Страннико из безбрежните електронни полета, добре дошъл в моето местенце в интернет!
Дано престоят ти тук бъде ако не полезен, то поне приятен!

Моля коментарите да бъдат НА КИРИЛИЦА и БЕЗ ОБИДИ!

За оптимално разглеждане препоръчвам браузър Mozilla Firefox.



2016-02-11

„Империя феникс. Между съветското минало и евразийското бъдеще“

Дарина Григорова – „Империя феникс. Между съветското минало и евразийското бъдеще“ (С., „Военно издателство“, 191 стр.)

Дарина Григорова е историк и преподавател, доцент, доктор по история. Прочетох нейната последна книга бързо, което означава, че тя е интересна и увлекателно написана.
Трудът изследва отношенията и напреженията между властта, личностния фактор и националната идентичност в съвременна Русия, задава въпроси за това дали държавата е империя, национална държава или някакъв трети проект.
Книгата се състои от три глави, съсредоточени около въпросите за властта и идентичността с нейните национални (русийски, руски и съветски), политически и граждански черти, включително национални празници и държавна символика и въпросът за държавните архиви. Вторият дял е посветен на руския преход и ключовите личности в него, както и оформящите се обществени нагласи и прослойки, а третата част в сравнителен план накратко (чрез умело подбраните акценти) разглежда развитието на белоруската, украинската (малоруската) и руската национална идентичност.
Аргументирани са хронологичните рамки, бележките под линия са изключително съвестно и коректно разработени. Друго огромно предимство на книгата пред повечето научни разработки, които се издават, е скрупульозното отбелязване на убежденията на цитираните авторитети. Много често в съвременните медии и литература се подбират цитати от хора с определен мироглед, но той не се афишира и техните идеологически оцветени мнения се представят за обективен анализ. Дарина Григорова посочва към кой кръг (либерален, консервативен, сталинистки и пр.) принадлежи цитираният от нея човек. Това облекчение за читателя същевременно е голямо усилие за пищешия, доколкото изисква проверки на всяко едно от имената, с които авторът се сблъсква.
Дарина Григорова издига тезата, че връзката на Русия със СССР не са останалите извън границите на съвременната държава 20 млн. руснаци в съседните страни, а Денят на победата - единственият празник, обединяващ всички слоеве на руското общество независимо от политическите и други различия между тях. (стр. 7). Това обяснява и защо Русия не може и няма да приеме поругаване на военните паметници или паметта за този празник под никаква фома и от страна на никого.
Българският читател може да прави любопитни паралели с дискусии, водени и у нас – дали да има единен или множество учебници, например по история, как да бъдат представяни спорни или нееднозначни моменти от националното минало.
Предложен е интересен и задълбочен разрез на дискусиите в съвременното руско общество по отношение на Сталин и неговата роля по време на Втората световна война – фигура, която разделя общественото мнение на всички нива. Разбира се, най-силната причина за носталгия по Сталин остава разочарованието от прехода, т.е. сталинизмът е форма на протест, допълван и от идентифицирането с великата победа и усещането, че съвременният живот е безидеен. През XIX век за руските дворяни е било въпрос на чест да служат на държавата и да бъдат меценати. През XXI век почти всички новобогаташи влагат средствата си само в лукс, купуване на футболни отбори и безсмислената показност на богат, но празен живот.
Русия обаче търси да вземе най-доброто от всяка епоха. Както обобщава руският партиарх Кирил – „Имаме герб – двуглавият орел, който е символ на Византия и идва от средновековната Рус. Имаме трикольор, това е Руската империя. Трябва да имаме и съветския период, затова нека оставим музиката (на съветския химн, асоцииран с Победата във Войната). И трябва да имаме нова Русия, дайте да измислим нов текст (на химна).“ (стр. 68)
Много интересни са страниците, посветени на разпадането на СССР. Григорова разглежда някои от популярните обяснения, свързани например с рухването на цената на нефта и други. Включени са и малко познати за широката публика епизоди като сделката „Крим за Кремъл“ – макар че съюзните институции продължават да съществуват, украинският президент Леонид Кравчук подкрепя желанието на Борис Елцин за разпадане на Съветския съюз (така Елцин става пълновластен господар в Русия), защото Елцин не оспорва незаконното прехвърляне на Крим към Украйна, осъществено от Хрушчов.
Най-близката история може да даде отговор на някои протичащи в съвременна Русия процеси. На фона на „тежките 90-те“, характеризиращи се с шоковата терапия и приватизация на Егор Гайдар и масовото обедняване („Великата антисоциалистическа революция“), катастрофалните войни в Чечения, срамното поведение на почти перманентно пияния и зависим от чуждите донори и вътрешните олигарси Елцин, стилът на Путин се харесва на мнозинството руснаци. Дори един от либералните политици-реформатори – Григорий Явлински, „ЯБЛОКО“ – предлага приватизиране на дребните и средни, а не на всички предприятия и признава, че либерализацията на цените в началото на руския преход е грешка с тежки последици. „Либерализацията на цените е само една от мерките за финансова стабилизация. Тя отстранява дисбалансите и диспропорциите, ако има частни производители и конкуренция. През 1992 г. в Русия нямаше нищо такова“. (стр. 93) Разбира се, случва се и познатото у нас спекулативно изчезване на всички стоки. На другия ден след освобождаването на цените, мнозина се събуждат милионери. Когато стоките се появяват, с тях идва и галопираща инфлация, която изяжда десетилетните спестявания на населението. Това води до изчезване на средната класа. Приема се, че именно тя е прослойката, която дава стабилност. Нейното декласиране прави хората податливи на манипулации, благоприятства появата на радикални партии и цялостното отслабване на държавата. Това е процес, който не се наблюдава само в Русия, но и в много други страни, за съжаление. 
В България често наричат Путин „комунист“ или „кагебист“, но идеологията на партията му „Единна Русия“ се базира върху консерватизма, защитаващ принципите за силна централна власт. В Русия консервативната идея не е дискредитирана, за разлика от либералната, която тежко катастрофира през 90-те или пък социалната, претърпяла силен удар с краха на Съветския съюз. Впрочем, пише Григорова, самото название „Единна Русия“ е... лозунг на белите от времето на Гражданската война (стр. 67). Критики към Путин не са спестени, когато фактите го налагат (например провокативните му и необмислени реплики по повод митингите на Блатния площад, стр.110). Протестното движение (постсъветски декабристи?) намира своето място в книгата, като коректно са представени негови основни действащи лица (например Алексей Навални).
Интригуващи страници от книгата са посветени на двамата братя-режисьори Никита Михалков и Андрей Кончаловски. Те са синове на поета Сергей Михалков, автор на текста на „Союз нерушимый“. За разлика от брат си, Кончаловски избира фамилията на майка си – руската авторка и преводачка Наталия Кончаловская, дъщеря на художника Пьотър Кончаловски и внучка на известния живописец Василий Суриков (1841-1916 г.) и родственица на белоемигранта Дмитрий Кончаловски, който в Париж пише книгата си „Пътищата на Русия“. Въпреки политическите сътресения (Революция, гражданска война), впечатляваща е дълбочината на руския интелектуален елит – четири поколения!
Темата на заключителната глава е „украинският Янус“ – между Галиция и Малорусия - геополитическият разлом, на който Украйна се намира. Направен е преглед на основни постановки в американската книжнина по тези въпроси (Тимъти Снайдер, Джон-Пол Химка), разгледани са ключовите фигури за формирането на двата типа украинска идентичност - Михаил Драгоманов и Михайло Грушевски. Интересни са паралелите с Беларус – страна, почти непозната извън медийните клишета. Дори и да приемем, че твърдения като „олигархичният постсъветски украински модел създаде от най-богатата съветска република бедна и зависима почти колония, докато беларуската икономика е във възходящ етап благодарение на интеграцията с руския и евразийския пазар“ са определено идеализиране, те дават добра храна за размисъл.
Изследването на външната политика на страните от Евразия може да бъде обект на друг труд, защото за „евразийското бъдеще“ в настоящата книга е казано не много. Посочено е, че партньорите в Евразийския икономически съюз са равнопоставени, той допуска и други техни партньорства и страните в съюза имат самостоятелна външна политика. Заради това ЕИС не може да бъде наречен неосъветски. Освен това, за разлика от СССР, този съюз няма своя обща идеология, съществуват и три различни виждани яза съветската история.
Стилът е лек и приятен за четене, с добри обобщения, на моменти дори афористичен („Русия показа, че държава или дори група държави не могат да я завладеят отвън, но тя сама може да се разруши отвътре, ако го пожелае – така става и през 1917 г., и през 1991 г.“, стр. 48).
В заключение може да се каже, че това е едно много добро четиво, което позволява вникване на различни пластове и което си позволявам да препоръчам.

Ако постът ти харесва, можеш да кликнеш на бутончето на ТопБлогЛог долу вляво.

3 коментара:

Nikov каза...

Има неща, които не се виждат нито от авторката, нито от самите лидиращи руски политици.
"Сталинизмът" като политика и практика е пълна катастрофа, доказателство: хода на войната до зимата на 1942г. Масово предаване в плен от страна на редовите военнослужащи, т.е. на онези набори, родени и възпитани по време на "болшевишката" власт. До края на 41г. са се предали в плен 3,5 милиона войници. До края на 42г. съпротивата е била осъществена в резултат на команден терор: заградителни отряди, смъртни присъди (разстреляни са повече от 150 000 военнослужащи), репресии спрямо семействата на предалите се в плен или опозорилите се (напуснали позициите си). Същевременно командуващите все още се учат да воюват до ноември 42 - отбраната и контраатаката при Сталинград. По-нататъшното настъпление се осъществяват главно от запасни чинове, онези, които са воювали и през Първата световна война и Революцията, руснаци. Затова и Тиранинът се обръщат към Руската православна църква. Тиранинът и сатрапът признава несъстоятелността на "болшевишката политика" по време на тържеството от Победата и вдига тост за "руския народ" и моли прошка от РУСКИЯ НАРОД, но твърде рано забравя за това и кара по своему. Между впрочем Той иначе не може: тоталитарен болшевишки самодържец. "Самодържавието" (двуглавия феникс) в Русия катастрофира няколко пъти, след продължила 100 години агония (1800 - 1900г.): веднъж по време на Революцията, втори път през Великата отечествена война и трети път в победата на демокрацията. Ако днешният самодържец не направи изводи от тези поучителни исторически уроци, а се опира на "вярата в Бога" и "любовта към Родината", а не на "разумната централизирана икономическа политика" и ако продължи да държи народа си на "гладна ясла", а да разпределя "лакомите кусочки" между обкръжилите го "дворяни" - няма да я бъде и тази Русия...
Авторката, обаче, не вижда това, а славослови и подгрява надежди...

Мариян Карагьозов каза...

Интересен коментар сте написал.
Въпреки това, ето и някои данни:
"В целом же военные потери немцев составили 8 млн 876 тыс. (по другим данным — 8 млн 668 тыс.) человек, наши военные потери — 11,9 млн. Показательно также, что в немецких лагерях для военнопленных на территории СССР умерло военнопленных в 5 раз больше, чем немцев в советских лагерях (немцев у нас в плену было 3 млн 576 тыс., советских в немецком плену — 4 млн 559 тыс., вернулись из немецкого плена 1 млн 559 тыс.). Наши потери гражданского населения — 14,7 млн. Из них 7 420 390 сознательно и систематически истреблено немцами, ещё 4 100 000 погибли от жестоких условий оккупации и 2 164 313 погибли на принудительных работах в Германии. Что касается гражданского населения Германии, то около 4 млн немцев погибли от бомбёжек и артобстрелов, причём основная масса — от англо-американских бомбёжек и артобстрелов. Это неудивительно: союзники сознательно уничтожали гражданское население Германии в соответствии с разработанной К. Левиным и Дж. фон Нейманом при участии П. Сорокина программой разрушения крупных городов и нанесения максимального урона — в психологических и демографических целях — именно мирному населению.
Т.е. военните загуби СССР:Германия са нещо от порядъка на 1,3:1, което не е чак толкова зле, а Фурсов, който пише по въпроса, е консерватор, не ляв.
(http://andreyfursov.ru/news/avtorskij_doklad_izborskomu_klubu_andreja_fursova_sovetskaja_pobeda_vsemirnaja_istorija_i_budushhee_chelovechestva_chast_vtoraja/2015-05-01-427)
Друго - доста устойчив мит за заградителните отряди, но ще се радвам да дадете някакви достоверни линкове към него. Ето една статия в "Шпигел" въз основа на 10 000 страници разсекретени руски и немски архиви от войната, която показва доста различна картина:
http://www.spiegel.de/international/zeitgeist/frank-interviews-with-red-army-soldiers-shed-new-light-on-stalingard-a-863229.html

John Gibson каза...

There are so many academic writing services offers the guidance for completing academic works. It is a great re leaf for the students to complete their work on time.