Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2016-02-24

4 инструмента за контрол

В своята „Декларация“ двамата известни социални мислители Майкъл Харт и Антонио (Тони) Негри посочват 4 субекта при неолибералната криза.
Първият е потъналият в дългове (‘the indebted’). Цикълът на техния живот се определя от цикъла на дълга – нуждата постоянно да се работи за неговото изплащане. Това може да бъде фермер, нуждаещ се от заем, за да повиши конкурентноспобността си, студент, плащащ своя студентски кредит, заемополучател... При всички случаи дългът определя житейските избори и свободи. Така модерният капитализъм контролира субектите чрез дълга.
Вторият субект е „медиатизираният“ (‘the mediatized’), от когото се очаква да споделя вижданията си използвайки съвременните комунищкационни технологии. Социалните мрежи, личните блогове, фото-споделянето са обединени с една цел: да увеличат количеството, но не и качеството на идеите, защото повишаването на тяхното качество може да доведе до промяна на статуквото. Докато медиатизираните хора „лайкват“ линк във виртуалното пространство, тяхната физическа близост, която ВСЪЩНОСТ е нужна за политическо действие, е увредена. Освен това, медиатизираните постоянно са наблюдавани и записвани.
Третият субект на кризата е „секюритизираният“. Те са тези, чиито лични данни, пръстови отпечатъци, ретини, навици и като цяло – всеки публичен момент – е записван, събиран, съхраняван поради изискваният аза сигурност (нкратко обобщение виж ТУК). Същевременно всеки един, който е записван и наблюдаван, е насърчаван да бъде и служител по сигурността, като донася за другите. Идеята на Джорджо Агамбен за „държава в извънредно положение“ (‘state of exception’) се превръща в норма, защото подложените на тези мерки за сигурност възпроизвеждат „нормалността“ на изключението, на извънредното положение (приемането на събирането на лични данни, например).
Последният субект е „представеният“. Неговата политическа власт е сведена до демократичната представителна политика. Тя е могъщ механизъм за дисциплиниране на хората с дълг, медиатизираните и наблюдавани обекти, защото им създава фалшивата илюзия, миражът, че участват в политиката чрез гласуване, лобиране или пък „гражданското общество“. Но какво участие в политиката в действителност може да има дължащият пари, страхуващ се и чувстващ отчуждение човек?  

Разбира се, Харт и Негри не остават само на ниво анализ, но и предлагат начини за бунт срещу кризата и „създаването на общото“.  

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

2016-02-18

5 фрагмента

Разказаха ми, че, за да бъде публикувана една статия по природни науки, тя струва около 60 000 лв. като разноски преди това за време за експериментите, отглеждането на клетките, заплати на учените, консумативи, реактиви и т.н. Отделно, че за списанията, които основателно или не са считани за най-доброто (например "Сайънс" или "Нейчър") в жанра, се заплаща от страна на авторите, за да бъде текстът им публикуван, а не както е нормално - обратното, те да получат възнаграждение за труда си. Така няколко странички в едно от тези двете издания излиза на цената на нелош апартамент в София.
На този фон е цяло чудо и геройство, че колегите от природните и техническите науки в България и Българската академия на науките имат един от най-високите съотношения вложени пари (малко) - получени резултати в европейски и световен план. В Европа за постигане на единица резултат се харчат значително повече пари.
Не искам да засягам болния въпрос за функционирането на Фонд научни изследвания. Смущенията в работата му в последните години лишават фундаменталните науки (в най-голяма степен хуманитарните) от възможностите за развиване на интересни и приносни проекти и получаване на макар и скромно, но допълнително възнаграждение към основното.

Слушам радио и във всеки рекламен блок чувам сърцераздирателни послания - малкият Ххх се нуждае от.... за операция в чужбина, които са непосилни за семейството му; Yyy е талантлив спортист/музикант, който има нужда от животоспасяваща трансплантация в... на стойност.... моля, помогнете. И така нататък. Как да избереш на кого да помогнеш? Как да избереш кого да лишиш от живот, при положение, че всеки един е безценен? И дребните смс-чета не са ли и за заблуда на собствените ни съвести? Нямам против индивидуалната благотворителност. Но зная, че изходът е, когато всички осъзнаят, че НЯМА СПАСЕНИЕ ПОЕДИНИЧНО.

"През 1991 г. доклад на Световната банка констатира, че главните сравнителни предимства на страната са в културното ниво на населението: „добре обучена работна ръка“, „най-висока грамотност“. А през 2013 г. констатацията на Банката за България вече гласи - 41% функционална неграмотност, срив в уменията по четене, математика, природни науки. Сравнителното изследване PIRLS показва само за първото десетилетие на този век сриване от 4-то до 22-ро място по четене и разбиране на текст. В същия период друго изследване – PISA, показва спад в класацията за владеене на математиката и природни науки - от 32 до 46-то място.
Всички международни сравнителни изследвания през годините повтарят, не, натякват, една и съща основна причина: задълбочаването на неравенството на достъпа до образование. Това неравенство идва от материалното и географско разслоение през този период, но всички реформи са насочени към това, не да го смекчат, а да го задълбочат. В името на собствеността бяха реституирани, приватизирани, отдадени под наем повечето детски градини. С цел „оптимизация“ на разходите бяха затворени няколкостотин училища в малките населени места. Веднага последва скок на ранно отпадналите ученици.
Наложен бе принципът „парите следват ученика“. Така оцелелите малки училища бяха поставени на границата на фалита и учителите понякога не получават заплати, за да има отопление. А в големите градове този принцип превърна учителите в слуги на учениците и срина дисциплината. Да не говорим, че няма отърване от „вариантните учебници“, които не стават за самостоятелна подготовка и често са преднамерено неразбираеми, но са златна мина."
Социологът Чавдар Найденов за проблемите пред образователната ни система

Виждам, че голяма бесовщина е имало по повод Народния съд. Хубаво е да си припомним някои факти:
- НС се е провел под опекунството и с изричното искане на ВСИЧКИ Съюзени народи и на заседанията му са присъствали американски и британски официални представители;
- Подобни процеси срещу колаборационисти се провеждат в ЦЯЛА Европа, както и в Далечния изток (специализиран трибунал за японските престъпления);
- Нюрнбергския съди само главните виновници, но има и десетки другипроцеси в Германия, Белгия, Норвегия, Франция и пр. Пострадалите колаборационисти само във Франция са поне 30 000.
Последно - крайно време е да спрем да мерим кокалите на килограм - дали комунистите, или фашистите са убили повече от "другите". Всичките са българи, всичките са дали кръвта си в братоубийство.
Някой много точно написа, че тези, които най-много се подиграваха на други, че си искали "робството", сега очевидно не могат без лентичката на ревера си "Народен съд" - без нея те са политически и граждански мъртви, няма да има за какво да плачат. Без нея ще трябва да говорим за проблемите (не от днес, от вчера или от една година) в образованието, в съдебната система, за рухналото здравеопазване, за скотските условия, в които живеят 95% от хората днес и не за миналото, а представете си - за бъдещето на България. Отчаяно имаме нужда точно от последния разговор.

Втечнената модерност, втечненото общество - така проф. Зигмунт Бауман дефинира отсъствието при модерния човек на каквито и да било "устойчиви" ориентири.
Втечненото общество се формира на вълната на т.нар. постмодернизъм (впрочем термин, служещ като "чадър", под който се подслониха множество явления от различни области, като започнем от архитектурата и свършим с философията и литературата). Според Бауман към особеностите на тази зараждаща се съвременност можем да отнесем кризата на държавността (каква всъщност свобода във взимането на решения остава на националните държави пред лицето на тържествуващите международни монополи?). Заедно с кризата на държавността наблюдаваме и идеологическа криза, а това следователно означава и партийна, което ще рече, че в наши дни липсва уповаване на обществените ценности, които позволяваха на отделно взетият индивид да усеща своята принадлежност към общност, формулираща неговите потребности.
При разгръщането на подобни кризи процъфтява неудържимият индивидуализъм, превръщащ ближния в противник, от който трябва да се пазим.

2016-02-16

Възможен ли е оптимизъм за бъдещето на Сирия?

На среща в Мюнхен миналия четвъртък руският външен министър Сергей Лавров и неговият американски колега Джон Кери постигнаха договореност за прекратяване на огъня в Сирия, което да стане факт от 1 март. По време на продължилата над час съвместна пресконференция държавният секретар Кери заяви, че споразумението ще позволи напредък на два фронта – не само прекратяването на бойните действия, но и в хуманитарното направление. Разширяването на доставките на помощ ще подхване над 100 населени места. Пълното им прилагане ще бъде подсигурено от група на ООН, която ще следи за достъпа на помощта.
Същевременно пред договорката стоят и проблеми. Не е уточнено спрямо кои групировки примирието ще се прилага. САЩ признават за терористични организации „Ислямска държава“ и фронта „Нусра“, но Русия (при това с основания) счита и други, например „Ахрар ал-Шам“, „Джайш ал-Шам“ или „Джайш ал-Ислам“ заради техните връзки и координация с клона на ал-Каида в Сирия – фронта „Нусра“. Друг проблем е, че групи на „Нусра“ са разпръснати на много места из териториите, контролирани от опозицията.
Въпреки това, окуражителен знак е, че това са усилия на международната общност, доколкото редица от страните от т. нар. Международна група за поддръжка на Сирия, в която членуват най-влиятелните глобални и регионални играчи, са включени.
Тази договореност между САЩ и Русия е продължение на по-рано постигнато съгласие. Става дума за приетата от Съвета за сигурност на ООН Резолюция 2254, която определяше рамката и условията на мирните преговори в Женева.
Наблюдателите дават оценки, които най-общо могат да бъдат групирани по следния начин. Първото обяснение е, че отлагането до 1 март ще даде възможност сирийските части и техните съюзници окончателно да затворят обсадата на Алепо (Халеб). Същевременно все повече хора от въоръжената опозиция се предават. Други път бягат към Турция. Според руския специалист Александър Вавилов те се възползват от неголямата бежанска вълна от Сирия към северната съседка, използвайки бежанците като живи щитове. Спечелването на време дава възможност за развиване на успехите на редовните правителствени части и затваряне на границите на юг, изток и север. Руският външен министър беше пределно ясен, че закриването на турско-сирийската граница, през която тече река от оръжие и джихадисти, е условие, за да проработи всяко едно примирие.
Второто обяснение е, че обявяването на примирие блокира възможността за допълнителна чужда военна намеса в конфликта. Най-вече става дума за анонса на Саудитска Арабия, че решението й да изпрати войски в Сирия е окончателно и не подлежи на преразглеждане. Въпреки че мнозина военни специалисти поставят под въпроса тази идея, тя все пак е много обезпокоителна. Основанията за скептицизъм към възможността за нейното изпълнение са следните: неподготвеността на саудитските войници да воюват извън страната си, пътищата за достигане до Сирия, логистиката, неуспехите във войната в Йемен. Най-вероятно става дума за ограничен контингент специални части. Стои обаче въпросът какви биха били последиците за регионалната и глобалната сигурност, ако те убият ирански или руски военен съветник? Без съмнение, тогава отговор ще последва. Допълнителен фактор саудитският демарш да бъде разглеждан по-сериозно са и обявените от Анкара намерения за военна намеса. Турските военни остават скептични по отношение тази идея, но все пак тя се дискутира от някои специалисти като най-крайна мярка.
Създаването на американски форпост в контролирана от кюрдите зона в Северна Сирия, където са разположени сили за специални операции и хеликоптери, както срещите на специалния представител на Барак Обама за борбата с тероризма Брет МакГърк с кюрдски бойци в Кобани и вероятното присъствие на руснаци в тази зона са ясни знаци, че въоръжено нахлуване в нея на други държави не би се приело добре. Това присъствие окончателно слага кръст и на илююзиите за възможни катарски и саудитски тръбопроводи през тази зона, водещи към европейските пазари на енергоресурси, ако Асад загуби властта.
Руският експерт Виталий Наумкин е на мнение, че едновременният ефект от действията на армията на терен и анонсът за прекратяване на огъня ще доведат до подновяване на преговорите между правителството и въоръжените групи, но не и при нереалистичните условия на коалицията, сформирана в Рияд за преговорите в Женева. Например, при провалилите се непреки разговори в швейцарския град опозицията настояваше за оттегляне от властта на Башар Асад. Освен че е максималистко (по-слабата опозиция получава всичко, властта губи много), това искане не беше подкрепено с абсолютно никакви гаранции, че след евентуалното сваляне на правителството терористичните организации ще сложат оръжие и ще се разпуснат. Това не се случи в Либия и страната затъна в кървав хаос.
Бъдещето на Сирия поставя няколко ключови въпроса.
Първият от тях е за структурирането на властта след края на конфликта. Искането за отстраняване на Асад означава, че ако то стане факт, на власт ще дойдат хардлайнерите в редиците на властта в Дамаск. Президентът Асад – лекар, получил образование на Запад – в началото на властта си показа усилия и желание за икономически и политически реформи. Ако той загуби властта си, това ще доведе единствено и само до засилване на позициите на твърдолинейните представители на армията и силите за сигурност. Въпросът обаче не е само персонален, а касае и това дали устройството на Сирия ще се запази включващо и с възможности за всяка етно-конфесионална група в страната (например, до войната съществуваше богата прослойка сунитски бизнесмени и търговци).
Вторият въпрос е за промяната на балансите в целия регион на Близкия изток и Източното Средиземноморие. Редица страни инвестираха много в свалянето на Б. Асад, но оцеляването на сирийската власт ги поставя в съвършено нова ситуация. Засилването на алианса на Сирия с Ирак и Иран кара стратезите в Анкара, Рияд и Тел Авив да задълбочават партньорството си. И трите страни се тревожат от засилването на иранското влияние. Турция може да извлече ползи от експертизата на израелското разузнаване по кюрдския въпрос. Същевременно Анкара участва във водената от Саудитска Арабия т. нар. „ислямска коалиция“ срещу тероризма, Ердоган посети Рияд в края на миналата годиа и беше създаден Съвет за стратегическо сътрудничество между двете страни. Всичко това се развива на фона на отслабването на влиянието на консервативните сунитски монархии върху регионалните дела.
Следващият проблемен кръг е свързан с мястото на сирийската криза в цялостното глобално преструктуриране и промяната на ролята на страни като САЩ, Русия, Китай и Иран, с отношенията във връзка с Украйна и свалянето на санкциите срещу Русия.
Последната ключова тема е кюрдският въпрос е неговото бъдеше във всички страни, в които живеят кюрди – Сирия, Турция, Иран и Ирак. Този въпрос става актуален заради нарастналото самочувствие и стремеж към сецесионизъм на кюрдите в Ирак, Сирия и Турция.

Прекратяването на боевете и преговори между различните сирийски фракции дават надежди за предпазлив оптимизъм за бъдещето на страната, която в изминалите 5 години претърпя щети за над 200 млрд. долара и в която в заради войната в безработица живеят над 50% от населението. 

2016-02-11

„Империя феникс. Между съветското минало и евразийското бъдеще“

Дарина Григорова – „Империя феникс. Между съветското минало и евразийското бъдеще“ (С., „Военно издателство“, 191 стр.)

Дарина Григорова е историк и преподавател, доцент, доктор по история. Прочетох нейната последна книга бързо, което означава, че тя е интересна и увлекателно написана.
Трудът изследва отношенията и напреженията между властта, личностния фактор и националната идентичност в съвременна Русия, задава въпроси за това дали държавата е империя, национална държава или някакъв трети проект.
Книгата се състои от три глави, съсредоточени около въпросите за властта и идентичността с нейните национални (русийски, руски и съветски), политически и граждански черти, включително национални празници и държавна символика и въпросът за държавните архиви. Вторият дял е посветен на руския преход и ключовите личности в него, както и оформящите се обществени нагласи и прослойки, а третата част в сравнителен план накратко (чрез умело подбраните акценти) разглежда развитието на белоруската, украинската (малоруската) и руската национална идентичност.
Аргументирани са хронологичните рамки, бележките под линия са изключително съвестно и коректно разработени. Друго огромно предимство на книгата пред повечето научни разработки, които се издават, е скрупульозното отбелязване на убежденията на цитираните авторитети. Много често в съвременните медии и литература се подбират цитати от хора с определен мироглед, но той не се афишира и техните идеологически оцветени мнения се представят за обективен анализ. Дарина Григорова посочва към кой кръг (либерален, консервативен, сталинистки и пр.) принадлежи цитираният от нея човек. Това облекчение за читателя същевременно е голямо усилие за пищешия, доколкото изисква проверки на всяко едно от имената, с които авторът се сблъсква.
Дарина Григорова издига тезата, че връзката на Русия със СССР не са останалите извън границите на съвременната държава 20 млн. руснаци в съседните страни, а Денят на победата - единственият празник, обединяващ всички слоеве на руското общество независимо от политическите и други различия между тях. (стр. 7). Това обяснява и защо Русия не може и няма да приеме поругаване на военните паметници или паметта за този празник под никаква фома и от страна на никого.
Българският читател може да прави любопитни паралели с дискусии, водени и у нас – дали да има единен или множество учебници, например по история, как да бъдат представяни спорни или нееднозначни моменти от националното минало.
Предложен е интересен и задълбочен разрез на дискусиите в съвременното руско общество по отношение на Сталин и неговата роля по време на Втората световна война – фигура, която разделя общественото мнение на всички нива. Разбира се, най-силната причина за носталгия по Сталин остава разочарованието от прехода, т.е. сталинизмът е форма на протест, допълван и от идентифицирането с великата победа и усещането, че съвременният живот е безидеен. През XIX век за руските дворяни е било въпрос на чест да служат на държавата и да бъдат меценати. През XXI век почти всички новобогаташи влагат средствата си само в лукс, купуване на футболни отбори и безсмислената показност на богат, но празен живот.
Русия обаче търси да вземе най-доброто от всяка епоха. Както обобщава руският партиарх Кирил – „Имаме герб – двуглавият орел, който е символ на Византия и идва от средновековната Рус. Имаме трикольор, това е Руската империя. Трябва да имаме и съветския период, затова нека оставим музиката (на съветския химн, асоцииран с Победата във Войната). И трябва да имаме нова Русия, дайте да измислим нов текст (на химна).“ (стр. 68)
Много интересни са страниците, посветени на разпадането на СССР. Григорова разглежда някои от популярните обяснения, свързани например с рухването на цената на нефта и други. Включени са и малко познати за широката публика епизоди като сделката „Крим за Кремъл“ – макар че съюзните институции продължават да съществуват, украинският президент Леонид Кравчук подкрепя желанието на Борис Елцин за разпадане на Съветския съюз (така Елцин става пълновластен господар в Русия), защото Елцин не оспорва незаконното прехвърляне на Крим към Украйна, осъществено от Хрушчов.
Най-близката история може да даде отговор на някои протичащи в съвременна Русия процеси. На фона на „тежките 90-те“, характеризиращи се с шоковата терапия и приватизация на Егор Гайдар и масовото обедняване („Великата антисоциалистическа революция“), катастрофалните войни в Чечения, срамното поведение на почти перманентно пияния и зависим от чуждите донори и вътрешните олигарси Елцин, стилът на Путин се харесва на мнозинството руснаци. Дори един от либералните политици-реформатори – Григорий Явлински, „ЯБЛОКО“ – предлага приватизиране на дребните и средни, а не на всички предприятия и признава, че либерализацията на цените в началото на руския преход е грешка с тежки последици. „Либерализацията на цените е само една от мерките за финансова стабилизация. Тя отстранява дисбалансите и диспропорциите, ако има частни производители и конкуренция. През 1992 г. в Русия нямаше нищо такова“. (стр. 93) Разбира се, случва се и познатото у нас спекулативно изчезване на всички стоки. На другия ден след освобождаването на цените, мнозина се събуждат милионери. Когато стоките се появяват, с тях идва и галопираща инфлация, която изяжда десетилетните спестявания на населението. Това води до изчезване на средната класа. Приема се, че именно тя е прослойката, която дава стабилност. Нейното декласиране прави хората податливи на манипулации, благоприятства появата на радикални партии и цялостното отслабване на държавата. Това е процес, който не се наблюдава само в Русия, но и в много други страни, за съжаление. 
В България често наричат Путин „комунист“ или „кагебист“, но идеологията на партията му „Единна Русия“ се базира върху консерватизма, защитаващ принципите за силна централна власт. В Русия консервативната идея не е дискредитирана, за разлика от либералната, която тежко катастрофира през 90-те или пък социалната, претърпяла силен удар с краха на Съветския съюз. Впрочем, пише Григорова, самото название „Единна Русия“ е... лозунг на белите от времето на Гражданската война (стр. 67). Критики към Путин не са спестени, когато фактите го налагат (например провокативните му и необмислени реплики по повод митингите на Блатния площад, стр.110). Протестното движение (постсъветски декабристи?) намира своето място в книгата, като коректно са представени негови основни действащи лица (например Алексей Навални).
Интригуващи страници от книгата са посветени на двамата братя-режисьори Никита Михалков и Андрей Кончаловски. Те са синове на поета Сергей Михалков, автор на текста на „Союз нерушимый“. За разлика от брат си, Кончаловски избира фамилията на майка си – руската авторка и преводачка Наталия Кончаловская, дъщеря на художника Пьотър Кончаловски и внучка на известния живописец Василий Суриков (1841-1916 г.) и родственица на белоемигранта Дмитрий Кончаловски, който в Париж пише книгата си „Пътищата на Русия“. Въпреки политическите сътресения (Революция, гражданска война), впечатляваща е дълбочината на руския интелектуален елит – четири поколения!
Темата на заключителната глава е „украинският Янус“ – между Галиция и Малорусия - геополитическият разлом, на който Украйна се намира. Направен е преглед на основни постановки в американската книжнина по тези въпроси (Тимъти Снайдер, Джон-Пол Химка), разгледани са ключовите фигури за формирането на двата типа украинска идентичност - Михаил Драгоманов и Михайло Грушевски. Интересни са паралелите с Беларус – страна, почти непозната извън медийните клишета. Дори и да приемем, че твърдения като „олигархичният постсъветски украински модел създаде от най-богатата съветска република бедна и зависима почти колония, докато беларуската икономика е във възходящ етап благодарение на интеграцията с руския и евразийския пазар“ са определено идеализиране, те дават добра храна за размисъл.
Изследването на външната политика на страните от Евразия може да бъде обект на друг труд, защото за „евразийското бъдеще“ в настоящата книга е казано не много. Посочено е, че партньорите в Евразийския икономически съюз са равнопоставени, той допуска и други техни партньорства и страните в съюза имат самостоятелна външна политика. Заради това ЕИС не може да бъде наречен неосъветски. Освен това, за разлика от СССР, този съюз няма своя обща идеология, съществуват и три различни виждани яза съветската история.
Стилът е лек и приятен за четене, с добри обобщения, на моменти дори афористичен („Русия показа, че държава или дори група държави не могат да я завладеят отвън, но тя сама може да се разруши отвътре, ако го пожелае – така става и през 1917 г., и през 1991 г.“, стр. 48).
В заключение може да се каже, че това е едно много добро четиво, което позволява вникване на различни пластове и което си позволявам да препоръчам.

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.