Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2015-05-30

Мрачни перспективи за Йемен

Политическите събития в Йемен през последните два месеца привлякоха вниманието на световното обществено мнение.
Каква е историята на тази страна, към която интересът напоследък се засили? Йемен е изключително древна земя, един от центровете на предислямската арабска цивилизация, където са възникнали значими царства. В тях населението е било уседнало, търговско, с високо ниво на материална и духовна култура, което е изразено в латинското название на областта –Arabia Felix (Щастливата Арабия).
С възникването на исляма обаче центърът на арабската цивилизация се измества на север, към Мека и Сирия, Ирак, Египет и Средиземноморието. Йемен се оказва сравнително периферна зона. От 969 г. се формира зайдитски имамат (1), в който ръководна роля играе имамът на Сана. Постепенно се формират два географско-политически центъра – Северен и Южен Йемен. След зенита на османското могъщество голяма част от страната е контролирана (сравнително слабо) от османците, докато южната част (най-вече заради пристанището Аден) се оказва част от Британската империя.
През 1904 г. йеменският имам оглавил мощно антиосманско въстание, продължило до Първата световна война. След нея, през 1918 г. Северен Йемен с център Сана получил независимост, като е установена Мутауаккилийската теократична монархия. Тя обаче през 1934 г. се оказва въвлечена във въоръжен конфликт с току-що формиралата се в съвременния си вид Саудитска Арабия.
През 1962 г. след смъртта на крал Ахмед за нов монарх бил провъзгласен принц Мухаммад ал-Бадр. Седмица по-късно монархът иимамът Яхия Бин Хамид ал-Дин са свалени от военен преврат. Зайдитите започват война срещу републиканското правителство. Те са подкрепяни от въоръжените сили на Саудитска Арабия и към онзи момент все още шахския и проамерикански Иран срещу основния съюзник на републиканските сили – елитните подразделения на египетската армия на президента Гамал Абдел Насър.
През 1967 г., след дълга борба с британците и много жертви, южняците извоюват своята независимост. Формирана е Народно-демократична република Йемен (НДРЙ), което създава връзки със социалистическия лагер и предприема курс на радикални реформи, уви, при липса на каквито и да било политически или икономически дадености, позволяващи реализацията им.
През 1990 г., в навечерието на разпадането на СССР и на Източния блок, осъзнавайки, че ще загуби своите спонсори и покровители, НДРЙ се сля със Севера в лицето на Йеменската арабска република. Въпреки това редица различия се запазиха и през 1994 г. се стигна до кратка гражданска война, след като части на бившата южнойеменска армия се вдигнаха на бунт срещу корумпираното управление на „кликата” на севернойеменския лидер Али Абдуллах Салех. От 1978 г., последният еднолично управляваше като президент Северен Йемен, а след 1990 г. – и като президент на обединената йеменска държава. Южняците са недоволни от това, че при назначаване на държавни длъжности предимство се дава на представители на Севера.
От десетилетия страната е в окаяно състояние. Половината от гражданите на Йемен са неграмотни. Една трета са безработни. Питейната вода е оскъдна, а населението нараства с един от най-бързите темпове в света, далеч изпреварвайки възможностите на правителството да осигури дори най-елементарните услуги. Половината страна е лишена от тоалетни.
Около 40 процента от 23-милионното население на Йемен живее с до два долара на ден, а една трета от хората гладуват хронично. По данни на УНИЦЕФ над 1 млн. деца под 5 години са хронично недохранени. Коло 60% от населението се нуждае от някаква форма на хуманитарна помощ.Страната е и втората в света по брой оръжия на глава от населението.
В Йемен племената се радват на по-голяма преданост, отколкото политическите партии или която и да било институция. „Хората им са верни и са въоръжени до такава степен, че държавата не може да поддържа монопол над насилието”, коментира Грегъри Джонсън от Принстънския университет. „Племената са опората на държавата. Ако отделните племена тръгнат в различни посоки, Йемен няма да може да функционира”, допълва той. Същевременно племената поддържат сложен баланс на силите помежду си.
След 2006 г. в южните йеменски провинции Абиан, Лахидж, Дали и Хадрамаут броят на демонстрациите на десетки хиляди държавни чиновници и уволнени военни, искащи повишаване на заплатите и пенсиите непрекъснато нарастваше.
В контекста и на глобалната финансова и икономическа криза, и във връзка с падането на цените на петрола, икономическите условия в страната рязко се влошиха през 2008. Президентът вече не можеше да използва любимия си метод – подкупването на опозиционните политици и групировки. Например, на 28 април 2009 г. бившият джихадистки лидер и муджахидин от Афганистан Тарик ал-Фадли, произхождащ от Южен Йемен, скъса 15-годишния си съюз с правителството на президента Салех и обяви, че се присъединява към широката опозиционна коалиция, известна като „Южното движение”. Това ускори трансформацията на почти замрялото „Южно социалистическо движение” в по-широка националистическа коалиция.
Известно е, че в близкото минало Салех не се свенеше да използва редица йеменски консервативни мюсюлмани-салафити и дори джихадисти, в битката с левите сили на бившата Йеменска социалистическа партия от Юга. Разбира се, в тези си действия Салех беше поддържан от Вашингтон и Рияд. Ислямистите имат и силни икономически позиции.
Към всички тези трудности се добавят и проблемите с присъствието на джихадисти от организацията „Ал-Каида на Арабския полуостров” (АКАП). Поради комбинация от фактори – слабост на централната власт, племенна разпокъсаност, труднодостъпен планински терен – крайните ислямисти успяха да организират важна своя база в тази арабска държава. Това принуди САЩ да се намесят активно. От декември 2009 г. насам специалните части и разузнавателните служби на САЩ, съвместно с армията и службите за сигурност на Йемен, често осъществяват тайни операции. Силно беше увеличен броят на ракетните и точковите удари, извършвани от безпилотни летателни апарати (дронове). Само за първата година от управлението на Обама бяха осъществени повече такива нападения, отколкото за трите последни години от мандата на Буш-младши. Един от най-шумните успехи беше ликвидирането по този начин на известния проповедник Ануар ал-Аулаки. Негативният ефект от тази кампания обаче бяха големият брой жертви, често пъти невинни цивилни, които радикализираха цели селища и кланове в търсене на отмъщение заради загиналите близки.
Явно е, че ударите не донесоха желания резултат, тъй като през 2011-2012 г. АКАП се опита да овладее територията на цяла провинция – Абиян, но беше надвита от армията.
Понастоящем най-важният играч са хусите и тяхното движение „Ансар Аллах“. Йеменските шиити днес са около 45% от населението на страната, въпреки правените опити за промяна на демографския баланс. Те са мнозинство в Северен Йемен, който граничи със Саудитска Арабия. Границата е дълга и не навсякъде уточнена. Освен това, от другата й страна живее и бездруго неспокойното саудитско шиитско население. В тази зона са съсредоточени и някои от най-големите саудитски петролни находища. Нефтените полета не предполагат за съществуването на политически граници и заради това има данни, че на територията на Йемен съществуват големи и все още неразработени запаси. Според някои оценки йеменските находища Масила и Шабуа притежават „запаси от световна класа”. В разработката им са ангажирани френската „Total” и няколко по-малки компании.
Хусите получиха това име заради своя водач Хусейн Бадр ал-Дин ал-Хуси, който започва въстание срещу централната власт от своя бастион провинция Саада през 2004 г. След като беше убит в края на същата година, той беше наследен като лидер на движението от Абдел Малик ал-Хути. След убийството му в края на 2009 г., щафетата пое друг роднина - Юсеф ал-Хути, който през 2010 г. подписа примирие с правителството в Сана.
Въпреки уверенията на саудитското военно ръководство от януари 2011 г., че окончателно е сложило край на войната с бунтуващите се шиити от Северен Йемен, местните милиции свалиха с преносим зенитно-ракетен комплекс „Стрела” самолет на саудитските ВВС и при атаки убиха около сто саудитски военнослужещи.
През 2011 г. те се възползваха от вакуума във властта в Йемен, създаден от „Арабската пролет” и разшириха влиянието си в провинциите Саада и Амран.
Появиха се твърдения, че хусите са създадени от Иран и че копират ливанската организация „Хизбула” в политическо, икономическо и социално отношение. Най-вероятно иранска подкрепа за тях съществува, но да се твърди, че движението е изцяло креатура на Техеран е несериозно, най-малко поради две причини – съществуват някои разлики между тях, катохусите са зайдити, а не шиити-джафарити (дванадесетници), каквото е мнозинството от населението в Иран и не бива да се пренебрегва тяхната собствена история и траектория като движение вече повече от едно десетилетие.
След продължителни и кървави протести по време на т. нар. „Арабска пролет”, в които хусите участваха активно, се стигна до оставката на президента Али Абдулла Салех. През февруари 2012 г. в страната се проведоха предсрочни избори, на които беше избран настоящият президент Абд Раббо Мансур ал-Хади.
Хусите участваха в конференцията за национален диалог през февруари 2014 г., на която беше предложено страната да се превърне във федерация на шест региона. От движението бяха против тази идея, защото смятаха, че това ще отслаби техните позиции. Компромис не беше постигнат и от септември миналата година те започнаха своята офанзива.
На 20 януари хусите взеха под свой контрол президентския дворец и други правителствени сгради в Сана. На 22 януари президентът Хади и министър-председателят подадоха отставки. Президентът се отказа от това си решение на 25 януари. Приблизително месец по-късно, на 21 февруари, той напусна Сана и се отправи в Аден, която обяви за временна столица на страната на 7 март. Вероятно като координиран ход САЩ, Саудитска Арабия, Кувей, Обединените арабски емирства и Катар преместиха своите посолства там.
На 23 март външният министър на президента Хади Рияд Ясин призова Саудитска Арабия и другите петролни монархии да се намесят, за да предотвратят хусите да поставят под контрол въздушното пространство на страната. На 25 март хусите влязоха в Аден, но президентът Хади вече беше отлетял първо за Саудитска Арабия, а после и за Египет за среща на върха на Лигата на арабските държави, където оправда започналата на следващия ден военна операция. Тази подкрепа за чужда военна интервенция допълнително намали легитимността му в страната.
За първи път в модерната арабска история коалиция от 10 сунитски държави напада арабска страна. Коалицията се състои от пет заливни държави (Саудитска Арабия, Обединените арабски емирства, Кувейт, Катар и Бахрейн), но без Оман, Египет, Мароко, Йордания и Судан, като и Пакистан обяви своята подкрепа.
Няма съмнение, че инициатор на нападението е Саудитска Арабия. Рияд е обезпокоен от възможноста за прехвърляне на нестабилността сред собственото му шиитско население, от преките заплахи за своята сигурност, идващи от Йемен, и не на последно място – иска да осуети триумф на хусите, който би се разглеждал като победа на Иран в регионалното им съперничество.
Операцията носеше името „Решителен щурм” и като нейни цели бяха обявени възстановяване властта на президента Хади и изхвърляне на хусите от овладените от тях територии.В офанзивата се включиха над 180 бойни самолета, повече от 100 от които – на Саудитска Арабия. Кралството има грандиозен военен бюджет (почти 65 млрд. долара за 2014 г. по данни на международната консултантска компанияIHS), но подготовката на пилотите невинаги е на ниво и често не се използва високоточно оръжие. Поради това и заради гъстотата на населението на градските райони, рязко скочи броят на убитите цивилни, включително и деца. В отговор шиитските опълченци предприеха системни нападения срещу южните саудитски провенции, на първо място Наджран. В началото на месеца само за 48 часа бяха убити и ранени повече от 25 саудитски войници.

Изображение: http://svpressa.ru/ 

Главният проблем и пред двете цели на операцията е, че те могат да бъдат постигнати само чрез сухопътна операция, обаче желаещи за наземна операция липсват. Освен това, коалицията не е стабилна и сплотена.
Участието на Мароко, Судан и Йордания е до голяма степен символично. Политическа поддържка оказва и Турция, като в замяна тя разчита на инвестиции от богатите петролни монархии.
След Саудитска Арабия, най-важен е Египет. Маршал Сиси получи политическа и финансова помощ от заливните държави на стойност 23 млрд. долара от свалянето на „Мюсюлмански братя” през юли 2013 г. досега. За египетското ръководство инвестиции от богатите нефтени монархии са добре дошли. Въпреки това, Кайро добре помни своя горчив опит от гражданската война в Йемен 1962-1970 г. В пика на своето участие египетският корпус там достига до 70 000 души, като дава 10 000 убити и още 16 000 ранени и пленени. Редица автори, сред които и акад. Евгений Примаков, пишат, че отсъствието на тези сили е допринесло за загубата от Израел във войната в 1967 г. Страната няма никакво намерение да затъва в скъпоструваща война на фона на сблъсъците с джихадисти в съседна Либия и проблемите със сигурността в Синай, породени отвъоръжените групи там.
Целите на Кайро са обезпечаване безопасността на Суецкия канал, която е тясно свързана с протока Баб ел-Мандеб. Годишните приходи от канала са около 5,5 млрд. долара. Както е известно, Египет планира изграждането на „Суец-2” с дължина 72 км. и разчита, че до 2023 г. сумарните приходи от двата канала в държавната хазна ще са на стойност 14 млрд. долара годишно.
Участието във военната операция вече донесе пряк резултат за страната на фараоните – Вашингтон вдигна ембаргото си и поднови военното сътрудничество и доставките на военна помощ, които бяха замразени преди две години.
С многобройна армия, която може да проведе сухопътната операция, разполага и Пакистан. Премиерът на страната Наваз Шариф е тясно свързан със саудитските финансови интереси, благодарение на Рияд смъртната му присъда през 2001 г. беше заменена с изгнание от страната. Кралството е трети по обем търговски партньор, а и оказва значителна безвъзмездна помощ (1,5 млрд долара през миналата година). Над 2 млн. граждани на ислямската република работят в страните от Персийския залив.
Руският експерт Игор Панкратенко посочва, че военният съюз между пустинното кралство и Пакистан е с дълбоки корени. Първата военна спогодба е от 1967 г., през 1969 г. Пакистан оказва подкрепа на саудтиците в сблъсъците им със войски на НДРЙ, а на следващата – по молба на Рияд в подкрепа на Йордания срещу палестинците по време на прочутия „Черен септември”. Сътрудничеството е укрепено и по време на джихада в Афганистан срещу Съветския съюз. От 1982 г. на саудитска земя се намират няколкостотин пакистански военни инструктори. На Саудитска Арабия невинаги достигат подготвени екипажи за закупените стотици танкове и самолети, като тя очаква, че пакистански военнослужещи могат да запълнят тази липса.
Поради всичко това Рияд настоява за активно включване на Исламабад в операцията, но премиерът Шариф постави въпроса на обсъждане в парламента, където въпросът не получи ясно решение, а междувременно от Рияд обявиха официалния край на операцията.
За изчаквателната пакистанска позиция допринесе и иранският натиск в обратна на саудитската посока, като на 9 април външният министър на Иран Мохамед Джавад Зариф посети страната и проведе консултации по Йемен със своя пакистански колега. Пекин, който е важен партньор на Исламабад в сблъсъка му с Индия, също е против евентуална йеменска авантюра.
Това са част от факторите, поради които Пакистан се ограничи до войнствени, но с нищо не обвързващи го декларации.
Най-важните съображения на пакистанските ръководители обаче са вътрешнополитически. Сблъсъците на армията с ислямистите в племенната зона и Северозападен Пакистан ескалират. Шиитите в Пакистан са около 30-40 млн. от 190-милионното население и често са обект на атаки. Евентуално участие на страната в подобна операция може да взриви крехкия баланс.
За да подслади горчивия хап, Пакистан заяви, че в случай на пряка заплаха за стабилността или териториалната цялост на Саудитска Арабия ще се намеси. Въпреки това, по въпроса за изпращането на войски в йеменската гражданска война страната остава на друго мнение. Мушахид Хусейн Саед, ръководител на комисията по външна политика в пакистанския парламент, открито заявява, че това би било безумие от най-голям порядък.
Официално кампанията приключи на 21 април, но ударите по въздуха продължиха и след това.
Редица политически играчи в Йемен желаят да се възползва от хаоса. На 20 март по време на следобедната молитва бяха извършени бомбени нападения над две джамии в Сана, при които загинаха най-малко 140 души и 350 бяха ранени. Отговорност пое местният клон на групировката „Ислямска държава”, като по този начин тя се опита да вземе преднина пред своите съперници-джихадисти от АКАП. Струва си да се отбележи, че и двете групировки се противопоставят както на хусите, така и на президента Хади, макар и по различни причини – на хусите заради това, че ги считат за сектанти, а на президента Хади заради сътрудничеството му със САЩ и заливните държави.
Едни от големите печеливши от войната и хаоса в Йемен ще бъдат именно крайните ислямисти. Те не разполагат с потенциала да овладеят властта, но могат допълнително да дестабилизират ситуацията.
От друга страна, бившият президент Али Абдулла Салех иска да се възползва от успехите на хусите, за да има по-силна позиция при евентуални преговори съссалафитската и поддържана от саудитците партия„Ислах” имогъщите племенни обединения Ахмар и Хашид.
Големите геополитически играчи също следят внимателно обстановката.
Йемен е една от стратегически важните държави в зоната на Арабския полуостров заради пролива Баб ел-Мандеб. Правителството на САЩ го включи в списъка на седемте най-значими пункта в глобалния морски петролен транзит. Баб ел-Мандеб е входът към Суецкия канал, контактна точка между Африканския рог и Близкия изток и връзка между Средиземно море и Индийския океан. През протока преминават около 3,3 млн. барела петрол дневно. Това представлява 25% от световния износ на нефт. Значителна част от саудитския петролен износ минава именно през него.
В своя статия още от 2011 г. известният американски анализатор Фредерик Уилям Ингдал описва Йемен и като важна брънка от битката за Евразия. Аденското пристанище в Южен Йемен е вратата към Азия (заради това Великобритания толкова дълго владее тази част от Йемен). Контролът над Аден и Малакския пролив ще даде възможност на САЩ при желание да спират кръвоносните съдове на китайската икономика – не само износа на китайски стоки, но и петролния износ за Китай от Източна и Западна Африка, който е жизненоважен за китайската икономика.
Инвазията обаче доведе и без това най-бедната арабска страна до хуманитарна катастрофа. На страната малко след началото на офанзивата от страна на коалицията беше наложена морска и въздушна блокада. От 28 март насам поне 7 танкера опитаха да акостират, като те се свързаха над 250 пъти с коалиционните сили. Въпреки това, тяхната позиция остана непроменена и на 7 май те заплашиха да обстрелят всеки съд, опитал се да доближи пристанищата. Поради тази причина снабдяването с гориво стана почти невъзможно, а населението остана без електричество и вода поради невъзможността на помпите да работят.
Коалиционните сили бомбардираха болници, което е военно престъпление. На 1 май генералният секретар на ООН Бан Ки-мун е призовал за спиране на бомбардировките на болници, тъй като 26 лечебни заведения в страната са били обстреляни.УНИЦЕФ, Офисът на координатора по хуманитарните въпроси към ООН, Световната здравна организация и Международния комитет на Червения кръст също изразиха своята силна загриженост и тревога от хуманитарната катастрофа в страната.
В свое интервю директорът на българския Център за близкоизточни изследвания д-р Мохд Абуаси изнесе данни, че Саудитска Арабия е бомбардирала последното функциониращо летище в столицата Сана, за да не може на него да кацнат ирански самолети, доставящи лекарства.
Бомбардировките и лишаването на хората от ток, вода и гориво, също са военно престъпление, тъй като по този начин се налага колективно наказание. Тези действия бяха единодушно осъдени от международната правозащитна общност. Трябва да се подчертае, че ембаргото, което беше наложено на Йемен от страните-интервенти, е без резолюция на Съвета за сигурност на ООН. Въпреки това, темата не беше отразена достатъчно широко в медиите. По думите на д-р Абуаси това е така, защото „никой не иска да ядосва Саудитска Арабия и Катар, за да не загуби някоя инвестиция.“ Становището му беше потвърдено от факта, че Катар закупи френско въоръжение на стойност 7 млрд. долара, а сеочаква и Обединените арабски емирства да закупят между 24 - 36 модернизирани френски изтребители "Рафал" на стойност между 6 и 9 милиарда евро.
За съжаление, перспективите пред Йемен се очертават мрачни. В краткосрочен план липсва достатъчно мощна и международно легитимна сила, която да може да осигури стабилност и развитие на тази арабска държава.

Настоящият текст е допълнена и преработена версия на статията „Мрачни перспективи. Кой и защо се бие в Йемен“, публикувана в рубриката „Глобус“, в-к „Дума“, 4 май 2015 г.

1. Зайдитите са ранна шиитска секта, възникнала през 8 в. сл. Хр. и получила названието си по името на Зайд ибн Али, внук на Хусайн ибн Али

Ако статията ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво. 

2015-05-11

Денят на Победата във въпроси и отговори

Въпрос – Вярна ли е тезата, че пактът Рибентроп-Молотов значи, че СССР е бил съучастник на Германия в нападението над Полша

Отговор

След Първата световна война Полша е буквално раздута със земи, които не й принадлежат. Провежда се усилена политика на демографска промяна в земи на Западен Беларус и Западна Украйна. На власт е маршал Пилсудски, чиято идеология за „интермариум” предвижда установяване на полското влияние от Балтийско до Черно море. През 1934 г. Полша сключва пакт за ненападение с Хитлер.
На 22-23 септември 1938 г. се провежда среща в Берхтесгаден, за да се дискутират немските претенции към Чехословакия. Франция не поисква от Съветския съюз да помогнат съвместно на Чехословакия, а и Полша и Румъния заявяват, че ще откажат да пропуснат съветски войски. Малко по-късно, след проведената на 30 септември 1938 г. Мюнхенска конференция, Полша и Унгария участват в териториалното разграбване на Чехословакия.
Същевременно Полша се опира на гаранции и от Великобритания и Франция. Заради опитите й да провежда политика в угода на всички, Чърчил я нарича „европейската хиена”(ТУК).
На 21 март 1939 г. Великобритания предлага на Франция, СССР и Полша да се съвещават за обща съпротива срещу нацизма. Съветският съюз предлага в съюза да се включат и други страни, но Лондон отказва. По това време, в изпълнение на решението на Обществото на народите да се помогне на Китай срещу японската агресия, СССР се бие срещу имперската армия при езерото Буир Нур и Халхин Гол. Същевременно Великобритания и Франция искат от СССР да помогне в случай на нужда на Полша и Румъния, но не му предлагат реципрочна тяхна намеса. (проф. Георги Марков, „Светът през 20-ти век”).
При това положение Москва няма особен избор и се ориентира към пакт с Берлин. Според сключения пакт Съветският съюз присъединява само земи, откъснати от Беларус или Украйна.
След нападението над Полша, Великобритания и Франция обявяват на Германия т. нар. „странна война”, защото въпреки двойното си числено превъзходство на укрепената линия „Мажино” (105 британски и френски срещу само 50 немски дивизии), те не предприемат никакви действия в защита на съюзника си Варшава.

Въпрос - Само Германия ли напада Русия?

Отговор

Всъщност в запланувания от Хитлер „нов кръстоносен поход на Изток” участие вземат представители на множество европейски народи. Френски, словашки, финландски, хърватски, унгарски, румънски, испански доброволци се включват на страната на нацистите. Някои корпуси са по-многобройни от други и дори се сформират самостоятелни поделения – мюсюлманската балканска СС-дивизия „Ханджар”, украинската „Галичина”, австрийската алпийска СС-дивизия... (ТУК; ТУК)

Въпрос – Чий е решаващият принос за победата над Райха?

Отговор

На 22 юни 1941 г. Германия атакува СССР с 4 600 000 войници, 5000 самолета и 3700 танка. На Източния фронт са съсредоточени 85% от немските танкове и 75% от артилерията. Фронтът има дължина 4000 км от Финландия до Кавказ. (ТУК)
Дори след откриването на Втори фронт, на Западния фронт никога не се бият повече от 75 немски дивизии, докато на Източния фронт се сражават никога по-малко от 200 немски дивизии, най-често между 235 и 265 дивизии, с обща численост 5 500 000 мъже.
В решаващото сражение при Курската дъга (5-12 юли 1943 г.) участие от двете страни вземат почти 4 млн. войници, 40 000 оръдейни дула, 13 000 танка, 12 000 самолета.
Разрушенията в СССР са ужасяващи – 1700 града, 70 000 села, 320 000 фабрики. СССР губи 30% от националното си богатство. Според различните оценки, жертвите са между 22 и 27 млн. души. Само в блокадата на Ленинград загиват повече хора от общия сбор на военните и цивилни жертви на Великобритания и Съединените щати, взети заедно – между 700 и 900 000 души. (ТУК)

Въпрос – Какви са отношенията между съюзниците в Антихитлеристката коалиция?

Отговор

Като цяло по време на войната се изграждат отношения на доверие и сътрудничество, но често пъти страните преследват и свои собствени интереси.
Пример за неизпълнени задължения са:
  • През май и юни 1942 г. са сключени споразумения между СССР и Великобритания и СССР и САЩ. Така постепенно се изгражда Антихитлеристката коалиция. Съюзниците се договарят Втори фронт в Европа да бъде открит най-късно до края на 1942 г. 
  • Въпреки договорките да се направи десант във Франция, през юли 1943 г. англо-американските сили дебаркират в Сицилия. 
  • На конференцията в Техеран (28 ноември -1 декември 1943 г.) е взето решение Вторият фронт в Европа да се открие през май 1944 г., а, както е известно, това става със закъснение от един месец – в началото на юни. 
  • СССР е обвиняван, че не помага на Варшавското въстание, въпреки настояванията от страна на Лондон. 
  • По време на войната от немска страна многократно е била обсъждана възможностjа за сключване на сепаративен мир със Запада и продължаване на войната само на Изток.
  • Обградените от западните съюзници немски войски на брега на Северно море в Дания и северните немски провинции в края на войната не са атакувани, пленени и разоръжени, а им е позволено да запазят оръжието си и в относителен комфорт да дочакат окончателната капитулация. 
Интересите на британската политика и следвоенните калкулации са проследени подробно и документално аргументирани в някои разработки на д-р Радко Ханджиев (ТУК и ТУК).
Разбира се, не липсват и примери за добро сътрудничество и взаимопомощ.
  • Един от тях е договорът „заем-наем” (ленд-лийз), съгласно който САЩ доставят на СССР военна техника и материали. 
  • Също така, при декемврийската офанзива на немската армия през 1944 г. в Ардените, СССР е помолен да окаже помощ и това става факт – съветското настъпление от Висла към Одер е ускорено, въпреки тежките зимни условия. 
  • На конференцията в Ялта през февруари 1945 г. е решено СССР да се включи във войната срещу Япония 3 месеца след края на войната в Европа, което и става факт – СССР атакува и разгромява Квантунгската армия след 8 август 1945 г. 
Въпрос – Вярна ли е налаганата теза, че комунизмът и нацизмът са едно и също, двете страни на една и съща монета?

Отговор

Приравняването на нацизма и комунизма пропуска поня няколко ключови разлики.
В двете системи са различни отношенията на собственост, като Хитлер се е радвал на силната подкрепа на немския индустриален и финансов капитал.
Второ, унищожаванeто на „болшевизма в неговото гнездо” е важна и често повтаряна програмна цел на нацистите. В предсмъртното си писмо целта, която Хитлер завещава на народа си, е „завоюване териториите на Изток”. Поради смъртната омраза към комунизма (като идеологически враг номер едно) и славянството (резултата от расовите теории), войната, която нацистите водят на Запад, е традиционна, докато на Изток не се спазват никакви правила на войната. Това е теза, която е обстойно изследвана и солидно защитена в редица трудове по военна история. В този смисъл са и понятията за „свръхчовеци” и „подчовеци”, „господстваща раса”, която се нуждае от „жизнено пространство”. За разлика от това, комунизмът е модернизационен и просветителски проект, докато нацизмът залага на мистика и ирационално (по Умберто Еко).
„Според Хитлер престъплението на Русия е самото й съществуване”, пише престижният британски историк Хю Тревър Рупър в книгата си „Последните дни на Хитлер”.
Въведеното за да приравни нацизма и комунизма понятие „тоталитаризъм” е оценъчно и няма единни критерии кой какво влага в съдържанието му. То е вкарано в употреба по идеологически причини по време на Студената война от автори като Карл Фридрих и Збигнев Бжежински. Дори един от авторите, въвели термина – известната Хана Аренд – не е докрай съгласна Съветския съюз да бъде характеризиран така през целия период на съществуването му.
Известният интелектуалец Херберт Маркузе посочва, че критериите за тоталитаризъм могат да се приложат и по отношение на САЩ, а неговите колеги М. Хоркхаймер и Т. Адорно допълват, че масовата култура също може да се разглежда като тоталитарна.

Въпрос – Може ли Червената армия да се смята за окупаторка?

Отговор

Кой е окупатор се определя от тогавашните международни споразумения. Червената армия навлиза във всички източно европейски страни вследствие на споразуменията с Великобритания и САЩ от конференцията в Техеран за борба с нацизма до край.
Дори Холивуд прави възторжен пропаганден филм за „Добрия Чичо Джо” (Сталин).
Паметници на Червената армия само в Берлин са три – в парковете Трептов, Тиргартен и Шьонхолцер хайде. Във Виена монументите са два - на Шварценбергплац и военен мемориал на централните гробища. Други многобройни паметници се намират в Холандия и Норвегия, Чехия и Словакия, Франция.
И най-важното - освободените от „Майданек” и „Аушвиц” лагеристи дали виждат в Червената армия окупатор или освободител?

Въпрос – Имало ли е фашизъм в България?

Отговор
В България са съществували партии и организации, които открито са изповядвали фашистката идеология. Немалка част от политическия елит и държавното ръководство са били убедени германофили, почитатели на Хитлер и нацизма и антисемитизма, въпреки че не е имало фашистки режим в тесния смисъл на думата.
Неоспоримо е провеждането на редица недемократични и профашистки политики. Сред тях са:
  • Забрана на политически партии и организации
  • През декември 1940 г. Народното събрание гласува и царят подписва Закон за защита на нацията, който съдържа редица сурови антисемитски мерки, включително конфискации на имуществото, интерниране от София, забрана практикуването на професии и други дискриминационни мерки срещу еврейското население. 
  • В дневника се тогавашния министър-председател Богдан Филов съобщава, че декларацията, с която България обявява „символична“ война на САЩ и Великобритания на 13 декември 1941 г. е приета с акламации от Народното събрание, като дори няма разисквания.
  • България сътрудничи лоялно на Германия, като изпраща храни, цигари, облекло и кожуси на немските войски на Източния фронт. 
  • Българските евреи са спасени въпреки решението на управляващите заради силната обществена реакция и заради настъпилия обрат във войната в битката край Сталинград. Въпреки това, 11 000 евреи от Македония и Беломорието са транспортирани до лагерите на смъртта. При това, България плаща на Германия за превозването на евреите по българските ж.п.-линии до р. Дунав, като Германия взема за „услугата” по-ниска, преференциална такса – като за лоялни съюзници!!! 
Повече по въпроса за политиката към българските евреи можете да прочетете ТУК.
Също така, ако искаха, западните съюзници можеха да сключат примирие с посредничеството на С. Мошанов в Кайро и Анкара много преди навлизането на Червената армия у нас. Самият факт, че това не се е случило, е достатъчно красноречив знак каква е била оценката за тогавашното българско правителство.

Въпрос – Наистина ли датата на немската капитулация е 8-ми май?

Отговор

Фактите добре и синтезирано са обяснени от Велиана Христова в нейна статия: „В нощта срещу 7 май в Реймс е подписан предварителен протокол за капитулацията на Германия, според който боевете на всички фронтове се прекратяват от 23 ч. на 8 май. В документа специално е уговорено, че той не е пълен акт за капитулация. От името на СССР го подписва ген. Суслопаров, от името на западните съюзници - ген. Смит и от името на Германия - ген. Йодл. Съюзниците от САЩ и Великобритания обаче побързват пред своите войски да обявят протокола като акт за капитулацията на Германия. Сталин обаче настоява "капитулацията да се подпише като важен исторически акт там, откъдето е дошла фашистката агресия - в Берлин. И задължително от върховното командване на всички страни от антихитлеристката коалиция".
През нощта на 8 срещу 9 май 1945 г. в Карлсхорст (източно предградие на Берлин) е подписан Актът за безусловната капитулация на фашистка Германия. Представител на Върховното командване на съветските войски при подписването е ген. Георгий Жуков. От Върховното командване на съюзническите войски са английският маршал Артур Тедер, американският ген. Спаатс и френският ген. Делатр де Тасини. От германска страна Акта подписват генералите Кейте и Щумпф и адмирал Фон Фридебург. Заседанието е закрито в 0 часа и 50 минути.” (ТУК)
Може да се допълни само, че в Москва работят по московско време, така че 23 часа берлинско време, в Русия вече е 00 часа на 9-ти май и че ген. Суслопаров не е имал абсолютни пълномощия, тъй като не е главнокомандващият войските.

Въпрос – Защо да отбелязвам този ден, това български празник ли е?

Отговор

Чрез честванията у нас се отдава почит на тези около 10 000 загинали, репресирани, арестувани участници в нелегалната антифашистка борба преди 1944 г., както и на падналите в заключителния етап на войната 13 000 български войници и офицери. България се бие с почти 500 000 армия срещу Германия, като наши войски леят кръв в Македония, Косово, Сърбия, Унгария и достигат до Австрия. Боевете край Драва са наречени „малкият Сталинград”.
Това участие на българската армия в последната фаза на войната в Европа срещу нацистка Германия позволява клаузите на мирния договор да са щадящи и я предпазва от териториално орязване и нова национална катастрофа.

Въпрос - Какви са били оценките в световен план за 9-ти май навремето и какви са днес?

Отговор

На въпроса коя е страната с най-голям принос за победата над хитлерофашизма, зададен в анкетите, проведени непосредствено след войната, най-високият процент отговори с огромно мнозинство говори за Съветския съюз.
Колкото повече време обаче минава, благодарение на масираното обработване на общественото мнение, този процент намалява, за сметка на покачване на процента на Великобритания и Съединените американски щати.
Наскоро дори ми се случи да разговарям с двама мои връстници, хорас висше образование и добри професии, които дори не бяха чували кой е маршал Жуков.
Антикомунистическите убеждения и атаката срещу СССР понякога стигат дори дотам, че се дава мълчалива индулгенция на нацизма, на възраждането на неофашистките групи в Европа.
Политологът Антоний Тодоров пише, че в момента „Братската могила в Борисовата градина е паметно място единствено и само за БСП и Антифашисткия съюз, там вече не се провеждат официални държавни церемонии.” Така се оказва, че „признаването на антифашистката съпротива като един от приносите в победата над нацизма в България днес е превърнато единствено в частен въпрос.”

Въпрос – Путин агресивен политик ли е?

Отговор

Дори американски експерти като Стивън Коен, Клифърд Гади и Фиона Хил признават, че всъщност Путин е доста прагматичен политик. В своя статия Фиона Хил посочва превъплъщения на Путин, сред които и дори привърженик на либералния капитализъм в сравнение със съветската планова система. (ТУК)
Вероятно Путин мрази войната. Баща му се сражава като обикновен войник, на два пъти се измъква като по чудо от лапите на смъртта, но до края на живота си носи осколки в крака си и не може да разгъва глезена и пръстите си. Путин не си спомня своя по-голям брат, загинал от болест по време на блокада на Ленинград, преди още Путин да се роди. Майка му, припаднала, едва-що не е погребана заедно с труповете на мъртви ленинградчани. (ТУК)
Всичко това са добре документирани факти и едва ли такъв човек може да бъде войнолюбец.
В своя предишна статия аз самият аргументирах стъпките за сътрудничество със Запада, които Русия направи от 2001 г. насам. (ТУК)

Въпрос – Реален ли е бойкотът на честванията, може ли да се говори за изолация на Русия?

Отговор

На честванията в Москва присъстваха генералният секретар на ООН Бан Ки-Мун, генералният директор на ЮНЕСКО Ирина Бокова и над 25 държавни глави.
В Москва присъстваха представители на по-голямата част от човечеството по света и държави, заемащи над половината от площта на планетата. Освен това, в контекста на изместването на центъра на световната политика и икономика към Азия, знаково беше присъствието на азиатските лидери и отсъствието на европейските. Същите тези поляци, британци, американци, които през 2010 г. маршируваха заедно с руските части по Червения площад.
Въпреки че европейските лидери като цяло отсъстваха, открояват се няколко групи отношения към Русия на континента. В първата са тези, които посетиха парада – президентите на Чехия и Кипър, Сърбия, Македония, премиерът на Словакия. Втората са външните министри на значими играчи като Франция и Италия, които бяха в Москва. Група френски депутати и сенатори в открито писмо критикува президента Оланд, че не присъства в Москва. Други страни, въпреки че не бяха представени на най-високо ниво, успяват да поддържат много добри работни отношения с Москва като Унгария, Гърция, Турция.
Германският външен министър уважи тържествата в Русия на 8-ми май, а канцлерът Меркел кацна за разговори с Вл. Путин на 10-ти май.
В Москва обаче бяха лидерите на страни като Китай, Индия, Виетнам (стомилионна страна с бурно развиваща са икономика), Венецуела, ЮАР...
Получи се и уникалната ситуация арменски и азербайджански части да дефилират едни след други!
В един взаимносвързан икономически свят санкциите към една страна се връщат като бумеранг спрямо всички, още повече, че по официални руски данни търговският оборот между Русия и ЕС само за първите шест месеца от 2014 г. надвишава 260 млрд. долара! Русия е номер три в света (след САЩ и Китай) по привлечени преки чуждестранни инвестиции през същата 2014 г., като техният обем достига почти 100 млрд. долара.
Всичко това показва, че е трудно играч от такава величина да бъде изолиран.
За съжаление, при такъв тип бойкот, историята става заложник на актуалната политика.

Ако статията ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.