Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2015-12-11

Пренареждането на Близкия изток

Спокойно можем да кажем, че от 2011 г. регионът на Близкия изток потъна в най-големия хаос и нестабилност след Втората световна война. За това допринесоха както глобални (краят на Студената война и на доктрината на сдържането, относителното отслабване на американската мощ), така и регионални фактори (протестната вълна обхаванала повечето страни).
Вследствие на тази дестабилизация се породиха значими последици. Сред тях е голямото отслабване на националните държави с важни проекции в няколко плана. Като много илюстративен пример могат да служат думите на британския журналист с десетилетен опит в Близкия изток Робърт Фиск, който разказва историята на двама братя от Алепо. "Когато заговориха, осъзнах, че споменават Сирия в минало време. Казваха „там, където беше домът ни”. Те вече не вярваха в Сирия. Те вече не вярваха в държавните граници, и което е много по-важно за Запада – те вече не вярваха и в нашите граници. Прекосяваха европейските граници със същото безразличие, с което бяха преминали от Сирия в Турция или Ливан. Ние, които начертахме границите в Близкия изток, разбрахме, че нашите национални граници също нямат никакво значение за тези хора." (ТУК)
В миналото под напора на национализмите на включените в тях народи, рухнаха империите в Близкия изток и Северна Африка – както западните колониални, така и Османската. За съжаление обаче в това обширно пространство – поради огромното етническо, кланово, конфесионално и друго разнообразие – не можаха да се създадат стабилни национални държави (по Жорж Корм), а опитите за силовото им конструиране доведоха до вълна от геноциди, насилие и асимилационни практики. И понастоящем политиката на почти всички играчи в Сирия и Ирак например спрямо малцинствата е твърде сходна – стремеж към промяна на демографската структура на малцинствата и опити за прогонването им от териториите, където те съставляват мнозинство, което позволява тяхното асимилиране или често пъти дори физическо изтребване.
Втората последица от дестабилизирането на държавите е рязкото нарастване ролята на недържавните играчи. Сред тях можем да откроим строящата квази-държава (със свои армия, полиция, правосъдие, монетосечене) „Ислямска държава“, сражаващите се срещу тях бойци от ливанската организация „Хизбулла“, шиитските иракски милиции „Хашд Шааби“ (Народна мобилизация) и други.
Пораждат се и два взаимноподсилващи се и допълващи се процеса – държави без общества (заради вече споменатото верско, етническо, кланово и културно разнообразие), но и общества без държави (там, където държавата е дестабилизирана, т.е. почти навсякъде).
Всички тези развития поставят остро въпроса и за ревизия на съществуващите граници, често пъти виртуални, измислени, наследство от колониалната епоха.
В този контекст е и зараждането на нов регионален комплекс от съюзи, противоречия и интереси, свързан с потенциалното създаване или не на нови автономни/независими кюрдски протодържавни формиранования и евентуалното им обединяване. Турция, например, е твърдо против създаването на сирийска кюрдска зона, докато Израел няма нищо против това. Тел Авив и Рияд биха се радвали да отслабят съперника си Техеран чрез разиграване на кюрдската карта в иранския запад.
Отслабването на държавите дава възможности за реализация на алтернативни модели на държавност (по Василий Кузнецов ТУК). Сред тях двата най-важни са кюрдският и ислямският. За модела на „Ислямска държава“, базиран върху опит за възстановяване на шариатското правосъдие и повтаряне на епохата на т. нар. „праведни халифи“ е писано много повече, поради това ще спра накратко вниманието си на кюрдския проект, практикуван в северните сирийски провинции. Преди това обаче си струва да отбележим нарастналите амбиции на „Ислямска държава“. Докато в началото групировката носеше името „Ислямска държава в Ирак“, тя по-късно прие названието „Ислямска държава в Ирак и Леванта“, което обхваща значително по-големи райони (Ирак, Сирия, Ливан), за да се стигне до провъзгласяването на глобален халифат под името „Ислямска държава“, който освен с териториалното ядро в Сирия и Ирак разполага с вилаети в Египет, Либия, Мали, Нигерия, Йемен, Афганистан. Поради това налаганата напоследък дъвка, че организацията трябва да бъде наричана с нейната арабска абревиатура ДАИШ (често пъти грешно изписвана на български като ДАЕШ), което ще помогне да бъде едва ли не лишена от нейните териториални аспирации, е залъгалка за наивници.
Кюрдският алтернативен държавностроителен модел се базира на т. нар. „демократично самоуправление“, което се опитва да преодолее етническите, сектантски и полови разделения. По думите на турския кюрдски полититик Селяхатин Демирташ: „Свободата на жените е централна в това политическо движение. То развива икономически модел, базиран на участието и чувствителен към защитата на околната среда. ... Демократичната автономия и идеята да надхвърлим националната държава представлява следващ етап. Става дума за система на управление, при която всяка група от хора се ръководи чрез собствени автономни закони по модел на тази демократична автономия. Това е важно, защото в границите на Кюрдистан не живеят само кюрди. Дори и да живеят представители само на една етническа общност, автономното управление дава на обществото възможност да ограничава властта на правителството, което е необходимо за предотвратяване на потенциална диктатура или твърде централизирана власт. ... Парламентът трябва да бъде контролиран от демократични местни граждански асамблеи. Необходими са ни и граждански и градски съвети, квартални, женски и младежки асамблеи.“ (ТУК)
Въпреки вдъхновяващите за мнозина идеи на тези проекти, поради определени ресурсни ограничения, едва ли е възможно те да бъдат реализирани на този етап. Това обаче не води до стабилност. Старият модел е компрометиран и изживява последните си дни, но и отъствието на достатъчен потенциал и външните пречки пред новите (трудностите са от различен характер за двата предложени модела) означават, че в най-добрия случай ставаме свидели на раждането на “stationary bandits” (бандитски формирования със своя териториална база и население под техен контрол) или някакви протодържави.
„Провалените държави“ означават и връщане към домодерната форма на конфликт шиити-сунити. Трябва да се каже ясно, че въпреки теологичните и други различия между двете направления (в никакъв случай не „секти в исляма“!), при липса на политически конфликт, който да възпламени омразата, представителите им са живели дълго време съвместно в Близкия изток. (ТУК) Приказките за религиозна война най-често скриват политическите мотиви зад тях. Освен това, този наратив е безотговорен, защото може да доведе до „самосбъдващо се пророчество“.
При някои от локалните конфликти в Близкия изток се наблюдава преплитане на война срещу световния хегемон или между глобалните сили; война за влияние между регионалните играчи и вече спомената война за заличаване на колониалното наследство. Всичко това прави картината комплексна и объркана.
В обобщение можем да заявим, че в следващите 5-15 години хаосът и нестабилността в Близкия изток ще продължат. В резултат на процесите ще изплуват нови модели на обществени и политически отношения и държавни граници. Може да се окаже, че обществени или държавни играчи, които в момента изглеждат непоклатими, са минали в историята.
Остро се нуждаем от политически решения, а не нови войни и конфронтации. Реабилитирането на цивилизованите средства за разрешаване на конфиктите минава през поне минимално възстановяване на основни принципи на международното право и зачитане на определени норми и отричаве на прилагането на двойни стандарти и заиграване с „нашите кучи синове“.
Въпросите, които американският икономист Робърт Райх поставя пред САЩ (ТУК), важат с още по-голяма сила и за Европа:
1. Ако сме във война, то кой ще воюва? Засега в американската армия се бият предимно хора с ниски доходи, за които армията е шанс. При необходимост от сухопътни кампании обаче само волнонаемните няма да са достатъчни. Готови ли сме да разпределим бремето на служенето на нацията върху всички и да върнем наборните армии?
2. Готови ли сме да пожертваме част от нашите граждански свободи? Ако да, кои и до каква степен?
3. Колко още невинни хора ще загинат в Близкия изток? Длъжни сме да поискаме намаляване на жертвите сред гражданското население.
4. Как да не допуснем ислямофобски настроения в нашите общества?
5. Можем ли да платим тази война без покачване на данъците или намаляване на жизненото ранище? Необходимо е военните разходи да не за сметка на социалните, а за сметка на повишаване данъците на първо място на богатите.

Ако статията ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

Няма коментари: