я познаваме в момента.
В момента, при плодосеменната, тревополната и окопната система на обработване на земята, периодът на възстановяване на качествата на почвата е скъсен до 1—2 години. Но и при най-съвременните методи на обработка почвата с течение на времето се изтощава и намалява плодовитостта, ако не се прилагат целенасочено методи за нейното рекултивиране. Що се отнася до въздуха и водата, при тях всичко зависи от много фактори, но понякога неразумното им ползване или замърсяване може да има непридвидими и фатални последици.
Важна особеност на природните общи блага е, че тяхното неразумно използване или замърсяване не засяга само общността или региона, където това се случва. Ако бъде замърсен въздухът над едни индустриа­лен град, това може да се разпростре над цялата област, а понякога последствията да бъдат буквално ответи на десетки и стотици километри.
Основният принцип при този вид ресурси е, че съхраняването в качеството им на общи блага неизбежно минава през пестеливото им и разумно ползване. Понякога то е свързано с ограничения от количествен характер, както при полезните изкопаеми, друг път иска съобразяване с естествените периоди за възстановяване на ресурсите (при почвата, растенията и животните), а в трети случаи — с физическите и химическите закони (когато става дума за слънчевата светлина, въздуха, водата, полезните изкопаеми и т. н.)
При всички случаи на природни общи блага имаме едни или други обективни ограничители, т. е. ползването на тези блага се подчинява на принципа на ограничаването.

2.2. Социално-културните общи блага
Под това понятие се разбират онези достижения на човека, които са генетически и функционално свързани с неговата дейност и не могат да съществуват извън нея. Такива са езикът, знанието, изкуствата, комуникационната среда, културните институции (паметници, музеи, библиотеки, училища, изложбени и концертни зали, спортни съоръжения и др.), но също и градовете, парковете, пътната и комуналната инфраструктура и др. „Нематериалната собственост като идеи, езици, знания, кодове, музика и емоции, според Майкъл Хард, може да бъде репродуцирана до безкрайност. Всъщност, много такива нематериални продукти функционират в техния пълен потенциал само ако са открито споделени. Полезността за теб от дадена идея или даден ефект не се намалява, ако я споделиш с мен. Точно обратното, те стават полезни само когато се споделят съвместно.“ (9) А според Джейсън Рийд „знанието е социално благо, което трябва да циркулира, за да произвежда ефекти.“ (10) Към този род общи блага би следвало да причислим и световната мрежа Интернет.
Основната отлика на социално-културните от природните общи блага е, че при тях действа обратният принцип — принципът на неограничеността. За да могат социално-културните общи блага да съществуват и да бъдат съхранени, тяхното ползване не трябва да бъде ограничавано, а споделено от колкото се може повече хора. При тях създаването на затруднения, независимо дали това са такси, образователни бариери или авторски права, е контрапродуктивно. Или ако отново цитираме Майкъл Хард: „Пазенето в тайна на идеи и знания спъва произ­веждането на нови идеи и знания точно както тайните езици и тайните ефекти са стерилни и безполезни.“ (11)
Тези разсъждения са в пълен дисонанс с неолибералната доктрина, за която всичко е въпрос на пазарна оценка и може да бъде приватизирано. Понякога това може да придобие гротескни размери. През 90-те години на миналия век властите в Естония например измислят едно типично неолиберално решение, за да освободят общините от бремето да поддържат пътищата и улиците. То, разбира се, е приватизацията. Немалко от пътищата заедно с недвижимите имоти и много улици се оказват в частни ръце. Но, както може да се предположи, когато едно общо благо попадне в частни ръце, дори ако от него зависят само няколко десетки души и техните семейства, то започва да пълни джобовете на частния си вече собственик и да прави всички останали по-бедни. Много от жителите на столицата Талин установяват, че за да преминат по улицата към собствените си домове, вече ще трябва да плащат дневна или месечна такса на новоиз­люпения собственик. Ако човек се разходи из столицата на Естония, ще види на все повече улици надписи „частна собственост“ и бариери, закопчани с катинар. Което за пореден път доказва, че напъхването на общите блага в частнособственическия калъп неизбежно води до тяхното влошаване или унищожаване.

3. Капитализмът и общите блага
Как може да бъдат съчетани принципите на частния интерес като основополагащ камък за капиталистическия икономически ред и концепцията за общите блага?
Може би най-напред трябва да се отговори какво точно се разбира под капитализъм, което не е никак лесно, защото има безброй много определения на капитализма. Ето една интересна дефиниция, която дава Робин Ханел. Той пише: „Сред икономическите системи капитализмът е като един маниакално-депресивен пациент с изблици на повишено настроение, необуздан оптимизъм и еуфория, последвани от потиснатост, нежелание за вслушване и депресия. Независимо колко често се повтаря този цикъл, пациентът винаги вярва, че последният бум ще продължава вечно, само за да се почувства крайно глупаво отново, щом балонът се спука.“ (13) Ако това беше човек, сигурно никоя психиатрична клиника не би го пуснала, без да му предпише по шепа хапчета всекидневно и да го наблюдава дали си ги взема. Но тъй като не е, той всеки път успява да се измъкне навън и да сътвори куп бели, преди отново да изпадне в депресия и да влезе в историческата психиатрия.
Оксфордският философски речник, според който понятието „капитализъм“ за пръв път се появява на английски през 1854 г., определя капитализма като „съвременна, базираща се на пазара икономическа система за производство на стоки, която е контролирана от „капитала“, т.е. от стойността, използвана за наемане на работници“ .
Всички апологети на капитализ­ма изпускат най-важната му черта. Тя е институционално и законово закрепената система на непрекъснато и самовъзпроизвеждащо се преразпределение на обществените блага в полза на едно ограничено и по същество олигархично изградено малцинство. Създаването и поддържането на социалното неравенство е генетично заложено в капитализма и това не може да се излекува, освен с цената на премахване на самия капиталистически обществено-икономически ред.
Най-„социалният“ период от цялата петвековна история на капитализма са четирите десетилетия след Втората световна война, когато се налага той да се съревновава с т. нар. социалистически общества в осигуряването на достъп от общите ресурси за по-широки слоеве от гражданите и до по-справедливо разпределение на социалните услуги между тях. Но с падането на Берлинската стена потребността да се развява знамето на социалната държава отпада и последвалите десетилетия на неолиберални експерименти по англосаксонски модел не просто възкресяват позабравените политически и икономически катаклизми от миналото, но и разкриват една доста грозна физиономия на социална система, която трудно може да бъде дефинирана с определението хуманна.
Като обществено устройство, изградено на принципа на поставяне в по-неблагоприятно социално и икономическо положение на една част (и то много по-голямата) от обществото, за да бъде принудена да полага труд и да създава условия за облагодетелстване на друга (значително по-малка) част чрез използване на механизмите на „свободния“ пазар, на частната собственост, на агрегатната демокрация, на медийните манипулации, на системата от репресивни органи и т.н., капитализмът е несъвместим с идеята за общите блага. Общите блага предполагат, че в техния периметър гражданите не могат нито да създават, нито да попадат в асиметрични властови отношения. Общите блага са логическото отрицание на капиталистическия принцип на частно присвояване на публичните ресурси.
Има множество емпирични доказателства, че социално-икономическото устройство, наречено капитализъм, не влияе благотворно нито на обществото, нито на природата.
Дори през най-добрите години на неолибералния капитализъм в най-облагодетелстваната от него държава, САЩ, социалните проблеми не само че не намаляват, а точно обратното. През последните две десетилетия на миналия век в резултат на „триумфа“ на рейгъномиката делът на приходите на върховите 5% от домакинствата в САЩ са се покачили от 16,6% от всички приходи през 1973 г. до 21,2% през 1994 г. Делът на най-богатите 20% са се покачили от 43,6% до 49,1% от всички приходи, докато делът на най-бедните 20% е паднал от 4,2% до 3,5%. Спаднал е обаче не само относителният дял на приходите сред онази долна половина от разпределението им в САЩ, спаднал е и абсолютният приход. Те не само че имат по-малко в сравнение с посочените по-горе, но и в сравнение с това, което са имали преди.
Средният доход на най-бедните 20% в САЩ е спаднал с 2,7% между 1973 г. и 1994 г., а на вторите по бедност 20% е спаднал с 3,8%, докато този на най-богатите 20% е нараснал с 27,2%, а при най-богатите 5% е скочил с драматичните 42,2%. За същия период коефицентът Джини, който измерва неравенството, се е покачил с 14% - от 0,419 до 0,479 (18). И всичко това в единствената страна (ако не броим някои държави в Източна Азия), която е успяла да извлече известни ползи от дерегулацията и глобализацията в края на миналия век.
През първото десетилетие и половина от настоящото хилядолетие нещата с неравенството и несигурността на хората в безапелационно господстващия вече капитализъм се влошават още повече.
Въпросът е възможно ли е капитализмът да съществува мирно с такова социално устройство, което гарантира, че гражданите ще имат безусловен и пълноценен достъп до общите блага и че никой субект, бил той частен или публичен, няма да ги превърне в средство за подчинение и принуда (или най-малкото в механизъм за лично облагодетелстване за сметка на останалите)? Поне към момента няма нито едно доказателство, че това е възможно.
Обществата, които измерват своя прогрес чрез икономическия растеж, не са в състояние да разсъждават в понятията на общите блага. Според Серж Латуш не е възможно да се предложи алтернатива на обществата, които приемат въпросния растеж за висша ценност, ако се остане в същата икономическа парадигма. Точно обратното, все повече факти се натрупват в подкрепа на позицията, че растежът, който се представя от днешната статистика като висш измерител на макроикономическия просперитет, е едновременно неустойчив и вредящ, както в социален, така и в екологичен план. Латуш предлага т. нар. отрицателен растеж, т. е. създаване на интегрирани, самодостатъчни и материално отговорни общества, при които общите блага няма да стават обект на хищническа приватизация и средство за социална дезинтеграция и неравенство. (19)
Всъщност няма физически или някакви други природни закони, които да позволяват растеж на капитализма. Единственото, което се случва в момента, е безогледното и егоистично разграбване на общите блага, тъй като неолибералната доктрина за растежа е успяла да се превърне в нещо като икономическа религия, Латуш дори я определя като заболяване и наркотик. И добавя: „Икономиката на растежа, подобно на СПИН-а, унищожава обществените имунни системи срещу социални заболявания. Растежът се нуждае от непрекъснат приток на нови пазари, за да оцелее и като наркодилър съзнателно създава нужди и зависимости, които не са съществували преди. Фактът, че дилърът в схемата, основно транснационалните корпорации, печели толкова много от нашата пристрастеност, ще направи нейното превъзмогване по-трудно. Но нашето винаги нарастващо потребление не е устойчиво; рано или късно ще трябва да се откажем от него.“ (20)
Това е още един аргумент, че капитализмът и концепцията, че съществуват общи блага и те не могат да бъдат ничия собственост, са несъвместими. Дори да съумеят да намерят общ, компромисен език в името на някаква добре звучаща кауза, например в интерес на оцеляването на човешкия вид, то няма да е задълго. Или ако отново се върнем към Дейвид Болиър „пазарното ограждане е отнемане на собственост. Това е процес, при който силните конвертират споделени общностни ресурси в пазарни стоки, за да могат да бъдат частно притежание и да се продават на пазара. Ограждането агресивно премахва споделените ресурси от техния местен, коренен контекст, за да ги направи заменими, пазарни обекти за частна изгода.“ (21)

4. Какви са перспективите?
Колкото и стряскащо да звучи за програмираните с неолибералните клишета, съвременният капитализъм не само че не се е излекувал, но и дори няма идея как да ограничи пораженията на вродения си и непрекъснато прогресиращ порок. Този порок се състои в неразрешимото противоречие между все по-обществения и включващ все по-широки социални групи характер на производство и частнособственическия начин на присвоя­ване на произведените блага. Въпросът е как този порок може да бъде ограничен. В своето изследване „Безплатното“ Крис Андерсън обръща внимание върху разширяващите се социални и икономически територии, в които опитите на едни или други частни лица да си присвоят обществено-генерирана стойност и да извлекат от нея печалба за себе си става все по-трудно. Той въвежда и понятието freeconomics (дарикономия), чийто флагман са „основните технологии на цифровата епоха.“ (22) Разбира се, в случая не става дума за капитален ремонт на капитализма, а за мощни тенденции, които се формират в него и правят все по-трудно общите ресурси или създадените от общите усилия блага да бъдат „приватизирани“. Най-категорично с тази невъзможност да си присвоят създадените със съвместните усилия на множество сътрудничещи си в различни моменти и с различни сръчности, усилия и талант хора се сблъскват такива индустрии като звукозаписната, филмовата, софтуерната. Може би защото в момента те най-бързо и успешно могат да бъдат дигитализирани и разпространени, при това с минимални, практически клонящи към нула разходи.
Постиндустриалната (или информационната) икономика е възможна именно защото се изгражда и върху принципа на споделянето и съвместното ползване на общите ресурси. Затрудненията идват от това, че нито класическият либерализъм, нито съвременният неолиберализъм са съвместими с парадигмата на общите блага и затова в момента все по-остро се усеща политическият и юридическият дефицит от категории, модели и решения, които да осигуряват и охраняват не само достъпа на всички до тези общи блага, но и да гарантират тяхното съхраняване, увеличаване и подобряване.
Запълването на първия, политическия дефицит, засяга съставянето на нов обществен договор, който е логично да бъде скрепен с нов тип конституции. В тях е нужно да се дефинират ясно общите блага, кръгът от природни или обществени ресурси, имащи характер на общи блага, както и режимът за опазването им и достъпа до тях.
Решаването на втория дефицит, юридическия, изисква формулирането на нови юридически категории и решения. Римското право, създадено преди повече от двайсет и пет века, продължава и досега да е в основата и да определя рамката на съвременното западноевропейско право. Към момента на своето изграждане то очевидно не се е нуждаело и затова не е стигнало до формулиране на конкретни разпоредби за общите блага. Днес обаче все по-остро се усеща нуждата от доработване на института на собствеността в светлината на съвременните обществени отношения. Наистина този институт е бил разработен много детайлно в римското право с оглед на тогавашната икономическа практика, но до момента е претърпял съвсем слабо развитие. Още в късноантичната епоха, по времето на император Юстиниан (483—565 г.) идеята за общите блага (res communis) е била вече позната. Но тя не получава особено развитие нито тогава, нито в следващите векове.
Най-наложително в тази посока е по-нататъшната разработка на две важни области от правото на собственост, които се подчиняват на различни принципи и чието предназначение е да гарантират защитата и достъпа до общите ресурси и до общите блага. Тези два принципа са регулацията и защитата.
Една група права могат да се упражняват адекватно, когато са в режим на регулиране. Той се осъществява чрез прилагане на определени законово утвърдени механизми и процедури от публичната власт, за да се управляват ограничени, но важни за социалната общност ресурси в интерес на всички. Общото правило е, че режимът на регулация чрез органите на публичната власт (държавата и общините) се прилага за ограничени по характера си блага или ресурси, които следва да бъдат разработвани, управлявани и ползвани в интерес на общността. Такива са например природните богатства, радиочестотният спектър, градските пространства, парите и др.
Режимът на защитата е друг, различен от регулирането правен принцип. При него акцентът се поставя не върху разпределението на даден ресурс между различните частни субекти, а върху съблюдаването на равния достъп до него и неговото опазване от разрушаване или влошаване. За разлика от регулирането, режимът на защита е по-адекватен спрямо реално или условно неограничени общи блага, като правото на живот, на политическо участие, на свобода на словото, на здравословна среда, на слънчева светлина, на незамърсен въздух, на чиста питейна вода, на комуникационна среда и др. Не съществува например, поне към момента, орган, който да определя кой индивид и в какви размери следва да получи слънчева светлина или определен обем въздух за дишане.
Всичко това не означава, че общите блага са имунизирани от амбиции да бъдат узурпирани и превърнати в средство за подчиняване и принуда на едни човешки същества от други. Заслужава да се припомни опитът с превръщането на питейната вода в частна собственост в Боливия през 90-те години на миналия век. Под натиска на МВФ за тотална приватизация боливийското правителство предоставя водоснабдяването в столицата Ла Пас и в следващия по големина град Кочобамба на британската компания „Бехтел“ и на френската „Суец“. Само за три години след приватизацията цената на питейната вода скача с около 600% и за много от боливийците, чиито доходи не надхвърлят 2 долара на ден (при условие, че имат работа), водата попада в графата „свръхлуксозни стоки“.
През 2000 г. въпросните две компании успяват да наложат чрез корумпираните боливийски политици приемането на закон, с който те са провъзгласени за собственици на всички водоизточници, включително и на дъжда. Това провокира изключително масова и остра реакция на бед­ните боливийци, прераснала в размирици, особено в региона на град Кочобамба. В крайна сметка боливийското правителство е принудено да отмени въпросния договор за приватизация, но опитите да се сложи ръка на общия ресурс „вода“ и да бъде превърнат той в средство за натрупване на свръхпечалби съвсем не са престанали. И то не само в бедните и зависими държави като тези в Южна Америка или на Балканите, но и в САЩ, а и в много страни от Европейския съюз.
В заключение може да се каже, че каузата за защита на общите блага не е просто поредната политическа мода. Тя е своеобразен Рубикон в развитието на човешката цивилизация и нейното преминаване ще е тест не просто за умението да се преодоляват исторически ограничените обществени системи, а и за оцеляването на вида Homo Sapiens.

Статията е публикуван в сп. "Ново време", бр. 1, януари 2015 г. (http://novovreme.com/)
Препубликувам я с някои съкращения.

Бележки
(1) Вж. Тази земя е нашата земя / This land is our land (2010), http://www.dokumentalni.com/?p=2379, Посетен на 05 Февруари, 2015 г.
(2) Вж. Oliver E. Williamson (2002). „The Theory of the Firm as Governance Structure: From Choice to Contract“. Journal of Economic Perspectives 16 (3): 171–195. doi:10.1257/089533002760278776. Retrieved 2009-06-06.
(3) Вж. Governing the Commons: The Evolution of Institutions for Collective Action, New York: Cambridge University Press, 1990.
(4) Уго Матей, Да направим общите блага неотчуждими, в. Монд дипломатик, 1 декември 2011 г., http://bg.mondediplo.com/article831.html, посетен на 17 септември 2014 г.
(5) Пак там.
(7) Дейвид Болиър, „Общите блага: практическа и гъвкава алтернатива на пазара и държавата“, http://www.lifeaftercapitalism.info/communityvisions/35-community/299-obshtite-blaga-alternativa-na-pazara-i-durjavata-david-bollier, посетен на 28 март, 2014 г.
(8) Пак там.
(9) Майкъл Хард, „Политики за общите блага“, http://www.lifeaftercapitalism.info/communityvisions/35-community/216-politics-of-the-common-michael-hardt, посетен на 09 септември 2014 г.
(10) Джейсън Рийд, „Университетски опит: неолиберализмът срещу общите блага“, http://www.lifeaftercapitalism.info/critique/239-university-experience-neoliberalism-against-the-commons-jason-read, посетен на 09 септември 2014 г.
(11) Майкъл Хард, „Политики за общите блага“, цит. съч.
(13) Робин Ханел, „Капиталистическият глобализъм в криза“, http://www.lifeaftercapitalism.info/critique/143-capitalist-globalism-in-crisis-3, посетен на 02 юни 2014 г.
(18) Робин Ханел, „Капиталистическият глобализъм в криза“, цит. съч.
(19) Вж. Серж Латуш, „Икономика на отрицателния растеж“, http://www.lifeaftercapitalism.info/economicvisions/34-solidarity-economy/369-ikonomika-na-otricatelniq-rastej, посетен на 09 септември, 2014 г.
(20) Пак там
(21) Дейвид Болиър, „Общите блага: практическа и гъвкава алтернатива на пазара и държавата“, цит. съч.
(22) Крис Андерсън, Безплатното, С., 2011, Изд. Изток-Запад, с. 21.

Ако статията ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2015-04-23

Десет статуса от "Фейсбук"

На доста от местата в Близкия изток, където днес съществуват проблеми, търсете ролята на Албиона в миналото.
От 1915 г. започва кореспонденцията между британския Върховен комисар в Египет сър Хенри Макмахон и арабския първенец шариф Хусайн. Писмата са писани нарочно на неясен език, като към това се наслагват проблемите на превода, тъй като има сериозни разминавания в смисъла на някои думи в английския и арабски преводи. Англичаните най-много използват, разбира се, пожелателно наклонение.
Става дума за кореспонденцията, при която англичаните обещават да създадат независима арабска държава, ако арабите въстанат срещу Османската империя по време на Първата световна война.
Подобен е и случаят, когато пак британците дават на евреи и араби абсолютно противоречи и взаимноизключващи се обещания за Палестина. През декември 1918 г. в Лондон текстовете на английски, език, който арабският представител Фейсал не знае, са в полза на ционистите, докато тези на френски (Файсал го владее добре) и на арабски са много по-умерени.
По същия начин на мирната конференция в Париж след Първата световна война, британците, които искат да разрушат сключеното от самите тях споразумение за подялба на територии Сайкс-Пико, подкрепят арабските искания само когато те ощетяват французите.
Копелета!

След като ЕК остро се скара на Гърция, че е искала пари от Русия, европейският подход към южните ни съседи може да се обобщи така: ние пари няма да Ви дадем, но и от руснаците няма да искате!
Да живее геният на еврочиновниците в Брюксел!

Въпрос по съвременен етикет - от коя страна на чинията се слага мобилният телефон? :)))

Както знаете, в момента в Калифорния цари невиждана суша. Мисля, че тя има връзка с разхищаването на водата в предните години и десетилетия - не говоря само за басейните и вечнозелени морави в район с убийствено слънце, нито пък за земеделието, а за факта, че само през миналата година над 250 млн. литра сладка вода бяха вкарани в земята под високо налягане и смесени с химикали за осъществяване на фракинг за добив на неконвенционален газ... Мисля, че Калифорния е един хубав урок, за да се рамислим всички как използваме прясната питейна вода.

- Каква е приликата между река Дунав, "Южен поток" и високите технологии?
- И трите заобикалят България.

Честит професионален празник на всички колеги-юристи!
Обожавам древната колкото Целз максима, че правото е изкуството на доброто и справедливото. Нека не забравяме, че правото има и функции като това отношенията да се развивават цивилизовано и не по-малко важно - че то трябва да защитава слабия, защото силният винаги има достатъчно много начини и средства да се защити и сам!

Ваня Григорова написа, че планът "Юнкер" за стимулиране на икономическата активност бил само за частни бизнес организации. Нищо за държавни такива. Ама парите там са публични. Частната инициатива затова е частна, за да се оправя сама. Не да точи публични пари!План за симулиране на икономическа активност е това.

Това мнение може да бъде споделено с малкото допълнение, че от всички проекти, по които кандидатства, България ще получи няколко мизерни милиона по съвместен проект с Гърция...

Момчета, никога, ама никога не забравяйте, че няма значение колко сте мъжествени или добри в леглото. Единственото, което има значение, е какво ще каже жена Ви на приятелките си :)))

През месеците януари-февруари 2014 г. реалните инвестиции в България са били 53.9 млн. евро, за същия период на тази година те са се свили до 12.9 млн. евро или спад със 76%. В недвижими имоти чуждите граждани са вложили 14.7 млн. евро за първите два месеца на миналата година, докато тази покупките са на стойност 4.5 млн. евро. Търговските кредити миналата година са били 55.6 млн. евро, докато тази година задлъжнялостта се е увеличила с 59% до 88.4 млн. евро.
По данни на в-к "Сега"

Светът винаги изглежда по-светъл, когато правиш добро на някой друг, а не само на себе си!
Чарлз де Линд

Ако статията ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2015-04-10

Публично-частно партньорство по американски

В романа "Планината Грей" на американския юрист, адвокат и автор на бестселъри Джон Гришам, за който писах преди време (ТУК), попаднах на информация за интересна схема, която се прилага в САЩ. Например, човек в бедните планински или южни щати получава глоба за дребно провинение – превишена скорост или изтекла шофьорска книжка. Към тях се добавят и някои съдебни разноски. Човекът няма пари да плати. Властите се свързват с частна фирма. Тя начислява допълнителни такси – основна, месечна такса за обслужване и управление на задължението, финална. Така сумата нараства почти двойно. Естествено, човек, който няма финансова възможност да плати първоначалната глоба, няма как да плати и втората, която е двойно по-голяма. Договаря се погасителен план, но по-голямата част от вноската, която плащаш месечно, отива за таксите по обслужване.
Ако поради затруднение не платиш една или две вноски, задължението е гарантирано с държаваната принуда. Посреднощ идват помощник-шерифите (арестът в нощните часове между 22.00 и 06.00 в много страни е забранен, но се практикува в САЩ и от Израел в окупираните палестински територии) и те арестуват. Съдията лепва още глоби и такси, заради забавянето. Въпреки че да попаднеш в затвора заради дълг в САЩ формално е незаконно от около 200 години, тъй като противоречи на редица решения на Върховния съд и на Четиринадесетата поправка в Конституцията, то се практикува доста често. Защо? Защото властите в по-бедните райони успяват да съберат около 30% от такива глоби. Частните фирми обещават двойно по-висок процент. Общинските власти се нуждаят от пари и се съгласяват. Благодарение на описаната по-горе схема, по която длъжникът изплаща (най-често само) първите няколко вноски, частната фирма отчита своите 60% успеваемост. Реално обаче това не е така, защото, когато плащанията спират поради материални затруднения, длъжникът отива в затвора – на издръжка на данъкоплатците, разбира се! – и не може да погаси задължението си.
Така частната фирма реализира големи печалби от таксите, които начислява, а за обществото и данъкоплатците остава да плащат за загубите, например арест и престой в затвора.
В България доста често ставаме свидетели на подобна схема при задължения, събирани от ЧСИ или колекторски фирми, когато задълженията нарастват многократно заради лихвите и таксите, които се начисляват...

Ако статията ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво. 

2015-04-07

Михаил Мирчев - "Динамика в структурата на обществото: шоковото социално разслояване и неравенство в България"

Предлагам с известни съкращения текстът на социологът проф. д-р на социологическите науки Михаил Мирчев, публикуван в кн. 7-8/2014 г. на сп. "Понеделник", стр. 75- 81

Тук ще концентрирам вниманието си върху социалното неравенство – доколкото то е наистина ключов и комплексен обществен проблем. По времето на т.нар. преход то ШОКОВО се разтвори към двете крайности – нагоре към свръхбогатството и властта и надолу към деградираща бедност и изолация. 
Вследствие от двете вълни: 1990–1994 г. и 1996–1998 г. в гражданската структура на българското общество се оформиха два социални полюса – на свръхбогатството и на изключващата свръхбедност; на 1% (около 25 хил. семейства, домакинства; до 100 хил. души) с концентрация на огромно богатство и власт срещу 20% (над 1.5 млн. души) затиснати от мизерия и малограмотност, от безпомощност и изолация, от обществено изключване.
Става дума за два специфични групови и общностни интереса, които се отделят и противопоставят не просто един срещу друг, но и срещу обществото като цяло. 
Едните – отгоре – поради своята мощ (икономическа, медийна и политическа), субективното си високомерие и поради алчността да приватизират обществото като цяло (отказвайки се от моралната си ангажираност с него).
Другите – отдолу – поради своята неадаптивност към съвременните условия за труд и благоденствие, поради общностно потъване в асоциалност и девиации, поради субективното си самовъзприемане като жертва на обществена дискриминация. Последното измества мотивацията им от стремеж към адаптиране в съвременното общество и интегриране в него към спекулативно самостигматизиране, към гражданска агресивност от позицията на аутсайдерство и съответна разрушителност на блага, норми, ред, спокойствие в обществото.
Иначе казано, при едните – богатството и властта, манталитетът и ценностите ги водят по път към цивилизационно отделяне ОТ и НАД обществото (национално, българско, традиционно в рамките на държавата).
При другите – бедността и изолацията, общностното капсулиране в гета и сиви зони ги водят по път към цивилизационно пропадане ПОД и ВСТРАНИ от обществото – към социална и трудова, ценностна и общожитейска примитивизация, към форми на лична зависимост и жесток патриархат.
В един обобщен ракурс обществото е в бърз процес на фрагментиране, на изпускане на социалната връзка с цялото, на свиване на субективния обществен хоризонт до обхвата на бита и микрообщности с доминиращи ценности на колективен егоизъм. 
Възприятието на горната обективна реалност УДВОЯВА негативните ефекти и силата на значимостта им.
Спрямо чувството за граждански свободи обществото също се разделя и поляризира. 
Едните хора, общности и слоеве приемат свободата като егоистична привилегия – като освободеност от всякакви ред и законност, дълг и съвест, гражданска отговорност и съпричастност. Опитват се да налагат корупцията и лобизма. Те изповядват цинизма като верую на успеха и прагматизма.
Тези хора се рекрутират както от високите стратификационни зони на елитите, така и сред ниските аутсайдерски и маргинални общности и слоеве. Отгоре имаме царствени особи, звезди, абонирани за властта. Отдолу имаме гетотартори и квартални феодали.
За тях е изключително удобна постмодерната идеологема „всичко е въз- можно, everything goes“, в смисъл на „всичко е позволено, ненаказуемо“. Това по същество е свобода на десоциализацията и ценностната дезинтеграция от обществото и неговите норми и институции.
Преди всичко средните слоеве, служителите и част от интелигенцията, законно действащият бизнес и социализираните ниски слоеве имат нужда от просветено и отговорно лидерство от страна на възможно по-голяма част от елитите. Заради това те приемат свободата като възможност за демокрация и толерантност, за взаимен напредък, за балансиране между личната изява и просперитет и обществените ползи и развитие, вкл. свобода за благотворителност и хуманистична активност, за благородна обществена мисия и патриотизъм. За съжаление, известно е, че у нас седната класа е поставена на изпитание, а социализираните ниски слоеве с мъка удържат тази си позиция.
Спрямо идеята, че съвременната държава може да бъде и трябва да остане държава на социалната справедливост, обществото също се поляризира:
Откъм единия полюс застават хората, изпитващи абсолютно неверие, че такова нещо е възможно в обществото на парите и алчността, на безкомпромисен индивидуализъм и заучен хедонизъм, или поради фашизоидната идея, че който може да успява, нека неограничено да се ползва от обществените ресурси и блага, а останалите „неудачници“ да вегетират някъде встрани.
Откъм другия полюс застават възрастните хора с болезнена носталгия по времената на „равенство и справедливост“, на „обществена отговорност и идеализъм“, на „честен труд и достоен живот“, която ги озлобява към съвременното общество и прави невъзможна адаптивността им, озлобява ги към младите поколения, към политическите елити, към държавата като цяло. Откъм този обратен полюс застават и онези млади хора, които не желаят да приемат циничния прагматизъм на новото време, които съхраняват колективистична нагласа и идея за гражданска и национална кауза, които искат да се реализират като хуманни и благородни хора.
Накрая, става поляризиране спрямо идеята за солидарно общество.
Откъм единия полюс са хората, които вече просто не разбират тази дума, носят недоразвити сетива за проявите на емпатия и солидарност, високомерно презират "лудите", изповядващи тази ценност.
Откъм обратния полюс са хората, които разбират принципа на солидарността и го споделят – не само на микроравнище, в своето обкръжение, сред семейството, приятелите и близките си, но и на средно равнище (сред професията, населеното място, религиозната общност, поколението, субкултурната общност) и дори на макроравнище – по отношение на нацията и държавата, на обществото като цялостен организъм и система.

Рязко спадна УПРАВЛЯЕМОСТТА на поляризираните социални неравенства и ценностни несъвместимости.
Пред повечето от сегашните социални конфликти властта и политиците се оказват нискоефективни:
1) с остарял инструментариум;
2) често пъти с неадекватно мислене или с изостанали или с прекалено футуристични представи;
3) още по-често с остър недостиг на воля и последователност, на смелост и отстояване;
4) с липса на гъвкавост и изобретателност.
Вълните и цикли на номенклатурна подмяна, резултират в срив на кадровия капацитет в цевтралната и местната власт – като професионализъм, като производителност, като мотивация за добра работа,
Общо взето, през годините на Прехода управляващите партии и властите не се занимаваха с овладяване на шоковите неравенства и съхраняването на социалната връзка, а обратно – именно те генерираха шоково скоростен процес на поляризация в обществото:
1) икономическа и подоходна;
2) регионална и селищна;
3) професионална и образователна;
4) етно-народностна и религиозна;
5) криминално-мафиотска и гражданска;
6) моралноповеденческа и идеологическа.

Социалните неравенства – стимулиращи развитие или разпадащи обществото
Разбира се, следва ясно да се каже, че няма реално общество без социални неравенства, без стратификационна йерархия, без ветрило от елитите и привилегированите слоеве и съсловия до низините и бедните, до хората със свити възможности и затруднен достъп до блага.
Но има естествени неравенства и разумни норми за обществено закрепване и удържане на неравенствата. Неравенства, които остават в рамките на взаимната толерантност, на идеята за поне минимум социална справедливост и гражданска солидарност. Това са неравенства, които стимулират общественото развитие, мобилизират гражданската енергия, произвеждат доброкачествена еволюция в обществото като цяло.
Обратно, има и изкуствени деформиращи неравенства, разрушаващи социалната връзка, ескалиращи класови и общностни конфликти, неравенства, които взривяват обществата, обезсилват държавите – тласкат немалки общности към трайбализъм и сепаратизъм, връщат немалки общности и дори цели социални слоеве към примитивност и архаизъм.

Стимулиране на модернизация и развитие или продължаващ процес на масово изключване и деградиране
Сегашната структура на социалното неравенство в България като цяло не е стимулираща към модернизация и развитие. Това е така, преди всичко поради това, че се:
1) спира общото развитие на човешкия капитал;
2) подронва силата на държавата и способ- ността и` за модерна и градивна социална политика.
Големи граждански сегменти са в ситуация на маргинализация и изключване, изтласкани са към или зад чертата на образователно и културно деградиране, на трудова негодност и гражданска непълноценност.
Така се наблюдава радикална несъвместимост между:
• кастово самоизолиращото се съсловие на богатството и просперитета срещу масови и компактни общности в изолация под чертата на деградиращата мизерия, с архаични племенни форми на бит и колективност;
• общности и слоеве с модерна образованост, владеене на информацията, духовни интереси и интелектуална способност срещу масови и компактни общности и слоеве, запечатани в примитивна неграмотност, умствена недоразвитост, гражданска несъстоятелност;
• общности с космополитна ценностна ориентация и стил на живот, с динамична мобилност на живота, кариерата и общуването срещу общности и слоеве, закрепостени към рода и мястото, към феодални структури на поминък, със страха на гражданска безпомощност пред властта на силните и властните.

Ключова задача пред българската социология и българското общество е да разпознава тези проблеми, да търси техните решения и да работи за преодоляването на тези дисбаланси.


Ако статията ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво. 

2015-04-05

Три фрагмента

Предлагам да си поговорим за демокрацията.
Днес четох, че кампанията на Кенеди през 1961 г. е струвала около 10 млн. долара. Разбира се, това днес са доста повече пари заради инфлацията ,но все пак. Кампанията на Буш-баща 1989 г. струва около 80 млн. долара, а тези на Клинтън - по около 100 млн. Първият мандат на Буш-син вече струва над 170 млн. долара, а вторият - близо 370 млн. долара.
При Обама кампаниите вече надхвърлиха 700 млн. долара на кампания, а Хилъри Клинтън е приготвила над 1 милиард долара за кандидатурата си.
Та, къде казвате е тук гласът на отделния човек?
Нямам никакви съмнения, че и в Европа положението е подобно, просто тук нещата стават малко по-завоалирано и мащабите са по-скромни.

Преди време писах за това, което вследствие на коментарите с приятели заедно нарекохме "претенциозна елипса на спомагателния глагол" ("Прекрасна!" вместо "Прекрасна СИ!"). Мисля, че второто най-дразнещо в съвременния ни език, е когато жената приема без промяна фамилията на съпруга си. "А"-то накрая обозначава, че става дума за жена, нали така? Казваме Елена Петрова, а не Елена Петров. Същото важи и за фамилии, окончаващи на "-ски". Би следвало да бъде Елена БойковскА, а не Елена БойковскИ. Последното благозвучно ли Ви е? На някои очевидно им е.
Също така не приемам да пропускаме "-ов"/"-ова" в бащините имена на децата ни. В крайна сметка, те носят смисъл да различим, че не става дума за двойно малко име, а за бащино.

Мисля, че един от основните проблеми днес, който ни пречи да превърнем информацията в знание, е деволюцията на основните медии. Те предоставят информация, но без фон, контекст и базови знания, така че да може читателят/слушателят/зрителят да се ориентира в цялостната картина. Така ние имам само точки, петънца тук-там, но не и някакви по-общи контури, линия, очертаващи формите на процеса или на събитията.

Ако статията ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2015-04-02

Наистина ли Русия е виновна за настоящата ескалация на напрежението?

Едно от най-важните умения в стратегическия анализ е възможността да се опиташ да мислиш като „другия“. Ако се изключи версията за умишлено предизвикване на кризата в Украйна, европейското въвличане в нея разкри липсата на добро познаване не само на руския език, но и на Русия от страна на хилядите екперти в мозъчни тръстове, еврочиновници и лобисти в Брюксел. Нека се опитаме да погледнем на ситуацията през руски очи.
Крахът на Съветския съюз беше последван от финансов, икономически и социален срив на Русия по времето на Елцин. Корупцията беше повсеместна, реалните собственици на държавата бяха олигарсите, които продаваха нейните природни ресурси, на работниците се плащаше в консерви и с месеци закъснение. Ако изобщо се плащаше. Съвкупно за тези години инфлацията достигна стотици проценти.
Не по-малко катастрофален беше периодът и във външната политика. Вследствие на разпада на СССР западните граници на Русия се преместиха няколкостотин километра на изток, а южните – дори с над 1500 км. В замяна на обединението на Германия на Русия беше дадено обещание, че НАТО няма да се разширява на изток, не само не беше спазено, но грубо нарушено още от средата на 90-те години. В американски анализи, включително на водещи стратези като Бжежински („Голямата шахматна дъска“), открито се говореше за разделяне на Русия па десетина парчета
Когато Путин дойде на власт през 2000 г., той имаше да решава няколко проблема – сепаратизмът в Кавказ, възстановяване на държавността, икономическо и демографско съживяване. Поради това за руското ръководство конфронтация със Запада не беше изгодна. Не е случайно, чеВладимир Путин се обади на Джордж Буш непосредствено след атентатите от 11 септември 2001 г. и го увери, че Русия активно ще сътрудничи със САЩ в борбата срещу тероризма. Руснаците от години изпитваха на гърба си последствията от бомбените атентати на чеченските радикали и джихадисти, така че сътрудничеството беше искрено и реално. Ходът, с който отговори американската администрация, беше удължаване на престоя на американски бази в Централна Азия, в непосредствена близост до руските граници, и опит за укрепването икономическото, медийно, неправителствено и друго влияние на САЩ в този граничещ с Русия регион.
Последва войната в Ирак, започната през март 2003 г. след представянето на фалшив предлог и изфабрикувани доказателства. Към онзи момент неоконсерваторите в САЩ не криеха, че следващата мишена е Иран, а след това вероятно и Сирия.
Като се базира на сходството на позициите по иракската криза и тъй като желае да привлече високи европейски технологии за развитието на страната, през май 2003 г. руското ръководство организира в Санкт Петербург среща на най-високо равнище Русия-ЕС.
Въпреки това, само няколко месеца по-късно - през ноември 2003 г. с т. нар. „революция на розите“ в Грузия започна серията от „цветни революции“. Революцията по-късно изяде собствените си деца и президентът Саащкашвили доведе страната до почти пълен крах, но това е друга тема. Грузинският пример беше последван в началото на 2004 г. от „оранжевата революция“ в Украйна. Проруският кандидат спечели президентските избори, но протести в Киев доведоха до провеждане на трети, непредвиден в Конституцията тур, в който победител излезе поддържаният от Запада Виктор Юшченко.
Независимо от това, на ежегодната Мюнхенска конференция по сигурността през 2007 г. В. В. Путин прави важно изказване. Пред престижния форум руският държавен главе емоционално прави предложение за сътрудничество между Европа и Русия. По време на мандата на Дмитрий Медведев като президент линията на сътрудничество със Запада става още по-отчетлива, като през 2008 г. за пръв път на високо официално ниво е заявено, че Русия не е велика държава, а един от влиятелните световни центрове, като нейните амбиции са преди всичко в подобряване на материалните условия на живот на населението.
През 2009 г. отношенията със западните партньори продължават да се затоплят, като кулминацията в този процес е участието на френски, британски, полски и американски части в Парада на победата на 9 май 2010 г. Пак през същата година Владимир Путин публикува статия във високотиражния германски вестник „Зюддойче цайтунг“, в която се застъпва за засилено сътрудничество между Русия и Еропейския съюз чрез създаване на зона за свободна търговия от Лисабон до Владивосток. „Или ще обединим нашите сили, или крачка по крачка ще слезем от световната арена и ще отстъпим мястото си на други“, пише руският държавник. Същото предложение беше повторено и през есента на 2011 г.
Русия положи и големи усилия в преговорите, за да може да отговори на всички условия и да се включи реално в Световната търговска организация.
През 2008 г., точно на откриването на Олимпийските игри в Пекин, Грузия атакува руските части, намиращи се в Южна Осетия. В предните години редица натовски армии, включително американската и турската, обучаваха и тренираха грузинските специални части. Съдействие оказваше и Израел, а оръжие се доставяшие от Украйна и други страни, според някои данни, и от България.
Европейският отговор на подадената ръка от страна на Русия е силно озадачаващ. На 7 май 2009 г. в Прага е поставено началото на полско-шведската (две от най-силно русофобските страни в ЕС) инициатива „Източно партньорство“. В Срещата на върха участвват представители на 27-те страни-членки на ЕС и на шестте поканени държави –Азербайджан, Армения, Беларус, Грузия, Молдова и Украйна. Друг знаков факт са местата, на които се провеждат срещите на най-високо равнище, коитоса през две години. През 2011 г. конференцията се състои във Варшава, а през 2013 г. - във Вилнюс. Домакин на предстоящата през тази година среща ще бъде Рига.
Въпреки изричните уверения от страна на ЕС, че „Източното партньорство“ не е насочено срещу Русия, руската страна не приема тези оценки. Това се дължи на комбинация от фактори, сред които това, че ръководството на инициативата е поверено на неблагосклонни към отношенията с Москва политици, на горчивия опит от разширяването на НАТО, при което руснаците също слушаха уверения, че процесът не е насочен срещу тях и други. Не спомагаше за укрепване на доверието разполагането на мрежа от американски военни бази в Източна Европа и включването на страните от региона в плановете за изграждане на американската Противоракетна отбрана (ПРО).
При това, това са само случващите на европейска земя развития, в този кратък обзор не включвам политическите и обществени процеси в страните от Централна Азия, които могат да бъдат предмет на отделна задълбочена дискусия и са крайно нееднозначни, поради заиграването на всички важни международни играчи с изключително одиозни диктатори в региона. Тук отбелязвам Централна Азия, тъй като това беше още един пункт, заради който руските държавници с основания се съмняваха в искреността на западните си партньори.
В крайна сметка, повратният момент за руското обръщане на Запад бяха протестните движения в Русия в края на 2012 и началото на 2013 г. Случващи се непосредствено след арабските бунтове, руското ръководство ги възприе като резултат от западните политтехнологии и опит за провеждане на „цветна революция” и в самата Русия. Макар евразийството да съществува от около един век и напоследък също да имаше свои определени привърженици в академичните и други среди, едва от края на миналото десетилетие насам може да се говори, че то беше взето като (полу)официална руска доктрина. Освен това, руското обръщане към Китай и Азиатско-Тихоокеанския регион съвпадна и с подобен процес в дипломацията на повечето значими държави, доколкото центърът на световното производство, търговия и мощ се измества към страните от Източна Азия.
Либийската интервенция беше още един фактор, който постави Москва нащрек. Единствено категоричната руска позиция в Съвета за сигурност и иранското участие на терен предотвратиха западна военна интервенция в Сирия и допълнителното затъване на целия регион в хаос, сравним с този след войната в Ирак. 
В своето обръщение към двете камари на Държавната Дума, ръководителите на регионите в Русия и представителите на гражданското общество след анексирането на Крим на 18 март 2014 г. руският президент Путин заяви нещо важно: „Русия се оказа на предела, от който не можеше повече да отстъпи.“ Руското ръководство – което и да е то – никога няма да приеме Украйна да бъде част от НАТО и следователно Алиансът да разположи свои бази в Крим – не само по военно-стратегически, но и по историко-културни причини.
Приблизително така изглеждат нещата от руска гледна точка. Интересен е фактът, че някои от най-големите европейски и американски политици и стратези от близкото минало като Хелмут Шмид, Валери Жискар Д`Естен, Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински – да изредим само най-известните от тях - се оказаха много по-склонни да вникнат, осмислят и разберат руските аргументи, отколкото редица настоящи вероятно невежи и високомерни политици и експерти. 

Текстът за пръв път беше публикуван на сайта "Поглед.инфо"

Ако статията ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.